Началото на науката за средновековните документи е тясно свързано с историята на фалшифициране на старите писмени свидетелства и се корени в първите опити за определяне на тяхната автентичност. Те са преследвали чисто практически цели, поради което този – по-скоро „подготвителен“ етап от развитието на дипломатиката, в специалната литература е обозначаван като период на практическата дипломатика. Фалшифицирането на писмени свидетелства е било доста разпространено явление в средните векове. Най-често към това средство са прибягвали религиозните институции (църкви и манастири) с цел да възхвалят отминалите времена, да заменят загубени автентични документи, да коригират липсата на доказателства в наличните такива или за да представят „аргументирани“ претенции към чужда собственост, някакви феодални права, привилегии и т. н. Обикновено светските владетели се осланяли повече на „правото на меча“, но в по-късно време са познати фалшификати, изготвяни както от градските общини, така също от кралските канцеларии.
През средновековието достоверността на документите се доказвала чрез призоваване на живите свидетели на „правния акт“, чрез проверка на почерка, чрез сравняване на поставения под съмнение оригинал с неговото копие от канцеларския регистър, дори само чрез полагането на клетва или посредством двубой между спорещите страни. Липсата на достатъчно критичен подход към старите документи нерядко позволявала за автентични да бъдат признавани явни фалшификати и, обратно – неподправени, действително оригинални документи да се отхвърлят от съответната инстанция. С развитие на историческата критика в епохата на хуманизма по най-категоричен начин била установена недостоверността на редица древни легенди с църковен произход. Това допринесло за разклащане на вярата и в старите писмени актове, вследствие на което отделни автори започнали дори да твърдят, че почти всички по-древни манастирски и църковни грамоти са подправени, а мнозинството запазени антични произведения – измислени продукти на средновековните монаси от ХІІІ в.
След Тридесетгодишната война зачестили споровете за определени феодални владения, права и привилегии. За да защитят своите интереси не само пред съда, но и пред общественото мнение, отделните страни в конфликта често се позовавали на отдавна издадени дарствени и други грамоти. В началото на ХVІІ в. това довело – особено в Германия – до т. нар. дипломатически войни (bella diplomatica), при които отсъждането в една или друга полза се основавало главно върху автентичността или фалшивостта на представените документи. По такъв начин първите опити за по-задълбочено изучаване на документалния материал били предизвикани от практико-юридическите нужди. Нерядко за провеждането на съдебна експертиза се привличали най-изтъкнати учени на времето, които съумели да изградят определени, макар и произволни, правила за критика на писмените актове и с това подготвили почвата за възникване на научната дипломатика. Така например в спора за надмощие и феодален суверенитет между град Линдау и едноименния манастир съществена роля изиграл един фалшифициран през ХІ или ХІІ в. мним каролингски диплом, за установяването на чиято автентичност били извикани редица специалисти, между които и проф. Херман Конринг. Въз основа на анализа на документа Конринг публикувал през 1672 г. своите систематизирани изводи, като предложил правилата при определяне на съмнителни документи да бъдат извличани чрез сравняването с други автентични актове на същия адресант.[1/20] Той отбелязал освен това, че сами по себе си езиковите грешки не говорят против оригиналността на писмения откъс. Ако обаче неговият език и ортография се различават съществено от канцеларската практика и обичаите на времето, това може да бъде белег за фалшивост.
В самата Франция, отчасти и в Нидерландия, нарасналото критично отношение към старата книжнина на свой ред подтикнало йезуитите основно да проанализират католическите легенди, за да отстранят от тях явните, неиздържащи на критика фалшификати. С тази цел през 1643 г. Йохан Боланд започнал да издава в Антверпен поредицата „Acta Sanctorum“, което начинание било продължено от Готфрид Хеншен и Даниел ван Папенбрьок (Папеброх). В резултат на задълбочени проучвания се доказала несъстоятелността на много писмени свидетелства и предания, смятани преди за несъмнена истина (например легендата за основаване на ордена на кармелитите от пророк Илия). Работата постепенно насочила Папеброх (1628-1714) към търсенето на сигурни правила за критика на документалните извори. Своите наблюдения той публикувал във втория том на поредицата, като независимо от Конринг потвърдил неговата методика, установявайки неавтентичността на редица стари дипломи.[2/21] Многото фалшификати с основание възбудили недоверието на Папеброх към манастирските грамоти и го тласнали към крайното схващане, че колкото е по-стар един документ, толкова е по-голяма вероятността да бъде „измислен“. Воден от тази максима, той обявил за неавтентични по-голямата част от 600-те, обнародвани половин век по-рано,[3/22] документа на парижкия манастир „Сен Дени“. С това обаче предизвикал ордена на бенедиктинците, които, притежавайки най-старите меровингски оригинали, възприели изводите на Папеброх като преднамерена нападка срещу своите привилегии.
