Определенията «древност», «Средновековие» и «ново време» не представят само три хронологически разграничения в историческия живот на европейските народи. Това са отделни епохи, които — въпреки приемствеността в историческия развой — са основно различни помежду си. Всяка от тях носи в себе си дълбоки и неповторими особености. Създателите на българската държава — първобългари и славяни — се явяват на историческото поприще векове след края на Класическата древност. Образуването на българската народност се извършва в Средновековието. През цялото си съществуване — от втората половина на VII до края на XIV в. — българската държава е включена в границите на Средновековието. За жал, въпросите, свързани с културната история на нашето Средновековие, са все още недостатъчно проучени, и затова е твърде мъчно да се определят неговите отличителни особености. Пренебрегването на тези въпроси може да се обясни, до известна степен, с малкото исторически извори, с които разполагаме в това отношение. Често известията на чужди извори са почти задоволителни, за да се очертаят външнополитически прояви, на дори и по-значителни събития из вътрешнополитическия живот. Напротив, за изучаването на културната история най-ценни са именно домашните исторически извори Унищожението на някогашните наши исторически паметници осуетява — може би навеки — възможността да познаем в цялост средновековната ни културна история и да очертаем духа на нашето Средновековие. Противно на съседи от юг и запад, ние трябва да се задоволяваме с оскъдни и откъслечни сведения и да правим опити да възстановим поне в общи черти проявите в една или друга област на нашата средновековна култура. Разбира се, твърде често има празнини, гдето ще трябва да се допълва с догадки или да се гради с чуждо, сравнително градиво.
Въпросът за отношенията между държава и църква представя, несъмнено, една изходна точка при проучването духа на Средновековието. Представители на земната и небесната власт, държавата и църквата намират олицетворение в личностите на царя и патриарха. Така, отношенията между тези две власти се свеждат от идеална плоскост към отношения на две личности, като най-висши техни представители. Същината на царската и духовната власт, както и взаимните отношения между тези две власти, са свързани неразлъчно с дълбоката религиозност, която представя истинската основа на средновековния живот. Тази религиозност е отразена, преди всичко, в схващанията за произхода и същината на властта на средновековните български владетели. В това отношение няма разлика в схващанията на българите от езическо и християнско време: за едните и другите, владетелят е Божий поставеник; той е избран, от Бога и от Бога черпи своята власт. Това схващане е изразено и поддържано, преди всичко, от самите владетели. Според първобългарските надписи, официалната титла на първобългарските владетели е «владетел от Бога» — ὁ ἐϰ Θεοῦ ἄϱχων. Формулата е заета, несъмнено, от Византия, но тя изразява едно схващане, установено не само във Византия, но и сред тюркските народи. За нас, в случая, е важна самата идея за божествения произход на ханската власт, безразлично дали е изразена в първобългарска или византийска формула. Симеон в надписа от Наръш от 904 г. се титулува също така «владетел от Бога на българите». Векове по-късно, Калоян, в послание до папа Инокентия III, изтъква, че той е поставен от Бога господар (dominus = ϰύϱιος.) цар (Imperator = βασιλεύς) на цяла България и Влахия. Владетелят получава господството над своя народ от Бога. В надписа на Борис-Михаила от Балши се съобщава, че князът се покръстил «заедно с дадения му от Бога народ». В Синодика се пее вечна памет на благочестивите български царе, които се грижели за христоименитите свои люде — поверени им от Бога. Но българският владетел е не само «богопоставен» (ϑεοπϱόβλητος), но също така «боговенчан» (ϑεόστεπτος). В миниатюра от Манасиевата хроника е представен Иван Александър между Христа и летописеца Манасия: ангел Господен из небесата възлага златна корона върху главата на владетеля. Най-сетне, царското помазание е Божие помазание. В Синодика на Борила царят е изтъкнат като помазаник Божий.
Същите схващания за произхода на царската власт са изразени в писанията на редица средновековни български писатели. Във втората служба на царя Петра писачът подканя слушателите да възхвалят «Петра монаха... бившия от Бога цар български». Писачът на «Песнивеца» заявява, че е завършил своето дело «по повеля на превисокия наш цар от Бога избрания и от Бога увенчания Иван Александра». Към самия владетел съставителят се обръща с думите: «Радвай се..., от Бога избраний, радвай се, от Бога увенчаний, радвай се, от Бога пазений...». Христос е назован в същата възхвала «венцодател», сиреч онзи, който увенчава владетелите. Съставителят въздава благодарност на Христа, защото е дал на българите «велик воевода и цар на царете, великия Иван Александър». Намесата на Божия промисъл се открива дори и тогава, когато изборът е станал по волята на предишния владетел. В един наш паметник е указано, че Симеон получил «благословение Божие и от (баща си Борис-) Михаила» и приел престола. Владетелят управлява в името на Христа, от когото е получил своята власт. Тъкмо в този смисъл цар Симеон се назовава в своите печати «цар в Христа» † Συμεὼν ἐν Χϱιστῷ βασιλεύς.
