Проблемът за етническото и езиково детерминиране на ранните човешки общности, за техните миграции и взаимодействия, синтези и разпад е един от най-сложните в съвременната хуманитаристика. Недостигът или въобще липсата на писмени сведения, възможностите за различна интерпретация и необходимостта от използването на мултидисциплинарен подход затруднява тясно профилирания специалист и създава предпоставки за спекулативно отношение към миналото. При отсъствието на недвусмислени податки то може да бъде „възстановено” по всякакъв начин съобразно идеологическата конюнктура, нивото на познание и личните пристрастия на изследователя. Този феномен наблюдаваме отдавна във връзка с древнобългарската тематика. В много по-голяма степен той присъства при определяне на „прародините”, посоките на движение и взаимопроникванията между древните етнолингвистични комплекси.
Разселванията на неолитните народи напомнят плискането на вълни в коритото, наречено Евразия от единия край (където някои групи отсядат, а след това част от потомците им мигрират) към другия край на материка и после обратно, докато се изградят по-стабилни етнотериториални формирования и вълните постепенно затихнат. При това смесването със завареното население поражда сродни или междинни култури, етноси и езици, или културните постижения на пришълците се възприемат чрез контакт от обитателите на съседни региони, за да стимулират на свой ред тяхното собствено развитие. Така вероятно праеламо-дравидите внасят в Средна Азия и Китай някои аграрни технологии, занаятчийски умения и говедовъдството, а след тях древните индоевропейци разпространяват уменията си в отглеждането на коне, променяйки етническата карта на обширна територия на стария свят, преди самите те да са частично изтикани или асимилирани от вълните на устремилите се в обратна посока алтайски народи.
Появата на аланите през І в. от н. е. представлява поредната фаза от скито-сако-сарматските миграции. Когато в 370 г. хунската инвазия застига аланите, се слага край на индоевропейското господство в степта. Нашествието на хуните не само отприщва бента на т. нар. велико народопреселение в Европа, но с него за пръв път на стария континент проникват и алтайски етнически елементи. То проправя пътя за поредицата от придвижвания на нови азиатски групи на запад, които приключват едва след създаването на Златната орда с нейните приемници на север и на Османската империя на юг.
* * *
Преди обаче хуните да навлязат в Европа народ с подобно название векове наред твори история в противоположния край на степта. Сходството в имената кара първият историк на номадските империи Жозеф Дегин (1721-1800)[1] да идентифицира хуните от европейските извори с хун-ну или сюн-ну, т. е. хиунг-ну, хсиунг-ну (Hsiung-nu)[2] от китайските летописи. И макар още през XIX в. да възникват съмнения в тяхната идентичност,[3] а по-късно дискусията за етническия произход, езика и връзката между хуни и хсиунг-ну да придобива особена острота,[4] в историческата наука продължават да бъдат използвани по традиция термините източни (или азиатски) хуни и западни (или европейски) хуни, при изследвания, които надхвърлят пространствено-времевите граници на отделен регион, епоха, етнос или култура.
В античната литература името на хуните се среща за пръв път в географията на Птоломей (175-182 г. от н. е.) под формата Χοῡνοι. Дионисий Периегет (ок. 160 г.) навярно е познавал варианта Οὖννοι. При Аммиан Марцелин етнонимът е даден като Huni или Hunni, а при Авзоний намираме още в 378 г. формата Chuni. Впоследствие названието се предава чрез гр. Οὖννοι, Οὗννοι; лат. Hun(n)i, Chun(n)i; ст.норв. hūn, ст.англ. hun-, ст.вис.нем. hiun-, ср.вис.нем. hiune (< гот. *χūnia, мн. ч. *χūnias ?) и др. Името било използвано и за обозначение на ефталитите или „белите хуни“ (Οὔννοι οί λευκοί, λευκοί Οῡννοι), които иначе носят названието ΟΙΟΝΟ и ΗΙΟΝΟ, т. е. Hyōn(o), χιονες, -χιωνες (срв. spēt hyōn, spiδ hayūn ‘бели хуни’, срещу Ἐρμιχίονες, Κερμιχίονες, т. е. karmīr hyōn, xarməra hayūn ‘червени хуни’) и Chionitae (срв. също името на аварските Οὐαρχωνῑται, съдържащо етнонимите Οὐάρ καί Χουννί). Към ефталитите вероятно трябва да отнесем и формите Χωναι или Χωναῑοι от един географски трактат (VI в.),[5] въпреки че някои изследователи ги свързват със западните хуни (Οὖννοι),[6] а други изцяло отричат хунската им принадлежност.[7]
Източните извори съхраняват редица имена, с които са били обозначавани различни представители на този народ, например арм. Hon-; хорезм. Hūn (hwn), согд. Xun (χ’ωn); авест. Hyaona, пехл. Hyōn (xywn) или Xyōn, Xiyōn, Hayūn; сир. Xyōn- (kywn, kywny’) или Hūn (hwny’); хотан.сака Huna, Hūna; саснскр. Hūṇa- (срв. например śveta-hūṇa-, sita-hūṇa- ‘бели хуни’ и hāra-hūṇa-, hala-hūṇa- ‘тъмни [т. е. черни? червени?] хуни’), пракр. Hūṇa, тибет. Ḫuna (> монг. hwyn’, kwyn’). Всички те съдържат сходни (ако не и еднакви) основи: hun ~ hon ~ hiun, hion, hiyon, hyon. При това формите с тесен лабиал (hun-) напомнят европейските съответствия на етнонима, независимо че визират предимно т. нар. „ирански“ хуни.[8] Сакското обозначение Huna е било използвано най-общо за централноазиатските номади, а индийското Hūṇa – за ефталитите[9] (макар да се среща и в големия епос Махабхарата, съставен преди 250 г. пр. Хр.).[10] Арменската форма на името (hon-kʻ) се отнася главно до кавказките хуни, но и до ефталитите, докато названията с йотувана гласна, отразяващи навярно палатализирана разновидност на етнонима (срв. hün ~ hön срещу hun ~ hon), са свързани изключително с хуните от Средна Азия. Всичките тези имена окончават на suffix pluralis, респективно на формант, чрез който били образувани етнически названия (срв. санскр. -a, арм. -kʻ, гр. -oi, лат. -i). Колебанията при изразяване на гласната от основата (hūn, hun, hon, hiun, hyōn, hiyōn) може би загатва за първоначален заден вокал със звукова стойност между „o“ и „u“ (срв. бълг. „ъ“), или за дифтонг, както при китайските варианти на етнонима. На свой ред геминацията на „n“ в гръцката форма Οὖννοι (респ. в лат. Hunni) би могла да е резултат от възприемане на името с посредничеството на кавказки езици (грузински?), съдържащи множественния формант -ni (т. е. кавк. *Hun-ni, *Hon-ni, сравнимо с арм. Hon-kʻ),[11] без непременно да е отражение на название, което да има връзка с китайското хун-ну (Hsiung-nu).
