Историята изучава миналото в неговата цялост, хронологична последователност и конкретност, поради което като неин предмет може да се обозначи всичко, което някъде някога се е случило на хората. „Случилото се” по необходимост съдържа факторите време и пространство – то е конкретно, извършва се на определено място и в определено време. Това създава една равнинна, двуизмерна координатна система, позволяваща математическа обработка на информацията и нейното графично моделиране, което онагледява по-добре анализираните факти, събития и процеси. „Случилото се” съдържа и фактора човек – то има отношение към хората, т. е. предизвикано е от тях или е въздействало върху тях, поради което историята е хуманитарна наука. Този фактор обаче, макар да позволява структурирането на по-сложна пространствена система, където триизмерно се разполага мрежата от фини щрихи, очертаващи силуета на изучавания обект, съдържа прекалено много неизвестни, които увеличават възможността за субективни интерпретации и оценки. Ето защо основополагащи си остават времето и пространството – онези сравнително реални координати, даващи основание на историята да борави с някакви що-годе точни данни и така да защити претенциите си на наука.
Доколкото пространството е обект на друга област на познанието, а човекът с неговата дейност стои във фокуса на цял комплекс от науки, то като че ли най-специфичен белег на историята си остава времето – онзи нематериален елемент от Всемира и – както изглежда – различна проява на пространството, който е доловим само от развития разум, в случая – от човешкия интелект. Времето е свързващо звено между останалите два фактора и това оправдава една нова дефиниция на историята като наука за отминалото време. Тук обаче навлизаме в „непозната земя”. Ние имаме усета за време, но не знаем нищо за неговата характеристика. Обитавайки триизмерното пространство, където всичко се описва чрез съответните му дължина, ширина и височина, често говорим за наличието на четвърто, времево измерение, в което не ни е дадено да се движим свободно. Самото то на свой ред се диференцира на зони, така че представлява също и „пето”, и „шесто” измерение… И както пространството е без начало или край, а всяка пресечна точка между две области (било в хоризонталната, във вертикалната плоскост или помежду им) е едновременно край на едната и начало на другата, така също безкрайно е времето. Неговата „пресечна точка” с пространството поражда настоящето на историческия факт, отвъд което са зоните на миналото и бъдещето. Това показва, че времето е самостоятелна структура, пронизваща пространството. Сякаш две „плоскости”, два различни свята проникват един в друг, обуславяйки се взаимно и пораждайки съществуващата реалност. Този – да го нарека условно – „Х-модел на действителността” създава възможност за по-нататъшни спекулации, например за поредицата от Х-ве, които не се пресичат (или поне не в една и съща основна пресечна точка), откъдето е дошла представата за т. нар. паралелни светове. Изучавайки пространствената характеристика на конкретна пресечна точка, ученият описва историческите факти, като очертава фона и условията, в които те се появяват, а опитвайки се да надзърне във времевата плоскост на „Х-действителността”, той издига изследванията си на още по-високо аналитично ниво, като проследява причинно-следствените връзки във веригата на протичащите събития, които са породили тези факти или на свой ред произлизат от тях. Но тъй като пресечната точка постоянно се мени и това, което сега е настояще, в следващия миг става минало, а онова, което е било неясно бъдеще, скоро се превръща в реалност, за да бъде и то на свой ред погълнато от извечния Кронос, то историята е в еднаква степен и наука за бъдещото време – наука за „отминалото бъдеще”, но също наука за „бъдещото минало”, което би могло до известна степен да се прогнозира, стига да разполагаме с достатъчно опорни точки.
Разбира се, в традиционния си вид историята е обърната към миналото, включително към безбройните „отминали бъдеща”, които са разположени само по-надясно и по-близо до нашата „пресечна точка” отколкото някой отдалечен съпоставителен пункт от времевата плоскост на „Х-действителността”. А за да могат бившите пресечни точки да бъдат локализирани и да се прецизира по-добре тяхната количествена характеристика, човек си е послужил с опита от пространствените взаимоотношения, въвеждайки за времето специфични мерни единици или систематизирайки по-големи негови отрязъци в особени групи по някакви общи, най-често субективни критерии. Така се появяват хронологията и периодизацията като задължителни атрибути в историческото познание, защото само след фиксирането на събитията във времето те се превръщат в реални исторически факти. Хронологията подрежда тези факти според тяхната последователност, а периодизацията ги групира въз основа на определени взаимовръзки, като търси начини за тяхното систематизиране. Ако хронологията се ограничава в регистриране на фактите във времето, установявайки тяхната последователност или синхронност, то периодизацията изтъква същността на взаимоотношенията между тях, обхващайки историческите явления в епохи, периоди или ери.
