Дипломатиката е традиционна помощна историческа дисциплина, изучаваща формата, структурата, съдържанието и различни други аспекти на документите от епохата на феодализма. Тя е в основата на медиевистичната наука, въпреки че през последните десетилетия като неин обект започват да бъдат привличани и документи от ново и най-ново време. Така в Чехословакия например се различават „средновековна“ и „нова“ дипломатика, а в Съветския съюз е въведен условният термин „документално“ или „актово“ изворознание, което всъщност се разпростира и върху съвременните материали. В повечето страни обаче дипломатическите проучвания все още остават в хронологичните граници между ранното средновековие и края на ХVІІІ в.
В зависимост от принадлежността на документалния материал към дадена административно-управленска, канцеларска и езиково-писмена традиция са се обособили отделни „национални“ дипломатики: италианска, немска, френска, испанска, чешка, руска, византийска и пр. Извън писменото наследство на феодална Европа, интересите, насочени към античните, древноизточните и особено средновековните източни документи, обуславят развитието и на други (главно „ориенталски“) дипломатики: османотурска, арабска, персийска, татарска, средноазиатска, монголска, китайска, японска и т. н.
Самото название, въведено в научна употреба от основоположника на тази дисциплина Жан Мабийон (1632-1707), стои във връзка с гръцкия термин δίπλωμα – правен акт, записан върху две свързани помежду си дъсчици.[1] В древния Рим с „diploma“ били обозначавани двойните (във вид на диптих) бронзови плочки с текст, потвърждаващ правата на куриери, уволнили се военнослужещи и пр.[2] По-късно „дипломи“ били наричани разнообразните дарствени, имунитетни и други грамоти на светските и духовните власти, отнасящи се до получаването на поземлени владения, кралска защита, специални права и привилегии. Освен „diploma“ средновековието е познавало редица други названия на документи – “carta”, “epistola”, “testamentum”, “notitia”, “breve”, “memorandum” и т. н. Дипломите на меровингските крале, папските привилегии и грамотите на Каролингите, обаче, съставлявали основният изворов материал, залегнал в труда на Мабийон, поради което той съзнателно избрал термина „diplomatica“ (в смисъл „дипломатически“, „отнасящ се до дипломите“) и с това определил не само името, но и предмета на новата наука.
Обект на дипломатиката са старите документи, т. е. онези писмени паметници, които представляват реални отражения на правния, политически и стопански живот на хората през определена епоха, резултати от тяхната служебна дейност, а не продукти на субективното литературно или историческо описание на даденото време. Те са едни от най-важните извори за средновековната история, така както са епиграфските паметници за древността или „актовият“ материал – за периода от ХІХ в. насам.
Обикновено под „документ“ се разбира съставено при съблюдаването на определени форми легализирано писмено изявление, което е предназначено да служи като доказателство на даден факт, най-вече – като свидетелство за процеси от правно естество.[3] В по-общ смисъл като „документ“ бива определяно и всяко писмено свидетелство, изготвено при съблюдаването на определени форми, които сами са в състояние да го удостоверят.[4] Още по-разширено е това понятие в ежедневната говорна практика, където юридическият (а дори и дипломатическият) аспект често се игнорира и за „документи“ биват обявявани, от една страна, всяко писмено свидетелство (вкл. наративните извори от личен произход – мемоари, дневници и пр.), а от друга – както „не-писмени“ в традиционния смисъл извори (фотоси, звукозаписи, перфокарти, схеми), така също различни материални реликти, езикови данни, фолклорни податки и др. под.
В рамките на дипломатиката „документи“ на първо място са онези писмени продукти, които непосредствено информират за сключването на някаква „правна сделка“, т. е. за осъществяването на юридически акт в най-широк смисъл на думата. При спазването на определени форми, отговарящи на правните изисквания на времето, документите дават израз на най-различни икономически и политически „договаряния“ между отделни лица, институции и държави. Такива „договори“ засягат държавното управление и законодателството, сключването на мир, съюз или обявяването на война; санкционирането или привилегироването на отделни лица и групи; регулирането на политическия, духовния и стопански живот в страната; покупко-продажби, бракосъчетания, дарения, завещания, наследства и т.н. Подобни волеизявления, имащи значение на юридически акт, могат да бъдат осъществени или устно – чрез правно-символично действие пред свидетели (полагане на клетва, коронация, връчване на знаме), или писмено – във вид на документ, който чрез легализиращите си белези сам свидетелствува за извършения акт.[5] С развитието и ограмотяването на обществото „правните сделки“ все по-често биват фиксирани в писмена форма, комбинирана при по-тържествени случаи със символично действие, докато чисто „устните“ правно-символични волеизявления биват редуцирани до единични, традиционно запазени случаи (връчване на ръкавица, на годежен пръстен и пр.).
На второ място като „документи“ дипломатиката разглежда продуктите на кореспонденцията между сюзерена и неговите васали, служители или поданици, в които се нарежда, подготвя, ръководи или пък се взима някакво друго отношение към определена „правна сделка“. Тук от особено значение са заповедите и разпорежданията на владетелите.
Към този вид извори се причисляват и „актовете“ (в техния конкретен смисъл), т. е. създадените в рамките на текущата служебна кореспонденция доклади, съобщения, запитвания, справки, нареждания, указания, протоколи, бележки, чернови, концепти и т. н. Без самите да имат юридическо значение, те въвеждат в подготовката, организират вътрешния ход и участвуват в процеса на изготвяне на заключителния продукт – документа, чрез който се обявява, потвърждава или доказва осъщественото правно действие.
В своята съвкупност актовете са незаменим извор за историческото изследване. Докато документът като краен резултат на канцеларската дейност представлява съществуващо самò за себе си единство от факти, то при актовете това единство се съдържа в комплексното множество отделни писмени извори, групирани тематично или по време в различни „преписки“, дела, досиета и служебни книги. Документите хвърлят светлина върху изолирани, завършени факти, но не съобщават подробно всички обстоятелства, предшествували тяхното издаване. Актовете, напротив, дават възможност да се проследят отделните мотиви и съображения, направените справки и проучвания, модификациите на черновите, въобще еволюцията в цялостния подготвителен процес. Нерядко характерните при тях форми оказват въздействие върху формите на документите или, обратно – сами са повлияни от документалния формуляр. Ето защо в по-широк план тези исторически свидетелства също биват възприемани като „документи“ и се превръщат в обект на дипломатически проучвания. Още по-общо актовете са разглеждани в рамките на изворознанието, където между двете понятия невинаги се прокарва строга разграничителна линия. Според отделни съветски изследователи например дипломатиката е наука за актовете, които всъщност представлявали документи с нормативно съдържание или с договорен характер. В други случаи като актове в широк смисъл на думата биват възприемани всякакъв вид документи и писма независимо от тяхната правна стойност.[6]
Обект на дипломатиката са и някои продукти на политическата, служебната и търговската кореспонденция, съставени като обикновени писмени съобщения и уведомления, при съблюдаването на установени форми. Доколкото това не са чисто лични писма, засягащи интимната сфера и семейните или приятелските отношения, нито пък писма, служещи за литературни и научни съобщения, те също могат да бъдат причислени към документите в най-широк смисъл.
