Повече от столетие продължават опитите за разкриване значението на българското народностно име. От досегашните етимологии особена популярност придоби хипотезата на Томашек – Вамбери – Немет, съгласно която Bulgar представлява форма за 3. л. ед. ч. сег. вр. на тюркския глагол bulgamak („mischen; aufmischen; aufrühren, wühlen“, т. е. „смесвам, размесвам, разбърквам”) с най-общо значение „Mischling, Aufmischer“ („смесен, мелез, хибрид; разбърквач”),[1] „aufrührerisch, rebellisch, wühlerisch“ („разбъркващ, размесващ, бунтовнишки, въстанически”)[2] или „Aufwühler, Aufwiegler; Revolutionär“ („въстаник, бунтовник, революционер”).[3] Извън нея съществуват и други интерпретации, чийто брой напоследък чувствително нарасна.[4] Името „българи” бе поставено например във връзка с аланите и извлечено от осетинската дума bylgaeron, а неговите първоначални носители – обявени за хора, живеещи в планински покрайнини[5] или „зад стени и брегове”.[6] Преди около две десетилетия думата бе дешифрирана като „велики хора, велик човек”.[7] Приблизително по същото време кристализира и оригиналното тотемистично обяснение за произхода на този етноним.[8] Отделни нетрадиционни тълкувания се появиха и в чужбина.[9] Всички те обаче допълнително усложниха целия проблем, прокарвайки нови и нови паралели между етническото название и най-различни думи от алтайски и индо-европейски произход.
Обстоятелството, че българското народностно име едновременно бива тълкувано като „смесен”, „размирник”, „волжанин”, „крайненец”, „бялка”, „вълча дружина”, „водни хора”, „велик народ”, „простия народ” и т. н. показва само релативността на подобни опити. Това, че предложените досега етимологии изхождат от най-различни аспекти на възможната обща характеристика на [пра]българския етнос, поставя под съмнение правилността на самия подход. Очевидно е назряла необходимостта от ново проучване, което да съобрази някои неизползвани възможности и да допринесе за по-пълното изясняване на въпроса за структурата и значението на българския етноним.
Без претенция за изчерпване на проблема по-долу са изтъкнати отделни съображения, които представят в нова светлина еволюцията на българското народностно име. Те докосват и някои спорни моменти от историята на Евразия, имащи индиректно отношение към разглежданата тема. Разбира се, основните въпроси тук отново са обединени около характера на името, неговата структура и значение, както и възможните близки по звучене производни думи, свързани с българския етноним.
* * *
При определяне характера на названието „българи” мненията на отделните автори се разделят. Спорът, дали то представлява автохтонна форма, или е название, получено отвън, стои в тясна връзка с мотивирането на различните етимологии. И в двата случая изводите най-често се приемат като естествено следствие на тезата за произхода и значението на този етноним. Според Иван Дуриданов например названието е „дадено на прабългарите от съседните тюркски племена във връзка с глагола bulgamak“.[10] Васил Гюзелев и Панайот Дражев отбелязват (без специално позоваване на Руси Стойков), че според последните изследвания аланите са нарекли прабългарите bylgaeron. Външен произход е сугестиран и в статията на Христо Тодоров-Бемберски, а Хайнрих Кунстман изтъква като допълнителен довод, че етническите названия би следвало да произлизат по-често от съседните племена, отколкото от самия народ-носител.
Подобно е състоянието и при привържениците на самостоятелния произход на българското народностно име. За Иван Богданов това е „самоназвание ‘бургарар’ (?), по-късно ‘булгарар’ (?), от което произлизат всички други форми”.[11] Йордан Вълчев също смята името за самоназвание, така и Дюла Немет, който доста тенденциозно го определя като „ein Symbol der Freiheitsliebe des bulgarischen Volkes“.[12] Такъв е характерът на етнонима и според Борис Симеонов: „както установява Н. И. Баскаков, названието bulgar е самоназвание... следователно... най-вероятният произход на самоназванието е тотемизмът”.[13] Трябва да се отбележи обаче, че доста преди съветския тюрколог името е било смятано за самоназвание и от по-старите изследователи.[14]
При отделни тълкувания често прозира емоционалното отношение на автора към разглеждания проблем. За Й. Вълчев името „българи” означава „велики хора” не на последно място и защото всички древни народи се били кръщавали на „голямо и велико – израз на самочувствието и самоувереността им”. Според Б. Симеонов, bulgar има значение на „красив див звяр от рода на белките”, а като етноним е равно на „синове, потомци на булгара, ... горди, ловки, красиви като булгара”, т. е. „потомци на белоножката”.[15] Авторът изхожда от презумпцията, че при самоназванията преобладават тотемните имена. При излагане на ономастичните принципи обаче – съзнателно или не – той е пропуснал основния от тях, а именно, че самоназванията най-напред се свързват с представата за „хора”, с понятията „род, племе, народ” и едва по-късно с всичко останало – тотем, външни и вътрешни качества, географски съображения, лично име на вожда или на родоначалника и пр.[16]
Така от готската дума thiuda ‘народ’ през thiudisk(a) и през келтизираната форма thiot, theut (срв. Teutonen) се е стигнало до Teut, Teutsch, Deutsch. Подобни самоназвания са и mari при марийците и черемисите (срв. др. инд. márya, ‘мъж’), mańś, mańśi при мансийците – вогули и остяки (срв. др. инд. mánuśa ‘човек’), ud-murt при вотяки, komi-mort при зиряни, mord-va при мордвини (названия, съпоставими с мордв. mardä ‘мъж’ = др. инд. márta-, авест. marəta-, пехл. mart, ‘човек, смъртен’) и др. Известни аналогии намираме също при названието Pars, Fars (Персия; farsî ‘персийски, персиец’), доколкото то представлява видоизменение на Parth ‘Партия’, която форма чрез съответствието p ~ b ~ m фонетично се свързва със запазената и в новоперсийския език дума mard ‘човек’. Разбира се, историята ни е дала достатъчно примери и за това, как с течение на времето даден етнос е придобил нови и нови названия съобразно с останалите ономастични принципи. Какво е положението с българското народностно име?
Въпреки че проблемът за неговия характер все още не е напълно изяснен, съществуват достатъчно предпоставки за определянето на етнонима като автохтонен. Ранните вариантни форми Blkar, Bolker, Kupi-Bulgar, Kuči-Bulgar, Vh’ndur-Bulgar и др. подкрепят предположението, че Bulgar е по-скоро самоназвание, отколкото име, получено от околните народи в смисъл на „смесен” от bulgamak, „борци” от balken, „простия народ” от vulger и пр. Тук можем да се съгласим с Иван Шишманов, че чужди наименования понякога приемат само такива малки етноси, които или продължително време са оставали под силното политическо и културно влияние на могъщите си съседи, или отдавна са загубили своята независимост. Допълнително указание за самостоятелния произход на името представлява липсата на паралелно „местно” народностно обозначение, противостоящо на „названието отвън”. Това е липсата на местна форма, с която [пра]българите да се самоопределят, да се обособяват и разграничават от останалия свят, каквито дублетни форми срещаме например при якути (срв. саха), при цигани (срв. рома) и др.
Крайно време е при анализ на българския етноним да се постави въпросът, дали думата е в единствено или множествено число? Това че във византийските, латинските и славянските извори името се явява форма, получаваща suffix pluralis, самò по себе си не означава нищо. Познати са редица случаи, когато множествени основи, придобивайки нов смислов отенък, започват да бъдат смятани за сингуларни форми. Известно е освен това, че в алтайските (и в частност – в тюркските) езици имената представляват обозначения както на отделния предмет, така и на целия род подобни предмети.[17] Също и етническите названия. Türk например означава не само „турчин”, но и „турци”, тюрки”. Подобно на него името Bulgar също би трябвало да съдържа идеята за множественост: 1) защото голяма част от запазената лексика на [пра]българския език има възможен алтайски произход и 2) защото като колективни названия етнонимите са общи обозначения за целия етнос, а не само за отделната единица, за отделния човек.
В такъв случай възниква въпросът, дали името не съдържа някакъв морфологичен показател, който постепенно е загубил събирателното си значение, сливайки се изцяло с основата? При етнонима Bulgar това би могло да бъде единствено елементът -ar (респ. -r с предхождаща го варираща гласна). Тогава в структурно отношение българското народностно име би се разделило на корен bulg (също bolg, balg, balk...) и на суфикс за мн. ч. -(a)r и ще означава най-общо „булги, болги, балги”.
Като самостоятелен формант суфиксът за мн. ч. -r е добре познат сред алтайските езици (в тунгузките се употребява и до днес). На тюркска почва обаче той е запазен само като част от множествения показател -lar, -ler, чиито основни елементи „l“ и „r“ представляват общоалтайски афикси за мн. ч.[18] и по всяка вероятност имат дори еднакъв произход. Още в най-дълбока древност сред тюркските езици (в пратюркския език-основа?) е бил осъществен прехода r > z и сега следи от този вече непродуктивен показател за множественост могат да се открият само при отделни имена или в някои граматични форми, например при личните местоимения за 1. и 2. л. мн. ч., при притежателните афикси също за 1. и 2. л. мн. ч., както и при личните глаголни афикси за 1. и най-вече за 2. л. мн. ч. За отбелязване е, че в чувашкия език, смятан обикновено за наследник на [пра]българския, този показател е запазил формата -r при част от примерите: чув. ikәr ~ тюрк. ikiz, ‘близнаци’ (срв. монг. ikire ‘близнаци’); чув. esәr ‘вие’ < esә ‘ти’ (срв. тюрк. siz ‘вие’ < sen ‘ти’); чув. mər ‘ни’ < -m, ‘ми’ (срв. тюрк. -miz, ‘ни’ < -m, ‘ми’) и т. н.
Характерният за чувашки език ротацизъм и особеностите на [пра]българските езикови реликти са дали основание чувашки и [пра]български да бъдат обособявани в самостоятелна група от тюркското езиково семейство. Но тъй като преходът r > z вероятно е бил завършен още до формирането на тюркските езици, по-правилно би било прабългарският (R-) език условно да се отнесе към една преходна група в алтайските езици, заемала някога място между пратюркския (Z-) и прамонголския (R-) език,[19] или да се разглежда като едното подразделение на възможната междинна „булгаро-тюркска” или „хунска” (R-) група, вторият клон от която ще е представен от пратюркския (Z-) език.[20] Една такава постановка би обяснила отчасти специфичния характер на прабългарската лексика, а освен това ще съответства по-добре на извънлингвистичните изворови податки за етногенезиса на българския народ. В такъв случай племената, нарекли себе си „булги” и впоследствие „булгари”, ще да са се консолидирали по времето, когато суфиксът за мн. ч. -r все още е участвал активно във формообразуването на алтайските езици.
Основание за разграничаване в българския етноним на корен bulg и на suffix pluralis ни дава наличието на определени варианти, при които вместо -(a)r срещаме някаква друга морфема (вж. по-долу). Че коренът е именно bulg (bolg, balg и т. н.) потвърждават арменските извори, където понякога [пра]българите са наричани „племето булх”[21] (bulh, bolh, т. е. *bålh ~ *bålk, *bålg). Тук могат да се приведат също някои форми от името на митичния прародител, съхранени в народните предания, където редом с Булгар фигурира името на цар Болг, Болк. Косвено указание за първичността на такава основа може да представлява и съществуващото главно в българския език наименование бялка, давано на животното невестулка, златка, самсар и пр., както и явната връзка между думите невестулка – невяста (срв. в тур. gelincik – gelin, в гр. νυφίτσα – νύφη) и бялка – булка, за последната от които думи по аналогия с буля може да се предполага [пра]български произход. Една стара успоредица между буля и бялка откриваме в древнотюркската (орхонска) форма teyin (бялка) и турското teyze (леля), докато обратно – др. тюрк. kelin, тур. gelin (снаха, невяста) на свой ред се съпоставя с тур. gelincik (невестулка).