Личността на владетеля — избраник Божий — се обгражда с блясък и величие. Това величие се изразява главно в одеждите и украсите, в багреницата и короната, а после в пищността на дворците, които, по думите на средновековни наши писатели, са поразявали зрителите. Личността на владетеля е била изтъквана и различавана от другите. Това обособение се е изразявало, например, в обичая, изтъкнат за времето на Борис-Михаила, владетелят да се храни отделно. Според едно византийско схващане, изразено от Прокопия, величието на известни постройки е давало представа за мощта на владетеля и е обезсмъртявало неговото име. Същият стремеж за подчертаване на собствената си мощ и за увековечаване на своето име се долавя и в строителната дейност на Омуртага и в оставените от него възпоменателни надписи. Желание за самопрослава и себеувековечаване е подбудило, изглежда, най-ранните български владетели да оставят една чисто династична история, каквато е «Именникът». Богатството и силата на царе от Второто царство са намерили израз и в сеченето на златни монети.
Владетелят е обладател на цялостна и неограничена власт. Средновековният български цар е истински изразител на държавното единство. В неговия двор се съсредоточава целият държавен живот. Фактически, неговата власт е, преди всичко, военна власт. Затова той е не само върховен заповедник на военните сили, но и личен вожд на войската. От запазените сведения може да се установи, че почти всички средновековни български владетели лично са предвождали войската във военните походи. Когато владетелят не води лично войската, той изпраща от свое име пълководци. Изрично е подчертано, например, за Пресиана, че изпратил против смоляните кавхана Исвула. Царят притежава jus belli et pacis: той лично обявява война или сключва мир по свое решение; води преговори сам или чрез свои пълномощници. Доколкото може да се съди по някой оскъдни указания, владетелят притежава законодателна власт в държавата. Съществуват данни за наличностите на болярски съвет през Първото и Второто царство, без обаче да може да се определи неговият състав, дейност и отношенията с владетеля. От едно случайно указание за времето на Калояна може да се мисли, че този съвет ще да е играл ролята на византийския «силентион». Изглежда, съществуването на родова и служебна аристокрация в средновековна България е съставяло известно ограничение за самовластието на владетеля. На люде с различни длъжности и титли първобългарските владетели дават прозвище ϑϱεπτὸς ἄνϑϱωπος «хранен човек», очевидно в смисъл «дружинник». Това показва, че между тези лица, които са заемали несъмнено висше положение в държаната, е било прокарано известно приравняване по отношение на владетеля. Но в същото време владетелят е поставял възпоменателни надписи, в които изтъквал имената и заслугите на своите първенци; от други надписи се знае, че ханът е давал дарове и угощения на своите боляри. Всичко това говори за известна фактическа зависимост на владетеля от болярите. Теоретически обаче личността на владетеля е била недосегаема. Еклогата, която е служела (в превод) като правен кодекс и на българските владетели, предвижда за покушение над царя смъртно наказание и изземване на имотите. Според Презвитер Козма. враговете на царя и техните съмишленици подлежат на смъртно наказание. В Синодика за отровителство на царя се изказва проклятие. Личността на владетеля богопомазаник се смята за свята. На някой български царе като Борис, Симeон. Петър и други се дава прозвище «свят». В грамоти се говори за «светопочившите» български царе. Обградена от подобна святост, личността на владетеля е «богопазена», както това изрично упоменава съставителят на «Песнивеца». По отражение, някой от тези определения се пренасят на престолния град. Според думите на писатели от Второто българско царство, Търново е велик, преславен, престолен, царствуващ град: въ Тріновѣ велицѣмъ градѣ... Въ прѣславный царски нашъ градъ... пише Патриарх Евтимий и неговите думи напомнят твърде много определенията на Цариград като ἡ βασιλεύουσα πόλις. Търново, обиталище на царя, се намира под Божия закрила. Евтимий говори за него като «богопоставен (богоспасен) и богопазен град». В Синодика се говори за богоспасиаго Цариграда Трінова. Престолът — символ на царската власт — също се намира под Божия закрила. В Синодика се споменува «Богопазения престол на българското царство».
