В сравнение с традиционното развитие на документалните проучвания в Европа българската дипломатика все още не е напълно разработена. Основната причина за това е липсата на достатъчно изворов материал. Оскъдният брой достигнали до нас средновековни български „дипломи” не представлява надеждна база за цялостна реконструкция на особеностите на някогашното българско документопроизводство. Фактът, че са се съхранили най-вече „дарствени грамоти” лесно намира своето обяснение, ако се вземе под внимание тяхната правна стойност, която, както навсякъде, и на Балканите е обусловила събирането на „документални богатства” в различните манастирски обители. Същото обстоятелство обаче се е превърнало в допълнителен фактор за незапазването на останалите видове документи – доколкото те са съществували, – т. е на обширната група на „рескриптите”, регулиращи единични въпроси с кратковременна и преходна, а не с продължителна или „вечна” трайност на фиксирания в диспозицията юридически акт. След като изразеното в документа волеизявление важало само за конкретен, ограничен по време и място случай, а не например дондеже слнце на земѧ сїаетъ, то нямало смисъл от продължителното пазене на самия писмен откъс. Ето защо днес можем само да гадаем какви са били дипломатическите особености на евентуалните други видове документи, издавани от владетелската и патриаршеската канцелария на Второто българско царство, както и документите с „не-царски” и „не-патриаршески” произход, които също биха представлявали обект на българската дипломатика. Наистина във Ватиканските регистри (и на други места) се намират единични преписи от послания на български царе и висши духовници. При все че запазват значението си на исторически извори, тези писма обаче едва ли могат да се използват като градиво за българската дипломатика. В голямата си част те представляват изготвени в папската канцелария латински преводи, при това – записани със значителни съкращения и изпускания на основните дипломатически формули, особено в протоколната част. На свой ред българските по произход документи на гръцки език (например запазените в препис „простагма” и други „месемврийски” грамоти на цар Иван Александър, или „сигилият” на деспот Алексий Слав от януари 1220 г.) отразяват по-скоро влиянията и традицията на византийското документопроизводство и не хвърлят светлина върху спецификата на българското канцеларско дело.
Освен в недостатъчното количество оцелял документален материал, някои причини биха могли да бъдат потърсени и в общия развой на българската история, където импулсивният проблясък и бурен възход нерядко по удивителен начин се съчетават с едно подчертано забавяне и изоставане в развитието, в случая – с едно закъсняло изграждане на специфично българска канцеларска традиция. Ние не притежаваме каквито и да било сведения за владетелската канцелария от предхристиянския период. Но както някога германските, аланските и хунските „князе” успешно използвали римляни-нотари при своята преписка с империята, така по-късно и прабългарските канове разполагали със специални служители – по всяка вероятност ромеи – за нуждите на външнополитическата си кореспонденция. До каква степен в канцеларското дело на Първото българско царство може да са съществували специфични „прабългарски” елементи, днес е трудно да се установи само от все още неразшифрованите кратки поредици с тамгообразни рунически знаци, от думи като „сампсис”[1] или например от уникалния инвентарен Преславски надпис.[2] Широката употреба на гръцкия език и писмо обаче, отразена в многобройните епиграфски паметници от този период,[3] свидетелства по-скоро за това, че в новосъздадената Дунавска България документопроизводството или от самото начало попаднало под византийско влияние, или просто е запазило в основни линии своя предишен облик, така както това е станало в бившите римски провинции под германска власт или например в териториите, включени в ранния арабски халифат. На гръцки език били сключвани не само първите мирни договори с Византия,[4] но на него били съставяни и най-важните външнополитически писма на българските канове. Естествено при това положение формата на подобни писма и договори не ще да се е отличавала от обичайната за римо-византийската писмена традиция форма на документите, т. е. може да се приеме, че още от самото начало на своята дейност българската канцелария си е служела с готови модели, заети от Византия.