Освен названието Bulgar (с варианти Bolhar, Balkar, Burgar и др.) с българския етнос биват свързвани по-рядко срещаните форми Burğan и bulgan. Тук вместо -(a)r към основата е прибавен афиксът за мн. ч. -an, който обаче би могъл да има както алтайски (хунски, тюркски),[22] така също ирански[23] произход. Като последица от това неговата употреба може да се обясни по различен начин. В случай, че спада към алтайските форманти, тогава:
Ако обаче суфиксът -an не е алтайски, тогава:
С други думи възниква въпросът, дали burğan е самоназвание (1, 4а, 4б) или разпространена сред съседните племена форма за мн. ч. от *bålg, *bålk (2, 3)? Анализът на името извежда на преден план още един аспект, отнасящ се до генезиса на разглеждания етнос, който – в зависимост от тълкуването на множествения показател и основната форма – би могъл да има алтайски (1, 2), неалтайски (4б) или смесен (4а) произход.
Редица белези определят [пра]българите като алтайски (хуно-тюркски) народ. Немалко податки обаче говорят в полза на техния смесен етнически характер. В средновековните извори [пра]българите или биват отъждествявани с хуните (също етнически конгломерат!), или разграничавани от тях, или пък изрично се подчертава, че това е един смесен народ. По-късните изследователи (и досега) ги приемат за смесица от различни етнически компоненти (тюрки и славяни; хуно-тюрки и германи; тюрки, фини и славяни; тюрки и алани и пр.). Такава е широко разпространената етимология на Томашек – Вамбери – Немет, такива изводи налагат и резултатите от археологическите разкопки и (палео)антропологичните проучвания в областта.
Тук обаче става въпрос за предполагаемо смесване в един много по-ранен исторически момент. За обединяването на народа Bolg, Bolk (който сам по себе си също може да е „смесен”) с някакъв друг етнически елемент (т. е. *bålk + племето „Х”). В резултат на това обединяване първоначалното народностно (само)название е започнало да звучи в мн. ч. ту като *bålkar (~ *bålgar > Bulgar), ту като *bålkan (~ *bålgan > bulgan, burğan), в зависимост от езика, на който се е произнасяло. Именно тази вариативност на името би могла да свидетелства за консолидирането на нов етнос от сродни алтайски племена (ако приемем основата и двата множествени показатели за алтайски) или за едно ранно „ирано-алтайско” („индоевропейско-алтайско”) взаимопроникване (ако формантът -an има извъналтайски произход). В случая би следвало по-нататък да се постави въпросът за характера на основната етническа маса. Тоест да се реши дали „балките, булгите” ще бъдат смятани за алтайски народ, присъединил към себе си новите чужди елементи, в резултат на което се е породила „неалтайската” (?) форма burğan, bulgan (т. е. *bålkan, срв. оронимите Balkan, Bulgan). Или обратно – те ще бъдат определяни като неалтайски (ирански?) народ, който постепенно се е „алтаизирал” (впоследствие – тюркизирал) и затова редом с „автохтонното” (?) име *bålkan като множествена форма, а по-късно и като основно етническо название изпъква *bålkar (~ *bålgar > bulgar, срв. Bulgar-dağ) с алтайския показател -(a)r за мн. ч.
Третата теоретична възможност (4б), предполагаща изцяло неалтайска същност на формата *bålkan (> bulgan, burğan), засега е прекалено хипотетична, тъй като няма достатъчно основания, които да подкрепят предположението за такъв произход на основата *bålk. Напротив, съществува косвено указание, че „балгите, булгите” по един или друг начин са били свързани с алтайските народи. Не е изключено например животното от рода на невестулката и самура (въобще животните, чиято кожа по-късно се е превърнала в ценен търговски артикул и домонетен паричен еквивалент) да е играело определена роля в духовния живот и културните традиции на алтайските племена и на определен, ранен етап от тяхното развитие да е имало сакрално, тотемно значение (както предполага Б. Симеонов). Това се е отразило в отделни названия, напомнящи имената на някои народи, като хуни и кумани (срв. руското и славянско куна, куница), сабири (срв. самур = соболь с фонетични преходи m ~ b, r ~ l) дори тюрки (срв. tilki ‘лисица’ – с преход r ~ l) и т. н. От тази група е и названието bulgar, bulgan (в действителност произлязло от българското народностно име, а не обратно, както се мъчи да докаже Б. Симеонов).[24] Тъй като съществува и формата b’alka (в български език бялка ‘невестулка’; в руски език белка ‘катерица’) може да се допусне, че подобно животно е имало своето място и в духовния свят на народа Balk. В такъв случай *bålk трябва да се разглежда или (1) като народ от алтайски произход, който – аналогично на изброените съответствия при други етноними – е бил тясно свързан с бялката, или (2) „алтаизиран” народ, който впоследствие е възприел култа към това животно, назовавайки го със своето собствено име. С други думи може да се предполага алтайски и смесен (не обаче изцяло „неалтайски”) произход на етнонима *bålk. По-късно, когато тази първоначална форма бива изместена от производните *bålkar и *bålkan, животното бялка е получило допълнително названията bulgar и bulgan, запазени сред тюркските и монголски езици в Централна и Средна Азия, където вероятно се е формирал и [пра]българският етнос.
Макар и косвено, с българското народностно име се свързва също формата bulgak (горд, важен; човек, който ходи гордо).[25] Тя е възникнала чрез прибавяне към основата *bålk на форманта -(a)k, който подобно на -(a)r и -(a)n наред с останалите си значения е притежавал в урало-алтайските езици и функцията на колективен суфикс за образуване на двойнствено и множествено число. Срв. например в унгарски: urak < ur (господин, господар), kezek < kez (ръка), kunok < kun (куманин), magyarok < magyar (маджарин, унгарец) и т. н.[26] Към колективните имена на -k вероятно трябва да се отнесе и унгарското название на тюрките – török, terek, което (по аналогия с torok ‘шия, гърло’ ~ вогул. tor) би могло да се разглежда не само като видоизменение на türk, но и като производно на една възможно по-стара форма: *tör, *törö, *törä, *törü, *türä.[27]
В тюркските езици този показател за събирателност – колективност – множественост е непродуктивен. Той обаче се е съхранил в отделни граматични форми (в личните афикси за 1 л. мн. ч. при имперфект и условно наклонение на глагола), а така също и в някои обозначения предимно на двойни части на тялото, например в турските: yanak (буза), dudak (устна), kulak (ухо), bilek (китка), taşak (тестикул), bacak (бедро), ayak (крак) и пр.[28] В отделни тюркски езици формантът -k е изразен чрез -w (< -k, -g).[29] На -k окончават също някои етнически названия: Türk, Kazak, Kumuk...[30]
От изложеното дотук следва, че вариантите на българското народностно име, както и косвено свързаните с него обозначения, представляват производни на една и съща основа *bålk ~ *bårk, образувани чрез присъединяване към нея на древните показатели за събирателност-множественост: -(a)r, -(a)n или -(a)k. Но до каква степен реконструираната изходна форма *bålk (*bålg, *bålh) може да се смята за първична? Арменските извори споменават народа Bolh след новата ера. По това време в същия регион на север от Индия е обитавало и племето „болхики”, един от вождовете на което се е наричал Кардама (срв. кан Кардам в българската история).[31] Възможно е имената Bolh и Bolhik да са производни или дори вариантни названия на един и същ етнос, от който са останали топонимите Балх, Балхаш и др. Никой народ обаче не възниква от небитието. Той или е съществувал и преди с подобно име, или пък е носел някакво друго название. Именно около езерото Балхаш и северните склонове на Тян-шан локализира Томашек монголското според него племе „аргипеи”, споменато от Херодот при описание на „копринения” керванен път.[32] Югозападно от Балхаш, в съседство с партите ги поставя в най-ново време и Ханс-Вилхелм Хаусиг.[33] Херодот назовава аргипеите „плешиви” (бръснати? – срв. забележката за първите канове в „Именника”), а В. Н. Татишчев вижда в тях предци на волжките българи и чуваши.[34]
Като успоредица на bulgak сред фонетично близките на българския етноним думи в значение на „важен, делови човек” се срешат и формите bulgar, bultar, bultan.[35] В случая изненадва наличието на t вместо обичайното k (g, h) от основата. Разновидностите bultar и bultan едва ли могат да се обяснят само като резултат на фонетични промени, тъй като по мястото си на учленяване съгласните t/d и k/g притежават доста различна характеристика. Възможно е обаче разглежданите думи да произлизат от дублетни основи, или в крайна сметка – от две производни на един и същ по-древен корен. Това би означавало, че освен *bålk е съществувал и варианта *bålt с еднакво или близко значение.
Формата *bålt (Балт, Белт, Велт) навярно се съдържа в старобългарското название на пограничния град Δεβελτ (на ст.бълг. Велт), който отделни автори отъждествяват със споменатата от Масуди крепост Valandar, превзета от съюзните войски на българи, печенези и маджари по време на българо-византийския конфликт през 917 г.[36] (Не е изключено Стара Загора някога също да се е наричала по подобен начин – Велта).[37] Повечето изследователи са на мнение, че с „Valandar“ арабският историк е предал име, напомнящо българския етноним, доколкото в арабската литература [пра]българите са обозначавани и като bälänğär, balandar... (Оттук – някои опити за отъждествяване на Valandar с Bulgarophygum). Любопитно е обаче съпоставянето на Valandar именно с Velt, тъй като – извън останалите аргументи – това би представлявало и допълнително указание за възможното семантично покритие на формите *bålt – *balandar и *bålk (*bålg) – *balangar, които на свой ред се свързват с останалите варианти на българското народностно име.
Един по-далечен паралел на семантичната двойка *bålk – *bålt би могъл да се открие и в наименованието на вид бойно оръжие. Обозначенията на продукти и оръдия на труда (също и на качества) нерядко се доближават по своя фонетичен състав до определени етнически названия, вероятно защото били характерни за даден народ, били употребявани от него, или разпространени за пръв път чрез него в съседните земи.[38] Това обстоятелство е подвеждало редица изследователи да изхождат от смисъла на една единствена подобна дума и вървейки по обратния път – от производното към първичното, от периферията към центъра – да пренасят механично нейното конкретно значение върху даден етноним. По такъв начин, в зависимост от количеството подходящи форми, са възникнали най-противоречиви тълкувания на едно и също народностно име. При названието Bulgar например това са както по-старите обяснения (от плуг, благ, булгур, vulgaris), така и редица научни етимологии (от Волга, былгерон, vulgares и пр.). Макар и по-прогресивна, подобен характер има също тотемната теория на Б. Симеонов, както и отделни тълкувания на Д. Немет за унгарските племенни названия.[39]
Често съществуват прилики между обозначението на конкретния етнос и даден вид оръжие или оръдие на труда. Според народната етимология например шопите в Софийско носят името си от сопа (тояга), понеже били „въоръжени” със сопи, т. е. сопи > шопи (сопаджии). Редица автори обаче обясняват произхода на тази етнографска група с печенежките заселвания през ХІ в. (други ги свързват с прабългарите при Крум), а за печенезите бойната тояга (боздуганът) e била едно характерно оръжие. Формите сопа и шоп (също личните имена Чапа, Дзопа и възгласа чиба за прогонване на куче) стоят във връзка с иранското čob, čub (тояга), което се съдържа в думата čoban ~ čuban, čupan, župan, šupan, špan, ispan..., означаваща едновременно пастир, благородническа титла и собствено име. Съгласно Константин Багрянородни Τζοπόν (т. е. *čoban) е било името на едно от осемте печенежки племена.[40]
В смисъл на „брадва, тояга” сред славянските езици е позната също старата иранска заемка топор (в перс. tabar, täbär). По своя звуков състав тя напомня названието на племето табари (Tabar ~ Tapar), разположени някога в съседство с [пра]българите. Не е изключено обозначенията сопа и топор да произлизат в крайна сметка от обща праформа, доколкото фонетичният преход t ~ č ~ š/s позволява подобна съпоставка. В такъв случай би възникнал въпросът за възможната индиректна връзка между шопите (печенези) и табарите (също сродни на българските племена).