Богоизбраността на владетеля се е свързвала с неговата лична религиозност и православие. За избраника Божий е сякаш задължение да се отплаща с преданост и вяра към Оногова, Комуто дължи своята власт. Според пълната официална титулатура на българските владетели, запазена в царски подписи, надписи и печати, българският цар се назовава въ Христа Бога вѣрень царь и самодръжець бльгаромь — което отговаря на установената във Византия през Късното средновековие формула: ὁ ἐν Χϱιστῷ τῷ Θεῷ πιϱτὸς βασιλεὺς ϰαὶ αὐτοϰϱάτωϱ. В подписите на Иван Шишмана идеята за вярата на владетеля в Христа е подчертана още по-силно: царят се назовава въ Христа Бога благовѣрень царь и самодрьжець. Симеоновият наследник се титулува на своите печати: Πέτσος βασιλεὺς εὐσεβής. «Петър благочестиви цар». Верската ревност, благочестието и правоверието на владетеля са изразени в особените епитети, с които се споменуват церете в нашите книжовни паметници. Царят се назовава «благоверен», «правоверен», «православен», «благочестив» или «христолюбив». В Евтимиевата добавка към Златоустовата литургия се казва молитвата за блогочьстивомѹ и христолюбивомѹ царю нашему Іѡаннѹ Шишманѹ... В приписка от 1353 г. е указано, че тя е била писана въ лѣто блговѣрнаго и христолюбиваго црѣ бльгарскаго Іѡан Александра... Козма споменува, че Поп Богомил наченал своята проповед въ лѣта правовѣрнааго цара Петра. Имената на неколцина български владетели са упоменати в един помѣникъ православныхъ царей... Тези епитети — чиято употреба е почти задължителна при всяко споменуване на царя — изразяват не само съществуващи, но и изисквани, задължителни качества на владетеля. Наистина, степента на верската ревност зависи от личните качества и склонности на владетеля. В израз на голямо смирение, владетелят се назовава «служител на Бога» — сиреч изпълнител на неговите повели на земята. Само в такъв смисъл бихме могли да тълкуваме думите на надписа от 993 г., в който Самуил назовава себе си Азъ Самоилъ рабъ божи. Позната е особено много верската ревност на Борис-Михаила, Петра, дори на Симеона и Калояна, Иван Асена I, Иван Александра, Иван Шишмана. Според едно схващане — твърде много разпространено във Византия и намерило отглас и в средновековни наши паметници — личните нравствени добродетели и благочестието на владетеля носят сполука и благоденствие на страната; напротив, маловерието и ересите на владетелите довеждат природни бедствия, земетръси, глад, болести, чужди нашествия и мор. Ако византийските автори съобщават, че царуването на Юлиана Отстъпника, на Константина Копронима, на Фока, или на Теофила са съпроводени с природни бедствия и злочестини, поради техните верски прегрешения, то в «Новата aпокрифна летопис», от XI–XII век, напр., се разказва, че Борис-Михаил и Петър I са владетели «без грях и жена» и тяхното царуване е било благословено от Бога, одарено с обилие от всичко и изпълнено — по Божия повеля — с всяко Божие дарование.
Религиозността на владетелите се е изразявала по различни пътища: в благочестив и набожен личен живот; в грижи за дейността на монаси и духовници; в почит към видни монаси и послушание на техните съвети и напътствия; в дарения на църкви и манастири. Повечето от запазените до днес царски грамоти на средновековните ни владетели са издадени в свръзка с дарения на имоти и правдини на манастири. В Синодика се отправя проклятие към всички онези, които биха дръзнали да нарушат даренията, направени на църкви, епископии и манастири от страна на царете и на «богобоязливите християни. Позната е дейността на неколцина от нашите средновековни царе за съграждане ма храмове и манастири. Още патриарх Фотий съветва Борис-Михаила да се грижи за съграждането на храмове в името на Бога и на светците и да приучва народа да се черкува в тях. В Синодика се въздава възхвала на Иван Асена II, че той — поради своята голяма любов към Бога — прославил и просветил българското царство, като съградил — повече от всички царе преди него — манастири и ги украсил със злато, бисер и драгоценни камъни и създал всесвети и божествени църкви, които одарил с много дарове и правдини...