Приемането на християнството като държавна религия и последвалото въвеждане на славянската писменост дали неминуемо отражение и в развитието на българското канцеларско дело. И ако преди това прабългарите поддържали известни културни традиции, донесени от азиатската им прародина, то сега заедно с новата вяра естествено трябвало да бъде възприета (или по-точно затвърдена) и „европейската” писмена практика. Това се отнасяло не само до характера и вида на превежданата, а по-късно съставяна на място религиозна и църковно-правна книжнина. В не по-малка степен това важало и за дейността на българската канцелария – владетелска и патриаршеска (от Х в.) – със съответния вид документи. Логично е да се очаква, че именно сега, когато християнският закон влезе в досег с нормите на обичайното народно право, от тяхното взаимодействие ще произлезе онази амалгама, която – подсилена от наличието на собствен шрифт – ще обуслови развитието на специфично славянобългарско документопроизводство, отдалечаващо се по външен израз все повече и повече от византийското. Това за съжаление не става, тъй като България задълго загубва политическата си независимост, а в обществената, културната и стопанската сфера се установяват византийските форми и начин на живот. Именно по времето, когато би следвало да се обособи отделна, подчертано „българска” канцеларска практика, народът ни е лишен от собствена държава с всичките произтичащи от това последици.
Влиянието на Византия постоянно присъства в политическия и културен живот на Второто българско царство. То е особено силно сред управляващите среди на висшето духовенство и аристокрацията. До такава степен „византинизмът” намира израз във всевъзможни форми на външната изява (облекло, церемониал и пр.), че българският царски двор се превръща в своего рода миниатюрно отражение на императорския, а самият престолен град [Велико] Търново[5] получава названието „Царевец” – алюзия за „Цариград” – Константинопол. При тези условия византийската традиция неизбежно слага своя отпечатък и върху българското канцеларско дело. Българските царски грамоти биват наричани главно „хрисовули” (или в превод: „златопечатник”, „златопечатно слово”) – от гр. χρυσόβουλλος λόγος, каквито документи са запазени едва от ХІ в., но по всяка вероятност като самостоятелен вид са се обособили две столетия по-рано. Самата структура на грамотите съответства на структурата на византийските хрисовули, а отделните дипломатически формули в тях представляват почти дословен превод на съответните гръцки пасажи. За съжаление на пръсти се броят оцелелите от това време средновековни български документи (автентични и фалшификати) и това е – както бе изтъкнато по-горе – една от основните причини за неразработеността на българската дипломатика.[6]
Разбира се, до ХІV в. са били издавани и други видове документи, а не само познатите ни „дарствени грамоти”. По една или друга причина обаче те не са устояли на напора на времето. Може само да се предполага, че и те в общи линии са следвали определени византийски образци и са оказали допълнително въздействие върху оформянето на подобните по вид сръбски и „влахо-молдавски” владетелски актове. Но тъкмо когато от усвоените византийски форми е могло да се тръгне към създаването на специфични за българската канцелария писмени продукти чрез все по-голямото им диференциране и разнообразяване на видовете – един съвсем естествен и често наблюдаван процес, – народът ни отново попада под външна политическа зависимост, която вече оставя трайни следи в цялостното му историческо и културно развитие. В условията на чуждото османско господство нямало място за съществуването на собствено канцеларско дело – християнско по същност, славянско по писменост, българско по етническа и някогашна държавна принадлежност.
Повторното прекъсване на българската канцеларска традиция по времето, когато на Запад тепърва ще се разгръща все по-усъвършенствано и по-комплицирано документопроизводство, е още една съществена причина за слабото развитие на дипломатическите проучвания у нас. Защото ако в различните европейски страни се разработва не само дипломатика общо на кралските документи, но също дипломатика на документите, издавани от канцеларията на точно определени монарси в рамките на една и съща династия, или например дипломатика на документите на отделни по-нископоставени феодали и други длъжностни лица, то ние дори не разполагаме с необходимия материал за проучване на канцеларското дело при повечето български владетели. От друга страна, с установяването на османска власт по нашите земи в основни линии престават да действат старите закони, изместени от султанските кануни и шериатското мюсюлманско право. Ето защо издадените някога царски разпоредби напълно загубват юридическата си стойност. Вече не те, а получените от османската власт документи отразяват действащото право и защитават интересите на отделния адресат, който поради това се стреми към тяхното опазване. Тези писмени свидетелства – въпреки, че представляват извори за българската история – съвсем естествено стават по-късно обекти не на българската, а на османотурската дипломатика.