Обединени през 1618-1621 г. в „Конгрегация на Светия Мавър“, френските бенедиктински манастири били средища на разгърната научна дейност. Особено място между тях заемал парижкият „Сен-Жермен-де-Пре“, превърнал се в един вид учебна академия на общността. Тук след 1643 г. под ръковоството на Л. Д’Ашери (1609-1685) започнала обработката на всички материали, засягащи историята на ордена. В 1664 г. към Д’Ашери бил прикрепен дошлият от „Сен-Дени“ Жан Мабийон, а четири години по-късно излязъл първият том на „Acta Sanctorum Ordinis S. Benedicti“ (1668), където Мабийон успешно доказал своите критични способности. Постепенно той не само получил признание в собствения орден, но се изградил и като негов преден защитник срещу нападките от страна на йезуити и августинци. Ето защо именно на него било възложено да отговори на твърденията на Папеброх. След обстойни проучвания на материалите, и в резултат на допълнително привлечените от Италия и Германия документални извори, Мабийон не само оборил възгледите на Папеброх, Конринг и други авторитети на времето чрез заменяне на техните несигурни методи с достатъчно обосновани правила за определяне автентичността на документите, но успял да създаде и първия класически труд по обща европейска дипломатика, който веднага привлякъл вниманието на научните среди.[4/23] В него били подробно разгледани най-важните въпроси, свързани с предмета на новата дисциплина, анализирани почти всички белези за определяне на автентичността, установени основните линии в развитието на писмото, с което на свой ред се полагали основите и на палеографията. Освен наблюдения върху писмовния материал и вида шрифт, документалния стил и формуляр, видовете документи, канцеларския персонал, легализиращите средства, датировката, копийните книги и пр., трудът на Мабийон съдържал също факсимилета на много шрифтови образци и примери на отделни документи.
Това уникално произведение веднага възбудило заслужен интерес както във Франция, така и в Италия, Германия, Англия и станало причина за най-оживена полемика. Докато самият Папеброх в писмо до автора открито се признал за опроверган и изразил задоволството си от създадения труд, други негови събратя по орден (Джордж Хикиз, П. Бартоломеус Жермон и т. нар. жермонисти) години наред продължавали да критикуват въведената от Мабийон методика и въобще възможността за установяване автентичността на по-старите документи.[5/24]
Въпреки това в „Сен-Жермен-де-Пре“ продължила работата по събиране на документалния материал, с чиято обработка през ХVІІІ в. се заели Ш. Ф. Тустен и Р. Ф. Тасен. В 1750 г. започнало издаването на втория основен шесттомен труд по дипломатика и независимо от смъртта на Тустен (1754) за 15 години това начинание било доведено до успешен завършек.[6/25] Тук също основната цел на авторите била да предложат сигурни средства за доказване на автентичността. В „Новия трактат по дипломатика“ се обръщало особено внимание на историята на документалните фалшификации, на дипломатическите методи и критика, на видовете документи (вкл. разграничаването между оригинали и копия), на достоверността и характерните особености на документите (титли, формули, датировка, подписи, начин на изписване, език, ортография), на канцеларския състав, архивите и т. н. Изключително подробно е разгледана палеографията (материали и средства за писане, външно оформление на оригинала, произход и история на писмото, видовете латинско писмо, съкращения, цифри, лигатури и пр.), като шрифтовите разновидности били систематизирани в отделни групи и подгрупи. Този труд включвал малки по размер факсимилета, предимно на различни азбуки, но за неговото създаване е използван значително по-разнообразен материал, вследствие на което били обособени специални раздели за документите на императори, крале, князе и други светски или духовни лица и организации. Той съдържал също отделна част, посветена на слабо засегнатата от Мабийон специална дипломатика на папските документи.