И в двата случая съществува известна степен на условност. Това важи не само за относителната хронология, установяваща съотношението между историческите факти по време („преди” или „след”, „по-рано” или „по-късно” от дадено историческо събитие), но и за т. нар. абсолютна хронология, при която се прави опит за датиране на фактите по хилядолетия, векове, години, месеци и числа. Самото обстоятелство, че в своето развитие отделните народи са употребявали различни календарни системи, създава допълнителни затруднения на практическата хронология за тяхното приравняване към съвременното летоброене. Проблемът е, че липсва една научно обоснована общоприета отправна точка, която да послужи за основа на всички изчисления. Използваните някога „световни ери” изхождали от различни начала (юдейската започвала в 3761 г. пр. Хр., католическата – в 4404 г. пр. Хр., александрийската – в 5500 г. пр. Хр., цариградската – в 5508 г. пр. Хр. и т. н.), които са прекалено близо до нас, респективно – твърде отдалечени от онзи взривен пункт на Сътворението, когато заедно с разширяващата се материя избликнала и реката на времето. Едва ли бихме могли да приемем за отправна точка и появата на човека през плиоцена на границата между терциера и кватернера, защото находките на Homo Habiles не могат да бъдат точно датирани, а освен това, ако преди неговата възраст се определяше на 1,5 милиона години, то в последно време тя достигна 4-4,5 милиона години, на който фон съществуването на човешките цивилизации през последните 5-6 хилядолетия изглежда само кратък миг от вечността. На свой ред, както използваното в ислямския свят летоброене по Хиджра (от 16. VІІ. 622 г.), така и въведената от папа Йоан І през 532 г. Християнска ера, която с възхода на европейската култура се превърна в основна за съвременния свят, също имат своите недостатъци. Проблемът е в наличието на отрицателни и положителни величини по времевата числова ос, което създава известни трудности. И ако с „-1” например отбелязваме І-ва година пр. Р. Хр., а с „+1” съответно І-ва година след Р. Хр., то как да се определи година „0” – годината на „раждането на Христа”, от която започва да функционира цялата система? Освен това тя вероятно е започвала от есента, съгласно юдейската практика, а ние досега сме се водели от най-различни годишни начала (25-ти март преди Нова Година; 1-ви септември пр. Н. Г.; 25-ти декември пр. Н. Г.; 1-ви януари, т. е. Н. Г.; 1-ви март след Н. Г.; 25-ти март сл. Н. Г.; Великден) и от два основни календара (юлиански и грегориански), което днес поражда значителни отклонения при честването на църковните празници. Разбира се, на фона на Безкрая това са дребни, преодолими недостатъци и абсолютната хронология продължава да служи на историците като единствената сравнително по-точна система за измервания по времевата ос. Нека да се надяваме, че Всемирният разум няма да позволи липсата на единна отправна точка да бъде компенсирана с ново летобройно начало, разделящо времето на „преди” и „след” ядрения апокалипсис, към който днешните „племенни вождове” неволно тласкат света. Защото, ако има нещо непроменено в човешката история, това е масовият егоизъм, унаследен от онази тъмна епоха на Екзодуса, когато дриопитековият Адам е бил принуден да слезе на земята.