Не бива да се забравя и още едно обстоятелство. През деветнадесетото столетие, когато в Европа се изгражда обликът на съвременната дипломатика, свързана с имената на такива изтъкнати учени като Т. Зикел, Ю. Фикер, Х. Бреслау, А. Жири и др., българският народ все още води борба за своята национална независимост и за полагане основите на новата държава. По това време, а и по-късно, покрай главните задачи на българската историография дипломатическите обекти остават някак си настрани. Наистина те биват многократно издавани и проучвани, но главно с оглед на тяхната историческа, лингвистична или юридическа изворова стойност и съвсем рядко, в много малка степен – като обект на документознанието. Така се стига до известен „провинциализъм”. Често се говори за дипломатика (както всъщност и за изворознание), но всеки автор влага свое собствено разбиране, което невинаги отговаря на самото понятие или не го обхваща изцяло. Дори в един предназначен за нуждите на висшето образование учебник дипломатиката например бе разгледана като наука за актовете само на владетелската канцелария (а не и за различните други по произход документи). Понякога не се прави елементарната разлика между дипломатика и дипломация. Допуска се също – и то от компетентни специалисти – отъждествяването на понятията „оригинален” и „автентичен” (документ), без да се дава сметка, че „оригинален” може да бъде и един фалшификат (в смисъл на оригинал, а не препис), и т. н. Подобно е положението и при много други от т. нар. помощни исторически дисциплини. Това се дължи, от една страна, на закъснялото развитие на българската историческа наука, а от друга страна – струва ми се – и на господстващото дълги години не съвсем правилно изискване за „подборност” в научноизследователската дейност, което, отнесено към историята, доведе до проучвания главно в областта на българската (не толкова на общата) история, при това с приоритет към историята от ново и най-ново време и с предпочитания към теми, свързани с изтъкнати личности и по-значими исторически събития (Априлско въстание, Руско-турска война и др. под.).
* * *
За пръв път български средновековни документи са били обнародвани през 1845 г. от Васил Априлов. В неговата книга намират място: Сводната Зографска грамота, обозначена като „Летопись Афонскаго Зографскаго Монастыря” (с. 1–10); признатата по-късно за явен фалшификат грамота на цар Иоан Калиман Асен (с. 31–35); руски превод на договора между цар Михаил Асен [Шишман] и Дубровнишката република (с. 64–71); Рилската грамота на цар Иван Шишман от 1378 г. (заедно със снимка на част от документа) и грамотата на молдавския войвода Йоан Антиох Кантемир, издадена за Киприановския манастир в Бесарабия (с. 109–114).[7] Излязлата пет години по-рано сбирка на Юрий Венелин съдържа 66 влашки по произход документи, които не се отнасят до българската история, но все пак дават представа за стила и езика на българските (и въобще на южнославянските) грамоти.[8]
През 1851 г. Шафарик публикува в своите „Památky“ два български хрисовула (Дубровнишкия на Иван Асен ІІ и Виргинския на Константин Асен Тих), а във второто, посмъртно издание на неговия сборник (1873) излизат още Мрачката грамота на цар Иван Александър, Витошката и Рилската – на цар Иван Шишман.[9] И. Срезневски отново издава в 1873 г. същите грамоти (без Витошката), като добавя и грамотата, дарена през 1342 г. на Зографския манастир от цар Иван Александър.[10] Документите са възпроизведени от фотографски снимки, този на Иван Асен ІІ е препечатан от оригинала, а Рилската грамота – от „старинен препис” върху „плътна бледосиня хартия”, подарен на автора от Спиридон Палаузов.