Постепенно новата дисциплина започнала да намира прием и извън пределите на Франция. Появили се единични разработки в Англия (1700), Шотландия (1739), Швеция (1780-1781), Унгария (1790) и другаде. В Италия Сципионе Мафеи публикувал изследване по дипломатика на най-ранните документи, като вместо създадената от Мабийон класификация предложил свое собствено подразделяне на видовете шрифт.[7/26]
С доста по-голям интерес дипломатиката била посрещната в немскоезичните страни, където и до днес тя остава една от водещите най-развити дисциплини на историята. Тук редом с обобщаващите систематични трудове още от самото начало започнало публикуването и на специални изследвания както върху отделни въпроси на общата дипломатика, така също върху определени, свързани помежду си групи документи. През 1732 г. Йохан Бесел, абат в бенедиктинския манастир Гьотвайх в Австрия, обнародвал първата част от историята на манастира, представляваща всъщност дипломатика на немските кралски документи от Х-ХІІІ в.[8/27] По това време множество извлечени от документи съкращения, нотариални знаци, азбуки и т. н. издал бившият библиотекар на Хановър Д. Е. Баринг.[9/28] По-късно излязъл от печат още един „дипломатически речник“ с подробни обяснения на документалните съкращения и 28 приложени таблици, съдържащи образци на различни видове шрифт.[10/29] Към средата на столетието благодарение на проф. Кр. Екхард дипломатиката била въведена като учебен предмет в университета на град Йена,[11/30] който пример последвали нюрнбергският университет „Алтдорф“, университетите на Хале, Гьотинген, Страсбург, Виенската рицарска академия и т. н.[12/31] Тук тя е била преподавана в тясна връзка с историята или с правните науки. Публикуваните при това монографични изследвания, особено трудовете на Йохан Кристоф Гатерер и на неговия по-късен приемник К. Шьонеман, допринесли значително за развитието на дипломатиката и представляват преход към последвалия качествено нов етап в историята на тази дисциплина.
В края на ХVІІІ и особено през ХІХ в. излизат много общи трудове, изследвания върху отделни частни аспекти или върху ограничени по време и място групи от стари документи. През 1791 г. в Йена Ф. Меро издава дипломатически учебен „албум-христоматия“, съдържащ 42 заимствувани от други произведения факсимилета, с подробни обяснения към тях. Учебно помагало по немска дипломатика с извадки от оригинални документи публикува в 1804 г. и Юлиус фон Шмидт-Физелдек. Образци от внимателно анализирани автентични и фалшиви писмени актове, особено такива от късното средновековие, както и задълбочено разработена история на дипломатиката с податки за специалната литература, предлага К. Шьонеман, а документи на немските императори от Х-ХІV в., на каролингските и бургундските крале обнародва през 30-те години Й. Ф. Вьомер.
През 1856-1863 г. излиза двутомният специален речник на Едуард Бринкмайер, обхващащ употребяваните в средновековната документална книжнина думи и формули.[13/32] Редица автори се насочват към проучването на отделни частни въпроси като разликата между декларативни и диспозитивни документи на базата на античните „notitia“ и „carta“ (Хайнрих Брунер, 1877), правната история на римските и немските документи (Х. Брунер, 1880), историята на немската имперска канцелария през ХІІІ-ХІV в. (З. Хелицбергер-Френкел, 1885), воденето на регистри в немския кралски двор до края на ХV в. (Г. Зеелингер, 1894), фалшифицирането на документи (К. Бранди, 1890; Е. Дюмлер, 1898) и т. н. През втората половина на столетието се появяват също монографиите на Теодор фон Зикел, Юлиус Фикер и особено забележителният обобщаващ труд на Хари Бреслау, които отбелязват нова епоха в развитието не само на немската, но и на европейската дипломатика въобще.[14/33]
В Италия след публикацията на Мафеи добива известност двутомният труд на Анджело Фумагали, където освен общи въпроси са разгледани също характерните особености на италианското документопроизводство.[15/34] Дипломатическа студия върху документи на савойската монархия заедно с отделни шрифтови образци предлага през 30-те години Пиетро Датта.[16/35] В 1870 г. излиза краткият учебен курс на Глория, придържащ се почти изцяло към френските произведения в областта.[17/36] През 1883 г. е обнародван сравнително оригиналният труд по палеография и дипломатика на Чезаре Паоли.[18/37] По същото време бива отпечатано едно изследване върху неаполитанските документи,[19/38] а към края на ХIХ в. са издадени и редица императорски дипломи.[20/39]