В дипломатиката се различават две лица или групи (партии), имащи отношение към изготвянето на даден документ. Онзи от чието име и по чиято молба, желание или заповед е съставен текстът, без оглед на личното му участие (т. е. независимо дали го пише, подписва и подпечатва собственоръчно), е обозначаван като „автор“, „адресант“ или „издател“, а лицето (групата лица), за което документът е предназначен, бива наричано „получател“, „адресат“ или „дестинатор“. Изясняването на тяхната роля в процеса на създаване на документалните извори е необходимо условие за определяне автентичността на отделните писмени паметници.
При дипломатическия анализ от съществено значение са също външните и вътрешните белези на документите. В рамките на историческото изследване и отчасти в изворознанието понякога тези две понятия биват употребени по-различно, отколкото в дипломатиката. Тук се противопоставят „съдържание“ на „форма“ и под „външни белези“ се разбират всички податки, разкрити от формата на документа, а като „вътрешни“ се определят всички сведения, извлечени от неговото съдържание. В дипломатико-палеографски аспект обаче „външните белези“ са онези (писмен материал, шрифт, удостоверителни средства), които могат да се извлекат само от оригинал и в много по-малка степен – от фоторепродукция, докато „вътрешните белези“ (съдържание, стил и език, употребените формулировки и др.) могат да бъдат изследвани както по оригинали, така и по добре изготвени преписи, фотокопия, дори печатни публикации на текста. Тъй като до нас са достигнали много повече копия, отколкото оригинални документи, то в дипломатиката се обръща особено внимание върху критиката на вътрешните белези, резултатите от която понякога служат като градиво за разнообразни обобщения в областта на политическата или културната история.
Главен обект на тази критика е документалният формуляр, чийто анализ представлява същинският, характерен само за дипломатиката, познавателен метод. Той е основан на обстоятелството, че всеки документ, независимо кога и от кого е изготвен, съдържа в себе си определени съставки, изградени от множество специфични компоненти с променливо съдържание. Тяхното разграничаване, приложимо дори при древноримските документи, е въведено през средата на миналия век[7] и въпреки известни модификации остава общоприето и до днес както за европейските, така също за „ориенталските“ документални извори.
В структурно отношение всеки документ се състои от две главни части – основен текст (контекст) и протоколна част, която в зависимост от своето разположение се подразделя на встъпителен, начален или уводен протокол (т. е. протокол в собствения смисъл) и на заключителен протокол (или есхатокол). Тези части съдържат различни по характер формули, които на свой ред включват специални обороти, изрази и други по-малки елементи, променящи се според произхода и вида на документа, времето и мястото на неговото издаване, личната традиция и обичайната практика, намеренията, образоваността, общественото положение на автора и т. н. За отделните компоненти на дипломатическия формуляр са възприети конкретни латински названия.
При встъпителния протокол например дипломатиката различава следните структурни единици:
В рамките на същинския текст биват определяни:
В есхатокола от своя страна влизат:
Тези елементи са най-подробно застъпени в издаваните при по-тържествени случаи владетелски документи. Те не фигурират навсякъде в същия състав и последователност – голяма част от тях липсва при повечето групи документални извори.
В рамките на европейската дипломатика се прокарва общо разграничаване на документите на два основни типа. В зависимост от това, дали чрез тях се потвърждава някакъв правен акт, извършен преди издаването на писменото свидетелство (т. е. дали документът закрепва съществуващо вече право), или пък се обявява ново юридическо положение, нарежда се правно действие, което влиза в сила едва чрез изготвянето и оповестяването на писмения текст (т. е. документът създава ново право), биват разграничавани, от една страна, „доказателствени“ или „декларативни“, а от друга – „диспозитивни“ (т. е. разпоредителни, постановителни) или „конститутивни“ (учредителни) документи. Тази диференциация е от съществено значение не само в юридически аспект, но и за всяко историческо проучване, тъй като изворовата стойност на „декларативните“ и „диспозитивните“ документи е съвсем различна. При първите може да се предполага, че фиксираният в документа правен акт е влязал вече в сила, докато при правосъздаващите документи въобще не е сигурно дали тяхното съдържание е станало реалност. Напротив, честото формулиране на един и същ юридически акт чрез диспозитивни документи по-скоро свидетелствува, че провеждането му на практика било затруднено.
В разграничаването между „доказателствени“ и „диспозитивни“ документи частично е отразена еволюцията в правния живот на обществото. Първата крачка към писмено фиксиране на осъщественото пред свидетели правно-символично „устно“ волеизявление се е състояла в изготвянето на записка (notitia) за протеклия вече „юридически акт“. Такава писмена бележка притежавала косвена доказателствена стойност. Тя съдържала имената на свидетелите, които – в случай на нужда – можели да бъдат призовани за повторно потвърждаване на правообразното действие. Постепенно се появили и същинските „декларативни“ документи (например римският „chirographum“), които представлявали допълнителни доказателства за извършения „правен акт“ и – независимо от свидетелите – сами го потвърждавали чрез подписа на автора или на съставилия документа публичен нотар. Още по-късно първообразното действие престава да бъде реализирано в „устна“ правно-символична форма и намира израз в изготвянето на заверен писмен откъс, чиято правосъздаваща и доказателствена сила лежи в собственоръчните подписи на автора, свидетелите и особено на писаря. С това възникнали типичните „диспозитивни“ документи, представени през V-VІ в. от т. нар. carta.
С намаляване на общата грамотност през ранното средновековие настъпил регрес в документопроизводството и докато в Италия документите все по-често били изготвяни и легализирани от професионални писари (нотари), в останалите европейски страни се забелязва връщане към по-примитивното правно-символично действие. Този процес бил преустановен едва след „преоткриването“ на печата като удостоверително средство на мястото на някогашните собственоръчни подписи. През VІІІ в. се подпечатват кралски документи, през ХІ в. по техен образец се появяват документи на висши светски и духовни лица, а към края на ХІІІ в. с печати вече си служат най-различни прослойки на феодалното общество. (Подобно развитие може да се проследи също в „ориенталското“ документопроизводство, особено в Иран). При това, заверените с печат документи отначало имали предимно „доказателствен“ характер и едва след ХІІІ-ХІV в. те стават „диспозитивни“.