Периодизацията в историческото познание е друга възможност за осмисляне на събитейно-времевия поток. Представлявайки опит за извличане от хода на събитията на смислови взаимовръзки с ясни начални и крайни граници, периодизацията е средство за разбиране на многостранността на миналото чрез определени изкуствени единици. Това предопределя нейната условност и обуславя всички опити за допълнително прецизиране, корекция или дори отхвърляне на утвърдени вече схеми. И тъй като става въпрос за времето, интересува ни периодизацията в условията на традиционното „вертикално” линейно разбиране за историята, съгласно което тя се развива последователно и възходящо, а не за „хоризонталното” разбиране, присъщо на нейния цикличен разделителен модел. Във втория случай се изисква много повече преработена информация, която да позволи прокарването на паралели (например между европейското и японското средновековие) и така чрез съпоставително изучаване на отдалечени във времето и пространството феномени да доведе до конструирането на техния „идеален тип” (например идеален тип революция, идеален тип тоталитарно общество и пр.). Хоризонталното разбиране обаче само на пръв поглед изключва вертикала. Графично изразено, съпоставката не е просто една свързваща права между обектите А и Б, тя не е отсечката, заключена между тези две точки, а много по-сложна „Н-конструкция”, чиито рамене се формират от времевите вертикали, характеризиращи двата обекта. Разбира се, най-пълно би било двустранното „хоризонтално-вертикално” проучване на историята: тогава графичен символ ще е отвореният кръст (✛) – една от най-древните фигури за обозначаване на света. По същия начин, ако изходим от пирамидалната представа за историческото развитие от древността до наши дни (△) и обърнатата пирамида на историческото познание (▽), при която, колкото по-близо до съвременността се намира изучаваният обект, толкова повече специалисти се занимават с него и обратното – колкото по-далеч в миналото отправяме своя взор, толкова по-малко знаем за него, то идеалният вариант би бил наслагването на двете пирамиди до куб (◻), а впоследствие и до сфера (◯) – най-съвършената форма в природата.
Прави впечатление, че в периодизационните схеми, обхващащи историческото време, особено предпочитан е тристепенният вертикален модел. Дали защото в него е залегнала неосъзнатата представа за „дървото на живота”, чиито корени се крият в миналото, а върхът му сочи бъднините, или понеже тройката от най-стари времена е създавала усещането за стабилност, свързвайки крайните полюси на две противоположни величини в ново хармонично цяло, но тристепенните периодизационни схеми преобладават в историческата наука. Разбира се, те често биват допълвани с нови елементи, без обаче да губят основната си конструкция, базирана на „сакралното три”. Тристепенна е археологическата периодизация, познаваща „каменен”, „бронзов” и „железен” век, като на свой ред каменният се подразделя на стар, среден и нов, а старокаменният – на ранен, среден и късен палеолит. Такава е и появилата се през 1767 г. схема на Адам Фергюсън, групираща цялата човешка история в три състояния – „дивачество”, „варварство” и „цивилизация”. Модификацията на Луис Х. Морган от 1870 г. допълнително диференцира в нея праисторията по същия троен принцип – низша, средна и висша степен (на „дивачество”, респ. на „варварство”), а Фридрих Енгелс на свой ред говори за възникване, разцвет и разлагане на първобитното общество, която схема по-късно бе наложена и в старата история – образуване, разцвет и упадък на древните общества. Тройният принцип е валиден и в изучаване на Средните векове (ранно, същинско и късно средновековие). Намираме го както при обобщаване на историята на отделни държави (първо, второ и трето българско царство; първи, втори и трети германски райх; старо, средно и ново египетско царство и пр.), така също при периодизиране на историческата наука въобще, в която още през ХVІІ в. възниква тройното поделяне на Древност, Средновековие и Ново време, превърнало се в общоприет групиращ принцип, който бързо се институционализирал в европейските университети чрез създаването на съответни катедри. И макар по-късно схемата да бе разширена до 5 елемента чрез добавяне на период на Най-новото време и отделяне от Древността на пра- или предисторията, който нов модел с различен акцент и друга терминология се възприе и от историческия материализъм (първобитно общество, робовладелско общество, феодализъм, капитализъм и социализъм), основополагащата функция на тройния принцип не загуби своето значение.