Особена роля за развитието на дипломатиката, палеографията и хронологията във Франция изиграло основаното през 1821 г. „Ecole des Chartes“, в чийто научен орган „Bibliothèque de l’École des Chartes, Revue d’érudicion“ след 1840 г. са отпечатани редица ценни изследвания в областта. В тясна връзка с Националния архив за нуждите на обучението били създадени отделни факсимилни издания с образци от стари ръкописи и документални текстове.[21/40] Съществена помощ в тази посока оказала също Парижката национална библиотека, намираща се след 1874 г. под ръководството на изтъкнатия навремето палеограф и специалист по дипломатика Леопол Делил.[22/41] Като учебно помагало за архивисти през 1838 г. било отпечатано двутомното фолио-издание на Натали де Вели, пресъздаващо в съкратена, достъпна форма основните резултати от изследванията на бенедиктинските монаси.[23/42] То съдържало освен това самостоятелни разработки на автора, отделни, извлечени главно от френски документи, шрифтови образци, с което представлява допълнение на първите монографии. Най-известният обобщаващ френски труд от миналия век обаче е актуалното и до днес „дипломатическо“ ръководство на А. Жири, което със своето подробно изложение на материала и с литературните си податки се равнява по значение на Бреслаувата немско-италианска дипломатика.[24/43]
С развитието на дисциплината, с нарастването на интереса към писмените извори и с възникването на центрове за изучаване на древните ръкописи (от 1821 г. – École des Chartes в Париж, от 1878 г. – Paleographical Society в Лондон и т. н.) отделни въпроси били частично застъпвани в многобройните палеографски студии и албуми. Така например публикуваната през 1839 г. (седмо издание – 1884 г.) палеография на Шасан е основана главно върху документалния материал от ХІ-ХVІІ в.,[25/44] подобно на по-късния испански учебник, който обхващал различни примери от ХІІ-ХVІІ столетие.[26/45] Постепенно дипломатиката навлязла като учебен предмет и в редица университети извън Германия: в Париж (от края на ХІХ в.), в Оксфорд (от 1896 г.), в създадената още през 1856 г. Мадридска „Escuela Superior de Diplomatica“, в Института по палеография на Римския университет, в основаната през 1857 г. Флорентинска „Scuola di paleografia e diplomatica“, във Ватиканската „Pontifica scuola vaticana“ (след 1881 г.) и т. Н. Във Виена център на дипломатически изследвания станал учреденият през 1854 г. „Institut für österreichische Geschichtsforschung“. В Германия в рамките на известната от 1826 г. насам поредица „Monumenta Germaniae Historica“ заедно с другите рубрики през 1872 г. била включена и серия „Дипломатика“.
След Швартнер (1790) и М. Ковачич (1799) за развитието на унгарската дипломатика допринесъл Л. Фойерпатаки с изследване върху особеностите на кралската канцелария (1885). В Чехия Г. Фридрих продължил наченатото още от Алтер (1801) проучване на старите документи, което през 1855 г. довело до обнародването на първия том от известната и днес поредица документални извори за Бохемия и Моравия.[27/46] През миналия век започнала научната обработка и на ориенталските документи, разглеждани понякога във връзка с гръцки и византийски писмени свидетелства.[28/47] Интерес към старата документална книжнина е проявен също така и в Русия, където освен отделни грамоти и цели сборници с официални държавни актове[29/48] били обнародвани същоредица трудове по методика на документалния анализ (Е. Болховитин), класификация на документите (С. Г. Саларев, 1819), история на изучаването на древноруските актове от ХІV-ХV в. (Д. Мейчик, 1883), както и проучвания върху конкретни видове документални извори.[30/49] Особено внимание било отделено също на съставените на румънски език с кирилица т. нар. влахо-български грамоти, към които насочили погледите си Юрий Венелин и Любомир Милетич.[31/50]
През ХХ в. изучаването на старите документи – въпреки че в общи линии продължило традициите на миналото – се характеризира с някои особености, които го определят като нов етап в развитието на европейската дипломатика. За това допринесъл увеличеният брой институтски и университетски центрове в Германия, Франция, Италия, Англия, Испания, Чехия, Унгария, Русия и т. н., където освен учебни курсове се провеждали също практически изследвания и теоретични научни разработки върху отделни страни и аспекти на средновековния дипломатически материал.[32/51] Постепенно били усъвършенствувани методите на документалния анализ, разширени целите и прецизирани конкретните задачи в областта. С привличане на актовите извори от ново и най-ново време дипломатическите проучвания все повече придобиват извороведски характер, а това поставя на дневен ред много нови проблеми, от чието разрешение зависи цялостният по-нататъшен развой на тази дисциплина.