Особена проява на благочестието на средновековните владетели е старанието да събират и запазват мощи на светци. Според схващанията на средновековните люде, мощите са жив източник на благодат и чудеса, прослава и украса на мястото, в което се намират, закрила и помощ в дни на изпитание. Изглежда, че българските владетели ще да са се грижели да събират свети мощи още по времето на Първото царство. Още при покръстването е имало мощи у нас, защото българският княз попитал папа Николая I «дали е позволено на чистия или нечистия да целува кръста Господен с мощите (cum reliquiis), когато разполага с него или да го носи». Презвитер Козма говори на няколко места в своята беседа за мощи на светци. Владетелят войн Самуил, в страшната война против ромеите, все пак се погрижил да прибере от Лариса мощите на свети Ахила и да построи за тях в своята столнина, по думите на летописеца, «прекрасен и преголям храм» на името на светеца. Владетелите от Второто царство проявявали още по-големи грижи за събирането на мощи. Съществувала една особена причина за това. За столица на царството бил издигнат град без минало. Търново — средище на патриаршия и царска столица — до това време не е било дори обикновено епископско седалище. Този нов град е могъл да получи, така да се каже, освещение само чрез присъствието на светителски мощи. Новоизбраната столица не е притежавала благодатта на вековно църковно наследие, но тя е могла да получи сега тази χάϱις (gratia) като се съсредоточат тук мощите на повече светци. Заздравяването на царството е изисквало, според средновековните схващания, не само признанието на царско и патриаршеско достойнство, но и освещаването на престолния град чрез натрупване на благодат. Само така могат да се разберат правилно грижите на владетели, като цар Калояна, които, сред непрестанните войни, са се стараели да събират и пренасят в столицата си мощи на светци и светици. Така, Калоян пренесъл в Търново мощите на св. Михаила от Потука и на св. Филотея, а Иван Асен II — мощите на св. Иван Рилски, на св. Петка, и, вероятно, на св. Теофана, жената на императора Лъва VI Мъдри. Писателите от онова време разказват за големите тържества при посрещането на мощите. Във връзка с това Патриарх Евтимий е сметнал за необходимо да напомни, че мощите на светците не са мъртви кости, но те невидимо излъчват благодат, даряват изцеление, изгонват бесове, просвещават душите... Присъствието на мощи е причина за жива радост, защото се вярва, че те закрилят града от напасти и чужди нападения. Тези мощи са най-добрият залог за застъпничество и закрила на съответния светец. Когато след 1393 г. мощите на света Филотея били пренесени от Търново във Видин, видинският митрополит Йоасаф се моли на светицата да се застъпи за града, който е наследил нейните мощи и който на нея възлага всичките свои надежди, да действува за неговото спасение и освобождение от «всякакво езическо озлобение, от варварски нападения и от богодопуснат гняв и ярост».
Крайно проявление на лична религиозност е било приемането на монашеско одеяние от страна на неколцина от българските владетели. Съгласно установения във Византия обичай, често пъти и в България владетели и благородници са приемали монашество преди смъртта си. Борис-Михаил завършил живота си като монах. За царя Петра — който приел монашество, изглежда, малко време преди смъртта си — са запазени две църковни служби, в които се възхвалява неговата верска ревност. В Синодика се пеe вечна памет на царици и благородници от времето на Второто царство, които били приели иночество. През манастирските килии преминали за кратко време някои български князе — като например Симеон и неговият първороден син Михаил.
Религиозната основа на царската власт — сиреч качеството на владетеля като богоизбраник, както и личните интереси към религиозни въпроси са подбуждали владетелите да взимат дейно участие в живота и дейността на църквата. Установяването на християнството като държавна религия в България, неговото тържество, както и учредяването и закрепването на християнската църква е било дело, преди всичко, на княза Бориса. Християнизирането на държавата е било плод на един държавнически акт. Неотречими са грижите на Борис-Михаила за създаване на църкви и манастири в новопокръстената страна. По този начин първият християнски владетел в България е могъл да създаде — в лицето на църковници и монаси, към които се отнасял с щедро благоволение — една нова обществена сила в държавата за подкрепа на своята власт. Както в късната римска империя християнството било допуснато като позволена религия с един акт на Константина Велики и с това този император полуезичник придобил неотречими права на вмешателство в живота на църквата, така и сега в България с въвеждане на новата вяра по решение и застъпничество на Бориса, българският владетел придобивал широки и неоспорими права на вмешателство в живота и дейността на новосъздадената църква. В по-късно време грижите на българските владетели за закрепване на християнството, за поддържане и разцвет на българската църква установили трайно тяхното право на вмешателство в църковния живот. Църквата, от