Епохата на Средновековието твърде малко благоприятствувала за развоя на географските познания. В това отношение Средновековието се отличава рязко от класическата древност. Продължителният период на Pax Romana обезпечава обективни условия за развоя на добре осведомена и засягаща целия познат тогава свят географска наука. «Варварските нашествия» през Средновековието, разстройството на съобщенията и настъпилата пълна несигурност създават огромни пречки за пътуванията и за поддържането на редовни връзки между отделните страни и народи. Към това неизбежно се притурят общото понижение на културното равнище и упадъкът на знанията, вследствие на което постиженията на античната географска наука бързо отиват в забрава. Когато епохата на «варварските нашествия» отминава, върху някогашните владения на Римската империя вече обитават нови племена и народи, които дълго остават уединени едни от други или — още по-зле — непримиримо враждуват помежду си. За тях античното наследие в областта на науката е още напълно непознато. Новите народи, които заживяват край пределите на Източната Римска империя, се запознават с духовното наследие на древността единствено чрез посредството на християнската църква. Византийската църква обаче слабо познава писанията на древните географи и космографи, като например Ератостен от Кирене (III в. пр. н. е.), Страбон от Понтийска Амасия (I в. пр. н. е.) или александриеца Клавдий Птолемей (II в.) и доколкото техните творби са известни, не ги признава, тъй като там се съдържат и такива схващания, които напълно противоречат на църковното учение. Така писанията на античните географи и космографи достигат твърде рядко до славянските народи. Начетеният славянски книжовник може да срещне имената им понякога, когато някой византийски писател води полемика с тях или случайно използува податки от техните съчинения.
За Средновековието е отличително все по-голямото стесняване на географския хоризонт и затрудняването на отношенията между отделните, особено по-далечните страни. Така настъпилият разрив между Изтока, сиреч Византия, и Запада съвсем не е случайно явление: то се съпровожда и обуславя до известна степен от онези бедни, неточни и дори превратни знания за Запада, които се ширят и всред най-образованите ромеи. Някогашното римско единство на познатия свят отдавна е разкъсано, представата за «вселената» се свежда главно до земите в пределите на Византийската империя или непосредните й съседи, а за всички други страни и народи има само общи, бледи и неверни знания.
Развоят на географските познания всред южните славяни и частно всред средновековните българи е можел да се осъществи, на първо място, като резултат от личен опит, придобит чрез пътувания, и, на второ място, посредством проникването на преводни съчинения с географско съдържание или с известни сведения от географско естество. За пътувания на българи през Средновековието знаем твърде малко и откъслечно. Така през втората половина на X в. Козма, като порицава «недостойните иноци», съобщава[1], че някои приемали «не според закона» иночеството и едни заминавали за Ерусалим, а други за Рим или по други градове. След като странствували известно време, тези скитащи се монаси се завръщали по домовете си и се разкайвали за извършения «безумен труд». Всред тези иноци имало и такива — по думите на Козма, — които «не затваряли от многоречие устата си», а разказвали и сравнявали онова, що били видели в чуждите страни, като желаели чрез това да се прославят. Другаде[2] Козма отправя към иноците съвет да не дават воля на сърцето си и да не дирят Рим, ни Ерусалим, но да остават в своите обители. Изглежда, че подобни случаи на далечни странствувания всред иночеството не са били редки, защото иначе не бихме могли да си обясним тези нападки, които намираме в съчинението на Козма. Движени, както се вижда, повече от верска ревност, отколкото от жажда за знания, странствуващите иноци наистина донасяли знания за далечните страни, гдето достигали, и разгласявали тези знания всред своите сънародници. Дали някой от странствуващите монаси е оставил писмено описание за извършените пътувания? Досега подобен текст не е открит в старобългарската книжнина. Няколко века по-късно един български писател, като Константин Костенечки, сам загатва за своето пътуване до Палестина. От сръбските земи, гдето прекарал по-голямата част от живота си, Константин Костенечки още като млад извършил пътешествие до Ерусалим. Както сам заявява, той бил изпратен там от сръбския деспот Стефан Лазаревич[3] и отишъл не толкова като обикновен поклонник (не бо дше ради толикѹ ревнос(ть) имѣе и толикъ трѹд՛ подѥх), повече, за да обогати знанията си (нь видѣнѩ насытити дшѹ мою). Именно поради това, като посетил при това пътуване много страни (мнѡгьѥ страны прошд) той се стараел навсякъде да разгледа всичко (ревнос(ть) имѣе съгледати на коеиждо кааждо). За съжаление Константин Костенечки, противно на някои твърдения[4], не ни е оставил нарочно описание за своето пътуване до Палестина, а се ограничил по-скоро в някои бегли бележки и сравнения, които намираме в неговите съчинения[5]. Ако той е посетил, както с право се предполага[6], също и Атон, то и за това свое пътуване ни е оставал само малки загатвания и никакво цялостно описание. Понякога през българските земи са минавали също и чужденци странници, обикновено монаси, които отивали или се връщали от далечни страни[7], обаче и те не са оставили, доколкото се знае, диря в средновековната българска книжнина. Така едва ли може да се твърди, че като резултат от пътуванията на българи от Средновековието е могло да се даде значителен тласък за развоя на географските знания всред тогавашните българи.