По всяка вероятност крайното -r в Tabar представлява старият алтайски суфикс за мн. ч., както и в Tatar, Hazar, Suvar, Bulgar и т. н. Тогава основата *tåba (срв. сопа) би съвпаднала с To-ba, T’o-pa (алтайско племе, играло съществена роля в Северен Китай през първите векове от н. е.), а така също със самоназванията на съвременните тувинци, карагаси и други североалтайски тюрки (tuva, tufa, tofa, toba < *tåba), езиците на някои от които се свързват по определени белези с чувашкия. Малко по-далечна е връзката между етнонимите Tabar и Čuvaš. Тук като предходна форма се явява името на непосредствените чувашки предци, сабирите (čuvaš ~ suvar, sabir, sabar[t] ~ tabar), а според китайските извори някога клон на управляващата династия на Hsien-pi (сабирите) се е наричал T’o-pa.[41] Думите čub, čob (респ. шоп) също се свързват с етнонима tuba, toba (*tåb-a), а оттук и със сопа, но вече с една по-първична в структурно отношение основна форма.[42]
В своята еволюция отделните народи – както по време на миграции, така и след установяването си на определена територия – постоянно са се „роили” и смесвали с чужди етнически елементи. В резултат на тези диференциационни и интеграционни процеси са възниквали нови сродни клонове, които на свой ред поемали по пътя на самостоятелното развитие, за да се претопят или останат и след множество метаморфози да се влеят в състава на съвременните нации. Подобна е съдбата и на техните имена. Преди напълно да изчезнат те продължавали своето съществуване в повече или по-малко променен вид, във форми, които показват някаква определена – макар и далечна – връзка с първоначалното етническо название. Анализът на подобни форми, ако намери подкрепа в историческите, археологическите и антропологическите податки, помага да се очертаят етапите от еволюцията на всеки етнос. В този смисъл анализът на името „табари” поставя въпроса за възможните техни връзки както с [пра]българи, сабири и чуваши, с печенези-шопи, така също с To-ba и с някои съвременни алтайски народи.
С вариант на m и друг краен формант (който също би могъл да има и събирателна функция) думите topor, sopa и čub се свързват с персийското čomak (тояга). Всички те отразяват във фонетично, структурно и семантично отношение различни етапи от развитието на една и съща праформа: *t°b ~ *t°m > *t°b(°) > *t°m(°) > *t°b° (r, l, n; k), *t°m° (r, l, n; k).
Подобни аналогии предлага и двойката *bålk ~ *bålt. В тюркските езици думата balta, malta, palta означава ‘брадва, секира, сатър, топор’. В якутски balta има значението на ‘голям железен чук’. Като ‘топор, чук, боздуган (?)’ е позната също по-рядката форма balga, съхранена в „българското” име Βαλγιτζης, което според А. Вамбери означавало balgitči, т. е. „въоръжен с боздуган, с балка”. (Близко до balga стои славянската дума палка - ‘прът, пръчка, сопа, тояга’). Производните от *bålk, *bålt с най-общо значение на „сечиво” и „ударен инструмент” едва ли могат обаче да се свържат само с алтайските народи и в частност – с етнонима *Bålk. По-скоро те са развити от по-древна (евразийска?) семантична двойка, тъй като подобни форми са фиксирани не само в алтайските, но и в индоевропейските[43] езици, а по всяка вероятност – и в шумерската дума balag (брадва, секира, сатър). Редуването на значението – едновременно като „сечиво” (брадва) и „ударен инструмент” (чук, тояга) – независимо от вида на основната форма, говори само, че balg-a и balt-a имат някакъв общ първоизточник. На свой ред наличието на подобни форми извън алтайските езици е още едно косвено указание за евентуалния смесен произход на народа, обозначил себе си като *bålk. В случая по-важното е, че приведените примери свидетелстват за съществуването на две паралелни основи *bålk ~ *bålt, от които впоследствие са произлезли множество разновидни названия, включително и такива, свързани по един или друг начин с българското (но не само с българското!) народностно име.
Всичко това създава предпоставки за допълнително структурно разграничаване в *bålk на корен и постпозиционна морфема. С други думи, установява се една изходна основа *bål, от която чрез формантите -k/g и -t/d са образувани нови лексеми с еднакво или сходно значение. По всяка вероятност първоначално двата суфикса били използвани в своята събирателно-колективна функция и са придавали на основата *bål определен множествен смисъл.[44] Нейните производни *bål-k и *bål-t са могли с течение на времето да загубят характера на количествен сбор от отделни броими единици и да се превърнат в качествено нови обозначения на неделими понятия. На такова семантично равнище използваните афикси губят своето множествено значение и се отъждествяват с подобни, еднакви по звучене, но различни по функцията си морфологични елементи от слово- и формообразуването на дадения език. Като конкретизация на някогашната съвкупност новите лексеми са смятани за основни форми в единствено число и могат да получават или същите, или други плурални наставки. Именно по този начин са възникнали навярно по-късните форми *bålk-ar, *bålk-an, *bålk-ak; *bålt-ar, *bålt-an..., които в различна степен – пряко или косвено – се отнасят до българския етноним. Предполаганият тук път на развитие не представлява някакво изключение, а е познат в словообразуването на различни езици, например в арабски, където от ﺒﻟﺩ beled (‘град’) се образува мн. ч. ﺒﻼﺪ bilâd (‘градове’, с допълнително значение ‘страна’ като съвкупност от градове), а от него – мн. ч. от мн. ч. ﺒﻟﺪﺍﻥ buldān (‘страни’).[45]
Не е изключено праформата *bål също да е възникнала по подобен начин – чрез сливане в едно цяло на кореновата морфема b°/p°/m°, носителка на основното значение, с афиксалната морфема -l/-n, в резултат на което се е образувала нова неразложима основа. По-нататък, със загубване продуктивността на форманта -l той е могъл да бъде допълван с по-различни, функционално близки по значение афикси.[46]
По всяка вероятност праформата *bål (с фонетични варианти *bar ~ *bas ~ *pal ~ *pan ~ *mar ~ *mal ~ *man и т. н.)[47] представлява древна евразийска лексема, застъпена сред огромен брой географски, етнически и езикови наименования в Европа, Азия, Африка и Далечния Изток. В редица езици нейните разновидности наред с останалата си семантика притежават основно значение „същество, човек, мъж”, а в разширен смисъл – „роб, слуга; воин; вожд, цар; господин, господар...” и т. н.[48]
С присъединяване към тях на suffix pluralis възниква множествена основа, обозначаваща някакъв брой мъже, група от хора, люде. В процеса на езиковия развой такива лексеми могат да придобият ново съдържание и от обозначения на определено делимо множество да се превърнат в названия на една неразчленима съвкупност. Използваните при това форманти обикновено губят събирателния си характер и се сливат с основата, което позволява впоследствие към тях да се добавят други множествени показатели. Новата по съдържание дума вече бива разглеждана не като колективно наименование на група мъже (хора), а като съвсем различна основа в ед. ч. (род, племе, народ),[49] която обаче според обстоятелствата може да обозначава и единичния член на общността. Подобни форми представляват най-ранното самоопределяне на всеки етнос и съответстват на неговото първоначално (само)название. Срв. например fars, pars, parth „парс, перс; партянин” ~ fard, färd „индивид, човек” ~ mard, märd „мъж, човек; смъртен” ~ mär’ „мъж, човек” < *mår (~ *bår, *bål).
По-късно, в зависимост от конкретното историческо развитие на даден народ, това самоназвание или се запазва, или отпада като етноним, но продължава още дълго време да съществува в значението „хора, народ”, а членовете на общността приемат друго колективно име съобразно известните ономастични принципи. Възможно е обаче целият този процес да се повтори на по-високо структурно равнище, т. е. веднъж превърнала се в семантично нова единица („хора” → „[на]род”) думата отново да получи множествен показател и да образува по-обхватно колективно название („род[ове]” → „племе, народ”). С други думи, от първоначалната съвкупност да възникне нова множествена форма, която да обедини представата за отделните кланове и племена в едно цяло понятие. Такава еволюция на името ще отразява на свой ред историческото развитие на дадена народност до момента, когато тя възприеме названието на господстващото племе, род или династия в рамките на едно по-голямо политическо обединение, или въобще докато не бъде наречена по-различно поради някаква друга причина.
Не е изключено подобни структурни изменения да е претърпяло и българското народностно име, т. е. името на онзи етнически елемент, който е успял да наложи формите *bål, *bålk, *bålkar над самоназванията на другите племена, взели участие във формирането на [пра]българския етнос. В случая може да се проследи следното постъпателно-възходящо развитие: (*b° + -l) → *bål ‘човек’ → *bålk ‘хора’; ‘племе’ → *bålkar ‘племена; народ’. С конструкцията *bål се съпоставят формите mar, mağ, maž, man, férj, werä-s и т. н. (‘мъж, човек’), възникнали от фонетични разновидности на изходната основа. С едно възможно колективно значение на *bål (< *b° + -l, където *b° ≈ тиб. po ‘човек’; -l = множ. афикс) се свързва етническото (?) название Ούάρ (*War ~ *Bar), отнасящо се – съгласно някои сведения – до т. нар. „бели хуни” или „ефталити”.[50] Към производните на *bål, образувани чрез присъединяването на морфема, имаща значението и на suffix pluralis (т. е. към *bålk, *bålt…), се числят формите mard, mart (при имената на удмурти и мордви); part, parth, pars, fars (при персите); balt (при балтите), belg (при белгите), bant-u (самоназвание, означаващо „народ”), както и афганските лексеми pənð ‘отряд’, pəḥt ‘род, поколение’, paṛk ‘група, тълпа’ и т. н. Тук спада също немската дума Volk (*fålk), англ. folk (*fålk), както и основата на същинския български етноним – bulg, bolk, balh (*bålk), която по аналогия би следвало да означава именно „хора; племе, народ”. Впоследствие от нея е възникнало ново множествено обозначение за всички родствени и чужди по произход племена, съставляващи [пра]българската етническа общност. Като колективно наименование тази форма е получила значението на български етноним: Bulgar, Bolgar, Balkar; Burgar, Burgan, Burğan…
Този естествен процес не изключва, разбира се, възможността на определен етап от развитието на даден етнос неговото име да се отъждествява с названието на някакво животно и по такъв начин да придобива известен тотемен характер. Срв. например фонетичното сходство между pars ‘барс’ и формите parth, pars ‘парти, парси’, както и названието bars-il за едно от сродните [пра]български племена (тюрк. il = ‘племе’). Вж. и перс. baur, bawr ‘леопард’, т. е. ‘лъв-барс’, афг. bavr ‘леопард’, афг. babur, babar ‘лъв’ и самоназванието на племето „бабури” (babur, babər) в Афганистан, а така също политико-географското обозначение Bavaria, Bayern. Тук се отнасят също перс. palang, päläng, афг. pṛang (< p[a]rang?) в значение на ‘леопард, барс, пантера’ и формите balangar, bälänğär като вариантни названия на българите в някои извори от източен характер.
Дали обаче тотемните названия действително са първоначални или имат по-късен, секундарен характер? Като се изхожда от сравнително ниската степен на обществено-икономическо развитие на ония народи, сред които е разпространен тотемизмът, съвпаденията между животински и племенни имена биват обяснявани еднозначно. Обикновено се приема, че поради отъждествяване с животното-тотем неговото название е пренасяно върху самия човешки колектив. С други думи, ако тотемът на едно племе например е мечката, то цялото племе и всеки негов член ще се наричат „мечки”. При това сякаш е забравена елементарната истина, че сама по себе си мечката няма име, че е необходим назоваващ субект, но преди да обозначи каквото и да било друго, този субект ще трябва да се самоопредели, да се самоназове като живо същество, „човек”. В такъв случай получаването на ново „тотемно” име може да стане едва на по-късен етап от развитието на даден етнос и това название няма да е първично. Да се предполага обратното, означава да се допуска една принципна логическа и методологична грешка.