Всъщност това обозначение на източните хуни се появява сравнително късно – едва през III в. пр. Хр. Съществуват и по-стари форми, свързани с предисторията на хсиунг-ну, отнасяна дори към времето на полулегендарната китайска династия Ся или Хя (Hsia). В най-старите китайски писмени извори, чиито ранни части достигат до III хилядолетие пр. Хр., се споменава народ на север от Китай, наричан Hun-chu или Hun-chou (стар изговор по Б. Калгрен: xiuən-tiuk).[12] Към началото на династията Чжоу той е бил изписван като H[s]ien-yün (xiän-iüən)[13] или H[s]iün-yuh (xiuən-iuk), а от края на епохата на „воюващите царства“ (чен-куо или чжан-го: 550-225, респективно 475 [403] – 221 г. пр. Хр.), приблизително около 230 г. пр. Хр., се налага формата H[s]iung-nu (xiwong-nuo).[14] Етиконът на това име (Hsiung) звучи в архаичния китайски като χiong, ḥiwong, hiung (респ. χbron)[15] или дори kiung,[16] докато във втората му част (no, nuo, nu) се разкрива значението „роби, слуги“, с което Hsiung-nu би се превело „Hsiung-робите“, подобно на хорезм. Hun-zadek, където zadek встъпва в значение на „роб“.[17] Всичките тези имена са били отбелязани и интерпретирани още от старите автори. Жозеф Дегин например смята, че по времето на император Яо (2000 г. пр. Хр.) хуните са били наричани „Chan-yong“ (шан-йон, т. е. шан-жун),[18] което значи „черни варвари“. По-късно, при Шан те носят името „Kuei-fang“ (гуй-фан), по времето на Чжоу се обозначават като „Hien-yun“ (хян-юн), а при династията Хан се появила формата „Hiong-nou“ (хун-ну) в значение на „нещастни роби“. Съгласно Абел Ремюза китайските названия притежават тенденциозно подбрани оскърбителни значения: хун-йо (Hiun-io) – „продадени роби“, гуй-фан (Kouei-fang) – „дяволски“, хян-юн (Hian-yun) – „разбойници“, хун-ну (Hiong-nou) – „глупави роби“ и пр.[19] Клапрот на свой ред пресъздава отделните имена като Chiun-jü по времето на Шан (1766-1134 г. пр. Хр.), Chian-jün при династията Чжоу (1134-256 г. пр. Хр.) и Chiun-nu при Цин и Хан (256 г. пр. Хр. – 263 г. н. е.), извличайки първото название от името на сина на последния император на династия Хя (Hia) – Шюн-йю (Chiun-jü), който избягва с 500 привърженици при номадите и там става техен владетел (чен-ю или шан-ю);[20] по-късното традиционно обозначение на хуните като Hioung-nou означава според него „долни роби“ (vils esclaves).[21] Предлагат се и други хипотези за същността на самия етноним. Още Нойман предполага, че познатото по време на династия Хя (Hia) наименование хун-йо (Hun-io) по всяка вероятност означава „хора“ или „народ“. Тази дума може би се използва и в смисъл на „лукояди“. Впоследствие китайците започват да дават на хуните близки по звучене обидни прякори, например хун-ну (Hiong-nu) „вдигащи шум роби“ (lärmende Sclaven) и пр., които постепенно изместват тяхното самоназвание.[22] Според сходното тълкуване на Вивиан де Сен-Мартен името Хун произлиза от финската дума хум „човек“,[23] докато С. Заборовски допуска, че хун-ну (Hiong-nou) получават своето название от Хун (Houn) – едно от имената на р. Орхон, намираща се в центъра на тяхната територия.[24] Кукаричи Ширатори е на мнение, че в епохата, предхождаща Хан, същинското име на хуните е ху (Hou) и едва по-късно то започва да се използва като термин за определяне и на други народи, включително за живеещите на изток от хуните и родствени на тях тонг-ху (Tong-hou), чието име значи всъщност „източни Ху“ и нямало нищо общо с името на тунгузите.[25] Дюла Немет търси в етнонима Hun едно възможно kun, qun – вариант на тюрк. kün „народ“, съвпадащ с монг. kümun „човек“;[26] Луи Базен го свързва със срещаната в „Codex Cumanicus“ дума cun, kun (qun), т. е. „forcia, сила“,[27] а след като привежда допълнителни доводи в полза на тази етимология (паралелна употреба на „χ“ и „q“ при ст.тюрк. χaγan/qaγan, χan/qan, χatun/qatun и пр. и сходно тълкуване на етнонима türk < *törük като „силни, сила“), Франц Алтхайм интерпретира названията Hu (*γew, *qu) и Xwn (*qun) като девербално име на -°n (qu-n „сила“) от глагола *qu- „бивам силен“.[28] Достигналите до нас варианти на етнонима подсказват възможността в него да се крие евентуална изходна форма *hun, *hün, т. е. *h°n ~ *χ°n, *g°n ~ *γ°n, *k°n ~ *q°n (фонетично съпоставима с *q°l и пр., *q°r и пр.); също с краен вокал: *h°n[°] и т. н., както е в някои средноазиатски примери. Спори се обаче по същността на китайските транскрипции – дали те отразяват чужди двусричкови названия или съчетания от самото народностно име плюс апозиционно добавен компонент в значение на „варвари“ (Küan-i, Küan-jung),[29] респективно – епитет на съответния народ? Според Прицак, който анализира втората възможност, същинското име на хуните се отбелязва в 119 г. пр. Хр. (близо век след появата на формата хсиунг-ну) като Hün-yü или Hün-yün, но неговият етикон Hün (*χiwən ~ *χun) се среща и в по-ранните обозначения: Hün-yu (*χiwən), Küan-i (*kiwən), Kʻun-i (*kwən) и Hun-i (*g’wən ~ *gun).[30] Това подсказва една праформа *kwan, *g’wən ~ *gun (около 1000 г. пр. Хр.) > *kwən ~ *kun (преди V в. пр. Хр.) > *kwən ~ *kun и χiwən ~ *χun (в IV-III в. пр. Хр.) > kwən, kiwən, k’iwən ~ *kun и χiwәn ~ *χun (през II в. пр. Хр. – І в. н. е.), т. е. с развитие на началната консонанта: *gun > *kun > *χun. Формата е засвидетелствана също в согдийските писма (Xωn), при Птоломей (II в.; Χοῡνοι),[31] при някои латиноезични автори от V-VI в. (Chuni), както и при Теофилакт Симоката (VII в.; Xουννί).[32] От нея през V в. от н. е. се развива вариантът *hun поради отпадане на гутуралното χ-, респективно поради тенденцията му към преминаване в h- (срв. Οὖννοι, Huni, Hon-, Hūn, Hūṇa-) или към изчезване (Οὗννοι, ’Un).[33]
Несъмнено има определена приемственост в имената на източните и на западните хуни, но дали те трябва да се отнасят към един и същ етнически елемент и доколко е възможно да бъде проследен евентуалният континюитет от хсиунг-ну до Атиловия род са въпроси, по които все още продължава да се спори. Оспорва се не само етимологията на етнонима,[34] но и връзката му с названието хсиунг-ну. Често се предполага, че името на европейските Hun[n]i е съпоставимо със согд. Xωn (= кит. hun или hün), но не с китайската форма Hsiung-nu. Изказват се съмнения в идентичността на Птоломеевите Χοῡνοι и по-късните Οὗννοι, Hunni. Дискусионен е и въпросът за характера на хунския език, тясно свързан с проблема за етническия произход на самите хуни. И ако изключим стремежа на някои руски автори да отъждествяват хуни и славяни,[35] както и опитите за обясняване на отделни хунски думи с кавказките езици,[36] то преобладават мненията за принадлежността на източните и западните хуни към голямата урало-алтайска етнолингвистична общност. Още през XVIII и XIX в. те започват да бъдат смятани за монголи, тюрки или фини, или пък за смесица от тюрки и монголи, от тюрки и фини, от монголи и тунгузи, от тюрки, многоли, тунгузи и фини и пр. Постепенно се налага схващането за „тюркския“ (т. е. пред-тюркския)[37] алтайски произход на хсиунг-ну, но за възможното смесване с ирански елементи на т. нар. средноазиатски хуни, за евентуалните алански съставки при кавказките хуни и за урало-алтайските взаимопрониквания в генезиса на европейските хуни. Фридрих Хирт, който възобновява тезата за приемствеността между хуните и хсиунг-ну,[38] свързва името на основателя на хунската мощ Mao-tun (Mak-tut, Mak-tuk < *mâg-tuên) с Baktur – транскрипция от тюрк. baġatur „герой“.