Несъмнено е, че като главен извор за географски знания за нашите предци от епохата на Средновековието е била книжнината, и то преводната книжнина. В това няма нищо странно, когато помислим, че дори до наши дни огромната част от географски знания относно по-далечните страни и народи ние продължаваме да черпим главно, а понякога и единствено от чужди съчинения. Като пръв извор в това отношение трябва да се посочи Писанието, именно Старият и Новият завет. Библията — тази «книга на книгите» — е представяла за средновековния човек не само «книга на откровението», но също и богат извор за знания от най-различно естество, изобщо един първостепенен исторически, литературен и правен книжовен паметник. Като една от най-широко разпространените книги всред духовници и миряни Библията е могла да даде извънредно богати познания във връзка с географията на земите от Близкия изток. Географската среда, в която се развиват всички събития, за които Библията повествува, е Палестина и съседните ней страни — Финикия, Сирия, част от Арабия, Синайският полуостров. Египет, Месопотамия, областта около Арарат и части от Мала Азия. В Новия завет географският кръг се разширява с упоменаване на земи от Римската империя: италийските области, земите на Древна Гърция, части от Балканския полуостров и някои острови. Ако славяните от Ранното средновековие и частно средновековните българи са познавали много неща от географията на Близкия изток, на гръцките земи или на други области, свързани с разпространението на християнството, това се дължало преди всичко на знанията, черпени от Писанието. В тази насока Библията и Новият завет са изиграли значителна културно-просветна роля за преминалите към християнството славянски народи. Потребно е да се изтъкне, че частно всред нашия народ представите за света, черпени от книгите на Писанието, продължават неизменно да живеят далеч зад границите на самото Средновековие. Така книгите на Писанието напр. познават само три части на света: Азия, Африка и Европа. Странен анахронизъм обаче представя това, когато дори у един български книжовник като Паисий Хилендарски, който пише в 1762 г., сиреч векове след откриването на два нови континента, намираме да се говори само за три части на света, Азия, Африка и Европа, напълно в духа на античните и средновековните представи[8].
Естествено Средновековието не остава дълго да задоволява своята жажда за знания единствено чрез книгите на Писанието. Нови съчинения обогатяват, разширяват или оправят космографските и географските знания, които дава Писанието. Примитивната библейска легенда за произхода на света не е в състояние да скове напълно мисълта на средновековния човек. Книжовници, привърженици на православието и еретици, и от друга страна, обикновени люде от народа дирят нови обяснения и така се стига до космографски представи, които не само допълват библейската легенда, но и твърде много се различават от нея в подробности[9]. Множество съчинения с общо и специално съдържание допринасят за разширение на географския хоризонт, очертан от книгите на Писанието, или пък го обогатяват значително. Вести от географски характер средновековният българин е можел да почерпи от голям брой съчинения с по-общо съдържание — самобитни рожби на българската книжнина или преводни. Такова било например пространното Кирилово житие, съставено най-късно към 880–882 г.[10] В разказите за мисионерските странствувания на Константин-Кирил при сарацините и хазарите се съдържат сведения от географско и етнографско естество[11]. Съставителят на житието ни разказва за пътуването на Константин и неговите придружници до Херсон (днес Керченски полуостров), гдето Константин изучавал еврейски език, после пътуването през Меотидското езеро (сиреч Азовско море), най-сетне пристигането при «Каспийските врата на Кавказ» (Капииская врата Кавькажьскыхь горь), сиреч т. нар. Дербенд между Кавказ и Каспийско море[12]. Когато след пренията между Константин, еврейските учени и привържениците на исляма първият съветник на хазарския хаган иска да изтъкне победата на Константин, той заявява, че бъдният създател на славянската писменост смазал еврейската гордост (вьсѹ грьдыню жидовьскѹю на Землю сьврьже), а «сарацинското учение» като нещо скверно «прехвърлил отвъд реката» (вашѹ на онь поль рѣкы прѣврьже ѩко скврьньнѹ)[13]. Всред обитателите на лятната резиденция на хазарския хаган, обозначавана у арабските писатели под името Баб-ел-Абваб[14], е съществувала очевидно някаква подумка, в която се загатва за реката Дон или дори за Волга. По-нататък житиеписецът разказва за завръщането на византийското пратеничество по суша през някакви безводни и пусти места, за повторното пристигане в Херсон, после за посещението при загадъчното фулско племе, всред което съществувал култ към някакъв дъб, почитан само от мъжете и смятан за подател на дъжд[15]. Втората част от дейността на Константин като славянски просветител е изпълнена също с дълги пътувания и житиеписецът обстойно е разказал за това: пребиваването във Великоморавия, Панония, посещението във Венеция и Рим[16]. За да поясни мисионерската дейност на Константин във великоморавските земи, авторът на Кириловото житие дава вести за някои схващания и суеверия, с които той имал да се бори. Всред местното духовенство, привърженици на т. нар. триезична ерес, е било разпространено схващането, яко подь землѥю живѹть чловѣци велеглави[17]. Тук става дума несъмнено за теорията за съществуването на антиподите, която ще да е проникнала от баварските области, гдето още към средата на VIII в. било поддържано схващането за съществуването на alius mundus et alii homines sub terra[18]. В съгласие c учението на Източната, пa и Западната църква Константин се обявявал против теорията за съществуването на антиподите, а чрез това и против теорията за сферичността на земята[19]. Казаното от житиеписеца за суеверията, срещу които Константин се борил във великоморавските земи, всъщност ни дава една интересна страница от бита на местното славянско население[20]. Продължителните пътувания на славянския апостол обогатили твърде много неговите географски и етнографски познания и той не пропущал да използува тези си знания в религиозните прения. Така при споровете във Венеция с привържениците на триезичната ерес Константин, за да защити правото на славяните християни да имат свой богослужебен език, привежда примери с имената на цяла редица племена и народи: арменци, перси, абазги, иверци, сугди, готи, обри (авари), тюрки, хазари, араби, египтяни, сирийци и «много други»[21]. В пространното Методиево житие, писано изглежда към края на IX или началото на X в.[22], се съдържат някои допълнителни географски посочвания. Така там се споменават италианци (крьстияни из влахъ) и немци (изъ нѣмьць)[23], областта Швабия[24]: въ Съвабы. Другаде се говори за някакъв мощен езически княз — очевидно славянин, който обитавал на река Висла (поганьскъ кнѧз сильнъ вельми сѣдѧ въ Вислѣ) и проявявал враждебност спрямо християните[25]. Най-сетне, четецът тук можел да намери и споменуване за някакъв маджарски крал в дунавските области[26]. В един от преписите на старобългарския разказ «Чудото на св. Георги с българина», от края на IX или началото на X в., се споменуват малоазийският град Мира (в Ликия) и остров Сицилия: разказът е даден от името на някакъв «черноризец Йосиф, който живеел в манастира при града Мира, а бил родом от Сицилия» (родом снкелит)[27].