Но дори и при наличието на тотем не може да се смята за установено със сигурност, че именно неговото название е било възприето от човешката група. Характерът на тотемистичните представи подсказва по-скоро един обратен път на развитие. Обикновено тотемът е или част от неорганичната природа, или живо същество, което като сакрален обект се (1) одухотворява и (2) смята за родоначалник, свещен прадед, предтеча, а оттук – за първи, главен, пòчетен член на рода или племето. В диахронен план тотемът-родоначалник е „един от племето” и затова към него се обръщат с онова название, с което биват обозначавани най-общо всички членове на колектива. Тук навярно играе роля и забраната (табу) да се произнася същинското име на свещения обект.[51] Но тъкмо защото е „прадед, прамайка” тотемът придобива човешки черти и качества, а заедно с това и „човешко” название. Може следователно да се допусне, че по-скоро (само)названието на племето или общото за всеки негов член обозначение са били пренасяни върху обекта-тотем, а не обратно. Разбира се, не е изключено първоначалното значение на такова име („човек, хора”) постепенно да се заличи и да остане само характерът му на племенно название, съвпадащо с обозначението на конкретно животно. Тогава, при наличието на тотемистично отъждествяване членовете на общността биха могли по аналогия да извеждат своето название от името на прародителя-тотем, не на последно място и поради загубване, забравяне на неговата първоначална семантика.
Възможно е освен това на един по-ранен етап от развитието на човешкото мислене заобикалящите човека същества също да са били определяни като „хора”, т. е. като сродни нему същества. Споменът за онова време би могъл да е отразен и при роднинските обозначения, добавяни от народа към имената на някои животни (например в българския фолклор, където мечката е „баба”, вълкът – „кум”, а лисицата – „кумица”). Това уподобяване по общия показател „живот, живо същество” представлява навярно една от причините за наличието на сходство между лексемите „човек – хора” и названията на животни и полезни растения в множество езици.[52]
Независимо обаче дали са възникнали от обща праформа в зората на човешката еволюция или са резултат на отъждествяването на тотема с конкретна човешка група, съвпаденията между такива названия не бива безкритично да се приемат като „доказателство” за тотемен произход на който и да било етноним. Това още повече се отнася до българското народностно име, доколкото формите bulgar, bulgan като название на животно са засвидетелствани главно сред азиатските тюрко-монголски народи, а не в областта на по-късните [пра]български поселения в Европа. Те биха могли да се свържат с евентуален общоалтайски култ към самура и сродните нему животни, породил се навярно по времето, когато ловно-събирателният поминък е заемал централно място в живота на урало-алтайските племена, т. е. много преди формирането на [пра]българския етнос.[53]
Картината, която изворите очертават за древните българи – войнствен „ездитен” народ, притежаващ скотовъдни, земеделски, а и строителни традиции – някак си се разминава с представата за препитаващо се главно чрез лов чергарско племе. Носители на стария култ към самура са могли да бъдат отделни алтайски елементи в състава на [пра]българския народ. За степента на обществено-икономическото развитие на самите българи обаче сакрализирането на подобно горско-планинско животно няма смисъл. Нито „красотата”, нито „ловкостта” на самура са достатъчни основания той да бъде възприет като тотем. Единствено една полезна негова функция би оправдала обособяването му сред останалия животински свят, но по времето на образуване конкретно на българския етнос (а не на предхождащите го компоненти) подобна функция навярно вече не съществувала. В такъв случай почитането на самура (или бялката) ще представлява остатък от една много по-дълбока древност и той не би могъл да носи „първичното” име bulgar, за да го предаде на новата етническа формация, а по-скоро сам е бил допълнително така назован. С други думи, няма достатъчно основания за свързване произхода на българския етноним с предполагаемо тотемно животно, въпреки наличните външни сходства, дори тъждество между тези две названия.
Народностното име „българи” наподобява различни думи от алтайски и индоевропейски произход. Това обстоятелство е предизвикало противоречиви тълкувания и е довело до появата на голям брой повече или по-малко аргументирани хипотези за същността и произхода на българския народ. Освен с имената на реки (Волга, Буг, Буджак), градове (Болгар, Бооград, Бухара), и на митичния прародител (Булгар, Болгар, Вулгер, Булер, Биляр; Болг, Волг, Болк; Бог, Бого) името на българите е било поставяно във връзка с такива думи като плуг, благ, бера, булгур, боляр, боллук (много), бijiг (голям)..., с етнонима белги (Раковски) и неговия индоевропейски корен *belgh- (Morlet), с алано-осетинската дума bylgaeron (G. Vernadsky, Р. Стойков, В. Гюзелев и П. Дражев), с латинските именни форми vulgaris (Срећковић) и vulgares (Kunstmann), с тюркските глаголи bulġa- (Березин, Tomaschek, Vámbéry, Németh) и bul- (P. Pelliot), с немския глагол balgen (Д. Дечев), с животното bulgar, bulgan (Б. Симеонов), с думата balyg „град” (Хр. Тодоров) и т. н. Към тях бихме могли да добавим редица други, все още неизползвани имена, като афг. bulgar (човек, живеещ отвъд планината, т. е. „загорец”), също bulgar (зефир, нежен пролетен ветрец), bulgaka (шум, вик, вопъл...), balyka (огън), или например по-рядката тюркска форма balga (брадва, топор; боздуган). Дори самата основа предполага най-различни тълкувания: bul (вода) при R. Roesler; bul, bol, bala, болiй (голям, велик) при В. Григорович, А. Булатов и Й. Вълчев; bal, bala (вълк) при Г. Корнилов; срв. също различните значения на осетинската дума byl, от която изхождат G. Vernadsky (бряг, край), Р. Стойков (край, ръб, граница) и Хр. Тодоров-Бемберски (стена, бряг, край), подминавайки основното значение „устна”, съпоставящо byl с ирано-афганското bol (дума, реч; мълва, слава).
При такава многозначност на една и съща основа (независимо дали се дължи на обикновени съвпадения, заимствания или на развитието от обща праформа) не бива да ни учудва изобилието на взаимно изключващи се хипотези, лесно създавани и още по-лесно отричани чрез достатъчно „убедителни” контрааргументи. Но защо например изцяло да се отхвърли рационалното в етимологията на Д. Дечев, след като на немската дума balgen (боря се, бия се)[54] съответства регистрираната в монголски (т. е. вече в един „алтайски” език) форма bolga, bulga (борба, бой, сражение),[55] не само фонетично близка, но и спадаща към същия семантичен кръг? С какво хипотезата на Б. Симеонов превъзхожда тази на Д. Немет или обратно, когато и двете тълкувания са подплатени с достатъчно примери от тюркската лексика, имат фонетична и морфологична обосновка, а освен това намират аргументи и в исторически план? Българите са били едновременно „смесени”, „воюващи”, „скитащи”, но и „бунтуващи се” като всеки народ в определени моменти от своята история. Те са живеели „зад стени”, край речни брегове, в планински покрайнини, в „укрепени с окопно-валови съоръжения селища”. Възможно е в старо време да са почитали като тотем булгара и да са се смятали за „велики”, „знаещи” и „говорещи” (срв. „славяни – слава”, „словени – слово”), но в очите на цивилизования римлянин да са изглеждали по-скоро като обикновен, прост или варварски народ, vulgares (срв. „сърби – servos“; „славяни, Σκλαβήνοι – sclavos; нем. Slave - Sklave; англ. Slav – slave“).
В този хаос от противоречиви значения всяко едно е свързано с конкретен аспект от общата народностна характеристика и насочва към едно от многото възможни тълкувания на етнонима. Липсва обаче онзи обединяващ център, който да привлече близките по звучене, различни в семантично и езиково отношение форми, използвани при отделните интерпретации. Такъв център е коренът bul (bol, bal, byl), но както и пълната форма на името „българи”, той също е обясняван различно. При това не се отчитат характерните за езиковия развой процеси на разширяване и отдалечаване на значението от първоначалния смисъл, последвалата омонимия и образуването от една и съща основа на производни, които на свой ред търпят по-нататъшна еволюция. Не се отчита и обстоятелството, че с течение на времето настъпват промени не само в значението на дадена дума, но че тя самата също може да отпадне и да бъде забравена. Откъде сме толкова сигурни, че коренът *bål притежава единствено тази семантика, която ни е позната в съвременните живи езици или в писмено регистрираните подобни форми? С какво всъщност ни помага древнотюркската лексика от VІІ–VІІІ в., след като ни интересува дума с много по-древен (и не непременно тюркски) произход?
Фонетико-семантичните сходства между отделни лексеми в езиците от различни, „неродствени” групи, невинаги представляват случайни съвпадения или резултати на чуждо проникване. Те могат да се дължат също на по-стари взаимодействия, а дори и на общ древен произход на обособилите се впоследствие езикови семейства. Макар и недоказани изцяло, такива връзки и произход се предполагат например за урало-алтайските, индоевропейските и семито-хамитските езици в рамките на едно прастаро „евразийско” (евро-афро-азийско?) етнолингвистично състояние. Ето защо не е изключено еднакви по смисъл и близки по звучене думи от неродствени всъщност езици да произлизат от един и същ първоизточник, например: фр. mal; англ. pare; рус. беда; бълг. беда, беля; тюрк. belâ; перс., афг. ﺒﻼ bälâ и дори араб. ﺒﻟﻳﻪ beliyya, всичките отнасящи се към една праформа *bål (b ~ m; l ~ r ~ d).[56]
На свой ред *mår, *bål, *pån... представляват навярно ранни „застинали” съчетания на главния носител на значението *m°, *b°, *p° и някакъв формо- (или слово-) образуващ елемент, който би могъл да притежава различни функции (омонимия на форманта!), включително и тази на множествен определител. Тогава в основата на цял комплекс от фонетично близки (а в определен смисъл и родствени) думи стоят едни и същи първоначални корени *ma, *ba, *pa... (също *am, *ab, *ap...), чиято най-обща семантика е свързана с понятието „живот, съществуване, битие, същество; движение, свят” и т. н. (оттук и първичните значения „същество, човек, животно” при част от запазените лексеми).[57] Подобна по характер е праформата *ka, *ga..., съдържаща се в друга аналогична група евразийски думи.[58]
Тук се стига до неизследвани дълбочини, до началото на антропо- и лингвогенезиса, а заедно с това и до първоначалния стадий в развитието на човешкото мислене. За проникването в тези взаимно обуславящи се процеси, съпътствали превръщането на човека в разумно същество, липсват достатъчно отправни точки. Може обаче да се предполага, че развитието на мисълта и езика са протичали в тясна връзка с осъзнаването на човека като субект, в посока на все по-голямото му индивидуализиране, на все по-нарастващия брой обособени понятия, оттук и на все по-голямата диференциация и конкретизация в значенията на най-ранните езикови форми. По такъв начин от първоначалните полисемантични по характер лексеми са могли да възникнат нови обозначения, които с времето постепенно са се отдалечавали в структурно и фонетично отношение от своите първоизточници. Така са се появили допълнителни названия за човек съобразно неговия пол, възраст, родствени връзки, социално положение в колектива (вожд или редови член), а с разделението на труда – и названия с оглед на основната му дейност. Появили са се първите теоними и обозначения за лица и понятия, свързани със „свръхестественото”. Нараснал е броят на термините, отразяващи материалната култура (бит, поминък, местоживеене, оръдия на труда...); умножили са се обозначенията за качества, за редица абстрактни понятия, някога сливани в неразделна общност; въобще започнал е същинския развой на езика на дадения етнос.
Такъв път на развитие е претърпял и коренът *bål. Преди да достигне до българското народностно име той е оставил следа в множество различни по значение и езикова принадлежност лексически единици, връзката между които днес трудно може да се възстанови. Него го откриваме например в тюрко-монголската глаголна основа bol- (бивам, ставам, съм), както в индоевропейските ѝ съответствия (срв. был, бил; war, was, were). Намираме го също в афганската дума bol (дума, говор; мълва), осетинската byl (устна) и в руските глаголи болтать (бърборя), молвить (мълвя), молчать (мълча); в турската лексема bel (седловина, дол), афганските pal (падина, дол), bār (равнина, поле) и в славянската поле (поле); в персийската bala (връх; горна част, горен), афг. bar (връх, горен), тур. baş (връх) и българската било (връх, хребет), а по всяка вероятност и в тур. bol (изобилен; много), перс. por (пълен; много) и руските бол, болiй (голям), велiй (велик).