[39] Приблизително по същото време Ширатори разглежда сред 90 примера в китайските извори и 15 глоси от езика на хсиунг-ну, които обяснява чрез тюркски: ch’ang-li (č’aŋ-li „небе“ = tängri), yen-chi (yen-či „съпруга“ = уйг. abeči, evči „съпруга“), eu-ta („дупка“ = чув. odar „убежище за овце“, чаг. otak „жилищна стая“, осм. oda „стая“), king-lo („меч“ ≫ тюрк. kilic „меч“ < kil- „режа“; кор. khal „меч“, яп. kiru „режа“), kü-ts’z’ („момиче, дъщеря“ ≫ тюрк. kyz „дъщеря“), k’i-lien или hoh-lien („небе“ = тюрк. kükler „небеса“) и пр.[40] По-късно обаче той възприема титлата tch’eng-li kou-t’ou (čeŋ-li ku-t’u) като имитация на китайската императорска титла „Син на небето” (от тюрк. tängri „небе“ и тунг. gutó „син“), допусна chan-yu (šan-yü) да е също китайска по произход почетна титла (от chan „голям, велик“ и yu „обширен“) и разтълкува kiu-ts’eu (küčü „принцеса“) не чрез тюрк. kïz (срв. kü-ts’z’ „момиче“), а с кит. kong-tchou > монг. güng-žü „принцеса“. Като изтъква, че сред 23 други думи от езика на хсиунг-ну 14 могат да се обяснят с помощта на монголски, 4 – чрез тюркски, монголски и тунгузски, 2 – чрез монголски и тунгузски, но само една („king-lou“ „нож“) – чрез тюркски, която обаче, въпреки че е съпоставяна от Хирт с тюрк. qingraq „нож“, има повече съответствия в иранските езици (например с вахан. khingar и перс. khinğar „нож, ханджар“), ученият вижда в езика на хсиунг-ну смес от монголски и тунгузки елементи при малка част тюркски лексеми.[41] Към тях се включват ou-t’o < êu-t’uât (тюрк. ordu „военен лагер, войска“),[42] kuo-lo < kwâk-lâk („колан“ [sic!] ≫ тюрк. qur- „опъвам, поставям“), fu-lu < b’ju-lj’e (тюрк. börü „вълк“), tu < d’uok (тюрк. tuġ „знаме“), küe-t’i < kiwet-d’iei (тюрк. qatïr „муле“),[43] hiep-ho (тюрк. yabgu „вид титла“)[44] и пр., както и един кратък оракулски текст (siôg t’iìg t’iei liəd kâng b’uok kuk g’iu t’uk tâng), интерпретиран различно от отделните изследователи.[45]
През ХХ век се очертава и една нова възможност при определяне езиковата принадлежност на ранните хсиунг-ну. Още Пол Пелио отбелязва, че алтайският по своята същност хунски език включва навярно и елементи от някакъв доста по-древен слой,[46] а след него Ото Менхен-Хелфен допуснка възможността отделни думи в езика на хсиунг-ну да са заети от палеосибирския пракетски.[47] Впоследствие Лайош Лигети демонстрира, че глосата so-to < sak-dak, saγdaq (< *sak-δak, *sâkd’âk) „ботуши“ няма тюркски и монголски аналогии, а се съпоставяла с кет. sāgdi или śāgdi „ботуши“.[48] Л. Н. Гумилев свързва тази лексема с късната тюрко-монголска заемка в руския език сагайдак „колчан с лък и стрели“, предполагайки че хуните са втъквали в кончовете на ботушите стрелите, които не се побирали в колчана, така както по-късно и русите държали там резервния си нож,[49] а Е. Г. Пулейбланк цитира подсказаната му от Харолд Бейли иранска етимология от *sāxtak, *sāγdaγ „екипировка“ (< sak-, sāk- „приготвям“). Той обаче привежда и други глоси, показващи връзка с енисейските езици, сред които ku-t’u (kou-dou < *kwaɦ-δan) „син“ [срещу предложеното от Ф. К. Мюлер и възприето от А. фон Габен свързване на ku-t’u с тюрк. qut „величество“]; chüeh-t’i (kwet-dеi < *kwet-deɦ) „кон“; chieh (kiat < *kāt) „камък“; някои названия на определени млечни продукти и титли.[50] Идеите му се възприемат от А. П. Дулзон, който, след анализ на разгледаните при Пулейбланк 15 глоси от гледище на енисейските езици, изгражда на тази основа собствена система на лингвистично родство: хсиунг-ну – енисейско-остяцки – северно-кавказки – баскски – сино-тибетски езици.[51] Те обаче срещат съпротивата на Омелян Прицак. Като отрича възможността един примитивен палеоазийски народ да е играел някога такава важна роля в Евразия и да може да се идентифицира с историческите хсиунг-ну, Прицак направи опит да установи тюркската („хуно-българска“) етимология на двете китайски транскрипции на думата за „камък“ – chieh < kiat (*kat) и che-chih, che-cheh, che-shih < cià-cie, cià-ciet, ciá-jia (*čač),[52] с което въпросът за характера на хунския език отново бе върнат в рамките на алтаистиката.
Всичко това накара Герхард Дьорфер преди повече от четвърт век да подложи на критика резултатите на езиковите анализи, въз основа на които се издигат отделните хипотези за същността на хсиунг-ну и естеството на европейските хуни. Той обаче стига до крайния извод, че езиците на двата народа не спадат към никое от познатите днес (още по-малко от живите познати) лингвистични семейства. Те са по-скоро отмрели изолирани езици (подобно на шумерския и угаритския), което не бива да изненадва, защото на света има много повече мъртви отколкото живи езици.[53] Доста преди него още Ото Менхен-Хелфен изразява скептицизъм по отношение на възможността да се отнесе идиомът на хсиунг-ну към което и да е от големите лингвистични семейства на Евразия.[54] Макар и да приема, че преобладаващите компоненти при хуните са тюркски, той обръща внимание също на употребяваните от тях ирански по произход имена.[55] Колебанията на Менхен-Хелфен и негативният резултат на Дьорфер, чиято студия Омелян Прицак нарича „много разочароваща и непродуктивна“,[56] подтикват на свой ред големия американо-украински ориенталист към анализ на хунския ономастичен материал. В резултат на това са очертани алтайските етимологии на редица собствени имена и се разкриват отделни характеристики на самия език (фонология, фонетични промени, граматика).[57] Прицак го идентифицира не въобще като тюркски, а като език между тюркския и монголския, „навярно по-близък до първия, отколкото до последния“, имащ силни връзки с древнобългарския и със съвременния чувашки, но показващ също лексико-морфологични особености, свързващи го с якутски и дори с османски.
* * *
По този начин произходът на древните хуни продължава да се търси сред алтайската етнолингвистична общност при отчитане на възможните смесвания с палеоазийски, ирански, уралски и кавказки елементи, но при обособяване на хунския език в самостоятелна (R-) група, заемаща позиция между пратюркския (Z-) и прамонголския (R-) език.[58] От подобна позиция хуните се разглеждат и в най-новите публикации,[59] които обаче – базирани на досегашните резултати – имат подчертано обобщаващ характер и не внасят нищо съществено ново в решаването на проблема. С това въпросът за корелацията между хуните и х[с]иунг-ну, както и за техния етнически произход и състав все още остава открит пред бъдещия изследовател.
(Summary)
The first historian of the Nomadic Empires J. Deguignes identified in the 18th century the European Huns with the H[s]iung-nu from the Chinese sources and this issue was since then an object of several analyses not only in the historical and archaeological but also in the linguistic field. One tried to find the original form and the etymology of the name Hun itself, one linked the few preserved words from the Hunic with their possible correspondences from the Altaic and Uralic (especially Turkic and Mongolian) but also from Iranian, Caucasian and even Palaeoasian languages in attempt to define the language and the ethnically origin of the Huns. But the problem remains till now and it is not clearly solved.
[1] J. Deguignes. Mémoire sur l’origine des Huns et des Turcs. Paris, 1748; J. Deguignes. Histoire générale des Huns, des Turcs, des Mongols et des autres Tartares occidentaux, ouvrage tiré des livres chinois, vols. I-IV. Paris, 1756-1758; в превод: J. Deguignes. Allgemeine Geschichte der Hunnen und Türken, der Mongols und anderer occidentalischen Tataren. Aus dem Französischen übersetzt von J. C. Dähnert. Greifswald, 1768.