Печатът е преобладаващата удостоверителна форма през средновековието, така както е подписът в късната античност. Когато на прага на новото време подписът отново намира приложение като средство за легализиране, той бива употребяван заедно с печата – една практика, продължаваща до днес. Други начини на потвърждение през средновековието били: 1) нотариалната заверка – собственоръчно изписана от нотара формула-подпис със строго определен текст, придружена от специален нотариален знак във формата на някаква символна фигура (срв. в османотурската практика съставените на арабски език кадийски заверки, а така също специфичните в оформлението си подписи на Истанбулския кадия и на шейх-юл-исляма),[8] и 2) т. нар. carta partita – появила се в Англия и разпространена в Северозападна Европа документална форма, при която текстът бил изписван неколкократно върху пергаментов лист, разрязван след това на части, като всеки партньор получавал по един екземпляр, автентичността на които се доказвала при пасването им на мястото на прореза или чрез сравняване с текста на екземпляр, съхраняван на специално обществено място.[9] Като основно легализиращо средство обаче оставал печатът на адресанта, на упълномощените от него лица и на свидетелите на „правния акт“. В една епоха на слабо развита грамотност предимството на печата пред подписа е очевидно. Той можел да бъде еднакво употребен, разбран и приет за удостоверително средство от всякакви лица, независимо от тяхното умение или неспособност да четат и пишат. Подпечатването най-често ставало собственоръчно (срв. „signare“ – „подписвам“, „подпечатвам“) или от натоварен с тази функция специален служител.
Качеството и видът на заверката до голяма степен определят правната стойност на всеки отделен документ. В този аспект – според заверката и достоверността – най-общо документалните извори от епохата на феодализма биват разделяни на публичноправни и частноправни. За „публичноправни“ документи от ранното средновековие дипломатиката приема писмените продукти на самостоятелни и полусамостоятелни владетели – папи, императори и крале, т. е. документите на най-високопоставените духовни и светски власти на тогавашния свят, както и документите на назначените от тях нотари, докато под „частноправни“ разбира условно всички останали писмени откъси (т. е. непапски, некралски) без оглед на техния автор. В по-късния период на средните векове, когато публичноправен характер придобиват и документите на други издатели – князе, феодали, различни местни владетели, отчасти свободните градове, - при определянето на „публични“ и „частни“ документи се изхожда от по-различни критерии. Споменатото разграничаване, довело в европейската дипломатика до обособяването на няколко основни направления (1. Дипломатика на императорските и кралските документи; 2. Дипломатика на папските документи; 3. Дипломатика на „частните“ документи),[10] се корени, от една страна, в обстоятелството, че тази дисциплина е формирана и развита върху писменото наследство от онова време, когато единствени притежатели на обществена власт, способна да издава документи, били папите, императорите и кралете, а от друга – че именно продуктите на техните канцеларии най-добре дават възможност да се проучат и разкрият формалните белези на този вид писмени извори.
Според характера и времетраенето на правното съдържание на документите още през средните векове те били диференцирани в две големи групи. Това подразделяне се спазвало особено внимателно при папските документи, но то е познато също при документите на меровингските, каролингските, саксонските и други крале и въобще е характерно за владетелските актове. При него се различават: 1) Тържествено оформени писмени волеизявления, претендиращи за продължителна, дори вечна стойност на отразеното в документа правно действие, и 2) Обикновени, по-скромно съставени писмени откъси, предназначени за еднократното правно регулиране на някакъв отделен въпрос, за неговото незабавно уреждане.
Към първата група се отнасят „дипломите“ (diploma, praescript) в тесния смисъл на думата, т. е. ония грижливо изготвени голямоформатни публичноправни (папски, императорски, кралски) документи с особено приповдигнат стил и подробно разгърнат формуляр, чието изучаване е допринесло за обособяването и развитието на дипломатиката като наука. Тук спадат различни международни договори, дарствени и възнаградителни грамоти (чрез които на адресатите – духовни и светски лица – се връчвали главно поземлени владения), както и всякакъв вид „привилегии“, осигуряващи имунитет, кралска защита, повишена сигурност на отделни лица и собственост, а освен това различни изборни, митнически, данъчни, пазарни и други права и облекчения.
Втората група документи, обозначени като „мандати“ (mandat, rescript), представляват основната маса средновековни документални извори (особено „частноправни“), които са изготвени при изпускане на голяма част от характерните за дипломите формални елементи. Те имат вид на „служебни актове“, оформени са като обикновени писма, поради което носят също названието „litera“. Освен като „частноправни“ документи такива „писма“ намират място и в „публичното“ документопроизводство, където се налагат в ежедневната практика поради по-опростената си и по-сбита форма, използвана понякога дори за фиксирането на дълготрайни правни действия. Така например в папската канцелария били различавани „litera de gracia“ (тържествено изготвена грамота, съдържаща някаква привилегия) и „litera de iusticia“ (по-просто оформено правно решение, заповед, т. е. мандат в тесния смисъл).
При дипломатическите изследвания се прави също разлика между документи, запазени в оригинал и такива, предадени в някаква друга, неоригинална форма. Под „оригинал“ най-общо се разбира онзи документ, който произлиза от самия адресант, съставен е и е заверен по негово желание, разрешение или нареждане. Той може да бъде уникат (в един екземпляр), но може да е издаден и многократно – когато адресатите са повече, или когато при търговски и други договори всяка страна получава по един равностоен екземпляр от текста (тук се отнася и споменатата вече „carta partita“). Достигналите до нас оригинали представляват едва незначителна част от цялото документално писмено наследство. Много повече материали са се съхранявали в „неоригинална“ форма – във вид на преписи, заверени копия, отпечатъци, или като текстовете им били цитирани в по-късно издадени документи, в специални сборници, исторически и други произведения. Трябва да бъдат разграничавани два основни типа „неоригинали“ – такива, които притежават правна сила и на практика изцяло могат да заменят оригиналния документ, и други, без правна стойност, които служат само за вътрешна употреба, но също са ценни извори и обекти на научния интерес.
Към първия тип се отнасят случаите на потвърждаване или подновяване правното действие на даден документ чрез дословно въвеждане (инсериране) на неговото съдържание в текста на издаден по-късно оригинал. Правна сила имат и заверените копия на документи – когато за нуждите на адресата бива изготвен официален („законен“) препис на получения оригинал. Това се извършва от квалифицирано правоспособно лице, обикновено публичен нотар (кадия – в ислямския свят), което потвърждавало верността на текста чрез своя печат и чрез специална нотариална (кадийска) верификационна формула. Заверените преписи са равностойни на оригиналните документи както в юридическо, така и в дипломатическо отношение. Понякога те пресъздават не само точния текст, но и графичните белези на оригинала – изписани са в същия шрифт с подражаване на специфичните почеркови особености.[11] Освен копия на оригинали съществуват и копия на преписи, които на свой ред също могат да бъдат заверени. Различават се преписи от І, ІІ, ІІІ и т. н. порядък според това, дали те са изведени непосредствено от оригинали, или са направени по копия, съответно от І, ІІ и т. н. ред.