Този корен се съдържа в редица обозначения, свързани с човека и неговото място сред себеподобните, например в тур. и бълг. бала (дете, рожба); бълг. буля (леля, стрина; обръщение към по-възрастна жена), булка (невяста; обръщение към по-млада жена), було (воал = фр. voile, англ. voil); навярно също англ. pal (другар) и т. н.[59] Той ни насочва към света на познанието и свръхестественото чрез афг. pal = перс. fal (гадание, врачуване, предсказание; предзнаменование) и чрез афг. bala (вещица), които се доближават до афганските словоформи paṛ, puṛ, paṛu, paṛa (заклинание, вълшебство; магьосник; знахар), paġa (заклинание, вълшебство > pagan, езичник), baḫu (баба Яга); както и до pari, päri (фея, пери), peraj (зъл дух, демон) и peraj (зла фея, вещица). Към тази семантична група спадат балк. вила (горска фея; вид женски демон), бълг. биле, билка (растение с лечебни и „магически” свойства); турските глаголни основи bil- (зная, познавам) и bul- (намирам) и пр. Срв. освен това някои теоними, предимно названия на „по-стари” божества, като вавил. Bel, финик. Baal, евр. Vaal, инд. Bala, ирл. Beli (= гал. Belen); ирландския едноок бог Balor, славянския бог на магията и отвъдния свят Veles (Volos) и т. н.
Във връзка с материалната култура и оръдията на труда стоят форми като: тур., афг. bel (бел, права лопата) ~ перс. bil (бел; палешник); афг. pāl (палешник), pāla (палешник; дървен клин), pāna (дървен клин), pulak (двоен клин за прикрепване на палешника към плуга); афг. bala (щик, пика); рус. булат (меч, кама); рус. булава (боздуган, жезъл), балка (греда), палка (тояга), палица (боздуган); англ. pale (кол), pile (кол), pole (прът, стълб), balk (греда); нем. Pfahl (кол, дирек), Balken (греда, подпора); тюрк. balga, balta, palta (брадва, топор, чук) и пр.[60] Праформата *bål е отразена и в редица други думи, като перс. päl (насип), афг. pula (вал, насип, преграда), рус. вал (дига, насип), нем. Wall (вал, насип), англ. wall (стена), фр. ville (град), инд. pur (град), трак. para (село, селище), перс. baru, bare (крепостен вал), афг. bara (укрепление, вал, преграда), bara (заслон, ограда), burak (вал, насип)... Срв. също уйг. balyk (град), унг. palanka (укрепено селище, обградено с колове и ров), перс. burğ (кула, укрепление), нем. Burg (крепост, замък), англ. burgh (град), фр. bourg (паланка, градче); palais, palas (дворец), рус., бълг. палат (дворец), бълг. палатка (шатра); афг. park (стая), bargah (дворец, царска шатра) и т. н.
Всичко това ни дава основание да погледнем по нов начин на българското народностно име, както и на останалите названия с еднакви или подобни основи. Те са резултат на продължителна еволюция от праформата *bål (*pål, *fål...), отразяваща най-общо идеята за живота, човека и заобикалящия го свят. Възможно е същинското значение да е било забравено още по време на формирането на древнобългарския етнос. Това обяснява защо по-късната народна етимология свързва името с различни по своя състав епоними – както с „Булгар, Болгар”, така също и с „Болк, син на цар Кол” (респ. „Болг, син на Коледа”). Но именно последното обстоятелство на свой ред свидетелства за евентуалните структурни промени в разглеждания етноним. В случая може да се предполага следното етапно развитие:
І. Съчетаване на древния изходен елемент *m° ~ *b° ~ *p° с формант за конкретизиране на общото значение („живот, битие, същество”) и образуване на праформата *bål („мъж, човек”) с фонетични варианти *mal, *pal, *fal; *pan, *ban, *man... и т. н.
ІІ. Възникване на производни основи (в значение „хора; род, племе, народ”) чрез полисемантични афикси, притежаващи също функцията на множествени определители:
ІІІ. Формиране на вторични производни основи с помощта на нови морфеми от същия семантичен ред:
1.1. *bålk-°r (Balkar, Bolgar, Bulgar; Burgar, Burğar);
1.2. *bålk-°n (Balkan, Bulgan; Burhan);
2.1. *bålt-°r (bultar; Beltir);
2.2. *bålt-°n (bultan) и др.
* * *
Издигнатата тук хипотеза подлежи на по-нататъшна проверка. Тя не претендира за завършеност и за цялостно разрешаване на проблема. Нейното формулиране има за цел да предложи само някои съображения, които биха могли да послужат като основа за размисъл, но също така – като възможни отправни точки в разработването на въпроси и извън сферата на българската ономастика.
Напълно естествено е, отделни доводи да бъдат възприети критично или подложени на проверка, тъй като самият изходен материал предполага различно интерпретиране. Ето защо са необходими допълнителни проучвания преди всичко с оглед установяването на по-точни лексически съответствия, които да заменят използваните в случая хипотетични езикови конструкции. Липсата на достатъчно изворни податки за ранната история и „предистория” на [пра]българите предопределя характера на изследователския подход и налага боравенето с възможни реконструирани форми. Съществуват обаче известни аналогии, които косвено подкрепят изказаните тук предположения.
Ако формулираната по-горе основна теза бъде потвърдена, тя ще има различни консеквенции, чието проучване би залегнало в основата на бъдещи самостоятелни разработки. На първо място това е вероятността формантът -°r да представлява доста стар суфикс за мн. ч., използван особено активно и в „предхунския” период. Един поглед върху тюркските народностни названия показва, че повечето имена, завършващи на -r се отнасят главно до етноси, по един или друг начин свързани с [пра]българите – Bulgar, Avar, Hazar (Kazar), Tabar, Suwar (Savir, Sabar), Tatar, Balkar (Malkar) и т. н. Аналогично на българското може да бъде обяснено и унгарското самоназвание Magyar – като съчетание от magy (мъж, човек) и суфикса за мн. ч. -ar. Тогава връзката между първия елемент и древноиранското manus (мъж, човек) не би озадачавала отделни автори,[61] тъй като цялото име ще съдържа не две различни лексеми за „мъж” (magy = manus и ar), а ще се явява една единствена множествена форма (magy-ar) с най-общо значение „мъже, хора; народ”).
Подобна еволюция са претърпели навярно и основите на k°-/g°-, залегнали в преобладаващия брой тюркски етнически названия и в множество други имена като: перс. kas, käs, kes (човек, личност; субект, някой си) и käsi (някой си) ~ тюрк. kiši, kiži (човек). Срв. също тюрк. qïz (момиче, девойка), qarï (жена), qul (роб; раб Божи); перс. ġulam (роб), käniz (робиня) и противоположните по смисъл: слав. княз ~ нем. Kunig, König (крал) ~ англ. king (крал); тюрк.-монг. qān, ḫān (хан) и т. н. Срв. освен това угрофин. kar, gar, gur, gir... (хора; народ), афг. ḫel (племе), селкуп. qum (мъж, човек) и qumasaŋ (хора; камасинци [?]). Обясненията на повечето народностни имена на k°-/g°- напомнят по характер тълкуванията на българския етноним. Названието на хуните например бива извличано от *qun (сила), респ. от *qu- (бивам силен),[62] а това на куманите – от *quba ~ *quma, *qub ~ *qum, респ. от *qu (блед, жълтоват, пепеляв...)[63] или от kuba, kub, kū (лебед).[64] Но и тук отделни етноними притежават по-скоро значението „хора, народ”. Такова е вероятно името на кавказките черкези (рус. черкес, черкас < перс. čähär ‘четири’ + käs ‘човек’),[65] в чиито земи след разпадане на Атиловия племенен съюз, заедно с утигурите се заселили и част от кримските готи, наричани по-късно „тетраксити” (от tetra-kas по аналогия с čähär-käs ?).[66] Думата kas (човек) лежи в основата както на възможно по-старото название на този народ (касоги – в киевските летописи; kasak – в персийската география от Х в. „Ḥudūt-u’l-‘alem”), така също в името Kazak (< kas + суф. за мн. ч. -°k), а вероятно и в Hazar, Kazar (< kas + суф. за мн. ч. -°r). Тази лексема фигурира като елемент в топонима Кавказ, навярно и в названието на племето касити, което през ІІ-то хилядолетие пр. н. е. успяло да покори Вавилон. Името „кумани” също би могло да притежава подобен характер: *qub ~ *qum + суф. за мн. ч. -°n (по подобие на quma-saŋ).
Не е изключено такъв произход да има и етнонимът Türk, доколкото друга голяма група имена са образувани от праформи с корневи морфеми t°-/d°-. Срв. перс. tan (човек, персона), употребявано също като титла, което чрез фонетичния преход t ~ č ~ š/s се свързва с яп. san и [пра]бълг. сан, а освен това намира паралел в аналогичните по смисъл образувания на k°-/g°- и m°-/b°-/p°- (kas, qan; ban, pan, bay, bat...). Срв. също титлите čur, čo (съпоставими и с едно възможно *tur ~ *tul?), tegin (подобно по структура на бълг. Βαγαίν-ος), turun ~ tudun (срв. гр. Търново) и т. н. Успоредици между производни лексеми на p°-/b°-, k°-/g°- и t°- ~ č°- ~ s°- намираме в най-различни семантични групи, например в др. тюрк. čab (дума, реч; мълва, слава) и sabïg (дума), адекватни по смисъл на др. тюрк. kü (дума, слух; известие, слава) и перс. bol (дума, реч; мълва, слава). Тук се отнасят също афг. tura (меч), tura, tora (отряд племенни бойци; село, чергарски стан; планина, хълм...); алт. törö (народ), др. тюрк. törü (власт, обичай, закон); перс. tärke (прът, пръчка, тояга) и др. Многозначителна е и самата дума türk. В персийски език например тя означава както „тюрк, турчин”, така също „роб”, „степен номад”, „красив човек”, „жесток човек”, „разбойник”.[67] Всичко това поставя под съмнение нейното общоприето тълкуване като „сила, силен”, „крепост” или „шлем” (в по-старите етимологии). Не е изключено това название да е било образувано от аналогична на *bål, *pål... и т. н. праформа – *t°r ~ *t°l, *t°n, която чрез присъединяване на колективно-множествения суфикс -°k е придобила и значението „хора, народ”. Още през деветнадесети век Армин Вамбери се опитва да го обясни като производно име от глагола törä- (бивам роден) с първоначално значение „същество, човек” – едно интересно схващане, подкрепено с допълнителни аргументи от Бернат Мункачи.[68] Основание за разграничаване в „türk“ на корен *t°r ~ *t°l ~ *t°n и някакъв множествен показател ни дава както унгарската форма tör-ök (тюрки, торки) и старото иранско обозначение Tur-an (без „k“!), така също наличието на отделни сродни етноними с паралелна употреба на различаващи се множествени афикси, например tele-us и tele-ut, turg-us и turg-ut; срв. също teles ~ tölös, tunguz и т. н. Този корен се съдържа в названието на Арпадовия род Túrul (< *tur-ul, т. е. *tur + -°l (?) или *tur + il), което може да се разглежда като отзвук от един по-ранен вариант на тюркското народностно име (срв. също tur-an, tur-un...) и по този начин да се съгласува с византийското определение на маджарите като Τοῡρκοι. От прaформата *t°r ~ *t°l произлизат също названието на българския род Dulo и унгарското лично и служебно име Gyula, които косвено се свързват с алт. törö (народ) и др. тюрк. törü (власт, закон), с етнонима tölö-s (tele-s), както и с названията на племената te-le, ti-li (di-li), tie-lö, tiŋ-liŋ, поставяни от някои автори в основата на [пра]българския етнос.[69] Елементът *tur е залегнал навярно и в обозначението onogundur (< *onogur-dur?).[70]
Интерес представляват също някои не съвсем типични имена, имащи едно или друго отношение към [пра]българите. Те се нуждаят от допълнително проучване, за да се определи по-точно тяхната етимология. Названието Burğan например може да бъде съпоставяно с персийската множествена форма от burğ (укрепление), т. е. burğ-an „бурджите, бургите”. Отделни средновековни документални извори наричат бившите български земи в Трансилвания – Borza, Burtza или Burzenland. Етнонимът Barsil на свой ред се разчленява на bars, pars (барс, пантера, леопард), респ. parth (парт, парс) и на др. тюрк. il (племе, народ), т. е. „барсовия народ” или „племето парси”. Той би могъл да свидетелства за едно ранно ирано-тюркско взаимопроникване. Имената Balangar, Bälängär (Bälänğär) също намират подобни съответствия – като множествени форми със суфикс -°r, образувани от palanka („укрепено селище” – с озвучаване: balanga-r, срв. burğ-an), или от palang, päläng („леопард, пантера, барс”, т. е. balang-ar, срв. bars-il). Всички те обаче произлизат от общата праформа *bår, *bål, *pål и биха могли да се тълкуват и по-различно... От значение в случая е отношението на подобни названия към иранските по произход народи с определени строителни традиции и уседнал начин на живот. Това обстоятелство, както и някои от изказаните вече съображения отново повдигат въпроса за смесения произход на българските племена и поставят на дневен ред задачата за изучаване ролята и съотношението между алтайските и неалтайските елементи при тяхното формиране. Тук е необходимо да се проследят всички възможни нишки, свързващи нашите предци не само с урало-алтайските и някои далекоизточни народи, но така също и с индоевропейската етнолингвистична общност. Освен това трябва да се проучат релациите с отдалечени във времето култури, между приемниците на които в определен смисъл се нареждат и [пра]българите.