От началото на столетието нараснали възможностите за изучаване и обнародване на документалните материали, като към съществуващите вече научни органи – „Bibliothèque de l’Ecole des Chartes“, „Mitteilungen des Instituts für Österreichische Geschichtsforschung“ и пр. – били добавени редица нови еднократни и периодични издания, специализирани в областта на дипломатиката и на сродните помощни науки. На първо място тук трябва да бъде посочено излизащото между 1907-1942 г. немско списание „Archiv für Urkundenforschung“, преименувано през 1955 г. в „Archiv für Diplomatik, Schriftgeschichte, Siegel und Wappenkunde“ (Köln, Graz) – на неговите страници намират място редица ценни теоретични разработки. От съществено значение е издаваната от Петер Ахт след 1961 г. серия „Münchener historische Studien. Abteilung geschichtliche Hilfswissenschaften“, отделните томове на която представляват монографични изследвания (най-често – преработени дисертации) по дипломатика. В Париж и Женева се отпечатва поредицата „Mémoires et documents“ – един по-нов орган на френското „Société de l’Ecole des chartes“. Добре позната на специалистите е и Бърненската „Folia diplomatica“ (т. 1, 1971; т. 2, 1976). Много юбилейни сборници, посветени на изтъкнати дипломатисти, съдържат статии по специални аспекти на тази дисциплина.[33/52] О тделни дипломатически разработки са включени освен това в някои поредици или в различни общи наръчници по помощните исторически дисциплини, като: Instituto di paleografia e diplomatica, I (Napoli, 1957); Studi e ricerche di storia e scienze ausiliarie (Bologna, 1959); Edicia Pomocné vedy historické a archivnictvo (Bratislava, I–, 1967–); Вспомогательные исторические дисциплины (Ленинград, І–, 1968–); Armarium: Beiträge zur Kodikologie und zu den historischen Hilfswissenschaften (St. Paul, I–, 1977–); Questioni di archivistica e scienze ausiliarie della storia (Bologna, 1, 1973; t. 2 от 1980 г. – под заглавието „Scienze storico-ausiliarie“)Р Помощни исторически дисциплини (София, І–, 1979–); Dictionar al ştiinţelor speciale ale istoriei: archivistică, chronologie, diplomatica, genealogie, heraldica, paleografie, sigilografie (Bucureşti, 1982) и т. н.[34/53]
Умножили се изследванията върху конкретни средновековни канцеларии, тяхната структура, личен състав и функциониране, ролята им при подготовка и издаване на документите, взаимните влияния и приемственост в деловодството и административната практика на европейските страни и т. н. В редица единични публикации били разкрити особеностите на имперската и на отделните кралски, княжески, херцогски и други немски канцеларии от Х-ХІХ в.[35/54] Била проучена чешката дворцова канцелария,[36/55] тази на полските крале,[37/56] а така също папската и някои владетелски канцеларии в останалите европейски страни.[38/57]
Особено внимание се обърнало на местните нотариални институти,[39/58] на определени папски и други регистри,[40/59] на запазените „формулярници“, сборници с писма и различни служебни книги,[41/60] на отделни съставни компоненти на дипломатическия формуляр,[42/61] на специфичното документално писмо,[43/62] както и на редица други частни аспекти на разглеждания материал.