времето на своето създаване, била поставена в зависимост от волята на владетеля. Поставеник и помазаник Божий, владетелят е притежавал нещо повече от един обикновен свещеник — именно материалната сила, благодарение на която е могъл да оказва влияние в живота на църквата. Но съществува и една друга причина за вмешателството на владетелите в църковния живот. В Средновековието, при отсъствието на народностно чувство, вярата и, на второ място, езикът са представяли истинските звена на народностното и държавното единство. В един от първобългарските езически надписи разграничението между ромеи и първобългари е дадено чрез посочване на различието по вяра: ромеите са християни, на които се противопоставят езичниците първобългари. В средновековните наши езикови паметници думата ѩзыкъ означава не само «език» «реч», но в повечето «народ». Единството на вярата — по-вярно изповеданието на православието — е обезпечавало истинското духовно единство в държавата. Отстъпничеството от православието — към ереси или иноверие — е било равнозначно на отстъпничество от народността и от държавното единство, докато изповеданието на православието е било заява на верноподаничество. От това гледище могат да се разберат напълно правилно грижите на византийските императори, както и на средновековните български владетели за религиозния и църковния живот на държавата. Църковната политика е представяла съществена част от общата държавна политика. Това е могло да оправдае вмешателството на владетелите в църковния живот. Доколкото може да се установи, в езическо време не е съществувало строго разграничение между светските и религиозните функции. Притежаваме изрични указания, че първобългарските ханове са извършвали лично жертвоприношения на своите езически божества. Това обяснява, от друга страна, отсъствието на указания за съществуване на някакво определено и влиятелно жреческо съсловие в езическа България. С приемането на християнството разграничението между светска и духовна власт било установено, създавало се определено свещеническо съсловие и се отнемала на владетеля мирянин възможността да участвува в изпълнението на църковната обредност. Това обаче не ограничавало вмешателството на владетеля в общия живот на църквата. Българските владетели — както императорите във Византия — сами са определяли общата църковна политика на своята държава. В развоя на целия църковен въпрос през IX в., както и при преговорите за уния с Рим през ХIII в., всичко се направлява от волята и разбиранията на владетелите. Цялата преписка и всички преговори се водят от името на владетеля, сякаш това е чисто държавен, а не църковен въпрос. На предно място е личността на владетеля. Така, например, Калоян в писмата си до папата на няколко места изтъква, че сам той изпраща архиепископа Василия като пратеник в Рим; сам царят настоява за неговото въздигане в патриарх и се занимава дори с тясно църковни въпроси, като въпроса за мирото. За ромеите той пише, че те не му дали миро, нему — на царя: non dabunt mihi chrisma. Писмата на този владетел — ако само са писани от него — издават голямо разбиране на църковните въпроси и познаване на Свещеното писание. Именно Калоян най-ясно е изтъкнал господствуващото във Византия, установено и в България схващане, за неразривната връзка между царство и патриаршия: quia imperium sine patriarcha non staret, писал той на папа Инокентия III.
Изглежда, че българските владетели, както византийските василевси, са имали широки права за надзор и разпоредителство в църковния живот. В нашите извори се указват множество църковни промени като извършени по волята и разпоредителството на владетелите. Така, например, в няколко паметника се свидетелствува, че именно Борис-Михаил отделил областта Кутмичевица като самостойна църковна единица. В друг старобългарски извор е посочено изрично, че този княз довел Йосифа за български архиепископ, създал църкви и манастири, поставял (сиреч назначавал) епископи и свещеници. По същия начин се разпореждал с дейността на църквата и духовенството и цар Симеон. В синодиковия разказ за обновението на Българската патриаршия е посочено ясно, че това обновение е било дело нa самия Иван Асена II и е било извършено по личното негово искане — понеже той сам пожелал мнѡгымъ желаніемь и усърдствувал за това мнѡгымъ поспѣшенемь... Когато Иван Ватаци настоявал пред цариградския патриарх Германа II да се даде патриаршество на българите, никейският император не пропуснал да добави, че българският цар то желаеть велми дароватисѧ царствѹ... Сам Патриарх Евтимий с явно одобрение и възхвала споменува за разпоредбите на цар Иван Асена II във връзка с назначението на духовници в завоюваните области, като казва, че царят въ нихже и митрополиты и епископы свѣтлѣ и благочьстивѣ постави... Може, прочее, да се заключи, че в средновековна България, както и във Византия, изборът и назначението на висшето духовенство е зависел до голяма степен, ако не изключително, от волята на владетеля. Така духовенството е изпълнявало длъжност, неразривно свързана с държавата и нейните интереси, а не е представяло някаква отделна, откъсната от държавата власт.