Разбира се, както всеки опит за систематизация и вертикалното поделяне на историята е доста условно. Създава се впечатлението за прекъснатост на историческия процес, за повече или по-малко обособени хронологични рамки на отделните епохи, което е довело до чести опити за модифициране на схемата по отношение на нейните преходи. За граница между средновековие и Ново време например са предлагани годините 1453 (завладяването на Константинопол от османците), 1492 (откриването на Америка от Колумб), 1517 (началото на Лютеранската реформация) или 1640-1660 (първата буржоазна революция в Англия). Още по-неясен във времето е преходът между Древността и Средните векове, особено ако се опитаме да надскочим европоцентризма при осмисляне на историческите процеси. Оттук следват поне два извода. Първият е отдавна осъзнатата истина, че големите епохи биват разделени от „широка ивица на постепенни промени”, т. е. че няма точни граници в смисъл на събития от политическата, религиозната или стопанската история, а само всеобщо задълбочено преструктуриране, което едва по-късно предизвиква значителните изменения. В такъв един междинен период се намира и днешната европейска цивилизация, при това не само от източната част на континента. Всяко разместване на пластовете и нарушаване на дадено статукво поражда сътресения, които променят облика на света и е нужно добро владеене на ситуацията, много воля и разум, за да не бъде той захвърлен в хаоса на безизходността. Вторият извод е свързан с пространствената ограниченост на възприетата темпорална схема. Тя всъщност е създадена за систематизиране на европейската история – преди всичко историята на Централна и Западна Европа, но наложена като универсален модел, непрекъснато се натъква на „особени случаи”, тълкувайки ги като изключения от общото правило, или като несинхронни явления в хода на всеобщия развой. Първите векове на османското владичество у нас например едва ли могат да се смятат за начало на Новото време в европейския смисъл на това понятие. Самият османски „феодализъм” е трудно съпоставим с европейския – той носи по-скоро чертите на една древноизточна форма на политикоикономическа организация на обществото. Обратно – васално-сюзеренните отношения в хуритското царство Митани удивително напомнят средновековно-европейските, докато „новият ред” на Хитлер и сталинският социализъм намират паралели в бюрократично-деспотичния тип държава при третата династия на Ур. И така, както днес се опитваме да излезем от кризата чрез създаване на нови пазарни отношения и преразпределяне на средствата за производство, така някога и в Двуречието, след рухване на Шумеро-акадското царство, се e пристъпило към ликвидация на държавния сектор и своеобразна „приватизация”, за да се стигне в нововавилонския период до образуването на занаятчийски цехове и истински търговски къщи, направляващи стопанството на страната, както и до широкото прилагане на наемен труд, обусловил един по-висок жизнен стандарт.
Това разклаща представите ни за последователното линейно-възходящо развитие, особено в неговата марксическа интерпретация, когато изключенията от схемата се обясняваха с прескачане на отделните етапи (на робовладелския строй в България или на капитализма в Русия например). A propos, тъкмо стремежът към изпреварващо скокообразно развитие от крепостния руски феодализъм към „социално-справедливото” общество, при това без да е налице необходимата материална база със съпътстващия я манталитет и особено в съчетание с традиционния „източен деспотизъм”, е една от фундаменталните причини, обусловили още в зародиш краха на съветската утопия. И ако оставаме все пак върху терена на представата за обществено-икономическите формации, по-добре би било да се приеме друг вид тристепенно развитие, съобразно социалната и стопанска характеристика на мегачовешките формирования, а именно:
1. Примитивно общество (безкласово; демократична форма на управление; колективна собственост на средствата за производство; ловно-рибарско стопанство, съчетано по-късно със земеделие и животновъдство);
2. Аграрно общество (класово; йерархични форми на управление; частна собственост; земеделие като основен производствен отрасъл [при номадските народи тази функция се поема от животновъдството]);
3. Индустриално общество (класово; демократично-йерархични форми на управление; частна и обществено-държавна собственост; промишленост като основен производствен отрасъл).
Естествено и в тази схема не липсват недостатъци. Тя обаче е по-практична и при нея не се налага например отсъствието на т. нар. „робовладелски строй” да се обяснява чрез директен преход към феодализма. Същевременно схемата поражда парливи въпроси, отнасящи се до днешното ни битие: (1) Каква трябва да бъде Нова България – аграрно-туристическа или индустриална? (2) Какво ще представлява следващото постиндустриално общество? Навярно можем да го определим като „информационно” с оглед на все по-интензивните глобализационни процеси и развитието на IT-техологиите. Но възможно ли е създаването на такова информационно общество в една „не постиндустриална” среда? Или отново ще се върнем към тезата за „прескачането” на етапите?
Тук възнамерявам да спра. Повдигнатите въпроси са прекалено сериозни, свързани са с бъдещето на българската нация, а това е друга тема, излизаща от рамките на нашите Приморски срещи Клио’98.