Без правна стойност са различните незаверени преписи, съвпадащи по време с оригинала или изготвени значително по-късно за нуждите на издателя, получателя или притежателя на документа. Още в античността такива копия са били обединявани върху един или няколко броширани пергаментни листа (rotuli).[12] От началото на ІХ в. преписите постепенно започнали да бъдат събирани в по-удобна „книжна“ форма, като така възникнали кодекси-сбирки, предназначени за канцеларска употреба. Тези „копийни книги“ (chartulare, copiare) били съставяни и съхранявани обикновено при адресата. Друга голяма група образуват преписите, изготвени в канцеларията на издателя. В Рим копията на изходящи документи били вече обхващани в цели томове – „commentarii“ или „regesta“, всеки от които съдържал актовете на една консулска година. По-късно папската курия възприела и доразвила тази късноантична традиция, а през ХІІ-ХІІІ в. (в Германия – от ХІV в.) „регистри“ започнали да бъдат водени и във френската, английската и други кралски канцеларии. Често записаните в тях текстове са отбелязвани в съкратен вид, с изпускане на отделни формални елементи. Самото регистриране обикновено ставало преди връчването на документа – под формата на копие от оригинала или само като концепт (респ. като препис на концепт).
Особено място заемат т. нар. формулярници, т. е. съставените за канцеларски нужди сборници с образци от текстове на писма и документи. (В ислямския свят на тях съответстват книгите-„inšāʼ“). Включените тук записи били предназначени най-вече да служат като модели при изготвянето на различни документи. Освен това „формулярниците“ се използвали също като помагала за усъвършенствуване стила на писарите. Стойността на тези сбирки се определя не само от намиращите се в тях податки за канцеларската практика – за възникването, еволюцията и разпространението на отделни писмени форми. Нерядко освен фиктивни, измислени текстове като примери те съдържат и различни преписи или извадки от действителни документи, които само по такъв начин са могли да бъдат запазени за историческото изследване.
Към регистрите или „дефтерите“ (διφθέραι) в най-общ смисъл се отнасят и други видове служебни книги (отчети, приходно-разходни, деловодни, градски, нотариални, поземлени, фискални и пр.), предназначени да служат както за вътрешна употреба в рамките на дадено учреждение, така и за използване от обществените институции, държавните органи и частни лица. Те също са обект на дипломатиката, от която в последно време започва да се отделя специално направление за този тип извори, условно назовавано „дипломатическа кодикология“ или „дефтерология“.
Извън общото групиране на средновековните документални извори на диспозитивни и декларативни, публичноправни и частноправни, дипломи и рескрипти, оригинали и преписи…, дипломатиката различава истински, т. е. автентични, неподправени документи и неавтентични, подправени, фалшиви писмени продукти. Именно практико-юридическите нужди от изнамирането на способи за определяне на автентичните и фалшивите документи обусловили зараждането на тази научна дисциплина. Фалшифицирането на документални текстове е било широко разпространено явление през средновековието, особено когато ставало въпрос за получаване на някакво имущество, права и привилегии. Ето защо в дипломатиката основно място заема въпросът за автентичността. При всяко дипломатическо проучване дори съхранените в оригинал извори първоначално биват считани само за вероятни, мними оригинали, докато по-нататъшният анализ не потвърди тяхната автентичност. При това, тук е възможна различна градация един оригинал да се окаже неподправен, според която различаваме: 1) безспорни, 2) доста вероятни и 3) съмнителни оригинали. Всички останали писмени откъси, които без да бъдат автентични претендират за такива, т. е. които „според намерението на техния издател се представят за нещо по-различно, отколкото са в действителност“,[13] се определят като „фалшификати“ в тесния смисъл на думата.
Естествено, в случая се изхожда от дипломатическото понятие за „фалшификат“, т. е. определящо е дали документът предава – според външните си и вътрешни белези – действителната воля на адресанта, а не дали неговото съдържание отразява неподправено историческата реалност. В този смисъл – по отношение на действителността – се различават две основни групи фалшификати: дипломатически (формални) и исторически (според съдържанието). Не всеки формален фалшификат е същевременно исторически. Даден документ може да бъде автентичен, но да не предава истината и, обратно, може да е подправен, но да отразява вярно историческата действителност.
Според момента на изготвяне дипломатическите фалшификати биват „съвременни“ (т. е. хронологично близки) и „късни“, а в зависимост от степента на неавтентичност – „пълни“ и „частични“ (интерполирани). Пълните фалшификати с изцяло измислени текстове се срещат сравнително по-рядко. Обикновено това са продукти на самата канцелария, представляващи автентични оригинали на неавтентични документи. Известен пример е т. нар. Константинов дар (Donatio Constantini) – документ, отнасящ се до 370 г., но изработен в папската курия едва през VІІІ в., който юридически обосновавал претенциите на Рим за господство над Западна Европа. При непълните фалшификати били извършвани корекции в текста на иначе автентични документи (главно в нарацията и диспозицията), като по този начин правното съдържание се „подобрявало“ в полза на адресата, или пък целият документ се нагаждал към променени вече обстоятелства. Тук се различават: 1) позитивна интерполация – когато са въвеждани нови думи и изречения, и 2) негативна интерполация – когато чрез изпускане на фрази се премахвала някаква нежелана постановка. Понякога била достатъчна подмяната само на една-единствена дума (например името на получателя), за да се постигне целта. Често такива фалшификати са запазени не в „оригинал“, а като заверени преписи или инсерирани другаде текстове, което допълнително затруднява тяхното разпознаване.
Тук трябва да се обърне внимание и на съотношението между понятията „оригинален“ и „автентичен“. Това са различни дипломатически категории. Всеки „първообразен“ документ (оригинал) може да бъде или автентичен, или неавтентичен. На свой ред всеки препис може да представлява: 1) автентично копие от автентичен оригинал (т. е. достоверно копие), 2) неавтентично копие от автентичен оригинал (т. е. фалшиво копие), 3) автентично копие от неавтентичен оригинал (т. е. достоверно копие на фалшив документ), и 4) неавтентично копие от неавтентичен оригинал (т. е. фалшиво копие на фалшив документ).
Освен средновековните съществуват и по-нови фалшификации, които обаче не преследват практически правни цели, а служат като генеалогични доказателства, като средства за „аргументиране“ на научни теории или са изготвени в унисон с определени историко-политически и национални стремежи. Особено място заемат фалшификациите в областта на публицистиката, т. е. „информационните фалшификати“, при които автентични документи биват обнародвани в съкратен вид или със своеволни изпускания на части от текста, без да се правят други промени в тяхното действително съдържание. Доколкото обаче това не са „оригинални“ ръкописни, а главно печатни текстове те остават извън интересите на дипломатиката.