Занимливи вести относно космографията и географията се намират в съчиненията на Йоан Екзарх. Така няколко глави от «Богословие» или «Небеса», което представя почти дословен превод от познатото съчинение на Йоан Дамаскин De orthodoxa fide[28], са посветени на «видимото творение» и засягат именно чисто космографски проблеми: гл. 17 «За небето»; гл. 18 «За светлината, огъня и (небесните) светила»; гл. 19 «За въздуха и вятъра»; гл. 20 «За водите»; гл. 21 «За земята и за това, що се ражда от нея». Без да се отклонява от установеното църковно учение, авторът все пак е изложил някои противоположни схващания и ни е дал твърде интересни сведения по един или друг въпрос. Изоставяйки настрана обясненията от космографията и физическата география, ние трябва да бъдем признателни на българския книжовник, че чрез този превод вмъква в средновековната българска книжнина няколко нови знания из областта на географската наука. Така тук се споменават «двете морета, които обграждат Египет», сиреч Източно Средиземно море и Червеното море, и — което е особено важно! — Индийският океан (море на въстоцѣ, ѥже сѩ речеть Индичьскоѥ), към което добавя Северното или Каспийско море (Севѣрное ѥже сѩ речеть Каспискоѥ)[29]. Все в съгласие с широко разпространеното средновековно схващане тук се говори за Океана, «който като река обкръжава цялата земя», добавяйки едно пояснение за образуването на дъжда «чрез изпарението (процеждането) на сладката вода се образуват облаците и валят дъждовете». Нови са също и сведенията, дадени относно «четирите райски реки»[30]. Първата река Фисон се отъждествява със споменатата, както изглежда, за пръв път в старославянската книжнина индийска река Ганг (Гангись инъдичьская), реката Геон се отъждествява с Нил, «която от Етиопия се стича в Египет», третата е Тигър, а четвъртата Ефрат. Добавено е освен това, че на земята «има и много други и големи реки. Едни от тях се вливат в морето, а други изчезват в земята». Придържайки се о правилото да излага дори противоположните схващания, авторът на книгата дава двете теории на своето време относно формата на земята: «Едни казват — пише той[31], — че земята е обла, а други — че е плоска (обьлѹ же ѥтери рѣша землю, а друзии ѧко и блюдо), бидейки по-незначителна и много по-малка от небето и висяща посред него като някаква точка». Тъй като по своята основна задача «Шестодневът» на Йоан Екзарх се явява обстойно тълкуване на Мойсеевия разказ (Битие I, 1–31), напълно понятно е, че в това съчинение се съдържат обширни разсъждения относно космографията[32]. Общо взето, старобългарският книжовник в космографските и географските посочвания дава твърде малко оригинални вести, а зависи почти изключително от своите първоизвори от византийски произход, главно от Василий Велики[33]. Но даже и така като превод и сглоба той е могъл в това отношение да обогати географските познания на своите съвременници и да завещае на идните поколения един ценен паметник със сведения от най-различно природонаучно естество. Измежду огромното обилие на вести би трябвало да се посочат поне някои. Така той говори за прииждането на реката Нил и за напояването на египетската земя, като опитва да даде обяснение на самото явление[34]. Въз основа на Василий Велики Йоан Екзарх е вмъкнал в изложението си[35] някои сведения относно различни реки и по този начин е обогатил географската номенклатура на старобългарската и изобщо старославянската литература. След като споменава реката Инд (Инъдъ), той говори по-нататък за цяла редица реки, някои от които се явяват за пръв път в старобългарската книжнина. Така той съобщава за реката Бактър (Въкътр), с което име се обозначава един приток на Оксус или Аму-Даря, после Хоасп (Хоаспъ), с което име вероятно се означава един приток на Кофин край границите на Бактриана, най-сетне арменската река Арас или Араксис. Тук е спомената също и реката Фазис в древната Колхида. Под името Тартис (Фартисъ) е спомената реката Гвадалкивир в Испания. Според думите на Йоан Екзарх от Пиринейските планини (Перинескыѥ горы) извират реките Тартис (Фартис) и Истър или Дунав. Това сведение е дадено в съгласие с представата на средновековните люде за съществуването на една обширна планинска верига, която се простира от западните предели на Пиринейския полуостров и стига чак до Черно море и дори до Кавказ[36]. Заслужават интерес освен това упоменанията за Херкулесовите стълбове (Ираклиихъ зиамении) сиреч Гибралтар, после твърде неопределеното обозначение за Рипейските планини, най-сетне реката Родан или Рона. Някои от дадените в текста на Йоан Екзарх имена остават за жалост неотъждествими. Част от упоменанията, приведени от старобългарския писател, възхождат — чрез Василий Велики — към Аристотеля[37]. «Така цялата наша вселена, по която живеем — завършва този откъс от «Шестоднева»[38], — е обкръжена от вода, заобиколена е от просторни морета и е оросявана от безчислени (реки).» Говорейки за живота на рибите, Йоан Екзарх, пак въз основа на Василий Велики, споменава отново Индийския океан (Индичскѹмѹ морю), Египетския «залив» (Ѥгупетьскомѹ заножью) най-сетне жителите на Мавретания (мауросии)[39]. Едно от най-интересните посочвания на Йоан Екзарх е несъмнено неговото споменаване — очевидно за пръв път в старата книжнина на южните и източните славяни — на името на Атлантическия океан (въ Антилъаньтичьстѣи ширінѣ морьстѣи...)[40]. Не е безинтересно да се отбележи, че в изложението на Йоан Екзарх е споменато и Мраморно море под древното му име Пропонтида[41]. Ако «Шестодневът» на Йоан Екзарх независимо от неговия компилативен и преводен характер наистина трябва да бъде окачествен като същинска българска и общославянска енциклопедия за научно знание, дадено, разбира се, в духа на православната църква, то заедно с това можем да признаем огромния принос за разширяване и обогатяване на географските познания на средновековния българин.