[2] Диалектните особености на китайския език позволяват различно произношение при едни и същи слова, например с беззвучни съгласни на юг и със звучни на север (срв. Pekin ~ Beydzin). По същия начин на южнокитайското гърлено h в северните диалекти обикновено съответстват небно-зъбни консонанти (s, ž, š) или африкати (č). Ето защо името на легендарната династия Hsia често бива предавано различно като Хя или Ся, а названието на източните хуни Hiung-nu (хиунг-ну, т. е. хун-ну, хюн-ну) понякога се чете Siung-nu (сюн-ну). Това неудобство се избягва чрез транскрибиране на етнонима като Hsiung-nu (хсиунг-ну).
[3] Пръв техен изразител става Юлиус Клапрот, който противно на своите предшественици (напр. Pallas. Sammlungen historischer Nachrichten über die mongolischen Völkerschaften, 1776 и Schmidt. Forschungen im Gebiete der älteren religiösen, politischen und literärischen Bildungsgeschichte der Völker Mittel-Asiens, vorzüglich der Mongolen und Tibeter. S. Peterburg, 1824) смята хиунг-ну за тюрки, а хуните за угри (срв. J. von Klaproth. Tableau historique de l’Asie depuis la monarchie de Cyrus jusqu’à nos jours. Paris, 1826, pp. 101-121; 234-260).
[4] Подробен анализ на преобладаващия брой изследвания до края на ХIХ в. с оглед на проблема за взаимовръзката и етническия произход на източните и западните хуни е даден при К. А. Иностранцев. Хун-ну и Гунны (Библиографический обзор теорий о происхождении народа Хун-ну китайских летописей, о происхождении европейских Гуннов и о взаимных отношениях этих двух народов). – Живая старина, 3-4, 1900, 353-386, 525-564 (2 изд.: Ленинград, 1926).
[5] Срв. Gy. Moravcsik. Byzantinoturcica, Bd. II. (Sprachreste der Türkvölker in den byzantinischen Quellen). Berlin, 21958, S. 236.
[6] Например Н. Пигулевская. Византия на путях в Индию. М.-Л., 1951, с. 120, 125.
[7] Съгласно O. Maenchen-Helfen. Pseudo-Huns. – CAJ, 1, 1955, 101-106 името Χωναι или Χωναίοι (от ἔθνος Χωναίων), което дава в латински варианта Chonai (срв. Choneum), а в грузинската версия на същия извор – формата Chunai, не би трябвало да има нищо общо с хуните. Народът Chonai е граничел на запад с незасвидетелстваните по други извори т. нар. Διαβά (лат. Diva, груз. Davad), които живеели източно от India maior (Етиопия), Axioma (Аксам) и India minor (Южна Арабия). Ето защо той трябвало трябвало да се търси някъде около Червено море.
[8] Терминът ирански хуни е предложен от R. Göbl. Dokumente zur Geschichte der iranischen Hunnen in Baktrien und Indien. Bde. I-IV. Wiesbaden: Otto Harrassowitz, 1967. Под него авторът разбира четирите последователни вълни на кидарити, алхони, т. нар. напки (Nspk) и същинските ефталити.
[9] Първата податка за името се открива в надпис на Скандагупта, при когото около 448-466 г. ефталитите нахлуват в Индия. Вж. A. Stein. White Huns and Kindered Tribes in the History of the Indian North-West Frontier. – The Indian Antiquary. A Journal of Oriental Research (Bombay), 34, 1905, 73-87 (вж. на с. 84). Статията е превод на изнесената от Аурел Щайн лекция при избирането му за член-кореспондент на Унгарската академия на науките, срв. A. M. Stein. A Fehér Húnok és rokon törzsek indiai szereplése. – Budapesti Szemle, 248, 1897, 210-234.
[10] Вж. R. Shafer. The Earliest Huns. – UAJ, 38, 1966, 4-8. Вж. също R. Shafer. Ethnography of Ancient India. Wiesbaden: Otto Harrassowitz, 1954, pp. 154-166 (срв. Hūòa – разположени между Кашмир и Шака в Хималаите, близо до горното течение на Инд).
[11] Срв. E. Moór. Zur Herkunft der Hunnen mit besonderer Berücksichtigung ihres Namenmaterials. – Beiträge zur Namenforschung (Heidelberg), 14, 1963, 63-104 (вж. на с. 71).
[12] B. Karlgren. Analytic dictionary of Chinese and Sino-Japanese. Paris, 1923; B. Karlgren. Grammata Serica. Stockholm, 1940.
[13] G. Haloun. Zur Üe-tṣï-Frage. – ZDMG, 91, 1937, 243-318 (вж. на с. 317-318) чете името H[s]ien-yün като гуан-жун и го реконструира чрез *kam-miər, прокарвайки с това връзка към кимерийците.
[14] Срв. при K. Shiratori. Sinologische Beiträge zur Geschichte der Türk-Völker. II. Über die Sprache der Hiungnu und der Tunghu-Stämme. – Bulltin de l’Académie Impériale des Sciences de St.-Pétersbourg, t. 17, N° 2, Septembre 1902, 01-033 (вж. на с. 01); A. von Gabain. Hunnisch-türkische Beziehungen. – In: Zeki Velidi Togan’a Armağan, İstanbul, 1950-1955, S. 14-29 (вж. на с. 14-15); R. Shafer. Etnography of Ancient India, 154-155 и др.
[15] O. Pritsak. Xun, der Volksname der Hsiung-nu. – CAJ, 5, 1959-1960, 27-34 (вж. на с. 29). Отдавна е изказано предположението за етимологична връзка на кит. hsiung с тиб. brong. Като изхожда от това G. Haloun. Zur Üe-tṣï-Frage, 306, бел. 1 реконструира едно по-древно **χbrong-no. Обаче O. Maenchen-Helfen. Pseudo-Huns, 102 се съмнява в съществуването на подобна дума и изтъква, че дори и да е имало някога такава лексема, тя не би могла да бъде архаично китайска, а би била „прото-сино-тибетска“. Независимо от неговия скептицизъм по отношение на името PHRUNI, E. G. Pulleyblank. The Consonant System of Old Chinese (I, II). – Asia Major, New Series, 9, 1962, 58-144, 206-239 (вж. Appendix: The Hsiung-nu Language, pp. 239-265 и по-специално на с. 240-241) е склонен да допусне възможността, названието Hsiung-nu (< hioŋ-nou) да произлиза от форма *flōŋ-nαɦ, съпоставима с гр. Φρούνοι и вероятно да е било свързано с названието на династичния род Luan-ti [Lüen-t’i], което на свой ред би могло да се реконструира като *vlān-teɦ или *vlōn-teɦ.
[16] K. Shiratori. Über die Sprache, 01. Според автора това проличава от факта, че узурпаторът Ван-ман е нарича хиунг-ну „племето Kungnu“, а Kung може да се произнася и като Hiung.
[17] H. W. Haussig. Das Problem der Herkunft der Hunnen. – Materialia Turcica, 3, 1977, 1-15 (вж. на с. 2).
[18] J. Deguignes. Histoire générale, vol. I, part II, p. 13. Всъщност шан-жун може да се преведе и като „планински жуни“ – така се нарича най-източният клон на древните племена жун, които заедно с народа ди са били северни и западни съседи на Китай. Несъмнено част от жуните взимат участие в генезиса на „източните хуни“, но двата етноса не са идентични, въпреки опитите за тяхното отъждествяване. Следвайки Дегин редица автори през ХІХ век идентифицират ранните хуни със шан-жун (срв. например A. Wylie. History of the Hiung-noo in their Relations with China. – Journal of the Royal Anthropological Institute of Great Britain and Ireland, 3, 1874, 401-451; 5, 1875, 42-80; E. Chavannes. Les mémoires historiques des Sse-ma Th’ein. Paris, 1899, p. 31 и др.). В китайската историческа традиция обаче чужденците на запад се наричат Kiang, на юг – Man, на изток – I; под Jung и Ti се разбират северните (или западните) варвари, Yün също означава северни (респ. западни) варвари, а Hu е най-общо, неспецифизирано название за „варвари“ въобще. Срв. A. von Gabain. Hunnisch-türkische Beziehungen, 18; O. Pritsak. Xun, 28.