Различаването на автентични от фалшиви документи обикновено се осъществява по практически път – чрез критика на външните и вътрешните белези на писмения откъс. Особено важна е външната критика и преди всичко анализът на графичните признаци. Често подправените документи се издават по писмените отклонения с характерни по-късни особености в начертанията. Дори когато фалшификаторът е подражавал на някакъв оригинален образец, по липсата на „размах“ в почерка може да се установи, че той не е бил запознат с всички подробности на шрифта от съответната епоха. По-трудно е въз основа само на външни белези да се определи неавтентичността на фалшификати, хронологично близки към посоченото в датировката им време. Тук се следи писмените особености да съответствуват не само на своята епоха, но и на тогавашната канцеларска традиция. Разбира се, „съвременната“ подправка би могла да е дело и на самия писар, изготвил текста, което допълнително усложнява работата на изследователя. При проверка на вътрешните белези особено внимание се обръща на лингвистичните и предметните неточности, на несъответствията с характерната за времето канцеларска практика и т. н. За да бъде прието за автентично дадено писмено свидетелство, трябва да липсва противоречие в съвкупността от неговите външни и вътрешни признаци. Когато например отделни части в изучавания документ съвпадат с частите на други „неподправени“ актове, но влизат в дисонанс с останалите податки, тогава би могло да се допусне, че фалшификаторът се е придържал към автентични по-късни образци. Все пак отклоненията от канцеларския обичай и стилистичната неравност в текста не бива да се смятат като несъмнени показатели за фалшивостта на даден материал. Ако обаче тя бъде доказана, трябва по-нататък да се уточнят времето и целта (т. е. „тенденцията“) на извършената „подправка“. Едва тогава фалшификатът може да бъде въведен в научна употреба и да се използва като исторически извор наравно с автентичните писмени свидетелства.
* * *
Възникнала в резултат на опитите да бъдат създадени ефикасни методи за разкриване на „подправените“ документи, дипломатиката столетия наред била смятана като наука за доказване достоверността на средновековния актов материал. По традиция нейната основна задача е да определя стойността на документите като исторически свидетелства, което включва в себе си и установяването на тяхната автентичност. В този аспект дипломатиката има за цел изработването на научни критерии за проверка на документалните извори, изграждането на методика за техния анализ, изучаването на еволюцията в съдържанието на тези писмени свидетелства и в развитието на канцеларската традиция, изследването на принципите, въз основа на които документите възникват в отделни канцеларии, определянето на закономерностите при промяна в тяхната форма, класифицирането на разнообразните по произход, предназначение, вид и наименование средновековни писмени актове и т. н. Всичко това прави възможно осъществяването на дипломатическа критика като първи етап в определяне стойността на отделния извор. На второ място, но не по-малко важна, е интерпретацията на самия документ, която се провежда в различни направления: 1) общоисторическо (изясняване на обстоятелствата и специфичните условия, довели до появата на документа; съпоставяне, допълване и коригиране на неговото съдържание с податките от други видове извори) и 2) „дипломатическо“ (установяване до каква степен придържането към определена канцеларска традиция е повлияло върху излагането на даден факт и създава предпоставки за употребата на документа като историческо свидетелство).
Особена задача (и предмет) на дипломатиката е изучаването на историята на отделните канцеларии, позволяващо да се изяснят условията, при които възниквали документите, подробно да се проследява процесът на тяхното създаване. От съществено значение е установяването на всички лица, взели участие в изготвянето на даден писмен откъс. Тук на помощ идват различните „допълнителни вписвания“, „канцеларски знаци“ и други „маргинални бележки“, отразяващи етапите в оформянето и обработката на „дипломатическия продукт“. Доколкото ръководните канцеларски служители същевременно били „помощници“ на владетеля в международните, вътрешнополитическите, административните и стопанските дела, те безспорно са оказвали известно влияние върху взимането на решения, документирани след това в писмена форма. Идентифицирането на тези личности и определянето на тяхната роля в политическия живот са важен момент в съвременните дипломатически изследвания.
Специфични задачи освен това са свързани с изясняването на въпроси за появата на отделните видове документи, с проследяването на влиянията и взаимодействията между различните, често отдалечени по време и място канцеларии и установяването на приемственост в техните традиции (например приемственост между античното и средновековното, между „западноевропейското“ и „ориенталското“ документопроизводство) и т. н. Интерес представляват също употребяваният предимно за писма и документи курсивен шрифт, характерният при такива извори „административен“ стил на изложение, ролята на езика на документите за нормализирането на писмения език и отражението му в националната художествена и научна литература, т. е. въпроси, които без да са непосредствено свързани с дипломатиката, имат косвено отношение към изучаването на документалния материал.
С разширяване обхвата и характера на дипломатическите проучвания на дневен ред излизат и редица задачи, свързани с проблематиката на изворите от ново и най-ново време, с изучаването на „дипломатическите“ кодекси, с разграничаването на дипломатиката от други науки, с по-точното определяне на интеграционните и диференционните процеси между тях, с въпроса за отношението между средновековните документални и други извори, с проблема за социалната функция на документа и т. н. Особено значение имат по-точното разграничаване на помощно-историческия и самостоятелния аспект на дипломатиката, определянето на взаимовръзката между дипломатика и изворознание, както и редица други задачи, съобразени с характерните особености и спецификата на писмените продукти, изучавани от конкретни „видови“ и „национални“ дипломатики. Не на последно място пред тази дисциплина стои задачата за усъвършенствуване на изследователските методи чрез търсене на нови пътища или чрез използване на постиженията в други научни области.
Основен метод в дипломатиката, характеризиращ тази наука като самостоятелен клон от историческото изследване, е методът на формулярния анализ. Той се допълва от методите на палеографията, сфрагистиката и други помощни дисциплини, възникнали в рамките на дипломатиката и обособили се едва на по-късен етап от нейното развитие.
Още в основополагащия труд на Жан Мабийон подробно са разгледани вътрешните и външните белези на документа, критиката на които може да послужи при определяне на неговата автентичност. Първоначално методиката на дипломатическия анализ се ограничавала най-вече в съпоставянето на тези признаци и в търсенето на противоречия, които да подскажат фалшивостта на писмения откъс. За тази цел различните белези били систематизирани – както шрифтовите разновидности и отделните буквени начертания, така също специфичните особености и дори случайности в оформянето на документалния материал.[14] В средата на ХVІІІ в. немският професор Й. Хойман предложил като метод да бъдат събирани заедно известните документи на даден владетел (независимо от местонахождението им), след което да се проведе внимателно изучаване на тяхната характеристика.[15] Това дало резултати и постепенно правилата за определяне на автентичността започнали да бъдат извличани от съответствията в определен брой еднакви по произход оригинални документи. В случая се изхождало от презумпцията за строго установен ред в средновековното канцеларско дело и онова, което противоречало на този ред, всички писмени откъси, отклоняващи се от установените норми, били считани за фалшификати. До края на ХVІІІ – началото на ХІХ в. преобладавало хронологичното изучаване на документите от един и същ адресант. Онези от тях, които съдържали някакви несъответствия и особено противоречия в датировката (т. е. разминаване между данните за времето и мястото на издаване), били поставяни под съмнение, а самите противоречия – разглеждани като резултат от писмена грешка, неволно заблуждение или преднамерена фалшификация.