В Средновековието еретичеството е било окачествявано като едно от най-големите престъпления. Най-зловредният плод на ересите се е проявявал именно в това, че се е рушало духовното единство на държавата. Престъплението против правоверието е било смятано за престъпление против самата държава, защото чрез това се е посягало на най-важните духовни устои на държавното единство. Именно от държавно-политическо, а не от чисто догматическо гледище трябва да се разбира и преценява основното твърдение на Презвитер Козма, че ересите — сиреч отклонението от правоверието — представят най-големият човешки грях и че «всички грахове... не са равни на еретичеството». Престъпления против държавата и нейното единство, ересите са били наказвани според постановления, дадени в самите граждански законници — например Еклогата. Това обяснява, в същото време, борбите на българските, владетели против ересите и тяхното разпространение. Известно е, например, че сам цар Петър се отнесъл до цариградския патриарх Теофилакта за сведения и съвети във връзка с новопоявилата се богомилска ерес. Отсъствието на верско единство е било признавано еднакво опасно за съществуването на държавата през езическо и християнско време. Поради това самите владетели — безразлично дали езичници или християни — като Омуртаг и Маламир, Борил и Иван Александър са предприемали религиозни гонения. Понякога дейността на владетелите в това отношение се е изразявала в свикване на църковни събори против еретиците. Доколкото може да се съди от оскъднитe сведения, с които разполагаме, самите владетели — както това е ставало във Византия — са свиквали тези събори, ръководили са ги и са участвували в постановяването на техните решения, а след това са давали своята дейна подкрепа за тяхното изпълнение. Особено ясно това е изтъкнато във връзка със свикания от цар Борила събор против богомилите в 1211 г. В Синодика се указва изрично, че свикването на този събор е било дело на царя. Разказва се, че «преблагочестивият цар», като узнал за разпространението на богомилската ерес в царството, разпалил се от «божествено желание», изпратил да съберат еретиците от цялата държава «като някакви плевели в снопи» и заповядал да се събере събор: повелѣ сънитисѧ събѡрѹ... В събора участвувало не само духовенството, но и всички боляри и множество от останалия народ. Царят, облечен в светла багреница, лично председателствувал събора. Той повелил да докарат еретиците пред него, лично ги разпитвал, като употребил хитростта, вече приложена в такъв случай от византийския император Алексия Комнин. След това владетелят сам влязъл в спор с еретиците, докато те не били посрамлены до конца. Наказанието на еретиците било наложено от самия цар. Когато Борил съзрял еретиците изобличени, той заповядал (повелѣ) да бъдат затворени, очевидно в тъмница, те и техните съмишленици; онези, които отказали да се покорят на православния събор, били предадени «на различни наказания и заточение». В синодиковия разказ за този църковен събор е потвърдено изрично, че всичко това «било извършено и заповядано от благочестивия цар Борила». След като уредил всичко добре, Борил, според Синодика, закрил събора и ѡтпѹсти когождо въ своа... Иван Александър е назован «застъпник на верните»: съчинителят на «Песнивеца» се обръща към него с думите радуй се вѣрнымь застѫпниче... Този владетел също взел най-дейно участие в съборите, които се състояли по негово време. Съборът през 1330 г. против еретиците бил свикан по повеля на самия цар и заседавал под председателството на царя и патриарха. Теодосий Търновски водил пренията с еретиците по повеля на царя и на патриарха. Упоритите и непоправими еретици царят заповядал да бъдат жигосани с нажежено желязо и изгонени из страната: желѣзы ражженны лица ихъ сожещи повелѣ и ѡт предѣлъ своихъ изгнанны сотвори... Същото се повторило на събора против евреите през 1360 г., свикан от Иван Александра по подбуда на Теодосия Търновски. Съборът заседавал в новия царски дворец под председателството на Иван Александра, неговите двама синове и патриарха. Над евреи и еретици било изречено проклятие, като същевременно царят повелил евреите да бъдат предадени на граждански съд и виновниците да бъдат наказани със смърт — което после било заменено с телесно наказание. По царска повеля, подкрепена от патриарха и със съборно решение, съставен бил свитък с предупреждение към евреите да не дръзват да осъждат правоверието. Този свитък бил подписан и подпечатан от самия цар. Ако този събор може да се нарече «едно от най видимите и забележителни тържества на православието в България през XIV в.», то заслугата на тази победа се пада до голяма степен несъмнено на цар Иван Александра. Изобщо, описанието на всички тези събори наподобява повече държавен съд над политически престъпници — врагове на царската власт, отколкото църковен съд за чисто верски прегрешения. Дали и Борил, узурпатор на престола, не си е послужил с обвинението в еретичество — най-страшното обвинение за Средновековието, равнозначно на днешното обвинение в държавна измяна — за да се справи, между другото, и със своите политически врагове?