До края на деветнадесети и началото на двадесети век се появяват множество публикации на (в голямата си част вече обнародвани) средновековни български документи. Така още през 1853 г. С. Н. Палаузов разглежда в „Известия на Руската академия на науките” Дубровнишката грамота на цар Иван Асен ІІ. Текстът на този документ е предаден от Г. С. Раковски[11] и отпечатан освен това от Миклошич в т. ІІІ на „Monumenta Serbica“. В 1856 г. в Белград e обнародван Рилският златопечатник на цар Иван Шишман.[12] Същият е издаден отново от Стефан Веркович в свезка VІІ на „Гласник Друштва Српске словесности” (на с. 184–188) и от Л. Милетич в приложението на „Църковния вестник” от 1902 г.[13] По-късно този документ неведнъж привлича вниманието на специалистите. През 1848 г., т. е. няколко години преди Шафарик, В. И. Григорович предава текста на Мрачката (Оряховска) грамота на цар Иван Александър,[14] която излиза отново през 1862 г. в „Български книжици”[15] и през 1901 г. като отделно литографско издание.[16] Месемврийските грамоти на този владетел биват разгледани в 1891 г. от известния византолог А. Пападопулос-Керамеус,[17] а една година по-късно П. Успенски отново пресъздава текста на Калимановата грамота.[18]
В самото начало на двадесетото столетие големият руски славист Г. А. Илински публикува с палеографски бележки и исторически коментар грамотата на Иван Асен ІІ,[19] на която статия през следващата 1902 г. откликва В. Ястребов.[20] На „влахо-българските” документи обръщат внимание Д. Агура и Л. Милетич, като през 1896 г. заедно с тях обнародват и Брашовската грамота на цар Иван Срацимир.[21] Г. Илински също проявява интерес към „румънските” хрисовули.[22] Молдавски и български актове привличат вниманието и на П. А. Сърку.[23] В 1902 г. С. С. Бобчев разглежда някои хрисовулни издания,[24] на следващата година го занимава материалът, на който е написана Рилската грамота,[25] а през 1906 г. той се спира върху значението на този вид документи като извори за българската история и право.[26] Особено ценна е неговата, публикувана през 1903 г., монография върху старобългарските правни паметници, където (на с. 145–170) са поместени текстовете на 7 български грамоти: Дубровнишката на Иван Асен ІІ, Виргинската на Константин Асен Тих, Зографската на цар Иван Александър, Оряховската (или Мрачката) на същия владетел, подправеният Зографски хрисовул на Иван Калиман І, Витошката и Рилската – на цар Иван Шишман.[27] През следващите години С. Бобчев неведнъж се връща отново към средновековните документални извори.[28]
Но може би най-уникалното критично издание от началото на века, което и до днес не е загубило стойността си, е задълбоченото изследване на Г. Илински от 1911 г., снабдено с подробен палеографски, лингвистичен, а отчасти – и дипломатически анализ, както и с преглед на историко-географското и културно-историческото значение на седем от познатите по онова време български грамоти: Дубровнишката на Иван Асен ІІ, Виргинската на Константин Асен Тих, Зографската и „Оряховската” на Иван Александър, Рилската и Витошката на Иван Шишман и грамотата на Иван Срацимир, дадена на Брашовската община.[29] Документите са представени в оригинален текст на кирилица, 7 отделни черно-бели снимки, а като приложение е даден също текстът на „договорната грамота на гр. Дубровник с българския цар Михаил Асен от 15 юни 1253 г.” Този труд, снабден с предговор от Иван Дуйчев, е преиздаден в Лондон през 1970 г., но без намиращите се накрая фотокопия.[30] И днес той представлява едно от основните помагала при изучаването на старите български грамоти. По-късно те биват издадени отново с кратък коментар от Йордан Иванов,[31] както и от Иван Дуйчев, който предлага пълен новобългарски превод на тези писмени паметници.[32]
Значителен е броят на единичните публикации и проучвания върху конкретни документални извори. За разкриване особеностите на средновековните канцеларски продукти до голяма степен са спомогнали Георги Баласчев,[33] А. поп Стоилов,[34] В. Н. Златарски,[35] П. Мутафчиев,[36] М. Ласкарис,[37] Й. Пападопулос,[38] Ив. Гошев,[39] В. С. Киселков,[40] В. А. Мошин,[41] П. Петров[42] и редица други автори.[43] Отделно трябва да бъде споменато монографичното изследване на Михаил Андреев върху най-ранния достигнал до нас оригинален български документ (Ватопедската грамота на Иван Асен ІІ) – един изключително съдържателен и ценен медиевистичен труд, който предлага съществени приноси и по отношение на българската дипломатика.[44] Особено място заемат обаче многобройните публикации на големия познавач на старата българска книжнина, изтъкнатия специалист по средновековна българска история и литература Иван Дуйчев.[45] Неговото посмъртно издадено комплексно проучване на Рилската грамота съдържа не само подробно описание, анализ, оригинален текст, превод и цветно факсимиле на документа, заедно с коментар за срещаните в него топоними, длъжностни и административни названия, но включва освен това богат списък с библиографски посочвания (с. 26–27) и хронологичен преглед на издаваните в средновековна България актове (с. 7–25), с което трасира пътя за по-нататъшни разработки в тази област.[46]
[1] Б. Симеонов. Сампсисът. – Съпоставително езикознание, 1981, № 3–5, 75–79.
[2] И. Венедиков. Новооткритият в Преслав първобългарски надпис. – ИБАИ, 15, 1946, 146–160; B. Simeonov. Die protobulgarische Inschrift aus Preslav. – Palaeobulgarica, 1982, No 4, 69–77.