През времето на цар Симеон (893–927) е било преведено на старобългарски анонимно византийско съчинение откъм средата на VI в., приписвано обикновено на Кесарий, брата на Григорий Богослов[42]. Въпреки своето предимно богословско съдържание това съчинение поднасяло на старославянския четец многобройни вести из областта на природознанието[43]. Тук има, разбира се, редица географски сведения, които вече са намерили място в старобългарската книжнина и затова представят сравнително по-малък интерес. Но даже и така в «Диалозите» на Псевдо-Кесарий има някои допълнения, които заслужават да бъдат отбелязани. Така за Дунава, отъждествяван с Фисон, е посочено не само гръцкото име Истър, но и латинското Данувий (значи Danubius) и българското Дунав[44]. Интересно е също сведението относно Атлантическия океан, като се сочи като «морето отвъд Гибралтар (вънѣ Гадир море)», но сякаш се различава от «обширното и неизследвано от моряците море, което обгръща Британския остров (Вретаньскый ѡстровъ) и западните иверийци (вечернѧѩ Иверы)»[45]. Така тук са дадени несъмнено едни от първите, а може би и наистина първите споменавания за Британия и Испания, последната означена като земи на «западните иверийци». В отговора на един въпрос (въпр. 81) са изредени имената на няколко морета и езера, някои от които за пръв път се явяват в старобългарската книжнина: Асфалтийското езеро в Юдея, Севротинското «между Египет и Палестина», «разположено покрай Арабийската пустиня» и др.[46] Измежду другите пръснати сведения особено трябва да се отбележи онова, що намираме в отговора на въпр. 82. След като съобщава общо за съществуването на четири големи морета (Северно, Южно, Източно и Западно), неизвестният автор добавя имената на още няколко морета, а именно: Черно море, Мраморно море, Хелеспонт, Егейско и Йонийско море, Сардинско море, Сицилийско море, Тиренско море, заявявайки, че има още и «безброй (други) имена на морета»[47]. Във въпроси и отговори 109–112 се разглежда проблемата за астрологическите вярвания[48]. Като вмъква в изложението си един дълъг цитат от съчинението на ранносирийския писател Бардезан Едески (154–222), надсловено «Книга за законите на страните» (Liber legum regionum), неизвестният автор на «Диалозите» ни е дал чрез славянския превод извънредно важни вести за живота на голям брой източни и западни народи, някои известни от древността, други познати през Средновековието. Тук могат да се намерят известия за обичаи на сирите, вероятно китайците, бактрианите или брахманите от Индия, индусите, халдеите, вавилонците, мидийците, партите, аламитите, египтяните, фригите, галатите, гилите(?), британците, амазонките, илиите, сарацините, либийците, маврите, жителите на Крайна Германия, Горна Сарматия, Скития и др. В заемката от съчинението на Бардезан авторът е вмъкнал имената на някои народи от своето време: славяните, «фисонитите, назовавани също и дунавци», лангобардите, норите (жителите на провинция Норикум), западните гали и др. Така чрез привеждането на подобен довод из областта на етнографията в славянския превод на «Диалозите» четецът е можел да намери най-разнообразни сведения за познати и непознати народи и племена по всички краища на познатия тогава свят. Тук е, може би, място да припомним, че един списък на различни народи е даден в преписа на български «Разумник» от XVI в.[49]
Средновековният български читател е можел да черпи географски познания не само в съчинения с общо съдържание[50]. В средновековната българска и изобщо южнославянска книжнина съществуват няколко съчинения с чисто географско съдържание. От самата Византия в това отношение е било възможно да се заеме твърде малко. Както се знае[51], докато в областта на историографията византийците проявяват извънредно голям интерес и дават забележителни творби, те почти напълно пренебрегват географията. Те се ограничават главно да тълкуват, преработват или съкращават в извадки достъпните географски трудове от класическата древност. Във византийската книжнина съществуват няколко съчинения с географско съдържание: част от тях имат по-скоро теоретическо съдържание и зависят до известна степен от географските творби на древността, докато повечето са свързани с практическите потреби на църквата, държавата или търговията и се отличават с по-голяма самостойност. В старобългарската и общо южнославянската книжнина от Средновековието някои от тези византийски съчинения са проникнали в пълен или откъслечен превод. Редом с тези преводни съчинения в средновековната книжнина на южните славяни намираме също и няколко, ако и малобройни самостойни географски творби.
1. Едно от малобройните византийски съчинения по «научна география», именно книгата на александриеца търговец, после монах Козма Индикоплевст «Християнска топография», писано към 547–549 г., твърде рано привлякло вниманието на южнославянските книжовници[52]. Преведена първоначално, както изглежда, на старобългарски, тази книга по-късно намерила разпространение между сърби и руси. В съчинението на Козма Индикоплевст се съдържа, на първо място, един обстоен чисто «теоретичен» дял, гдето той излага своите космографски разбирания. Като основна задача той си поставил да опровергае Птолемеевата система за сферичността на земята и въз основа на Мойсеевите книги и Библията и разсъжденията на църковните отци да изгради една библейско-християнска космография. Днес ние с известна насмешка и снизходителност четем неговите многословни умувания за това, че вселената представя подобие по формата си на Мойсеевата скиния, че ангели движат небесните тела, опитите му да определи точното местонахождение на рая, опровержението на теорията за съществуването на антиподите, обясненията му за дъжда, земетръсите и т. н. По странна ирония на времето в цялата творба на Козма днес за нас има значение повече онова, което е отрицателно или второстепенно в неговото изложение. Така за нас представя несъмнен интерес твърдението, че по негово време съществували християни, които опитвали да примирят своето християнство с езическите схващания по космография. От друга страна в опроверженията на Козма често са по-важни не неговите доводи, а тъкмо схващанията на противниците, които той се сили да опровергае. В подкрепа на своите твърдения Козма често вмъква разкази за личните си наблюдения, събирани при продължителните пътувания, които извършил като търговец из Арабия, Източна Африка, Черноморието и чак до остров Цейлон. В края но неговото съчинение една цяла книга излага подобни сведения. Това са без съмнение най-важните и най-интересните места, които изобщо както средновековният, така и съвременният четец намира в творбата на Козма Индикоплевст. В страниците на неговата книга средновековният славянски четец е можел да намери, често за пръв път изобщо, редица сведения за далечни и непознати страни, народи, животни и растения: за Барбария или източното крайбрежие на Африка, за Южна Арабия, назовавана неточно с името «крайна» или «вътрешна» Индия, за птицата албатрос, наричана сусфа, за Занзибар, именуван у него Зингион, за Сомалия, Щастлива Арабия, Абисиния и съседни ней области, за арабското племе кинда в Хеджас, за остров Цейлон, наричан още Тапрован, Дива или Сиеледива, и т. н. По слух, като предава разкази на други пътешественици, Козма излага сведения и за същинска Индия, Китай и други далекоизточни страни. Извънредно интересна е гл. XI от книгата му, в която разказва за «индийски» животни и растения: носорог, бивол, жираф, бобър, як, еднорог, хипопотам, пиперово дърво, индийски орех, тюлен, делфин, морска костенурка и др. За средновековния българин и общо за славянския четец книгата на Козма Индикоплевст действително съставяла полезно и крайно интересно четиво. Тя разкривала пред него нов и непознат свят, разширявала географския му хоризонт и обогатявала знанията му чрез разказите на един съвестен наблюдател и правдив повествувател. Сам по себе си старославянският превод на съчинението на Козма Индикоплевст представя значителен интерес: той дава възможност да се уточни и допълни на места гръцкият първообраз на «Християнската топография»[53].