* * *
Една от слабо разработените области в българската историческа наука обхваща по вертикала границите между древния и античния свят с ранното средновековие извън територията на Европа, а в хоризонтален план – изучаването на онези страни и етноси от Близкия и Среден Изток, които могат да имат отношение към историята на българския народ. Запълването на тази празнина би допринесло за разкриване на редица нови аспекти от взаимодействията между Изтока и Запада и би дало тласък в развитието на [пра]българистиката, един от най-трудните проблеми на която стои във връзка със самото ѝ название.
[*] Тази студия излезе най-напред на немски език (Valery Stojanow. Die Struktur und Bedeutung des bulgarischen Ethnonyms im Lichte einer Evolutionstheorie. - Etudes Balkaniques, 1987, No 2, 65-87). Елементи на развитата в нея хипотеза бяха представени на 32-ия Международен конгрес на ориенталистите през 1986 г. в Хамбург, вж.: Die Entwicklung des Bulgaren-Ethnonyms. Grundlagen einer Hypothese. – In: Proceedings of the 32nd International Congress for Asian and North African Studies. Hamburg, 26th-30th August 1986. Franz Steiner Verlag: Stuttgart 1992, S. 618-619 (= Zeitschrift der Deutschen Morgenländischen Gesellschaft, Supplement 9). Едва десетилетие по-късно работата видя „бял свят” и на български, първоначално като доклад на конференция, посветена на древните българи (1996), а след това и в пълен текст (1997).
[1] W. Tomaschek. Bulgaroi. – In: Pauly’s Real-Encyclopaedie der classischen Altertumswissenschaften. Neue Bearbеitung von G. Wissowa. 5. Halbband. Stuttgart, 1897, Sp. 1040. Вж. също рецензиите му в: Zeitschrift für österreichische Gymnasien, 23, 1872, 141–156 (S. 156); 28, 1877, 674–686 (S. 683).
[2] A. Vámbéry. Der Ursprung der Magyaren. Eine ethnologische Studie. Leipzig, 1882, S. 64.
[3] J. Németh. Die Bedeutung des bulgarischen Volksnamens. – In: Studia in honorem Veselini Beševliev. Sofia, 1978, 68–71 (S. 70). Срв. също по-ранната публикация на J. Németh. La provenance du nom „bulgare“. – In: Symbolae grammaticae in honorem Joanius Rozwadowski, Cracoviae, 1927, 217–222, където авторът се придържа към етимологията на Томашек и превежда името като „gemischtes (Volk)“, т. е. „смесен (народ)”.
[4] За по-старите етимологии вж. при Ив. Шишманов. Критичен преглед на въпроса за произхода на прабългарите от езиково гледище и етимологиите на името „българин”. – Сб.НУ, 16–17, 1900, 585–753; Šišmanov, Iv. L’étymologie du nom „Bulgare“. – Keleti Szemle / Revue Orientale, 4, 1903, 47–85, 334–363; 5, 1904, 11–168. Ст. Младенов. Името българин. Преглед и критика на досегашните опити за обяснението му. – Българска мисъл, ІІ, 1927, № 3, 161–168. Вж. също руския етимологичен речник на M. Vasmer. Russisches etymologisches Wörterbuch. Heidelberg, Bd. I, 1950 (руски превод: Москва, 1964). От най-ново време е дисертацията на Хр. Тодоров-Бемберски. Етнонимът българи – история и същност. София, 1993, 210 маш. стр.
[5] Р. Стойков. За произхода на името „българи”. – Отечествен фронт, ХХ, № 6041, 2 февр. 1964, с. 2; В. Гюзелев, П. Дражев. Славяни и прабългари в нашата история. София, 1966, 36–37.
[6] Х. Тодоров-Бемберски. Два етнонима в „Гетика” на Йорданес. – В: Доклади от Първия международен конгрес по българистика (София, 23 май – 3 юни 1981). Симпозиум „Славяни и прабългари”. С., 1982, 245–255 (с. 248).
[7] Й. Вълчев. За името „българин, българи”. – Антени, VІІ, № 9 (321), 2 март 1977, с. 15.
[8] Б. Симеонов. Произход на имената България и българи. – Родна реч, 1972, № 3, 74–76; Б. Симеонов. Произход и значение на названието българи. – Векове, V, 1976, № 5, 5–15; Б. Симеонов. Произход, структура и значение на името българи. – Palaeobulgarica, 1979, No 2, 69–76.
[9] Например: А. В. Булатов. К этимологии этнонима „болгар”. – Ученые записки. Научно-исследовательский институт при Совете Министров Чувашской АССР. ХХІХ. Чебоксары, 1965, 239–260; M. Th. Morlet. Les noms de personne sur le territoire de l’ancienne Gaule du VIe au XIIe siècle. Vol. I. Paris, 1968, p. 62; Г. Е. Корнилов. Пробные статьи этимологического „словаря собственных имен Поволжья и сопредельных территорий”. I. Болгар – В: Диалекты и топонимия Поволжья, 2. Чебоксары, 1973, 9–26; H. Kunstmann. Über den Namen der Bulgaren. – Die Welt der Slaven, Jhg. XXVIII, N. F. VII, Heft 1. München, 1983, 122–130 u. a. Вж. също Iv. Petkanov. Le nom „Bulgare“ dans les langues et les dialectes romans. – Bulgarian Historical Review, 1984, No 3, 97–112.
[10] И. Дуриданов. Произходът на името българи. – Отечествен фронт, год. ХХХV, бр. 9951, 11 февр. 1977, с. 8.
[11] И. Богданов. Прабългарите – световен научен проблем. – Отечество, 1975, № 2, 11–13.
[12] J. Németh. Die Bedeutung, S. 70.
[13] Б. Симеонов. Произход и значение, с. 13, 14.
[14] Вж. например Ив. Шишманов. Цит. съч., с. 689.
[15] Б. Симеонов. Произход, с. 76; Б. Симеонов. Произход и значение, с. 15; Б. Симеонов. Произход, структура и значение, с. 76. Eдна заслужена критика на Б. Симеонов вж. при Цв. Тафраджийска. Ориенталистика и псевдоориенталистика. – Филология, 10–11, 1982, 119–124.
[16] Б. Симеонов. Произход, с. 75.
[17] Тази специфична особеност на алтайските езици все още не е достатъчно добре проучена. Не знаем например доколко всички имена могат едновременно да обозначават единичност и множественост, а което е по-важно – не е изяснено дали това явление не се дължи евентуално на наличието в състава на такива съществителни на бивши, загубили вече функцията си, форманти за мн. ч.
[18] А. Н. Кононов. Показатели собирательности-множественности в тюркских языках. Л., 1969, с. 3–4. Вж. също N. Poppe. Plural Suffixes in the Altaic Languages. – Ural-Altaische Jahrbücher, XXIV, 1952, No. 3–4, 65–83 (вж. с. 75–77).
[19] K. H. Menges. Classification of the Turkic Languages. – In: Philologiae Turcicae Fundamenta, I. Wiesbaden, 1959, p. 6.
[20] Срв. N. Poppe. Die tschuwassische Sprache in ihrem Verhältnis zu den Türksprachen. – Kőrösi-Csoma-Archivum, II, 1926–1932, 65–83 (с. 79–81). Николас Поппе назовава тази група „Група на чувашко-тюркския праезик” (R), от който се обособили прачувашкия (т. е. прабългарския) R- и пратюркския Z- езици. В нейно съседство той поставя групата на прамонголския (R) език. Разделянето на „тюркско-чувашкия” (хунски?) праезик авторът свързва с изтеглянето на [пра]българите в западна посока, което ги откъснало от техните сродници в Централна Азия. След разграничаването на двете номадски обединения (западни и източни хуни?) езиците на влизащите в тях племена продължили да се развиват самостоятелно и още преди разделянето на същинските тюрки на две основни групи (582 г.) езиците на племената tü-kiue (türk) вече имали подчертан Z- характер.
[21] Вж. С. М. Еремян. Карта Средней Азии по Ашхарацуйц. Реконструкция. – In: Армянские источники по истории Средней Азии в V–VІІ в. М., 1979 (Приложение). По данни на П. Добрев. Стопанска култура на прабългарите. С., 1986, с. 12–13.
[22] Вж. N. Poppe. Plural Suffixes, 73–75, 77. Като възможен събирателно-колективен суфикс го приема K. Grønbech. Der türkische Sprachbau. Kopenhagen, 1936, S. 68, а като афикс за мн. ч. го смятат K. H. Menges. The Turkic Languages and Peoples. An Introduction to Turkic Studies. Wiesbaden, 1968, p. 111; A. v. Gabain. Alttürkische Grammatik. Leipzig, 1950, § 56; G. Clauson. Turkish and Mongolian Studies. London, 1962, p. 148; D. Sinor. On Some Ural-Altaic Plural Suffixes. – Asia Major, N. S. II, 2, 1952, 203–230.
[23] Срв. А. Гуломов. Узбек тилида кўплик категорияси. Тошкент, 1944, 38–42; Сўзлар Хаётидан. – Узбек тили ва адабиёти. Тошкент, 1969, № 4, с. 25, и др.