[19] Abel-Rémusat. Recherches sur les langues tartares. Paris, 1820 (vol. I, p. 11).
[20] J. von Klaproth. Asia poliglotta. Paris, 1823, p. 210.
[21] J. Klaproth. Mémoire sur l’identité des Thou khiu et des Hioung nou avec les Turcs. – Journal asiatique, 1-ere série, t. 7, 1825, 257-268 (вж. на с. 257).
[22] C. F. Neumann. Die Völker der südlichen Rußlands in ihrer geschichtlichen Entwicklung. Leipzig, 1847, S. 25-26.
[23] V. de Saint-Martin. Sur les Huns ouraliens. – Nouvelles annales des voyages et des sciences géographiques, t. 4, 1848, 257-306. Вж. също V. de Saint-Martin. Les Huns blancs ou Ephtalites des historiens byzantins. Paris, 1849.
[24] S. Zaborowski. (I) Huns, Ougres, Ouïgours. (II) Inscription de l’Iénisséi et de l’Orkhon. Origine de l’alphabet vieux turc. – Bulletin de la Société d’anthropologie de Paris, 4-e série, t. 9, 1898, 171-180 (вж. на с. 171).
[25] K. Shiratori. Sur l’origine des Hiong-nou. – JA, 202, 1923, 71-81 (вж. на с. 80-81). Ширатори смята, че „източните Ху“ (Tong-hu) са разклонение на „Хионг-ну“ и двата народа, които говорели език, съставен от монголски и тунгузки елементи, са вероятните предци на съвременните солони и дахури. Това би трябвало да се разбира по-скоро в смисъл, че хсиунг-ну и тунг-ху са говорели на някакъв диалект на алтайския праезик, съдържащ прамонголски и пратунгузски елементи, т. е. идиом от времето, когато тюркски и монголски от една страна, а също монголски и тунгузски от друга страна, още не били диференцирани. Сред потомците на „Тонг-ху“ той споменава тунгузоезичните според него сян-пи (други автори смятат езика на Hsien-pi за прамонголски), а също то-па, жуан-жуан, ки-тан и пр. племена с преобладаващ [пра]монголски речников фонд (срв. също K. Shiratori. Über die Sprache, 08 и сл.). Че името на народа тунг-ху не било свързано с „прозвището“ на тунгузите, дадено им от древните тюрки (< тюрк. tonguz ‘свиня’), е съгласен след Ширатори и монголистът Уйлям Самолин. Като изтъква, че названието „тунгуз“ никога не се използва от самите тунгузоезични (единственото тяхно местно обозначение „евенки“ произлизало от думата even „мъж, човек“ [тук можем да се запитаме, дали -k° не е suffix pluralis, т. е. Even-k-i, „хора“?, б.м., В.С.], той допуска възможността неговата поява да е породена от обстоятелството, че тунг-ху навярно са практикували свиневъдство, преди да станат пастирски номади – нещо, което не е характерно нито за хсиунг-ну, нито за тюрките. Срв. W. Samolin. Hsiung-nu, Hun, Turk. – CAJ, 3, 1957, 143-150 (вж. на с. 150, бел. 46).
[26] Gy. Németh. A honfoglaló magyarság kialakulása. Budapest, 1930, pp. 140-148.
[27] L. Bazin. Recherches sur les parlers T’o-pa. – T‘oung pao, 39, 1950, 228-329 (вж. на с. 255 и сл.).
[28] Fr. Altheim. Geschichte der Hunnen. Bde. I-V. Berlin: Walter de Gruyter, 1959-1962 (вж. т. I, с. 8 и 29).
[29] Вж. тук бел. 18 за термините kiang, man, i, jung, ti, yün и hu.
[30] O. Pritsak. Xun, 30-33.
[31] В Γεωγραφική ύφήγηςισ, III, 5, 25.
[32] В неговата Οἰκουμενικὴ ἱστορία (срв. Gy. Moravcsik. Byzantino-turcica, I, 544-548), където се говори за Οὐὰρ κὰι Χουννὶ – старите „господари“ на аварите. Вж. H. W. Haussig. Theophilakts Exkurs über die skythischen Völker. – Byzantion, 23 (1953), 1954, 275-462 (гръцки текст на с. 283-285; превод на с. 287-288 [War и Qunni], коментар на с. 346-347). Като допуска, че фиксираното при Теофилакт име Qunni (Χουννί/Κουννί) възниква чрез погрешно разлагане на предадените от Менандър имена *Οὐαρχουνίται/Οὐαρχωνίται/Warqunitai, където i принадлежи на суфикса, както е и при лат. Chionitae от ср.перс. hiōn, Ханс-Вилхелм Хаусиг определя, че самият етноним навярно е звучал първоначално Qun или Hun.
[33] O. Pritsak. Xun, 33-34. Тезите на Прицак са критикувани от O. Maenchen-Helfen. Archaistic Names of the Hsiung-nu. – CAJ, 6, 1961, 249-261, който изтъква, че обозначението Hün-yü съществува само в приповдигнатия език, в речи и декрети. Това било архаистичен термин, идентифициращ хсиунг-ну с някогашните хюн-йю, така както и византийските историци често отъждествяват хуните с кимерийци, скити и други стари племена, не само за да покажат своите знания, но и защото били убедени, че няма народи, които мъдреците от предишните поколения да не са познавали. Опонентът на Прицак не е съгласен с възприемането на -nu като епитет към Hiung в значение на „роб“ (за фонетичната стойност на -nu той препраща към по-ранна своя статия: O. Maenchen-Helfen. The Ethnic Name Hun. – In: Studia Serica Bernhard Karlgren dedicata. Copenhagen, 1959, pp. 223-238 [на с. 225]) и оттук – с отделянето по аналогия и на -yü от етнонима. Според него Hün-yü е двусричково име, нямащо нищо общо с *Xun, а срещаната в гл. 55 на „Хан-шу“ форма Hün-yün е писмена грешка вместо *Hün-yü. Като припомня, че крайното -n в китайски може да замества чуждоезично -r [срв. също преходите r ~ l и n ~ l, б. м., В.С.], авторът се съмнява в предложения от Прицак прочит *kwən на реконструираната форма *Xun – той в еднаква степен би могъл да бъде *kwən, *kwun, *kwün, *kwyn, *kwer, *kwur, *kwür, *kwyr, *kun, *kün, *kyn, *kur, *kür или *kyr. Робърт Шейфър, който също отрича възможността кит. Hsiung-nu да произлиза от *xun, смята че думата (xiwong-nuo) е двусричкова, завършваща на -u. В северозападния китайски диалект тя се е произнасяла като xūnu, по-близко до санскр. Hūṇa, където крайната коренна гласна -u се заменя чрез крайна коренна -a, образуваща в този език имена на народи. Шейфър се опитва да привлече към тази група названия също ст.тиб. Hor „тюрки, монголи“, от което би могло да се образува ст.кит. *Hon, реконструирайки за изходна форма инд. *Hūrna, тюрк. *Xūrnu, но по-късно се отказва от тази си съпоставка. Срв. R. Shafer. Ethnography of Ancient India, 156; R. Shafer. The Earliest Huns, 5.
[34] Вж. за неговия тюркски произход литературата при Gy. Moravcsik. Byzantinoturcica, II, 236.