[3] Вж. издадените от В. Бешевлиев. Първобългарски надписи. Увод, текст и коментар. – ГСУ ИФФ, 31 (1934–1935), 1935, 1–162 + ІІ–ХХV; Първобългарски надписи. Добавки и оправки. – ГСУ ИФФ, 32 (1935–1936), 1936, 1–48 + ХХХ; Първобългарски надписи. С., 1979; Les inscription protobulgares (édition française par H. Grégoire). – Byzantion, 25–27 (1955–1957), 853–880; 28 (1959), 255–323; 29–30 (1959–1960), 477–500; Die protobulgarischen Inschriften. Berlin, 1963.
[4] В един от Омуртаговите надписи (820 г.) се споменава, че договарящите се страни се заклели в онова, което било написано на еднакви по съдържание „харти” (chartas tous paralilos), за които харти” Ив. Дуйчев предполага да са папирудни документи (вж. Ив. Дуйчев. Лекции по архивистика. С., 1950, с. 25).
[5] „Търново” – с възможен тюрко-български произход, от „turun“ (управител, княз), а не от славянската дума „трън”.
[6] Като сравнение нека бъде посочено, че само за меровингския период на франкските крале са запазени 38 документа в оригинал (от 625 до 717 г.) и още 161 други документални текста, достигнали до нас в препис или в различни средновековни хроники.
[7] В. Е. Априлов. Болгарскiя грамоты, собранныя, переведенныя на русскiй язык и объясненныя. Издани в пользу Габровскаго училища. Одесса, 1845; В. Е. Априлов. Събрани съчинения. Под ред. на проф. М. Арнаудов. С., 1940, с. 199–297.
[8] Ю. И. Венелин. Влахо-болгарскiя или дакославянскiя грамоты, собранныя и объясненныя Юрием Венелиным. СПб., 1840.
[9] Památky dřevniho pismenictvi Jihoslavonuv. Sebral a vydal Josif Šafařik. Praha, 1851. Вж. също Památky… etc., vidani druhé doplky z pozustalosti Safarikovy Rozmozené upravil Josef Jirecek. Praha, 1873.
[10] И. И. Срезневскiй. Свѣдѣнiя и замѣтки о малоизвѣстных и неизвѣстных памятниках. – В: Сборник отдѣленiя языка и словесности Имп. Академiи Наук, т. 81–90, № 4, СПб., 1879 (Приложенiе, 1–40: „Болгарскiя грамоты и другiя записи”).
[11] Г. С. Раковски. Нѣколко рѣчи о царю Асѣнѣ. Бѣлград, 1873.
[12] Неофит Архимандрит Хилендарски. Служба и житiе прѣподобнаго и богоноснаго Iоана Рылскаго чудотворца. Бѣлград, 1856.
[13] Л. Милетич. Хрисовулът на царя Iоан Шишман. – В: „Библиотека”. Приложение на „Църковен вестник”, год. ІІ. С., 1902, кн. 4–6, 117–123. Вж. и Л. Милетич. Спомен от Рилския манастир. С., 1901, с. 17–23.
[14] В. И. Григорович. Очерки путешествiя по Европ. Турцiи. Казань, 1848, с. 39 (2. изд. М., 1877, с. 35).
[15] Български книжици, ІV, 182, V 30, 633–636.
[16] Грамота на царъ Иванъ Александръ (1348 г.) снета отъ текста, найденъ въ Хилендарския монастиръ отъ В. Кѫнчовъ. Снелъ отъ текста К. Звънчаровъ. Литогр. Лука х. Павловъ и С-iе. С., 1901.
[17] A. Papafopulos-Kerameus. Analekta hieroslymitikis stachyologias. S. Petropolis, 1891, 467–471.
[18] П. Успенскiй. Исторiя Афона, ч. ІІІ. СПб., 1892, с. 620 и сл. Вж. също П. Успенскiй. Второе путешествие по Святой Горе Афонской. М., 1880.
[19] Г. А. Ильинскiй. Грамота царя Iоанна Асѣня ІІ. – Известiя Русскаго Археологическаго Института в Константиноплѣ, 7, вып. 1. С., 1901, 25–31.
[20] Журналь Министерства Народнаго Просвѣщенiя. Юни 1902, 401–405.