Просветените владетели от Българското средновековие са вземали живо участие в книжовно-просветната дейност на църквата. Известни са книжовните занимания на Симеона преди заемането на престола и, по-късно, като български владетел. Някой от най-ценните творби на нашата средновековна книжнина са били съставени или преведени по подтик или поръка на владетеля или на членове от царския дом. Тази книжнина е била, както е известно, главно с църковно съдържание. По този начин владетелите са се вмесвали в книжовния живот на църквата, извършвали надзор, над него и го направлявали. Епископ Константин, например, признава, че превел словата на Атанасия Александрийски по повеля на Симеона (повѣленіем кнѧза нашего болгарска именем Сімеона), а ги преписал по повеление на същия княз инокът Тудор Доксов, смятан също за член на царския род. В «Похвалата на цар Симеона» е споменато, че той пожелал да се преведат точно тълкуванията на св. Василия Велики. За тази своя дейност Симеон е уподобен на Птолемея: с това сравнение са изтъкнати не само грижите му за събиране на книжни съкровища, но е намекнато и за голямата преводаческа работа, извършена по негова повеля — поради която той можел да бъде уподобен на Птолемея Филаделф, който повелил да бъдат преведени старозаветните книги от 72–мата еврейски мъдреци. Един малоизвестен старобългарски писател от времето на същия български владетел, именно презвитер Григорий, заявява, че творил книжовно повѣленіемь того книголюбца кнѧза Семіона, истинѣ же рещи боголюбца... Името на Симеона е свързано с два ценни и занимливи сборника с богато богословско съдържание. Вдъхновител на книжовна дейност е бил и «черноризец» Дукс, изтъкван от наши учени като близък Симеонов сродник. Може би подбуди от страна на Симеона трябва да се открият и в създаването на «Шестоднева» на Йоана Екзарха. Изрично е засвидетелствувано, че преводът на Синодика от гръцки и допълването му с указания за църковния живот в България било извършено по разпоредба на цар Борила след събора в 1211 г. Особени заслуги за развоя на духовната книжнина през Второто царство имат последните двама български владетели — Иван Александър и Иван Шишман. «Песнивецът», с неговото изключително верско съдържание, е бил съставен по искането на Иван Александра: съвърши сѧ сие малое дѣло зовомое Песнивецъ ... повелѣниемь прѣвысокааго царѣ нашего ... Іѡанна Александра... Патриарх Евтимий на няколко места признава, че за съставянето на едно или друго от своите църковно-нравоучителни произведения е бил подтикнат от самия цар Иван Шишмана. Така, неколцина от средновековните български владетели — като Симеон, Иван Александър и Иван Шишман — свързали навеки имената си с най-плодотворните и богати времена в развоя на старобългарската книжнина.
Крайната форма на цезаропапизма се е изразявала в съсредоточаване на светската и духовната власт в ръцете на едно лице, именно светския владетел. Когато обаче не е било възможно да се осъществи на дело библейския образ на Мелхиседека — βασιλεὺς ϰαὶ ἱεϱεύς — тогава византийците се стараели да съсредоточат двете власти в ръцете на близко сродни лица — олицетворени в образите на Мойсея, държавен вожд, и Аарона, духовен глава. Разпределението на светската и духовната власт между близки сродници (братя, или баща и син) е било прилагано във Византия, особено през IX и X в. Тази рядка форма на цезаропапизъм е намерила, изглежда, подражание и в България. С подобни тежнения могат да се обяснят, например, приемането на монашество от страна на Симеона, а по-късно — на неговия син първородник Михаила — именно като подготовка за изпълнение на най-висшата църковна длъжност в държавата. Този начин на разпределение на властите е обезпечавал, разбира се, пълно единство в дейността на държавната и църковната власт. Един византийски писател от X в. открито заявява, че патриарх Теофилакт (933–966) в своята църковна дейност е следвал напълно поръченията и разбиранията на своя баща, императора Роман Лакапина. Със същото желание за единство в държавната и църковната дейност, и, от друга страна, с желание за външно самостойна църковна политика, в съгласие с общите тежнения на държавата, трябва да се обясни борбата на средновековните български владетели за външно независима и народностна църква.