[35] Идеята се лансира от карпато-украинският учен Юрий Хуца-Венелин, който, смятайки древните българи за славяни, съпоставя някои хунски имена с български и славянски антропоними (Καρατον ~ Кардам, Attila ~ Тилан, Bleda ~ Влад, Balamber ~ Владимир), а името на хуните (Οὐεννοί) отъждествява с вени (Οὐεννοί), за да го сближи с венд и оттук да прокара връзка към славяните (Ю. Венелин. Древние и нынешние Болгаре, т. І Москва, 1829). Тя намира своя абсурд при А. Ф. Вельтман. Аттила и Русь в IV-V веках, Москва, 1858, чрез тълкуване на името хуни през формата kwäne с кыяне (киевяни) и определяне на Аттила като „самодържец на цяла Русия“. Тезата за славянството на хуните обаче се възприема и от някои сериозни учени, като етнографа Иван Егоревич Забелин, според когото хуните са дружина на северните славяни, извикана от южните им събратя на помощ срещу готите (И. Е. Забелин. История русской жизни, т. I, Москва, 1876, с. 218-360), както и от видния руски историк Дмитрий Иванович Иловайский, който в поредица от полемични статии се стреми да обори представата за източния („турански“) произход на хуните, изтъквайки славянския характер на думи като medos, kamos и strava (срв. Д. И. Иловайский. Вопрос о народности Руссов, Болгар и Гуннов. – ЖМНП, май 1881; Д. Иловайский. Пересмотр вопроса о Гуннах. – Русская старина, февраль 1882; Д. Иловайский. Поборники норманизма и туранизма. – Русская старина, декабрь 1882; Д. Иловайский. Разыскания о начале Руси. Москва , 21882). Тези възгледи са в унисон с антигерманските и антитюркски тенденции, характерни за руската историография от времето на Ломоносов насам, когато се поставя въпросът за корените на руската държавност. Те моделират общественото мнение на великата имперска сила, срещат подкрепа сред част от историческата колегия, но биват критикувани от специалистите като А. Я. Гаркави, Н. А. Попов, В. Ф. Милер, Д. Н. Анучкин, Ф. В. Корш и най-вече от руския византолог Василий Григорьевич Васильевский. Срв. В. Г. Васильевский. О мнимом славянстве Гуннов, Болгар и Роксолан. – ЖМНП, юлий 1882; Н. И. Веселовский. Несколько новых соображений по поводу пересмотра вопроса о Гуннах. – ЖМНП, сентябрь 1882; В. Г. Васильевский. Еще раз о мнимом славянстве Гуннов. – ЖМНП, апрель 1883. Вж. за това някои подробности при К. А. Иностранцев. Хун-ну и Гунны, 553-555 (срв. тук бел 4).
[36] J. von Klaproth. Tableau historiques de l’Asie, Paris, 1826, който предполага, че хуните и аварите са родствени народи, тълкува някои хунски имена не само чрез унгарски, но и чрез лезгино-аварските езици, например: Ἀττίλας, Etsel ~ унг. atzel „стомана“ ~ лезг.-авар. Adilla (антропоним); Δεγγεζίχ ~ унг. tenyészes „плодородие“ ~ лезг.-авар. Dingatsik (фамилно име); Ἠρναχ ~ унг. hir-nagy „голяма слава“; Μουνδίουχος ~ унг. mentseg „покровителство“; var „река“ ~ лезг.-авар. or, hor, ouor „река“. Според него, след рухването на Аварския каганат част от аварите навярно се оттеглят в Кавказ, където основават нова държава и се смесват с местните лезгинци, възприемайки техния език. H. Howorth. Some notes on the Huns. – Actes du sixième congrès internationale des orientalistes, tenu en 1883 à Leide. Leide: Brill, 1885, възразява срещу езиковите паралели между хуните и кавказките авари, от които според него излиза, че хуните и аварите са лезгинци. Като контрааргумент той припомня също, че афганското племе хезара, макар и да говори на персийски, има монголски произход. Хауърт смята аварите за източен клон на европейските хуни (H. Howorth. The Avares, or eastern Huns. – Journal of the Anthropological Institute, 2, 1872, 114-127), а това подкрепя тезата, че и самите хуни са монголи (H. H. Howorth. The westerly drifting of nomads, from the fifth to the nineteenth century: [12] the Huns. – Journal of the Anthropological Institute, 3, 1874, 452-474). Въпросът за възможния кавказки характер на хунския език е разгледан от Елемер Моор, който, изтъквайки редица нетюркски особености на хунските лингвистични податки (натрупване на съгласни, поява на геминирани консонанти, наличие на начално l-, r-, v- и пр.), съпоставя окончанието -r в някои хунски племенни имена (Ἀκατζίροι, Angisciri, Bardores, Bittugores, Ultinzures, Satagarii [също и без -r: Satagae, Satages], в кутургури, оногури, сарагури, утургури и др.) с множествения суфикс, присъщ на североизточните кавказки езици. Срв. E. Moór. Zur Herkunft der Hunnen, 84-91, 101-103 (вж. тук бел. 11). Вж. критиката на Моор от страна на O. Maenchen-Helfen. Zu Moór’s Thesen über die Hunnen. – Beiträge zur Namenforschung, 14, 1963, 273-278, както и отговора на E. Moór. Noch einmal zum Hunnenproblem. – Beiträge zur Namenforschung, 16, 1965, 14-22.
[37] M. A. Castrén. Ethnologische Vorlesungen über die altaischen Völker, SPb., 1857, 35-36, а впоследствие и G. S. Ramstedt. Über die Ursprung der türkischen Sprache, Helsinki, 1937, 81-91 аргументират тезата, че хунският език вероятно е общ за предците на тюрки и монголи. Това обяснява появата на „тюркски“, „монголски“ и „тунгузки“ елементи в запазените глоси от езика на хсиунг-ну и дава възможност за обособяването на хунския в отделна или междинна (между пра-тюркски и пра-монголски) група сред алтайската лингвистична общност.
[38] Fr. Hirth. Ueber Wolga-Hunnen und Hiung-nu. – Sitzungsberichte der königlichen bayerischen Akademie der Wissenschaften zu München. Philosophisch-philologische und historische Classe. Jahrgang 1899, Band II, 1900, 245-278. Вж. също Fr. Hirth. Hunnenforschungen. – Keleti Szemle, 2, 1901, 81-91, 158-161; Fr. Hirth. Mr. Kingsmill and the Hiung-nu. – JAOS, 30, 1909, 32-45.
[39] Срв. Fr. Hirth. Sinologische Beiträge zur Geschichte der Türk-Völker, I. Die Ahnentafel Attila’s nach Johannes von Thurócz. – Bulletin de l’Académie Impériale des Sciences de St.-Petersbourg, t. 13, N° 2, 1900, 221-261 (вж. на с. 231). На това L. Ligeti. Die Ahnentafel Attilas und die hunnischen Tan-hu-Namen. – Asia Major, 2, 1925, 290-301, възразява с аргумента, че думата baγatur е значително по-млада и тя не може да произлиза от форма като *baktur, а е съставена по-скоро от индокит. baγa ~ кот. baha ‘герой’ + монголския елемент tur (с. 294).
[40] K. Shiratori. Über die Sprache, 02-07.
[41] K. Shiratori. Sur l’origine, 72-77, 79.
[42] J. J. M. de Groot. Chinesische Urkunden zur Geschichte Asiens, I. Teil: Die Hunnen der vorchristlichen Zeit; II. Teil: Die Westlande Chinas in der vorchristlichen Zeit. Berlin und Leipzig, 1921, 304 pp., 1926, 233 pp. С тази дума се обозначава граничната област между хсиунг-ну и тунг-ху, откъдето авторът извежда значението „военна зона“ и я съпоставя с тюрк. ordu „военен лагер, войска“.
[43] A. von Gabain. Hunnisch-türkische Beziehungen, 21-23. Авторката привежда и други хуно-тюркски паралели, включително king-lu < kieng-lug („меч“ ≈ телеут. qïngïraq „двуостър нож“) и тълкува израза ch’êng-li ku-t’u < t’ang-lji kuo-d’uo като тюрк. tängri qut „небесно величество“.
[44] Fr. Altheim. Attila und die Hunnen. Baden-Baden, 1951, 53. Следвайки обаче J. Markwart. Kultur- und sprachgeschichtliche Analekten. – UJ, 9, 1929, 68-103 (на с 86) Франц Алтхайм приема етимологията на Ширатори (1923) за ting-li go-to като „син на небето, Божи син“ (пак там, с. 55).