2. В ръкопис от ръкописната сбирка на В. Богишич бе открит и обнародван кратък пътепис, надсловен Съмотренѥ въселѥнные[54]. Подобен текст без началото и от друга редакция бе открит в т. нар. Ловчански сборник от XVI в.[55] Двата текста представят, както изглежда, самостойни преводи на познатото византийско съчинение от втората половина на VI в. «Пътепис от рая Едем до земята на ромеите»[56]. Славянските преводи, които излизат несъмнено от ръката или поне от школата на Константин Костенечки, се отличават малко един от друг, допълват се взаимно и възхождат към гръцки първообраз, различен в някои подробности от познатите и обнародвани днес гръцки текстове. Изложението се отличава по своята краткост: посочени са само отделни имена, разстояния в «престои» (mansiones) или месеци, като тук и там са добавени някои сведения за жителите и земите, които се засягат. Пътеписът започва от изток към запад, сиреч от област отвъд Индия до Галия. Едем, или раят, е поставен на 70 престоя далече от Драхма, сиреч земята на индусите брахмани. Оттук пътят води към Евилат, отъждествяван с днешното пристанище Акаба на Червено море. Под името Емир се крие несторианската колония Елам в Южна Месопотамия по пътя от Акаба към Персия, а Евнека е обозначение на областта Небус. С името Хонея е посочена огромна пустинна област от Средна Азия, северно от Индия, позната и под обозначението Choneum. Същинска Индия е назована с името «Велика Индия». Неясното име Алексиомен означава всъщност Аксум, или Етиопия. Оттам пътят води за Малка Индия, сиреч Южна Арабия, за 5 месеца, а оттук за Персия — за 3 месеца. През Египет, Антиохия, Цариград и Рим пътеписът завършва в Галия. Като общо посочване за цялото разстояние се дават 1125 престоя. Всред оскъдните вести, дадени в пътеписа, заслужават да се отбележат няколкото добавки. Така говорейки за прехода от земята на брахманите до Евилат, съставителят заявява, че у тамошните обитатели съществува примитивен християнски комунизъм: имѫт имѣнѩ опща хр(ис)тѩане г(лаго)лѧт се быти правіи. След като напусне Евнека, пътникът навлизал в земя, чиито жители не изповядвали нито християнството, нито юдейството, но почитали само «бога на небесата» и се отличавали с това, че избягвали лъжата. Изобщо колкото и кратък, този пътепис на пътя oт «Едем до Галия» е давал на четеца поне няколко сведения за земите от Далечния, Средния и Близкия изток.
3. В Ловчанския сборник от XVI в. е запазен непълен в началото и края, пътепис за пътуване в Палестина[57]. Текстът спада към рода на познатите средновековни πϱοσϰυνητάϱια за поклонници в Палестина, като в него са дадени вести единствено за забележителности, свързани със старозаветната и новозаветната история. Съставителят на пътеписа се задоволява да спомене известни местности и селища добавяйки вести за разстоянието, измерено в стъпки. Доколкото може да се установи по запазения откъс, като изходна точка на пътеписа е взет градът Ерусалим. Освен този град в пътеписа се споменават Витания, Витлеем, Елеонската планина, Гетсимания, Селото на грънчаря, Горни Силоам, Кедърският поток, Долината на плача, Пъпът на земята и Голгота. Някои от споменуванията имат явно легендарен характер, напр. за мястото, гдето Авраам принесъл своята жертва, или за камъка, върху който била изобразена стъпката на Христа при възнесението, и др. Една занимлива етнографска особеност е отбелязана във връзка с ориентацията на гроба на Богородица, като се заявява, че той по тогдашнему обычаю бил ориентиран към юг, докато гробът Христов бил обърнат към изток. С голяма вероятност трябва да се предполага, че този откъс представя превод от византийски пътепис.