[24] Че при [пра]българите може да е съществувало сакрално осмисляне на това животно личи както от названията bulgar, bulgan (също бялка), така и от изключително табуизираните наименования на невестулката в българския език (срв. М. Младенов. Един случай на табу в българския език. – Известия на Института за български език, 16, 1968, 497–506), а също от паралелите невестулка – невяста, бялка – булка (вж. по-горе). Показателен е също фактът, че в български език е запазено още едно наименование на това животно – златка, номинирано така поради неговия цвят, но чието название се отнася и до понятието злато – едно отъждествяване, свързано навярно с използването на ценни (и поради сакралното си значение) кожи в качеството на ранна, домонетна парична форма. Тук могат да се намерят аналогии в персийското обозначение на невестулката – zārdäwä (от zār – ‘злато’ и däw, dou – ‘бяг, бягащ’? [или dev, div ‘дев, див, демон’?]), а така също в наименованията на златката при волжките българи – dala и персийската дума däle ‘катерица, язовец’ (за такова пренасяне на значението срв. бълг. бялка и рус. белка = ‘катерица’; бълг. хермелин и афг. hərlamaj = ‘катерица’; както и близката по звучене диалектна форма torləmaj, torlama – ‘язовец, златка’; т. е. все названия на животни с особено ценна кожа). Формите dala, däle фонетично напомнят tala (злато) и tora (стара афганска монета на стойност 2 пайси). Те биха могли да имат някаква далечна връзка с перс. zär (срв. преходите t, d ~ z; l ~ r). Чрез многобройните си значения обаче (‘меч; мъжество; отряд племенни бойци; чергарски стан; неголямо село; планина, хълм’ и пр.) афганското tora, tura се отнася към онази група названия, които са фонетично свързани и с етнонима Türk (вж. по-нататък).
[25] Б. Симеонов. Произход и значение, с. 12, 14. Авторът се позовава на по-ранната статия на Н. А. Баскаков. Руские фамилии тюркского происхождения. – В: Ономастика. М., 1969, с. 14–15.
[26] За суфикса -k в унгарски език вж. J. v. Farkas. Bemerkungen der ungarischen historischen Formenlehre. – UAJ, XXIV, 3–4, 1952, 51–58. Според автора, формантът -k е имал първоначално различни функции – още в угърско време чрез него са се образували умалителни, колективни и притежателни именни форми. Постепенно обаче (в предунгарския период) той се е развил в колективен суфикс за обозначаването на общност, състояща се от множество единици, а след това – под влияние на индоевропейските (латински, немски и някои славянски) езици – е започнал да бъде употребяван и като наставка за мн. ч. Като множествен показател той е познат и в арменски, срв. H. Schuchardt. Armen. -k‘ als Pluralzeichen. – Vienna Oriental Journal (Wiener Zeitschtrift für die Kunde des Morgenlandes), XVI, 1902, 304–305.
[27] Срв. етимологията на Türk, предложена от A. Vámbéry. Die primitive Cultur des turkotatarischen Volkes. Leipzig, 1879, S. 51; B. Munkácsi. Die Bedeutung des Namens der Türken. – KcsA, I, 1921–1925, 59–63.
[28] Въпреки че изброените примери представляват названия на двойни части на тялото (2 устни, 2 уши и т. н.), в случая суфиксът -k има по-скоро събирателно значение. Това особено добре проличава при думата bilek (ръка, китка). Фонетично (чрез прехода l ~ š), а и по семантика, тя се сближава с числителното „пет” (beš, biš = чув. pilək) и отразява съвкупността на 5-те пръста (5 отделни единици), обединени чрез суфикса -k в една общност, в едно цяло, възприемано като нова лексическа единица.
[29] А. Н. Кононов. Грамматика современного узбекского литературного языка. М. –Л., 1960, § 205. За суфикса -k вж. също А. Н. Кононов. Показатели, 21–24.
[30] Срв. А. Н. Кононов. К этимологии этнонимов „кыпчак, куман, кумык”. – В: Eurasia Nostratica. Festschrift für Karl Heinrich Menges. Wiesbaden, 1977, Bd. II, 159–166 (Авторът извежда и трите наименования от общата основа *kub-/*kum- и събирателно-колективните или множествени афикси -n и -k).
[31] Z. Przylusky. Ancient Peoples of India and Punjab. Calcutta, 1962, p. 52 (по данни на П. Добрев. Цит. съч., с. 35). Имената „Кардам” и „Кубрат” и днес се срещат сред афганските (пуштунски) племена, срв. П. Коледаров. Някои проблеми на историческата наука в Афганистан. – Исторически преглед, 1972, № 1, 166–168.
[32] W. Tomaschek. Kritik der ältesten Nachrichten über den Skythischen Norden. – Sitzungsberichte der k. k. Akad. d. Wiss. zu Wien, Bd. CXVI, 1888–1889, 715–788. W. Tomaschek. Die Nachrichten Herodot’s über den Skythischen Karawanenweg nach Innerasien. – Ibid., CXVII, 1–70.
[33] H. W. Haussig. Die ältesten Nachrichten der griechischen und lateinischen Quellen über die Routen der Seidenstraße nach Zentral- und Ostasien. – Acta Antiqua Acad. Sc. Hung., t. XXVIII, 1980 (1983), 9–24.
[34] В. Н. Татищев. История Российская с самых древнейших времен... Часть ІІ. М., 1768, с. 346 сл. (по данни на Ив. Шишманов. Критичен преглед, 617–618; вж. също съветското издание на този труд – т. І, М.–Л., 1962, с. 267–271; т. ІV, М.–Л., 1964, с. 70–73).
[35] Б. Симеонов. Произход и значение, с. 12, 14.
[36] J. Marquart. Osteuropäische und ostasiatische Streifzüge. Leipzig, 1903 (Darmstadt, 1961), 69–70; C. A. Makartney. The Attack on „Valandar“. – Byzantinisch-Neugriechische Jahrbücher, 7, 1931, 159–170 (p. 165, 170); Хр. Димитров. България и номадите до началото на ХІ век. Канд. дис. С., 1986, 224–229.
[37] Д. П. Димитров. Авгандира и Велта, две предполагаеми имена на Стара Загора. – ИИД, ХХІ, 1945, 140–144.
[38] С българското народностно име в частност са свързани наименованията на добре обработена фина кожа, юфт (и продуктите от нея), на вид струнен музикален инструмент (булгарина), на някои сортове грозде (в Афганистан), ябълки (в Албания), чушки (в Унгария) и т. н.
[39] J. Németh. Türkische und mongolische Ethnonyme. – In: Eurasia nostratica..., I, 154–160. Авторът извежда названието на Арпадовия род Túrul от „ловната птица Toġrul“, а при етнонима Magyer предполага „праалтайско тотемно название Auerhahn“.
[40] Срв. J. Németh. Zur Kenntnis der Petschenegen. – KcsA, I, 1921–1935, 219–225, където авторът съвсем правилно отъждествява Τζοπόν с čoban, župan.
[41] Срв. O. Pritsak. From the Säbirs to the Hungarians. – In: Hungaro-Turcica. Studies in Honour of Julius Németh. Budapest, 1976, 17–30 (p. 28).
[42] Подобно на афикса -r в топор, tabar и Tabar (*tåba-r) аналогична функция е имал навярно и формантът -t от Tübüt (*tåba-t) – народ, който – съгласно речника на М. Кашгари – е притежавал свой собствен език и не говорел добре тюркски (срв. C. Brockelmann. Mahmud al-Kašghari über die Sprachen und die Stämme der Türken im 11. Jahrh. – KcsA, I, 1921–1925, 26–40). Чрез „твърдия” вариант ṭabar думата топор (< *tåba-r) би могла освен това да се свърже с арабското ṭabl (< *tab-l; *tåba-l?) и турското davul (< *davål, *dabal, *tabal < *tåba-l?), а посредством фонетичния преход l ~ n – и с техните балкански съответствия: tupan, тъпан (< *tåba-n) и гръцкото τύμπανον. Всички тези обозначения, възникнали вероятно чрез звукоподражание, спадат към категорията ударни инструменти, популярни не само в Близкия Изток, но и в Индия (срв. Y. Arbatsky. Beating the Tupan in the Central Balkans. Chicago, 1953; G. Vernadsky. Radiation of Ancient Cultures. – Südost-Forschungen, 13, München, 1954, 272–279). От арабското ṭabl (тъпан, барабан) се образуват както множествената форма ṭubūl, така и по-рядко срещаната abtal, abdal, напомняща названието на ислямската мистична секта „абдали”, при която тъпанът играел определена религиозно-ритуална роля. В църковната история на Захарий Ретор обаче наред с [пра]българи, алани, сабири, авари, ефталити и други племена, за района на Северен Кавказ е отбелязан също етносът Abdel (’bdl), в което название Х. Хаусиг е склонен да вижда „второто” име на ефталитите (срв. H. W. Haussig. Die Runnen des Schatzes von Nagy-Szent Miklós in ihrer Bedeutung für die Runenschrift Osteuropas. – In: Runen, Tamgas und Graffiti aus Asien und Osteuropa. Wiesbaden, 1985, 17–52, вж. с. 35, бел 2). Днес е трудно да се определи до каква степен това племе може да има някаква връзка с табарите (abdel като мн. ч. от *tab-[a]-l ~ *tab-a-r) и съответно със сабирите (sab-[i]-r ~ sab-a-r ~ tab-a-r), обитавали по същото време този регион. По сведения на виенския тюрколог Андреас Тице обаче, в Турция и досега съществува малката етническа група на циганите „тебери” (също: „абдали”), които смятат себе си за някогашни преселници от Ирак. Те говорят турски, но в езика им са запазени единични думи, подобни на които Тице открива в Китай (вж. A. Tietze. Zum Argot der anatolischen Abdal (Gruppe Teber). – Acta Orientalia Acad. Sci. Hung., 36, 1–3, 1982, 521–532; A. Tietze. Die Abdal – Reste eines verschwundenen Volkes? – UAJ, Neue Folge, 10, 1991, 71–84).
[43] Срв. например итал. barda (бъчварска тесла); нем. Bart (брадва), Barte (желязна част на копие), Parte (рудничарска брадва); рус. молот (чук), англ. mallet (дървен чук)...
[44] За стария множествен показател -t/-d вж. N. Poppe. Plural Suffixes, 60–70, 76–78. Вж. също D. Sinor. Op. cit.; Н. А. Кононов. Показатели и др. Този суфикс вероятно е фиксиран в прабългарската форма Βοιλαδες, като мн. ч. от Βοίλα (боил). Възможно е той да има и по-древен, предалтайски произход.
[45] Любопитна е връзката между ﻤﺻﺭﺍﻦ miṣrān (общо обозначение на двата града Куфа и Басра в перс. език) и старата дума ﻤﺻﺭ miṣr (‘град’), съвпадаща с названието на Египет. Срв. също ﺍﺼﻝ ’aṣl (‘корен, основа’) > ﺍﺼﻭﻞ ’uṣūl (‘основи, основни положения, принципи, закони’; оттук – ‘система, начин; метод, способ’) > дв. ч. от мн. ч. ﺍﺼﻭﻻﻨﻰ ’uṣūlāni (‘две системи, два метода, два способа’). Вж. Б. М. Гранде. Введение в сравнительное изучение семитских языков. М., 1972, с. 388.
[46] Според Кононов, именно по този начин – чрез фузионно обединяване на корена b°/p° с морфемата -l е възникнал тюркският и монголски глагол bol- (‘ставам, бивам, съм’). Благодарение на същия процес, наричан от В. Радлов „хипераглутинация”, е образуван навярно и общотюркският показател за мн. ч. -lar < -l + -°r. (А. Н. Кононов. О генезисе тюркских аффиксальных морфем. – In: Hungaro-Turcica, 86–92).
[47] Варианти, в зависимост от възможните съответствия според мястото на учленяване на трите фонеми: (1) b ~ m ~ w; b ~ p ~ f ~ v ~ w...; (2) a ~ å ~ o ~ u...; a ~ ä ~ e ~ i...; (3) l ~ n ~ j...; l ~ r; r ~ z/ž ~ s/š; r ~ d/t и т. н.
[48] Например древноиндийските marya, manuša (мъж), остарялото персийско mär’ (мъж, човек), афганското merə (мъж) и общоиранското mard, merd (съпруг, мъж, човек; смъртен) се свързват както със слав. мѫжь (‘муж, маж’); англ. man (мъж), male (мъжки); нем. Mann (мъж) и пр., така и със самоназванията при мордви, удмурти; мари, марийци (черемиси); манси, мансийци (вогули, остяки), а навярно също и маджари (magy + суф. за мн. ч. -ar). Срв. освен това унг. férj (съпруг), férfi (мъж) и коми-зирянското werä-s (мъж, съпруг); перс. färd (индивид, човек), folān, felān (някой си, някакъв човек), bān (мъж, господин), bände (роб, раб Божи; човек), bärde (роб, пленник); афг. ﻤﺷﺭ məš[ə]r (старейшина на племе), араб. ﺒﺷﺭ bäšär (човек, индивид) и пр. Вж. също някои форми на обръщение в бълг. език като бачо, съответстваща на афганското bāčā (цар, господин) и бай, отговаряща фонетично на ban, pan от други езици и стояща навярно във връзка с bat (срв. Бат Баян, Βατβαιαν), а не с по-късното тюркско bey (< bek ~ bäk ~ bäg).