[45] Текстът пресъздава отговор на запитване във връзка с обсадата на гр. Lo-yang в 329 г. от н. е. и общият му смисъл е, че ако армията на защитниците излезе, вражеският предводител Liu Yao ще бъде пленен, срв. L. Bazin. Un texte proto-turc du VIe siècle: Le distique Hiong-nou du „Tsin-chou“. – Oriens (Leiden), 1, 1948, 208-219. Авторът го реконструира като süg täg-ti id-qaŋ, boquγiγ tut-qaŋ! и го превежда чрез „envoyez l’armée à l’attaque, capturez le commandant!“ (има се предвид вражеския командир, носещ „варварската“ титла boquγ). A. von Gabain предлага в рецензията си към тази статия (Der Islam, 29, 1949, 244-246) по-различен прочит: sä-rig ti-lï-t-qañ buγuγ kö-türkäñ, т. е. „das Heer du wirst herausführen, den ‘Hirsch’ du wirst entführen“.
[46] P. Pelliot. L’édition collective des oevres de Wang Kouo-wei. – T‘oung pao, série II, vol. 26, 1929, p. 167
[47] O. Maenchen-Helfen. Huns and Hsiung-nu. – Byzantion, 17 (American Series, III, New York, 1944-1945), 1945, 222-243 (вж. на с. 224).
[48] L. Ligeti. Mots de civilisation de Haute Asie en transcription chinoise. – AO Hung, 1, 1950-1951, 141-149.
[49] Л. Н. Гумилев. Хунну. Срединная Азия в древние времена. М., 1960, с. 49. (II изд.: М., 1993).
[50] E. G. Pulleyblank. The Hsiung-nu Language, 243-244 (вж. тук бел. 15).
[51] А. П. Дульзон. Гунны и Кеты (К вопросу об этногенезе по языковым данным). – В: Известия Сибирского отделения Академии наук СССР, Серия общественных наук (Новосибирск), № 11, вып. 3, 1968, с. 137-142; А. П. Дульзон. О древней центральноазиатской языковой общности. – Във: Вопросы русского языка и его говоров. Труды Томского государственного университета, 197, 1968, с. 177-191.
[52] O. Pritsak. The Hsiung-nu Word for „Stone“. – In: Tractata Altaica. Denis Sinor ... dedicata. Wiesbaden, 1976, 479-485.
[53] G. Doerfer. Zur Sprache der Hunnen. – CAJ, 17, 1973, 1-50 (вж. на с. 7, 43-44, 46). Авторът възразява срещу тезата, че запазените глоси от езика на хсиунг-ну са имали тюркски характер (например: ch’eng-li = täŋri ‘небе’, hiep-ho, χiəp-γəu = yabgu ‘вид титла’, ao-t’ot = ordu ‘военен лагер’ и пр.), като допуска по-скоро те да са били хунски заемки в тюркския, така както и тюрк. ordu по-късно прониква в европейските езици (срв. нем. Horde). Поради липсата на вокална хармония в първоначалната форма за „небе“ (*taŋri) и наличието на нетюркското звукосъчетание -ŋr- тази дума също не може да е тюркска по произход. Съществуването на глоси, започващи с l-, така характерно за кетския език, при почти пълно отсъствие на подобна начална консонанта в тюркските и в монголските езици, също говори против тюркската теза. И въпреки че отхвърля идеята за енисейско-остяцкия произход на източните хуни (десетината съпоставими форми биха могли да бъдат хунски заемки в кетския език), Дьорфер отчита макар и малката възможност, непознатият език на хсиунг-ну да е оцелял като адстрат в съвременния енисейско-остяцки (срв. на с. 4-7). Във връзка с езика на европейските хуни авторът приема славянския произход на трите нарицателни имена (strava „комка при погребение“, medos „медовина“, kamon „вид напитка“), като подчертава смесения характер на хунската антропонимика, включваща германски, ирански и някои неясни по произход форми (срв. на с. 14-43). Това хвърля светлина и върху етническия състав на хунската държава, обхващащ в низходящ ред: а) хуни (с непознат език), б) германи и алани (техни имена се срещат и в първия слой), в) подчинени славяни (от които са запазени отделни думи, но които не са упражнявали влияние върху антропонимиката на управляващия слой) и подчинени номадски племена и други народности (спадащи по-скоро към втората, отчасти към третата категория).
[54] O. Maenchen-Helfen. Huns and Hsiung-nu, 224 и сл. Срв. също O. Maenchen-Helfen. The Ethnic Name Hun. – In: Studia Serica Bernhard Kalgren dedicata. Sinological Studies dedicated to Bernhard Kalgren on his seventieth Birthday, October fifth 1959. Ebenda curaverunt Søren Egerod et Else Glahn. Copenhagen, 1959, 223-238 (вж. на с. 225).
[55] Срв. O. J. Maenchen-Helfen. Germanic and Hunic Names of Iranian Origin. – Oriens, 10, 1957, 280-283 (герм.: Furt, Ἀλας и Ἀλλας, Golias, Lagarimanus, Patza, Γοάρ, Ὀχος, Sersao; хун.: Βάλας, Χορομάνος, Χορσαμάντις, Αἰσχμάνος, Ζαρτήρ, Ζαβέργαν, Στύραξ и Γλώνας, Hormidac); O. J. Maenchen-Helfen. Iranian Names of the Huns. – In: W. B. Henning Memorial Volume. Ed. M. Boyce. London, 1970, 272-275. За езика на хуните вж. също: O. Maenchen-Helfen. Akatir. – CAJ, 11, 1966, 275-286; O. Maenchen-Helfen. The Language of the Huns. – In: Труды ХХV-го Международного Конгресса Востоковедов: Москва, 9-16 августа 1960, т. I-III (Москва, 1962-1963), т. III, 1963, с. 286, както и O. J. Maenchen-Helfen. The World of the Huns. Berkeley, 1973; също в немски превод: O. J. Maenchen-Helfen. Die Welt der Hunnen. Eine Analyse ihrer historischen Dimension. Deutschsprachige Ausgabe besorgt von Robert GÖBL. Wien-Köln-Graz: H. Böhlaus Nachf. 1978, 572 S. + XXVIII Taf. Срв. по-специално на с. 255-303 глава IX (Sprache), където са дадени по групи „Германизирани и германски имена“ (261-264: Attila, Bleda, Ἐδέκων, Laudaricus, Ὀνηγήσιος, ῾Ράγναρις, Ruga); „Ирански имена“ (264-266: Αἰσχμάνος, Ἀμβαζούκις, Βάλας, Hormidac, Χορσομάνος, Χορσομάντις, Στύραξ и Γλώνης, Ζαβέργαν, Ζαρτήρ); „Тюркски имена“ (266-278: Ἀλθίας, Ἀτακάμ, Βασίχ, Βέριχος, Δεγγιζίχ, Ellac, Ἐλμίγγειρος, Ἐλμινζούρ, Emnetzur, Ηρέκαν, Ἐσκάμ, Ἰλιγερ, Κούτιλζις, Mundzuk, Σάνδιλ и Σάνδιλχος, Ζόλβων); „Имена с неопределен произход“ (278-285: Ἀδαμις, Ἀιγάν, Ἀκούμ, Ἀνάγαιος, Ἀργήκ, Ἀσκάν, Balamber, Βαλάχ, Βωαρήξ, Βώχας, Ἠρνάχ, Ἢσλας, Γορδᾱς, Γουβουλγουδοῡ, Χαλαζάρ, Χαράτων, Χελχάλ, Χινιαλών, Κουρίδαχος, Μάμας, Μουάγερις, Ὠδολγάν, Ὠηβάρσιος, Sanoeces, Σιγίζαν, Σίμμας, Σιννίων, Σκόττας, Σουνίκας, Ταρράχ, Tουργούν, Uldin, Οὐδάχ, Ultzindur, Ζιλγίβις); „Хибридни имена“ (286: Ἀψίχ, Ἀψικάλ, Κουρσίχ, Tuldila); „Предполагаеми хунски имена и думи“ (286-289: Ἄλαδαρ, Δονάτος, Μοδάρης, Σηγγιλάχος, Οὐάλιψ, Ζέρκων, Var, Κάμος и μέδος, Strava, Cucurun); и „Племенни имена“ (289-301: Akatir, Ultinčur, Имена на -gur [Κουτρίγουροι; Hunuguri = Ὀνόγουροι; Οὐτίγουροι; *Bittuguri = Βίττορες < *Βιτγορρες; Τούνσουρες; Σόροσγοι], Angisciri, Bardores, Βαρσήλτ, Κδισήνοι, Ζάλοι, Σάβιροι, Sadagarii).