[21] Л. Милетич, Д. Агура. Бележки от едно научно пътуване в Ромъния. – Сб.НУ, 9, 1893, 161-210; Дакоромъните и тяхната славянска писменост (І). – Пак там, 211–390; Л. Милетич. Дако-ромъните и тяхната славянска писменост (ІІ), 1. Нови влахо-български грамоти от Брашов. – Пак там, 13, 1896, 3–152; Една грамота на Iw. Дан ІІ от година 1422, октомври 23. С., 1900; Към грамотите от брашовската сбирка. С., 1910.
[22] Г. А. Ильинскiй. Грамота бана Кулина. Опыт крит. изданiя текста съ комментарiями. М., 1906.
[23] П. А. Сырку. Новое издание трех болгарских грамот. – Изв. Отд. русскаго языка и слов. Имп. Акад. Наук, 8, кн. 2, 1903, 416–430; Археологическiя замѣтки о Болгарiи. – Записки Импер. Русскаго Археолог. Общества, т. 2, новая серия, 127–129.
[24] С. С. Бобчев. Три новоиздадени познати български хрисовули. Крит. Бележка. – ПСп., 63, 1902, с. 452.
[25] С. С. Бобчев. На пергамент или хартия е писан Рилския хрисовул. – ПСп., 63, 1902, с. 626.
[26] С. С. Бобчев. Значение на старобългарските хрисовули за историко-правната наука. – Юрид. Преглед, 1906, № 4, 227–239.
[27] С. С. Бобчев. Старобългарски правни паметници. Ч. 1. С., 1903.
[28] С. С. Бобчев. Цар-Срацимировото писмо до Брашовяни. – ИИД, 4, 1915, 71–78; За някои тегоби и данъци според влахо-българските хрисовули. – В: Сборник в чест на Васил Н. Златарски. С., 1925, с. 23–33; Чужди приноси за наши хрисовули. – Юрид. Преглед, 1932, № 2, 49–56; Caractéristique et classification des diplômes des anciens rois bulgares. – Przew. Hs. Prav., 5, 1937, 71–72.
[29] Г. А. Ильинскiй. Грамоты болгарскхъ царей. Съ приложениемъ семи фототипическихъ снимковъ. М., 1911 (= Древности. Труды Славянской Комиссiи Императорскаго Московскаго Археологическаго Общества. Том пятый).
[30] G. A. Ilyinskiy. Gramoty bolgarskikh carey. With an Introduction by Ivan Dujčev. London: Variorum Reprints, 1970.
[31] Й. Иванов. Български старини из Македония. С., 1931 (второ фототипно издание: С., 1970). За някои бележки относно Рилската грамота вж. също Й. Иванов. Свети Иван Рилски и неговия монастир. С., 1917, 37–38, 145–152 и др.
[32] И. Дуйчев. Из старата българска книжнина. Т. 2. Книжовни и исторически паметници от Второто българско царство. С., 1944.
[33] Г. Баласчев. Златопечатното слово от Цар Иоан Шишман, дадено на Рилския мънастир. – Минало, 1910, № 4, 400–411; Същински ли е хрисовулът от цар Константин Тих (1258–1277)? – Минало, 1911, № 5–6, 178–187. Вж. също приписката към Рилския хрисовул при Г. Баласчев. Българското скорописно писмо и образци от него от Х–ХІХ век. – Минало, 1909, № 3, 282–302.
[34] А. п. Стоилов. Хрисовулът на цар Иван Шишман. – Преглед, 1907, № 4, с. 252 и сл.; Своден хрисовул за историята на Зографския манастир. – В: Сборник в чест на Васил Н. Златарски, 447–457.
[35] В. Н. Златарски, Г. И. Кацаров. Договорът на княза Иванко, син Добротичев с генуезците от 1387 година. – ИИД, 3, 1911, 11–37; В. Н. Златарски. Тъй наречените „грамоти” на Пинция и неговия син Плезо (с две карти). – ГСУ ИФФ, 15 – 16 (1918–1920), 1921, 1–58.
[36] П. Мутафчиев. Към историята на месемврийските манастири. – В: Сборник в чест на Васил Н. Златарски, 163 – 183.
[37] М. Ласкарис. Ватопедската грамота на цар Иван Асен ІІ. – Български старини. С., 1930, № 11; M. Laskaris. Influences byzantines dans la diplomatique bulgare, serbe et slavo-roumaine. – Byzantinoslavica, III, 2, 1911, 500–510.
[38] J. B. Papadopulos, Pére Arkadius Vatopédinos. Un acte official du despote Alexis Sthlavos au sujet du couvent de Spéléotissa prés de Mélénicon. – Сп.БАН, 45 (22), 1933, 1–6.