Нараснало количеството на публикуваните документи, групирани според адресанта, получателя, епохата, предназначението, засяганата проблематика и т. н., а това на свой ред допринесло за задълбочаване на познанията върху средновековния актов материал и обогатило общата теория в областта на дипломатиката. Значително развитие получила тази дисциплина в Германия и Австрия – традиционно водещите страни в сферата на дипломатическите проучвания. Тук от началото на века работели такива изтъкнати познавачи на медиавистичната канцеларска книжнина като К. Бранди, В. Шмиц-Каленберг, Вилхелм Ербен, Освалд Редлих, Х. Щайнакер, Р. Томен, К. Ердман, Л. Грос, Д. фон Гладис, Х. В. Клевиц, Ханс Хирш и др.[44/63] В Белгия и Холандия някои въпроси на дипломатиката били разгледани още в началото на столетието – в едно общо ръководство по подреждане и описване на архивните сбирки. По-късно средновековните документални извори все по-често привличат вниманието на отделни изследователи. Центрове за дипломатически проучвания в двете исторически свързани страни са университетите на Утрехт, Гент, Лувен и пр. В Дания интересът към тази дисциплина също се проявява през първите десетилетия на ХХ в. Още по-стара история (от последната четвърт на ХVІІІ в.) има публикуването на документи в кралство Швеция. Теоретичните аспекти на дипломатиката тук се разработват особено интензивно след Втората световна война – в трудовете на Олоф Братйо, Ян Йоберг и множество специалисти от Стокхолм, Упсала, Лунд и Гьотеборг. Приз 20-те години били публикувани общите монографии на Ф. Филипи и Р. Хойбергер,[45/64] а в 1935 г. се появява ръководството на Хайнрих Ото Майснер за документалните извори от епохата на капитализма.[46/65]
След Втората световна война Майснер задълбочава своите изследвания в тази посока и успява да наложи термина „Aktenkunde“ („Aktenlehre“) за дисциплината, изучаваща документите от ново и най-ново време.[47/66] Той оказва значително влияние върху дипломатическите проучвания в ГДР, където наред с традиционните разработки[48/67] се обръща особено внимание на по-новите и съвременни държавни документи (например в трудовете на Г. Шмид, Б. Брахман, Е. Нойс и др.).[49/68]
Във ФРГ определен принос за развитието на дипломатиката имат изследванията на Франц Дьолгер върху византийските документи, а освен това публикациите на Х. Фьорстер, Й. Паприц, К. Дюлфер, А. Бранд, П. Класен, П. Херде, Ернст Пилц и др.[50/69] В Австрия между достойните продължители на делото на Т. Зикел се нареждат Лео Зантифалер, Фридрих Хаусман, Хайнрих Фихтенау, Валтер Кох и т. н.[51/70] Освен сбирката с образци от документи на Фьорстер (1951) в Швейцария бива публикувана също една цяла факсимилна поредица от стари латински извори, поредица от оригинални каролингски дипломи (и двете – издадени от Алберт Брукнер), както и проучването на Антон Гьоси върху базелските епископски документи от ХІІІ в.[52/71]
В родината на научната дипломатика на границата между миналия и нашия век работят А. Жири и Морис Пру.[53/72] През 1929 г. излиза първата част от труда на А. Боюар върху френски и папски документи, отнасяща се до „общата“ дипломатика и съдържаща както теоретично изложение, така също албум с 54 факсимилета на стари документални извори.[54/73] Вторият том, публикуван почти двадесет години по-късно, разглежда „частните актове“ и проследява развитието на дисциплината от по-ново време. Липсва т. ІІІ, посветен на кралските писмени продукти. От 30-те години са известни статиите на О. Дюма и Жорж Тесйе, а в 1941 г. излиза общият курс по дипломатика на П. Боненфан.[55/74] След войната Тесйе публикува дипломатика на френските кралски документи (1962). С различни страни на документалния материал се занимават и други изследователи.[56/75]
След Ч. Паоли и Л. Скяпарели италианската дипломатика получава по-нататъшно развитие в трудовете на М. Модика и П. Бреци.[57/76] В края на 50-те и началото на 60-те години в тази област работи Джанфранко Орландели.[58/77] През 1960 г. излиза първият том от лекциите по палеография и дипломатика на Жоле Мацолени; две години по-късно авторът публикува образци от архивни писмени материали, а в 1966 г. под самостоятелно заглавие се появява втората част на неговия общ курс, където биват разглеждани и въпроси на другите помощни исторически дисциплини.[59/78] От 1969 г. е книгата на Виторио Лацарини, а през 1972 г. бива отпечатан трудът по палеография и дипломатика на Джорджио Костаманя.[60/79] В Рим, Падуа и Неапол работят множество местни специалисти. Към особеностите на италианското (главно – папското) документопроизводство проявяват интерес и редица чуждестранни автори.