[49] Срв. например арабското bäšär (човек, индивид) и bäšär (човешки род, човечество). Общ произход имат афг. pənð, punð (отряд, група) и pənðār (тълпа), paṛk (група хора от 10–20 души; взвод; тълпа) и parga (племе, народност). Особено добре е засвидетелстван този процес чрез формите pəḥt (род, поколение) и pəḥtun, puḥun (пуштун, афганец). Срв. също в персийски *mår > märd (мъж, човек) > märdom (хора) > märdoman (хора, народ), както и самоназванията при някои угрофински народи.
[50] H. W. Haussig. Über die Bedeutung der Namen Hunnen und Awren. – In: Eurasia Nostratica, I, 95–103; F. Altheim. Geschichte der Hunnen, I–V. Berlin, 1959–1962 (I, 85–86).
[51] Срв. J. D. Frazer. The Golen Bough. A Study in Magic and Religion. London, 1890 (бълг. превод: Дж. Фрейзър. Златната клонка. С., 1984, с. 310–332); С. Токарев. Религия в истории народов мира. М., 31976 (бълг. превод: С. Токарев. Религията в историята на народите. С., 1983, с. 32 и сл.).
[52] Срв. например формите *mår, *bår, *bål, *pål, *fål и т. н. с рус. вол-к, нем. Wol-f, тюрк. bör-ü (вълк); нем. Bär (мечка, култът към която е засвидетелстван още в средния палеолит); перс. mar (змия), far, far-e (мишка), bar-e, pal-a, fär-äs (кон), par-s (барс), por-suk (борсук, язовец; пор), pal-ang (леопард), афг. bal-u (хищен звяр, чудовище) и т. н.
[53] Не е изключено „почитта” към такива животни да е възникнала дори на още по-ранен („прауралоалтайски-праиндоевропейски” [?], „евразийски” [?]) етап, доколкото названията на бялката във френски, немски и английски език (фр. marte, martre; нем. Marder, англ. marten) притежават обща основа *mart (= mårt, mård, „човек“ [?]), произлизаща обаче от праформата *mår – фонетична разновидност на *bår, *bål.
[54] Д. Дечев. Източно-германският произход на българското народностно име. – ГСУ ИФФ, ХХІІ, 1926, 1–25; D. Detschev. Der ostgermanische Ursprung des bulgarischen Volksnamens. – Zeitschrift für Ortsnamenforschung, 2, 1926–1927, 198–216.
[55] Срв. N. Poppe. On Some Proper Names in the Secret History. – In: Eurasia Nostratica..., I, 161–167.
[56] Интересно е например сходството между нем. mal = перс. mär ~ bar, bär („път” при броене, т. е. „1 път, 2 пъти”), тюркското числително бройно bir (татар. ber, башк. bĕr, чув. pĕr) и славянското числително редно пър-ви, пер-вый. Любопитни са също съвпаденията между тюркското лично местоимение за 1 л. ед. ч. bän, män (аз) и думите ban, pan, man (мъж, човек; господин); между тюрк. лично местоимение за 1 л. ед. ч. biz, miz (ние) и съответстващата му немска форма wir (= силезийското ber, beir); между общотюркския показател за минало неопределено време -myš, -miš, -muš..., основата на тюрк.-монг. глагол bol- (бивам, ставам, съм) и формите за минало време от същия глагол в някои европейски езици, например рус. был, бълг. бил; нем. war, англ. was, were. Срв. също съпоставките между [пра]бълг. белег ~ тюрк. bel ~ нем. Mal, Marke ~ англ. mark и т. н.
[57] В тибетски език po означава „човек”, Bal-po – „непалец”. Идеята за „битие, съществуване” е отразена в английската форма на глагола „бивам, съм” – [to] be (срв. тюрк. и монг. bol-). С „me” шумерите са обозначавали божествения дух, божествената сила, която е присъща на всяка космическа единица, характерна е за всяко лично битие и неговото развитие. Срв. също изходните морфеми b°, m°, p°... в редица обозначения за „баща, майка, бебе, дете” и т. н. при езици от най-различни неродствени семейства.
[58] В случая става въпрос за две опониращи си фонемни групи, p/b ~ m и k/g, които – според мястото си на учленяване – заемат най-крайните противоположни точки по пътя на основния вокал a (респ. å, ä, ă) и от които могат да бъдат произведени всички останали звуци в човешката реч. Интересно е да се отбележи, че трите изходни градивни елементи във всеки език са били поставени (може би не случайно) в самото начало на най-старата позната досега чисто фонетична писмена система – финикийската, за което свидетелства структурата на произлезлите от нея еврейска, арабска и гръцка азбуки (срв. в гр. ’άλφα – βητα – γάμμα). Само като куриоз нека бъде добавено, че съгласно старозаветната легенда, имената на първите човешки синове също съдържат тези най-ранни основни звукосъчетания – Ka-in, Ab-el, при което „l“ и „n“ имат сходно място на учленяване.
[59] Срв. фонетично по-отдалечените форми bat, bay, ban, pan; bağa..., а освен това англ. boy (момче), перс. pur (син), pos (син, момче), pesär (син, момче, момък); афг. put (син), but (момък), buta (девойка), bača (момък), bağa (баджанак), bako (старши брат); бълг. бачо; унг. bácsi (чичо), bátya (по-голям брат) и др.
[60] Също перс. mil (стълб, тояга, пръчка), pare (тояга, боздуган), baze (тояга, бастун); англ. bar (греда, лост; пръчка), нем. Barte, Parte (брадва).
[61] Например I. Fodor. Die große Wanderung der Ungarn vom Ural nach Pannonien. Budapest, 1982, 178–179.
[62] Fr. Altheim. Geschichte…, I, S. 8, 29.
[63] J. Németh. Die Volksnamen „quman“ und „qun“. – KcsA, III, 1941–1943, 95–109; А. Н. Кононов. К этимологии…, S. 160 ff. Руското название на куманите половци е сравнявано в народната етимология с поле, а от миналия век насам – с прилагателното половый, палевый (бледожълт, блед), респ. с плавый (бледожълт, светъл, рус – срв. чеш. Plawci). Интересно е обаче да се съпоставят формите *kum-a, *kub-a от „Kuman” с названието Kup-i [Bulgar] и с хидронима Кубан (Куфис). Любопитна е също и общата основа *bål, *pål... в руските форми полов-ец и булав-а, както и в названието Valui (срв. днес с. Волуяк!), отнасящо се също до куманите, без да означава „блед, рус” и т. н. (A. L. Schlözer. Kitische Sammlungen zur Geschichte der Deutschen in Siebenbürgen. Göttingen, 1795–1797, S. 482 ff.). Това дава основание за изказването на известно съмнение в общоприетата етимология на името, още повече, че куманският народ е включвал в състава си и някои [пра]български по произход етнически елементи. Ако в названието половец бъде отстранена наставката -ец (срв. унгар-ец от ungar, герман-ец от german…), остава изходната форма polow, polou ~ Valui, която може да се разчлени на корен *pål ~ *bål ~ *vål и на суфикс -°w, представляващ разновидност на множествения показател -°k, -°g (срв. А. Н. Кононов. Грамматика..., § 205). С други думи, руското название на куманите ще произлиза по-скоро от една съпоставима с българския етноним вариантна форма *bal-°k ~ *bal-k, а не от обозначенията за „поле” или вид светъл цвят.
[64] J. Németh. Die Volksnamen...; Н. А. Баскаков. Введение в изучение тюркских языков. М., 21969, с. 327. Според А. Н. Кононов (К этимологии..., с. 160, бел. 11) в тюркските езици лебедът бил получил това си название по светлата окраска на своите пера (?).
[65] J. Markwart. Über das Volkstum der Komanen. – In: Abhandlungen der königlichen Gesellschaft der Wissenschaften zu Göttingen. Philologisch–historische Klasse, N. F. 13, Nr. 1 (= W. Bang, J. Markwart. Osttürkische Dialektstudien). Berlin, 1914, 25–238 (S. 141).
[66] G. Vernadsky. The Riddle on the Gothi Tetraxitae. – SOF, 11, 1946–1952, 281–283. Вж. също H. Ditten. Protobulgaren und Germanen im 5.–7. Jahrhundert (vor der Gründung des Ersten Bulgarischen Reichs). – BHR, 1980, Nr. 3, 51–77.
[67] G. Doerfer. Türkische und mongolische Elemente im Neupersischen, Bde. I–IV. Wiesbaden, 1963–1975 (II, Nr. 888).
[68] Вж. тук бел. 27. Някои общи възражения срещу тази етимология не са достатъчно убедителни. Д. Немет отбелязва, че името „türk“ не е първоначалното название на тюркските племена, а само на едно от тях, и че то се е разпространило сред останалите единствено благодарение на политическата мощ на това племе (J. Németh. Zur Kenntnis..., 220). Забележката е правилна, но тя не обяснява първоначалния произход и значение на името, а само възможната причина за неговата широка употреба. Обстоятелството, че този етноним е регистриран сравнително късно (VI в.) и поради това не би могъл да притежава значението „същество, човек”, не изключва възможността името условно да се тълкува като „тур-и” (срв. „Тур-ан” по аналогия с „Ир-ан”, където „ир”, „ер”, „ар” съответства на „арийци”), т. е. да се търси някаква по-древна, забравена вече форма. Че „türk“ без каквито и да било хипотези намира и други обяснения, е напълно естествено – та нали така са се появили не само неговите тълкувания като „шлем”, „сила”, „крепост”, но и редица противоречиви интерпретации на българския етноним!
[69] П. Юхас. Тюрко-българи и маджари. Влияние на тюркско-българската култура върху маджарите. София, 1985.
[70] Така наречените ‘оногундури’ (onogundur) се появяват сравнително късно на историческата сцена. Преди това те са известни като ‘оногури’ (onogur), т. е. „10-те огури”, „10-те огурски племена” (от тюрк. on „десет“ + ogur). Името ogur ~ oguz бива тълкувано като „стрелите” (от тюрк. oq „стрела“ + суф. за мн. ч. -°r ~ -°z). Известна е старата тюрко-монголска (и хунска) практика военно-политическите племенни единици в номадския съюз да се обозначават като „стрели” – тюрк. oq, монг. sumun („стрела”, група от 100–200 бойци), мандж. nira („стрела”, отделение от 10 души). Знае се също, че редица алтайски етноними били образувани чрез съчетаване с някакво числително, посочващо броя на основните родове или племена, напр. др. тюрк. on oq (‘народа на 10-те стрели’), toquz oguz (‘9-те огузи’, наречени в китайските извори kiu sing, ‘9-те племена’) и т. н. (вж. повече примери при L. Ligeti. Die Herkunft des Volksnamens Kirgis. – KcsA, I, 1921–1925, 369–383; T. Kowalski. Zur Erklärung des Namens Kirgis. – KcsA, II, 1926–1932, 197–198). В този смисъл не е изключено подобно обяснение да намери също името ‘утигури’ (< *uturgur ~ *oturgur < *otur-ogur или otuz-oguz, „30-те огурски племена). В рамките на предположенията остава и евентуалната връзка между елемента ‘dur’ от ‘onogundur’ и формите *tur/dur ~ *tul/dul, който елемент в такъв случай би могъл да отразява смесването на обединението on-oq (onogur) с „предтюркските” алтайски племена dulo (tulo, tölö, tele…) или с т. нар. тур-и (срв. Tur-ul, Tur-an).