[39] Ив. Гошев. Новооткритата Ватопедска грамота на цар Иван Асен ІІ. – Български преглед, 1933, № 1, 65–90; Рилският хрисовул от 1378 година. Историко-палеографско проучване. – ГСУ БФ, 27, 1949, 1–26.
[40] В. С. Киселков. Патриарх Калистовата грамота от 1355 год. С., 1932; Рилският манастир. С., 1937; Автентичен ли е Рилският хрисовул. – Сп.БАН, 70, 1945, 1–41.
[41] В. А. Мошин. К вопросу о составлении хрисовулов у южных славян и в Византии. – В: Юбилейный сборник Русского археологического общества в королевстве Югославии. Београд, 1936, с. 93–109; Да ли jе автентична Рилска повеља цара Iована Шишмана. – Историjски часопис, 16–17, 1970, 275–299.
[42] П. Петров. Към въпроса за автентичността на Виргинската грамота и достоверността на съдържащите се в нея сведения. – ГСУ ФИФ, 51, 2 (1957), 1958, 169–255; П. Петров, В. Гюзелев. Христоматия по история на България. ІІ. Същинско средновековие (краят на ХІІ – ХІV в.). С., 1978, с. 202 сл., 245 сл., 274 сл., 284 сл.
[43] W. Regel, E. Kurtz, B. Korablev. Actes de Zographo. SPb., 1907, 165–168, nr. III; А. Соловjев. Повеље манастира Св. Николе Мрачког. – Прилози, 9, 1929, 1–18; В. Иванова. Оряховският манастир и неговите грамоти. – ИИД, 11–12, 1932, 84–111; М. Ковачев. Драгалевският манастир „Св. Богородица Витошка” и неговите старини. С., 1940, с. 7 сл.; Л. Данаилова. Хрисовулни проучвания. С., 1943; Ю. Трифонов. Доклад върху труда на В. Сл. Киселков „Автентичен ли е Рилският хрисовул”. – Сп.БАН, 70, 1945, 42–48; Е. П. Наумов. Месемврийские грамоты ХІV в. О малоизученных страницах истории Болгарии и Византии. – Revue historique des études sud-est europ., VI, 1, 1968, 61–66; I. Biljarski. Identification de certain noms de la charte de Rila d’Ivan Šišman. – Studia Balcanica; I. Recherches de Géographie historique. Sofia, 1970, 117–122; М. Мичев, Я. Билярски. Някои отъждествявания на местни и селищни имена в Рилската грамота на Иван Шишман. – ИБИД, 28, 1972, 25–43; М. Колева. Хрисовулът на цар Иван Шишман. – Отечество, V, № 107, 11 март 1980, с. 17; и др.
[44] М. Н. Андреев. Ватопедската грамота и въпросите на българското феодално право. С., 1965. Вж. също М. Андреев, В. Кутиков. Договорът на добруджанския владетел Иванко с генуезците от 1387 г. – ГСУ ЮФ, 51, 1960; М. Андреев, Д. Ангелов. История на българската феодална държава и право. С., 1968, с. 39–43.
[45] Ив. Дуйчев. За документите из Ватиканския архив, отнасящи се до българската история (ІХ–ХІV вв.). – ИИД, 13, 1933, 113–141; Цар Иван Асен ІІ (1218–1241). С., 1941, с. 25–26; Преписката на папа Инокентия ІІІ с българите. – ГСУ ИФФ, 38 (1941–1942), 1942, 1–140; Приноси към историята на Иван Асен ІІ. – Сп.БАН, 46, 1943, с. 153, 154; Рилският светец и неговата обител. С., 1947; За първообразността и достоверността на Рилската грамота. – ИАИ, 1, 1957, 45–75; Български спогодбен акт от епохата на византийското владичество. – Изв. на Научния архив при БАН, 3, 1966, 185–190; Грамоти. – В: Речник на българската литература. Т. І, 1976, с. 281–282; I. Dujčev. Les diplômеs bulgares médiévaux comme oeuvres littéraires. – Folia diplomatica, 2, 1976, 17–26. Вж. също рецензията му върху статията на Ласкарис (Influences… etc.). – ИИД, 11–12 (1931–1932), 1932, 384–389.
[46] И. Дуйчев. Рилската грамота на цар Иван Шишман от 1378 година. С., 1986.