След Френската буржоазна революция обаче, когато практико-юридическата стойност на старите документи значително намаляла и те останали да бъдат използувани само като писмени свидетелства на миналото, когато възникнали нови научни направления (например „история на правото“), включили в своите интереси въпроси, смятани преди за типично „дипломатически“, постепенно от „обща“ или самостоятелна наука дипломатиката започнала да се превръща в помощна историческа дисциплина. С промяната на отношението към средновековния документален материал, достъпът до който вече бил значително улеснен, възникнала необходимостта и от нови способи за неговото изучаване. Докато преди усилията се насочвали главно към извличането на общи, не съвсем сигурни правила от малък брой документални извори, сега вече изобилието на архивни материали обусловило преминаването към по-надеждна методика. Така през миналото столетие в трудовете на Т. Зикел и Ю. Фикер били разработени валидните до днес подробни принципи на документалния анализ, които най-после придали на дипломатиката характера на една сравнително „точна“ наука.
Теодор фон Зикел тръгнал по пътя на детайлното изучаване на канцеларската традиция, използувания шрифт, структурата и отделните почеркови особености на документите.[16] Той формулирал редица основни съображения при установяване на автентичността, станали определящи за по-късните дипломатически проучвания. Съгласно тях, ако няколко документа на даден адресант до различни получатели са написани от една и съща ръка, те явно са възникнали в канцеларията на подателя и са автентични. Обратно – ако документи на различни адресанти към един и същ получател показват езикови, стилови, графични и други подобия, по всяка вероятност те са съставени при самия получател, т. е. тяхната автентичност е съмнителна. По такъв начин сравняването на шрифта става основен постулат на дипломатиката и първостепенно средство за определяне „оригиналността“ на документите. В тази посока по-нататък се сравняват стилът, формулярът и индивидуалните почеркови особености на отделните материали.
За разлика от Т. Зикел, изградил своята методика върху формалното графично и текстологично изучаване на документите, друг изтъкнат „дипломатист“ на своето време – Юлиус Фикер – се насочил към изясняване на противоречията и отклоненията от общата схема чрез точното проследяване на отделните стадии в изготвянето на писмения откъс.[17] След като старите документи в същността си представлявали исторически извори, на първо място те трябвало да бъдат изследвани с оглед на тяхното създаване. Изхождайки от това положение, Фикер подробно анализирал всички външни и вътрешни белези на документите, като обърнал особено внимание на противоречията в тяхната датировка. Той се противопоставил на приетото дотогава схващане за „съвършения“ ред в средновековното документопроизводство и доказал, че голям брой несъответствия могат да бъдат обяснени по-добре с историята на възникване на отделния документ, отколкото чрез механичното допускане на грешка или фалшивост. Редица отклонения в автентични канцеларски продукти биха могли да имат и по-друг произход. В този аспект Фикер подчертал необходимостта от установяване например дали данните в есхатокола се отнасят до изразеното пред свидетели чрез устно волеизявление или по друг „символичен“ начин правно действие, т. е. до събитието, обикновено предшествуващо издаването на документа (Handlung, l’acte juridique), или засягат момента на самото писмено освидетелствуване на „правния акт“ (Beurkundung, l’acte instrumentaire). Той изтъкнал също възможността от съществуването на „неединна датировка“, която се отнася отчасти към правното действие (Actum, Handlung), отчасти – към изготвянето на самия документ (Beurkundung), например когато локализацията посочва мястото на осъществяване на „юридическия акт“ (не „местоиздаването“ на писмения откъс), а датата – един по-ранен или по-късен момент на неговото документално фиксиране.
Принципите, разработени от школата на Т. Зикел, както и предложеният от Ю. Фикер формално-„юридически“ подход десетилетия наред съпътствували развитието на европейската дипломатика. В своите изследвания „дипломатистите“ се опирали или на единия, или на другия метод, или пък чрез комбинация между тях търсели възможности за извличане на по-сигурни сведения за усъвършенствуването на тази методика. В областта на руската дипломатика например А. С. Лаппо-Данилевски и неговите последователи въвели съставянето на статистически таблици за формалните структурни единици, което позволило не само да се сравняват документите по време и място на издаване, но и да се определят графичните белези и компонентите на дипломатическия формуляр, характерни за канцеларската практика от дадена епоха.
Ограничеността на тези способи се заключава в изолираното разглеждане на формата и съдържанието на писмените извори. Методиката на Зикел набляга на външните и вътрешните белези, противопоставяйки форма и съдържание, а в метода на Фикер дори самите дипломатически критерии отстъпват на заден план. Като продукти на социалния, икономическия и политическия живот обаче документите възникват в конкретна историческа обстановка, която по определен начин намира отражение в съдържанието и въздействува върху тяхното външно и структурно оформление. Ето защо в по-ново време редица автори започват да разглеждат развитието на документалната форма като резултат от еволюцията на обществените отношения, а формата и съдържанието – като две взаимно обусловени страни на едно и също явление. Така се стига до изучаването на социалната функция на документите, т. е. до „социологически подход“ в дипломатиката – една тенденция, обусловена не на последно място и от развитието на общото изворознание.
Днес за най-добър метод се смята едновременното изследване на формата и съдържанието на средновековните канцеларски продукти. В съвременните дипломатически разработки определянето на изворовата стойност на документите става по няколко направления. При изучаването на външните белези се използват методите на отделни помощни дисциплини, занимаващи се с „материалните“ особености на извора – палеография, кодикология, сфрагистика, филигранология и т. н. Вътрешната критика от своя страна включва както текстологичен анализ на формуляра и въобще на съдържанието на извора, така също логически анализ на отделните податки, който протича в различни посоки (историко-юридическа, историко-политическа, историко-географска и историко-икономическа).[18] Всичко това цели по-задълбочената интерпретация на текста, за да се определи мястото на документа сред останалите извори и да се разкрие по-пълно неговата роля в историческия процес.
Спецификата на изследваните обекти, задачите на дипломатиката и използваните от нея методи определят релациите на тази дисциплина с редица други области на научното знание. Възникнала като „обща“ наука, първоначално дипломатиката включвала в себе си различни дисциплини, изучаващи отделни страни и аспекти на средновековните документални извори. С течение на времето те се обособили като самостоятелни направления, но запазили определена връзка с дипломатиката, спрямо която (в зависимост от акцента на изследването) имали подчинен, помощен характер.
Така например най-рано отделилата се палеография въпреки своя напълно определен предмет, специални задачи и характерна методика продължава да служи като основа на дипломатическите изследвания. Отношението между двете дисциплини е отношение между анализа на външните и вътрешните белези на средновековните документи. В дипломатически аспект палеографията се концентрира върху изучаването на използуваните в служебната преписка курсивни шрифтове, външното оформление на документите, материалите за тяхното изготвяне и т. н., въобще върху особеностите в писмената традиция на отделните канцеларии. Ето защо в рамките на тази дисциплина се обособява отделна част, условно определяна като „документална“ или „актова“ палеография за разлика от палеографията, посветена на други видове писмени извори. Задачите на палеография и дипломатика се преплитат и в т. нар. берестология, чийто обект са написаните върху брезова кора средновековни актове, намерени в Новгород и някои други селища на Русия и Скандинавския полуостров.[19]
Кодикологията като наука за средновековните кодекси освен при литературни и научни произведения намира приложение също в изучаването на учрежденските и копийните книги, на различните канцеларски, фискални, кадастрални и други регистри. Многобройният документален материал в „книжна“ форма, неговата изключителна стойност като исторически извор, а така също сходните задачи при проследяване процеса на възникване на изворите позволяват проникването на дипломатически методи в кодикологията и, обратно – на кодикологични похвати в дипломатиката. По такъв начин на границата между двете дисциплини възниква нова специална област, обозначавана като „дипломатическа кодикология“ или „дефтерология“.