Притежаваме бедни указания за някакво противодействие от страна на църковниците за вмешателството на български владетели в областта на църковния живот. Имаме само няколко загатвания за възникнала борба между държавната и светската власт в средновековна България. За някакви гонения против представителите на българската църква при Владимира загатва епископ Константину като подканя слушателите си към отпор и смела защита на своята вяра. Презвитер Козма намеква за някогашна безуспешна борба на светската власт против духовната, но той е имал предвид, изглежда, не отношенията в България. Борил се разпореждал самовластно с църковните дела на събора през 1211 г., но това нито най-малко не докарало някакъв разрив между него и църковната власт: напротив, църквата му изказала най живи възхвали и благодарности за тази негова дейност. С това той, очевидно, си обезпечил мощната подкрепа на българското духовенство. Неясни указания за разпра между цар и църква съществуват за времето на Георги Тертерия. В «Похвалното слово за св. Ивана Поливотски», Патриарх Евтимий се е възползувал от разказа за иконоборските борби при император Лъва III, за да очертае границите между βασιλεία и ἱεϱωσύνη. Той изтъква, че Мойсей като свещеноначалник, а не като цар се е разпореждал в църковната област. Мисълта на Евтимия може да се отгатне: той настоява за разграничение на двете власти и невмешателство на светската власт в църковния живот. Но това са били, очевидно, чисто теоретически разсъждения, които сам патриархът не е прилагал на дело. Може да се каже, че дори крайният цезаропапизъм на българските средновековни владетели не е бил от такова естество, щото да предизвика противодействие от страна на църковната власт Напротив, българската държавна власт през Средновековието е намирала най-добра защита в лицето на духовенството. Презвитер Козма защитава, въз основа на Писанието, най горещо и убедено царската власт от нападките на еретиците, които отричали повиновение на царя и властите. В множество житийни текстове, в литургии и другаде, църковниците — в израз на благодарност и преданост — възнасят молитви за спасението и благополучието на владетелите или им пеят «вечна памет». Българските духовници са изтъквали пред средновековните ни царе, като образ на идеален господар, Константина Велики или за образ на идеална царица — императрица Теодора, възстановителката на иконопочитанието във Византия — две личности, които са били познати тъкмо със своето голямо участие в живота на църквата.
В заключение трябва да се изтъкне, че така очертаните особености на царската власт в средновековна България, както и отношенията между държава и църква не се различават много от онова, което е съществувало във Византия. Българските средновековни владетели са намирали най-добра опора в църковното учение за божествения произход на своята власт, както и в средите на духовенството. Самите владетели обаче със своето лично благочестие, с даренията на църкви и манастири, със съграждане на храмове, събиране на свети мощи и приемане на иночество са били най личните изразители на общата дълбока религиозност. Владетелите са направлявали общата църковна политика на държавата, взимали участие в назначението на духовници, свиквали и ръководели църковни събори, водели борби против ересите, упражнявали надзор и ръководство в църковно-просветния живот на църквата. Дали това трябва да се назове зависимост на духовната власт от светската или трябва да се определи като цялостно единство между двете върховни власти в държавата? Най-важното е, без съмнение, че чрез това сливане на държава и църква в едно жизнено цяло се е постигало единство в духовния живот, а от тук и единение в държавата. Създаването на подобно единство е било толкова по-необходимо, като са се знаели гибелните последици от големите религиозни смутове във Византия. Никога през вековното съществувание на средновековна България не са изниквали такива религиозни разпри и борби между царска и патриаршеска власт, от каквито не веднъж е страдала така тежко византийската империя. Така, вяратa през нашето Средновековие е станала действително онова, което е била religio за древните римляни: вътрешна връзка между членовете на едно общежитие и на една държава — и връзка с божеството. Това единство, осъществено чрез вярата, е било благотворно за вътрешния и външния живот на държавата.
Борбата против турското нашествие през XIV в. била смятана като борба за православието. Жертвите в тази борба се величаят в Синодика като борци за вяра. Вярата е обединителното звено. Един от сетните защитници на българската независимост с гордост заявява, че се е борил «за вярата на цар Шишмана». Най-страшните злочестини за държавата обаче са били съпровождани от вътрешно духовно разединение. Не е случайност, че двете най-съдбовни времена от съществуването на средновековната българска държава — втората половина на X в. и втората половина на XIV в.: времената преди византийското и турското завладяване — са изпълнени с еретически брожения, в които се е изразявало духовното и политическото разномислие и се е рушало вътрешното единство на държавата. Заслужва да се помисли върху този извод, който може да бъде същевременно и едно напътствие за днешни дни.
[1] Текстът на настоящата публикация е поместен след извършване на графична нормализация на правописа, изразяваща се в отстраняване на краесловните ерове и замяна на «ѣ» и «ѫ» със съвременните им буквени еквиваленти. За да се запазят езиковите и стиловите особености на автора пунктуацията не е променяна.