[56] Срв. O. Pritsak. The Hunnic Language of the Attila Clan. – HUS, 6, 1982, 428-476 (вж. с. 470, бел. 230).
[57] Авторът разглежда 25 имена на членове на династията (Balamir, Basiġ, Kürsig, Öldin, Donat, Qara Tōn, Munğuq, Öktar, Hr-ögä, Ōy Bars, Es Qām, Blidä, Attila, Ata Qām, Mamas, Laudaricus, Ēlläg, Deŋirčig, Hērnäk, Emnəčür, Ölčindür, Gesəm, Munğu, Elmingir, Elminčür) и 8 имена на видни хунски сановници от около 448-440 г. (Adam, Berik, Edäkün, Čerkün, Eslä, Krekän, Ünegäst, Sköttä), след което предлага лингвистична и филологическа „проверка“ на извлечените данни, дава индекси на глаголите и срещаните суфикси и опит за генеалогия на Атиловия род. Той определено прокарва връзка между хсиунг-ну, хуните и [пра]българите (вж. също O. Pritsak. Kultur und Sprache der Hunnen. – In: Festschrift für Dmytro Čyževśky zum 60. Geburtstag am 23. März 1954. Berlin, 1954, 238-249; O. Pritsak. Ein hunnisches Wort. – ZDMG, 104 (N.F. 29), 1954, 124-135; O. Pritsak. Der Titel Attila. – In: Festschrift für Max Vasmer zum 70. Geburtstag. Wiesbaden, 1956, S. 404-419).
[58] Срв. N. Poppe. Die tschuwassische Sprache in ihrem Verhältnis zu den Türksprachen. – KCsA, 2, 1926-1932, 65-83 (вж. на с. 79-81); K. H. Menges. Classification of the Turkic Languages. – In: Philologiae Turcicae Fundamenta, I. Wiesbaden 1959, p. 6; K. H. Menges. The Turkic Languages and Peoples. An Introduction to Turkic Studies. Wiesbaden 1968, pp. 56-57. За хунското име и език вж. още: G. Moravcsik. Hunnische Sprachdenkmäler in Ungarischen. – KSz, 2, 1901, S. 186; C. A. Sobolevskij. Altrussisch хынъ. – Archiv für slavische Philologie, 30, 1909, 474; V. Tolnai. Kám, a húnok itala. – Ethnogr., 30, 1920, 101-103; J. Schmidt. Húnok az Avesztában. – Magyar Nyelvőr, 54, 1925, 99-102; B. von Arnim. Bemerkungen zum Hunnischen. – Zeitschrift für slavische Philologie, 13, 1936, 100-109; Gy. Németh. A hunok nyelve. – In: Attila és hunjai. Budapest, 1940, 217-226, 315-316 (също в превод: Gy. Németh. Hunların dili. – Türk Dili Belleten, III, 12-13, 1949, 106-114); J. Benzing. Zur Etymologie des russ. (o)vrag ‘Schlucht’. – Zeitschrift für slav. Philologie, 20, 1950, 109-111; Fr. Altheim, R. Stiehl. Das erste Auftreten der Hunnen. Das Alter der Jesaja-Rolle. Baden-Baden, 1953, 90 S.; Fr. Altheim, R. Stiehl. Qagan und Verwandtes. – SOF, 15, 1956, 69-85 (също във: Wissenschaftliche Zeitschrift der Karl-Marx-Universität Leipzig, Gesellschafts- und sprachwissenschaftliche Reihe 6, 1956-1957, 191-196); H. Stange. Zur Titulatur der Hunnenherrscher nach den chinesischen Quellen. – In: Proceedings of the 22nd Congress of Orientalists held in Istanbul (15-22 Sept. 1951). Vol. 2. Leiden, 1957, p. 295; J. Benzing. Das Hunnische, Donaubolgarische und Wolgabolgarische. – In: Phil. Turc. Fund., I, 685-695 (също: Й. Бенцинг. Языки гуннов, дунайских и волжских болгар. – Зарубежная тюркология, 1986, № 1, 11-28); Fr. Altheim. Χοῡνοι bei Ptolemeus. – In: Omagu lui Constantin Daicovicu cu prilejul implinirii a 60 de ani. Bucarest, 1960, S. 1-10; L. Ligeti. Dengizikh és Bécs állítólagos kun megfelelől. – MNy., 58, 1962, 142-152 (= L. Ligeti. A Magyar nyelv török kapcsolatai és ami körlílöttük vau, t. 2. Budapest 1979, pp. 155-161); O. Pritsak. Der Rhotazismus und Lambdazismus. – UAJ, 35, 1964, 337-349; H. W. Haussig. Über die Bedeutung der Namen Hunnen und Awaren. – In: Eurasia Nostratica. Fest. K.H. Menges, I, 1977, S. 95-103 (= UAJ, 47, 1975, 95-103) и пр. За произхода на хуните и връзката им с хсиунг-ну срв. освен цитираната литература: E. C. Bowra. The Χοῡνοι and the Hsiung Nu. – In: Notes and Queries on China and Japan, I-II, Hong-Kong, 1867; H. W. Thomasson. The Origin of the Huns. – Journal of the Manchester Egyptian and Oriental Society, 13, 1927, 51-59; L. Ligeti. Attila hunjainak eredete. – In: Attila és Hunjai, 11-30; M. Köymen. Der Hsiung-nu – Stamm der Tu-ku (T‘u-ko). – AÜDTCF Dergisi, 3, 1, 1944, 60-68; O. J. Maenchen-Helfen. The Legend of the Origin of the Huns. – Byzantion, 17, 1944-1945, 244-251; K. Enoki. Hun Kyôdo Dôzokuron no Hihan. – Tôyo Bunka, I, 1950, 152-157; F. Tsunoda. Fun-zoku to Kyôdo. – In: Kodai Hoppôbunka no Kenkyû, Kyoto, 1954, 191-209; G. I. Constantin. Were the „Hiung-nu“ Turks or Mongols? – regarding some etymologies proposed by Prof. K. Shiratori (Tokyo). – Studia et Acta Orientalia, 1, 1958, 317-323; H. W. Haussig. Das Problem der Herkunft der Hunnen (срв. тук бел. 17; също в превод: Х. В. Хауссиг. К вопросу о происхождении гуннов. – Виз. Временник, 38, 1977, 59-71) и др.
[59] Например в закъснелия с две десетилетия трети том на Основите на турската филология (вж. E. G. Pulleyblank. The Hsiung-nu. – In: History of the Turkic Peoples in the Pre-Islamic Period. Edited by Hans Robert Roemer. Berlin: Klaus Schwarz Verlag, 2000, 52-75 (= Philologiae et Historicae Turcicae Fundamenta. Tomus Primus [Pholologiae Turcicae Fundamenta, Tomus Tertius] и H. W. Haussig. Herkunft, Wesen und Schicksal der Hunnen. – Ibidem, 2000, 256-281), в първия том на реализираното от „Yeni Türkiye Dergisi“ амбициозно издание за мястото на тюрките в световната история (S. Koca. The Great Hun (Xiongnu) State. – In: The Turks, vol. I [Early Ages], part 4 [Huns (Xiongnu)], A [Asian Huns (Xiongnu)]. Ankara, 2002, 197-216: N. di Cosmo. The Origin and Rise of the Xiongnu Empire. – Ibidem, vol. I, part. 4, A [Asian Huns (Xiongnu)]. Ankara, 2002, 217-227; Ş. Baştav. European Huns. – Ibidem, vol. I, part 4, C [Euopean Huns]. Ankara, 2002, 290-305) и др.