Подобни са релациите между дипломатиката и другите помощни исторически дисциплини, които биват привличани в изучаването и интерпретирането на средновековните документални текстове, например: хронология (за установяване времето на изготвяне на писмения продукт и съотнасяне на данните от датировката към съвременното летоброене), сфрагистика (за анализ на срещаните върху документа восъчни и други щемпелни отпечатъци), метрология ( за определяне значението и стойността на споменатите мерни единици), нумизматика (за обяснение на употребените в текста парични названия), генеалогия (за проследяване родословието и обществено-политическата роля на споменатите в документа лица), ономастика (за изясняване на антропонимните и топонимните названия), историческа география (за идентифициране на географските имена) и т. н.
При изучаване на формуляра и езика на документите дипломатиката влиза в контакт с филологията; за лингвистичния анализ на определени думи и словосъчетания, служещи като податки за местоиздаването и за влиянията между отделните канцеларии, тя използва постиженията на историческото езикознание; при анализ на символично изразената инвокация, на отделни стилизирани подписи и на владетелските монограми (респ. – на туграта в някои ориенталски извори) тя се обръща към принципите на калиграфията. Задълбоченото проучване на съдържанието е немислимо без прилагането на характерни текстологични похвати, а определянето на мястото и значението на документа сред останалите писмени реликти се осъществява в тясна връзка с общото изворознание.
Изследването на формалните особености и на етапите в подготовката, издаването и регистрирането на актовия материал се придружава от изучаване историята на учрежденията, в частност – историята на канцеларията и нейното документопроизводство. При проследяване начините на съхранение и използване на документалната книжнина дипломатиката привлича на помощ архивистиката. За установяване на юридическата стойност на изворите тя се отнася към история на правото, за разнообразните интерпретации на текста – към общата политико-икономическа история, история на църквата и културната история. Самото въвеждане в научна употреба на обработените средновековни актове от своя страна става съобразно с предварително установени археографски норми.
Много релации могат да бъдат разкрити и във връзка с развитието на тази дисциплина, а именно – при определяне характера на дипломатиката като самостоятелен клон на научното познание, при проследяване на отношението между дипломатиката като „юридическа“ и дипломатиката като „историческа“ дисциплина, а така също и на взаимното проникване в крайна сметка между нея и общото изворознание.
[1] От глагола διπλόω – „удвоявам“, „сплитам“, срв. δίπτυχος – „поставям двойно“, „диптих“ (восъчни таблички за писане). Разпространените в древността восъчни таблички служели за записи с преходна стойност – за сметки, концепти, писма, ученически упражнения и други подобни, но също за литературни нужди и за документи (вкл. почетни дипломи). Понякога те били свързвани в цели кодекси. Освен с дървена основа при по-тържествени случаи в древния Рим са използвани и диптихи от слонова кост, чиято вътрешна страна била покрита с восък, а външният горен капак – богато украсен с резба.
[2] „Военните дипломи“ в Рим били изписвани върху две бронзови плочки, свързани по дължина от едната страна с халки. Текстът се разполагал на вътрешните „страници“, а отвън той бил повтарян заедно с имената на седем свидетели. Целият документ бил обвит с тънка жица, промушена през две дупки и закрепена в краищата си отзад с восък, върху който се отбелязвали свидетелските печати. В случай на съмнение, достоверността на външния надпис можела да се установи след разпечатването на диплома и сравняването с вътрешния текст. Този обичай вероятно е възприет от Древния Изток, доколкото в Месопотамия съществувала практиката подпечатани клинописни плочки да се покриват с тънък слой глина, върху която бил нанасян същият текст. (Вж. Wattenbach, W. Das Schriftwesen im Mittelalter. 4. Aufl., Graz, 1958, 42-44).
[3] Sickel, Th. v. Acta regum et imperatorum Karolinorum digesta et enarrata (751-840), vol. I-II. Wien, 1867; Bresslau, H. Handbuch der Urkundenlehre im Deutschland und Italien. Bd. I. Leipzig, 1889 (2. Aufl., Bd. I. Leipzig, 1912; Bd. II, 1. Berlin-Leipzig, 1915; Bd. II, 2. Berlin-Leipzig, 1931; 3. Aufl., Bd. I-II. Berlin, 1958; Register zur 2. und 3. Aufl. – Berlin, 1960; 4. Aufl., Berlin, 1969); Brandt, A. v. Wekzeug des Historikers. Eine Einführung in die historischen Hilfswissenschaften. Stuttgart, 1958 (3. Aufl., 1963), S. 98.
[4] Ficker, J. Beiträge zur Urkundenlehre. 2 Bde. Innsbruck, 1876, 1877 (Reprint: Darmstadt, 1966): Brandt, A. v. Werkzeug, S. 99.
[5] През ранното средновековие например с термина „Urkunde“ в Германия бил обозначаван както издаваният документ, така и живият свидетел на осъществения правен акт (срв. Ficker, J. Beiträge…, S. 60). В „старовисоконемски“ език „Urkundo“ означавало „свидетел“, „Urkundi“ – „свидетелство“. Оттук произлизат „Urkundbrief“ – „освидетелствувано писмо“, а през ХІV в. – „Urkunde“ (Wattenbach, W. Das Schriftwesen…, S. 187).
[6] По-нататък по стилистични съображения терминът „акт“ е използван като синонимно обозначение за „документ“.
[7] Вж. Sickel, Th. v. Acta regum, I. 106 sqq, 208 sqq.
[8] В османотурското документопроизводство наред с традиционните „източни“ черти се забелязват и „западни“ влияния (от Византия, от Централна и Западна Европа), чието изучаване и по-точно определяне са основен проблем и една от бъдещите задачи на османотурската дипломатика.
Нотариалният институт, съществувал в Италия от късната античност насам, се разпространил през ХІІІ в. из цяла Европа, като до началото на новото време нотарите били предимно духовни лица. В променен вид тази институция съществува и днес – под формата на т. нар. нотариат.
[9] Други названия – chirograph, cyrographum; chartae excisae, chartae indentatae; англ. – indenture, нем. – Zerter, Kerbbrief, Kerbzettel, Spaltzettel. Spanzettel и т. н. (Срв. Wattenbach, W. Das Schriftwesen…, 192-195).