4. В известния Бдински сборник от 1360 г.[58] се съдържа в края пътепис на пътуване в Палестина от непознат автор. Пътеписът носи надслов «Слово за светите места в Ерусалим»: Слово ѡ мѣстѣх с(вѧ)тых ѩже вь Ѥр(ѹ)с(а)л(и)мѣ. Изложението започва без всякакъв увод, а завършва също така някак неочаквано, без завършък. Целият сборник от 1360 г. има преводен характер[59] и затова само като някакво изключение би могло да се приеме, че този текст представя оригинално българско произведение. Неизвестният автор на пътеписа се е интересувал еднакво от библейските, новозаветните и раннохристиянските забележителности. Схематично и еднообразно, с цел да се даде ръководство на поклонниците в Палестина, са описани накратко забележителностите вътре в града Ерусалим и в неговата околност. След като изброява забележителностите на планината Сион и нейните околности, съставителят на пътеписа се насочва по отделните пътища. Така, като поема пътя към Витлеем, той говори за намиращите се там бележити християнски култови места. По-нататък той се насочва по пътя към реката Йордан и дава описание на тамошните забележителности. Така в пътеписа поклонникът можел да намери вести за Ерусалим, Сион, Селото на грънчаря, Силуамовата купел, Асафатовата долина, Кедърския поток, Гетсимания, Витания, Витлеем, Ханаанската земя, града Хервон, Хаврут, Хозивската пустиня, Ерихон, реката Йордан и нейните околности, после за Емауса, Лида, Кесария, планината Кармил, града Назарет, планината Тавор, Кана Галилейска, Галилейската планина, Тивериадското езеро и др. Изобщо, пътеписът е наситен с твърде много посочвания на местности, селища и други старини. Като свои извори съставителят на пътеписа използувал не само личното познаване на местата, но очевидно и някои съчинения от агиографски характер. Съобщавайки накратко за места, свързани с раннохристиянската история, той се насочва несъмнено към люде, които са познавали нещо повече от книгите на Писанието, напр. някои жития (житието на Мария Египетска, на първомъченик Стефан и др.), «Патерика» (разказ за отшелника Герасима и лъва), някои апокрифни или простонародни повествувания и други книжовни паметници. Добре осведомен, авторът на пътеписа обаче почти не различава истината от легендата.
5. В тринадесет руски преписа от XVI–XVII в. е запазен пътепис за пътуване в Палестина, съставен от дякон Арсений от Солун[60]. За живота и произхода на автора знаем само това, което може да се извлече от текста на пътеписа. Трябва да се приеме, че той е бил македонски българин от Солунско, който вероятно през втората половина на XIV в., при размирната епоха на турското завладяване, заминал за Палестина и както сам съобщава, прекарал там цели 17 години. Най-старият препис на неговия пътепис, запазен в южнославянски ръкопис от XVI в., е писан на обичайния църковнославянски език със среднобългарски правопис. Както изглежда широко разпространен, този пътепис е познат в три редакции, като първата от тях — на църковнославянски език — очевидно стои най-близо до първообраза. В по-късните преписи все повече надделява руското влияние в езика и правописа. Някои особености в първата редакция позволяват да се доближим до езика на този македонски българин, за когото за съжаление не са запазени никакви други вести[61]. Доста наивно, с големи подробности, обаче без да се спира — както други съставители на пътеписи за Палестина — на второстепенни неща, дякон Арсений ни дава едно богато описание на забележителностите в Палестина. Той разказва за забележителностите в Ерусалим, Витания, Гетсимания, Витлеем, Елеонската планина, планината Тавор, Селото на грънчаря, Капернаум, реката Йордан и нейните околности, Лаврата «Св. Сава», Самария и др. Така той изрежда не всички старини в Палестина, но затова пък за някои дава нови и единствени по рода си вести. Разказът е написан просто и безизкуствено. Авторът се интересува предимно от новозаветните старини и почти не споменава забележителности, свързани със старозаветната история. Като главен свой извор той използува, както личи, устни предания и благодарение на тях внася легендарен елемент в някои подробности, за които ни говорят и други пътеписи. В цялото изложение няма следа от влияние на гръцката книжовна или простонародна реч. По своята форма и по съдържание пътеписът на Арсений представя самостоен паметник на старата българска книжнина.
6. Един от най-интересните текстове във връзка с космографията и географията в средновековната книжнина на южните славяни представя сбор от преводни откъси от византийската книжнина под наслов «Отломки по космография и география»[62]. Текстът е познат по четири ръкописа и по своя произход трябва да се свърже с книжовната дейност на Константин Костенечки. В преписите се долавят две редакции на текста. Като извори преводачът компилатор е използувал познати византийски текстове, издадени и неиздадени, на първо място две съчинения, свързани с името на бележития византийски книжовник и философ от XI в. Михаил Псел, «Шестоднева» на Василий Кесарийски, както и някои други текстове. Нито един от 45–те откъса не представя следователно оригинален принос. По своето съдържание откъсите се отнасят главно до физическата география. Като се застъпват, общо взето, някои разпространени през Средновековието схващания, в текста същевременно са намерили място твърде смели идеи, като например идеята за сферичността на земята, или пък се правят опити за рационалистично тълкуване на природни явления. Накрая е добавен списък на морета, реки и планини. Самото име на Адам в съгласие с една средновековна византийска игрословица[63] се тълкува като символ за четирите главни географски посоки в света. Преводачът на отломките е имал да се бори със значителни трудности при своя превод, който не навсякъде е напълно ясен и често може да се разбере само с помощта на първообраза. Преписвачите от своя страна са умножили неяснотите и неточностите на текста. Очаква се пълно и научно издание на паметника при съпоставка на превода с първообразните текстове и като се използуват всички разполагаеми преписи на този важен книжовен паметник.
7. В България през XIV в. била съставена кратка астрологическа таблица, в която под имената на отделните зодиакални знаци са отбелязани имена на познати страни и градове[64]. Текстът, надсловен Сказанѥ двѣнадцати владык, споменава Търново, Русе, Дунав, Бдин, Солун, Рим, Романия (Византия), Ерусалим, Изтока (Анадолия), сръбските и западните земи. Въпреки астрологическия си оттенък текстът дава и знания по география.
[1] Попруженко М. Г. Козма Пресвитер, болгарский писатель X века. С., 1936, стр. 43, 2–10.
[2] Попруженко М. Г. Пос. съч., стр. 51, 8–10.
[3] Ягич В. Рассуждения южнославянской и русской старины о церковно-славянском языке. СПб, 1885–1895, стр. 394.
[4] За подробности вж. Дуйчев Ив. За книжовното творчество на Константин Костенечки. ИИБЛ, II, 1954, стр. 223–231.
[5] Трифонов, Ю. Живот и дейност на Константина Костенецки. Списание на БАН. Ист.-фил., LXVI, 32, 1943, стр. 242 и сл.
[6] Трифонов, Ю. Пос. съч., стр. 244–245.
[7] Такъв е бил напр. монахът Власий (починал през 911–912 г.); за него вж. AA. SS. Nov., IV, рр. 657–669. Ср. Grégoire, H. La vie de Saint Blaise d’Amorium. Byzantion, V, 1929–1930, pp. 391–414.
[8] История славяноболгарская собрана и нареждена Паисием Иеромонахом в лето 1762. Изд. Йорд. Иванов. С., 1914, стр. 9. Ср. Разбойников А. Отец Паисий и българската география. ИБГД, IV, 1937, стр. 201.
[9] Във връзка с това вж. полезната статия на Грyjић, P. М. Космолошки проблеми по нашим старим рукописима. Годишњак Ск. Филоз. Фак., I, 1930, стр. 177–206. За космографските схващания на богомилите вж. подробности у Иванов, Йорд. Богомилски книги и легенди. С., 1925, стр. 5 и сл., 287 и сл. и др.
[10] За датирането във връзка с новооткрития препис на Италианската легенда вж. напоследък Dujčev, Iv. Byzantion, XXIV, 1956, р. 305.
[11] Вж. текста на житието у Теодоров-Балан, А. Кирил и Методи. I. С., 1920, стр. 36–56. Към това вж. още Трифонов, Ю. Константин Философ (св. Кирил) царски пратеник при сарацини и хазари. Сборник Л. Милетич. С., 1933, стр. 307–320.
[12] За отъждествяването вж. Dvornik, Fr. Les Légendes de Constantin et Méthode vues de Byzance. Prague, 1933, p. 182 sqq.
[13] Теодоров-Балан, А. Пос. съч., стр. 54, 8–11.
[14] Cp. Dvornik, Fr. Op. cit., p. 183.
[15] Вж. подробности у Dujčev, Iv. Zur literarischen Tätigkeit Konstantins des Philosophen. В. Z., XLIV, 1951, рр. 105–110.
[16] Теодоров-Балан, А. Пос. съч., стр. 57–65.
[17] Теодоров-Балан, А. Пос. съч., стр. 59, 23–29.
[18] Вж. Migne. P. L., LXXXIX, coll. 946/7. Cp. Dujčev, Iv. Un episodio dell’attività di Costantino Filosofo in Moravia. Ricerche slavistiche, III, 1954, pp. 90–96.
[19] Общо по въпроса вж. Воffitо, G. La leggenda degli antipodi. Miscellanea di studi critici editi in onore di A. Graf., 1903, pp. 581–601. Cp. Dujčev, Iv. Un episodio..., p. 93 sqq.
[20] Успоредица за поверията относно влечуги е дадена у Agathias. Hist., II, 24, p. 118, 8 sqq., еd. B. Cp. Dietrich, K. Byzantinische Quellen zur Länder- u. Völkerkunde, I. Lpz., 1912, p. 130.
[21] Теодоров-Балан, А. Пос. съч., стр. 61, 10–14.
[22] Вж. текста н а житието у Теодоров-Балан, А. Пос. съч., стр. 81–97.
[23] Теодоров-Балан, А. Пос. съч., стр. 88, 5.
[24] Теодоров-Балан, А. Пос. съч., стр. 92, 8.
[25] Теодоров-Балан, А. Пос. съч., стр. 93, 1–5. Отъждествяването е спорно: п. т., стр. 103.
[26] Теодоров-Балан, А. Пос. съч., стр. 95, 16–24.
[27] Ангелов, Б. Старославянски текстове. ИИБЛ, III, 1955, стр. 170, бел. 1.
[28] Вж. библиографски посочвания и текст у Дуйчев, Ив. Естествознанието в средновековна България. С., 1954, стр. 54–91, 562 и сл.
[29] Дуйчев, Ив. Пос. съч., стр. 76–77.
[30] Посочвания по въпроса вж. у Дуйчев, Ив. Пос. съч., стр. 577 и сл.
[31] Дуйчев, Ив. Пос. съч., стр. 82–83.
[32] Вж. библиографски посочвания и текст у Дуйчев, Ив. Пос. съч., стр. 92–157, 566 и сл.
[33] Подробности вж. у Дуйчев, Ив. Пос. съч., стр. 566 и сл.
[34] Дуйчев, Ив. Пос. съч., стр. 98–99.
[35] Дуйчев, Ив. Пос. съч., стр. 112–113.
[36] По въпроса вж. Дуйчев, Ив. Проучвания върху Българското средновековие. СбБАН, XLI, 1, 1945, стр. 154 и бел. 2.
[37] Ср. Дуйчев, Ив. Естествознанието..., стр. 568.
[38] Дуйчев, Ив. Пос. съч., стр. 112–113.
[39] Дуйчев, Ив. Пос. съч., стр. 118–119.
[40] Дуйчев, Ив. Пос. съч., стр. 124–125.
[41] Дуйчев, Ив. Пос. съч., стр. 122–123.
[42] Caesarii... Dialogi quatuor: Мignе. P. Gr., XXXVIII, coll. 847–1190. Старославянският превод: Архим. Леонид. Четыре беседы Кесария или вопросы св. Сильвестра и ответы преподобного Антония. Издания имп. Общ. люб. древн. письменности, XCV, 1890. По въпроса за автора и датата на това произведение вж. специално: Баришић, Фр. Када и где су написани Псеудо-Цезариjеви дjалози. САН. Зборник радова XXI. Визант. инст., I, 1952, стр. 29–51; Dujčev, Iv. Les témoignages de Pseudo-Césaire sur 1er Slaves. Slavia antiqua, IV, 1953, pp. 193–209; Dujčev, Iv. Byzantinoslavica, XV, 1954, p. 81; Dupreys, P. Quand furent composés les dialogues attribués à Césaire de Nazianze? Le Proche Orient, V, 1955, pp. 297–315; cp. D(ö1ger), F. B. Z., XLIX, 1956, p. 179; Bones, K. Πο ος ὁ συντάϰτης τοῦ τετϱαμεϱοῦς διαλόγου τοῦ Ψευδο-Καισαϱίου Ναζιανζηνοῦ; Κανίσϰιον Φ. Ι. Κουϰουλέ. Ε. Ε. Β. Σ., XXIII, 1953, pp. 261–279. Cp. D(ölger), F. B. Z., XLVII, 1954, p. 468.