[10] Steinacker, H. Privaturkunden. – In: A. Meisters. Grundriß der Geschichtswissenschaft. Teil III, 1906; Erben, W. Die Kaiser- und Königsurkunden des Mittelalters in Deutschland, Frankreich und Italien. Mit einer Einleitung von Oswald Redlich. – In: Handbuch der mittelalterlichen und neueren Geschichte, hg. von G. v. Bellow und F. Meineche. München-Berlin, 1907 (2. reprogr. Nachdruck: München, 1971); Redlich, O. Die Privaturkunden des Mittelalters. – In: Bellow-Meineches Handbuch, Teil III, 1913; Schmitz-Kallenberg, I. Papsturkunden. – In: Meisters Grundriß, Teil I, 1913; Brackmann, A. Papsturkunden. – In: Urkunden und Siegel in Nachbildungen für akademischen Gebrauch, hg. v. G. Seeliger, Heft 2, 1914; Redlich, O., I. Gross. Privaturkunden. – In: Urkunden und Siegel in Nachbildungen…, Heft 3, 1914; Steinacker, H. Die antiken Grundlagen der frühmittelalterlichen Privaturkunde. – In: Meisters Grundriß, Erg.-Band I. Leipzig-Berlin, 1927; Classen, P. Kaiserreskript und Königsurkunde. Diplomatische Studien zum römisch-germanischen Kontinuitätsproblem. – In: Archiv für Diplomatik, Schriftgeschichte, Siegel- und Wappenkunde. Köln-Graz, I, 1955, 1-87, II, 1956, 1-115 (преработка: Kaiserreskript und Königsurkunde. Diplomatische Studien zum Problem der Kontinuität zwischen Altertum und Mittelalter. Thessaloniki, 1977); Herde, P. Beiträge zum päpstlichen Kanzlei- und Urkundenwesen im 13. Jahrhundert. Kallmünz/Opf., 1961 (2. Aufl., 1967); Tessier, G. Diplomatique rozale française. Paris, 1962; Brühl, C. Studien zu den langobardischen Königsurkunden. Tübingen, 1970; Pilz, E. Papstreskript und Kaiserreskript im Mittelalter. Tübingen, 1971, и др.
[11] Такива репродукции в немската дипломатика се наричат „Nachzeichnungen“ (прекопирвания, подражания) за разлика от „Abschriften“ (преписи, копия).
[12] Срв. лат. „rotulus“, „rotula“; фр. „rouleau“; нем. „Rolle“; англ. „roll“, т. е. „руло“, „свитък“ – традиционната, позната още от най-дълбока древност форма на документите, възприета през средновековието както в ранното европейско, така и в „ориенталското“ документопроизводство.
[13] Bresslau, H. Handbuch, Bd. I, S. 7.
[14] Например при Gatterer, J. Chr. Elementa artis diplomaticae universalis, I-III. Göttingen, 1765, 1798, 1799.
[15] Heumann von Teutschenbrunn, Joh. Commentarii de re diplomatica imperatorum ac regum Germanorum inde a Caroli Magni temporibus adoranti, I-II. Nürnberg, 1745-1753ö Commentarii de re diplomatica imperatorum ac reginarum Germaniae. Nürnberg, 1749.
[16] Sickel, Th. Acta regum et imperatorum Karolinorum digesta et enarrata (751-840), I-II. Wiem, 1867; Beiträge zur Diplomatik, 1ß8. Wien, 1861-1882; Monumenta Graphica Medii Aevi, ex Archivis et Bibliothecis Imperii Austriaci collecta. Edita jussu atque auspiciis Ministerii Cultus et Publicae Institutionis. Wien, 1858 ff.; Über Kaiserurkunden in der Schweiz. Zürich, 1877; Die Urkunden Konrads I., Heinrich I. und Ottos I. Hannover, 1878-1884; Die Urkunden Ottos II. und Ottos III. Hannover, 1883-1893; Sybel, H. v., Th. v. Sickel. Kaiserurkunden in Abbildungen. Wien, 1880-1891.
[17] Ficker, J. Beiträge…, Bde I-II, 1876, 1877.
[18] За методите на дипломатиката в извороведски аспект вж. Каштанов, С. М. Предмет, задачи и методы дипломатики. – В: Источниковедение. Теоретические и методологические проблемы. М., 1969, 134-170; Каштанов, С. М. Очерки русской дипломатики. М. 1970.
[19] Вж. например Арциховский, А. В., М. М. Тихомиров. Новгородские грамоты на бересте. Из раскопок 1951 г. М., 1953; Арциховский, А. В. Новгородские грамоты на бересте. Из раскопок 1952 г. М., 1954; Арциховский, А. В., В. И. Борковский. Новгородские грамоты на бересте. Из раскопок 1953-1954 гг. М., 1958; Арциховский, А. В., В. И. Борковский. Новгородские грамоты на бересте. Из раскопок 1956-1957 гг. М., 1963; Арциховский, А. В. Новгородские грамоты на бересте. Из раскопок 1958-1961 гг.М., 1963; Арциховский, А. В., В. Л. Янин. Новгородские грамоты на бересте. Из раскопок 1962-1976 гг. М., 1978; Янин, В. Л., А. А. Зализняк. Новгородские грамоты на бересте. Из раскопок 1977-1983 гг. Комментарии и словоуказатель к берестяным грамотам: Из раскопок 1951-1983 гг. М., 1986. Вж. също: Палеографический и лингвистический анализ новгородских берестьных грамот. М., 1955; Чичагов, В. К. Филологические заметки (К выходу в свет первого научного издания новгородских грамот из бересте). – Вопросы языкознания, 1954, № 3; Kuraszkiewicz, W. Nowgorodskie gramoty na bržozowej korže. II. Warszawa, 1957; Жуковская, Л. П. Новгородские берестяные грамоты. М., 1959; Мещерский, И. А. Новгородские грамоты на бересте как памятники древнерусского литературного языка. – Вестник ЛГУ, 1958, № 2; К изучению языка и стиля новгородских берестяных грамот. – Ученые записки Карельского пединститута, 12. Петрозаводск, 1962; К филологической интерпретации новгородских берестяных грамот. – Ученые записки ЛГПИ им. А. И. Герцена, 366. Петрозаводск, 1969; К филологическому изучению берестяных грамот. – Вестник ЛГУ, 1970, № 4, 121-127; Черепнин, Л. В. Новые данные по истории русского крестьянства ХІV-ХV вв. В новгородских берестяных грамотах. – В: Вопросы истории сельского хозяйства, крестьянства и революционного движения в России. М., 1961; Новгородские берестяные грамоты как исторический источник. М., 1969; Янин, В. Л. Я послал тебе бересту. М., 1965; Melin, E. Einige Birkenurkunde-Gramoty aus Novgorod. Lund, 1966; Дрбоглав, Д. А. Латинская берестяная грамота из новгородских раскопок. – Советская археология, 1973, № 3, 108-117; и др.