[43] Извадки в оригинал и превод са дадени у Дуйчев, Ив. Естествознанието..., стр. 258–335.
[44] Дуйчев, Ив. Пос. съч., стр. 276–277.
[45] Дуйчев, Ив. Пос. съч., стр. 286–287.
[46] Дуйчев, Ив. Пос. съч., стр. 286–289.
[47] Дуйчев, Ив. Пос. съч., стр. 288–289.
[48] Дуйчев, Ив. Пос. съч., стр. 314–333.
[49] Вж. текста у Иванов, Йорд. Богомилски книги и легенди, стр. 268.
[50] Измежду многобройните текстове с подобни сведения заслужават да бъдат споменати напр. описанието на Константин Костенечки на сръбските земи (вж. текста у Дуйчев, Ив. Пос. съч., стр. 240–251), апокрифното видение на Методий Патарски (вж. текстовете у Истрин, В. Откровение Мефодия Патарского и апокрифические видения Даниила в византийской и славяно-русской литературах. Москва, 1897), географското описание на Константин Костенечки за сръбските земи (вж. текст и превод у Дуйчев, Ив. Пос. съч., стр. 249–251), повестта на Варлаам и Йоасаф и др.
[51] За византийската географска книжнина вж. общо у Krumbacher, K. Geschichte der byzantinischen Litteratur. Lpz., 1897, pp. 409–427.
[52] Издание на гръцкия първообраз: The Christian Topography of Cosmas Indicopleustes, edited with geographical notes by E. O. Winstedt. Cambridge, 1909. Славянският превод: Книга глаголемая Козмы Индикоплова. Общество любит. древн. письм., 1886, № 86. — Ягич, В. Козма Индикоплов по српскому рукопису г. 1649. Споменик, XLIV, 2 разр., № 38, 1922, стр. 1–39. Откъси в първообраз и новобългарски превод у Дуйчев, Ив. Пос. съч., стр. 438–495, 585–588, с библиография.
[53] Вж. по въпроса Срезневский И. И. Сведения и заметки о малоизвестных и неизвестных памятниках. I–XL. СПб, 1867, стр. 1–19.
[54] St. Novaković. Starine, XVI, 1884, pp. 54–55.
[55] Трифонов, Ю. Пос. съч., стр. 288–290. — Дуйчев, Ив. За книжовното творчество на Константин Костенечки, стр. 223–231.
[56] Klotz, E. Rheinisches Museum. N. F., LXV, 1910, pp. 606–616. Препис по гръцки ръкопис № 252 от Гос. публ. библ. им. М. Е. Салтыкова-Щедрина, л. 67, издаде напоследък Пигулевская, Н. Византия на путях в Индию. Из истории торговли Византии с Востоком в IV–VI вв. М. — Л., 1951, стр. 408–410; вж. още стр. 115 и сл. Някои други посочвания вж. у С. В. Полякова, И. В. Феленковская. Анонимный географический трактат «Полное описание вселенной и народов». ВизВр., VIII, 1956, стр. 277–305, специално стр. 304–305; Дуйчев, Ив. Естествознанието..., стр. 252–257, 578.
[57] Издание на текста у Трифонов, Ю. Пос. съч., стр. 288–290; Дуйчев, Ив. Пос. съч., стр. 256–257.
[58] Бдинский сборник, 1360. Рукопись Гентской библиотеки. Сообщил И. Мартынов. СПб, 1882 (Памятники древней письменности, XIV), стр. 17–28; ср. също стр. 2, 6.
[59] По въпроса вж. някои посочвания у Мартынов. Пос. съч., стр. 3–6.
[60] Адрианова, В. П. Хождение Арсения Селунского. ИзвОРЯзСл, XVIII, 3, 1914, стр. 195–224, с издание на текста по три редакции. Вж. още Сахаров.Сказания русского народа. II, 8, СПб, 1849, стр. 75–76, първо незадоволително издание.
[61] Ако и да е склонна да приеме, че Арсений е българин по произход («или он грек, или болгарин»), Адрианова, В. П. Пос. съч., стр. 203–204, смята, че въпросът за неговия народностен произход и за времето, когато е живял, трябва да се смята за открит. В езика на паметника заслужава внимание, както сама издателката е отбелязала (стр. 201, 203), думата ḵвекоть в израза (стр. 216): слџшати ḵвекоть вų пропасти. Думата е останала неясна както на някогашните преписвачи руси, така и на издателката на текста (стр. 203). Ако се съпостави със съответен гръцки текст (вж. посочването на Адрианова, В. П. Пос. съч., стр. 207), тя трябва да се тълкува приблизително като «шум», «глас», «вик». Във втората си част думата съдържа типичното за българските говори от Македония окончание (член) — от. Думата очевидно би трябвало да се свърже с думи като «цвъртя», цвѣлити — «цвиля», «разплаквам» и др.
[62] Вж. за този паметник: Novaković, St. Odlomci sredńevjekovne kosmografije i geografije. Starine, XVI, 1884, pp. 41–56; Giannelli, C. Di alcune versioni e rielaborazioni serbe delle «Solutiones breves quaestionum naturalium» attribuite a Michele Psello. Studi bizantini e neoellenici, V, 1939, pp. 445–468; Дуйчев, Ив.Естествознанието..., стр. 336–375, 580–583.
[63] Cp. Anthologia Palatina. I, ep. 108. Cramer, J. A. Anecdota graeca e codd. manuscriptis Bibliothecae Regiae Parisiensis. I. Oxonii, 1829, p. 367, 10–12.
[64] За този паметник вж. посочвания и текст у Андреева, М. А. Политический и общественный элемент византийско-славянских гадательных книг. Byzantinoslavica, IV, 1, 1932, pp. 69–70; К истории византийско-славянских гадательных книг. Ibidem, V. 1933, рр. 153–155. Ср. също Ив. Снегаров. Солун в българската духовна култура. С., 1937, стр. 11.