В Испания съществено значение имат двутомните съчинения на А. Флориано върху испанската палеография и дипломатика, както и върху дипломатиката от астурския период, издадени след Втората световна война в Овйедо, където развива дейност астурският „Instituto de estudios Asturianos“.[61/80] От по-ново време е работата на Анхел Канелас Лопес, публикувана в рамките на втори том от поредицата „Извори за Арагонската история“.[62/81] Особено внимание на старите документи се обръща също в Мадридския университет, в мадридската „Испанска академия по история“, в барцелонския „Institut d’estudis Cataláns“ и т. н.
Интересът към старата документална книжнина във Великобритания датира още от началото на ХVІІІ в., но дълго време в страната липсват по-значителни теоретични разработки. Известни промени настъпват през нашето столетие, когато Х. Хол обнародва своите наблюдения върху официалните исторически документи.[63/82] В 1954 г. излиза от печат изследването на Джери Бераклау върху кралската канцелария от времето на Хенри ІІІ, а четири години по-късно Ленърд Чарлз Хектор обръща внимание на почерковите особености в английските документални извори.[64/83] Днес дипломатиката е обект на изучаване от страна и на други специалисти – историци, палеографи, архивисти. Курсове по тази дисциплина се четат в университетите на Оксфорд, Кембридж, Лондон и т. н.
В Белгия и Холандия някои въпроси на дипломатиката били разгледани още в началото на столетието – в едно общо ръководство по подреждане и описване на архивните сбирки.[65/84] По-късно средновековните документални извори все по-често привличат вниманието на отделни изследователи.[66/85] Центрове за дипломатически проучвания в двете исторически свързани страни са университетите на Утрехт, Гент, Лувен и пр. В Дания интересът към тази дисциплина също се проявява през първите десетилетия на ХХ в.[67/86] Още по-стара история (от последната четвърт на ХVІІІ в.) има публикуването на документи в кралство Швеция. Теоретичните аспекти на дипломатиката тук се разработват особено интензивно след Втората световна война – в трудовете на Олоф Братйо, Ян Йоберг и множество специалисти от Стокхолм, Упсала, Лунд и Гьотеборг.[68/87]
Унгарската дипломатика се развива под влиянието на Л. Фойерпатаки, който през 20-те години изследва папските и унгарските кралски документи. От 1930 г. е общото дипломатическо ръководство на И. Сентпетери.[69/88] През този период в Румъния особена ценност представляват публикациите на Емил Лъзъреску и Аврелиан Сачердоцяну върху отнасящите се до Трансилвания средновековни дипломи и други писмени актове от епохата на феодализма.[70/89] И в двете страни днес дипломатиката се разработва главно в столичните университети и архивните институти. В Полша основите на тази дисциплина са поставени в края на ХІХ – началото на ХХ в. с работите на С. Книжановски, С. Микуцки, В. Семкович и др. През 1951 г. излиза обобщаващият труд по полска дипломатика на К. Малечински.[71/90] От по-ново време са изследванията на Максимилян Гжегож, Ядвига Кжижанякова, Карол Мйешковски, Зигмунд Матуз, Ева Суходолска и др. върху местните канцеларии и отделни аспекти на полския документален материал.[72/91]
Стари традиции има и чешката дипломатика, при формирането на която определено влияние оказали трудовете на Юлиус Фикер и Теодор фон Зинел. От средата на миналото столетие в Прага започнало публикуването на споменатата вече поредица документални извори за историята на Бохемия и Моравия,[73/92] а в 1904 г. се поставя началото на още едно такова постоянно издание.[74/93] Благодарение усилията на Густав Фридрих през 1919 г. била основана Пражката архивна школа, която изиграла съществена роля за развитие на дисциплината в страната. След разпадането на Австро-Унгарската империя постепенно се обособила и словашката дипломатика, разглеждана дотогава като част от науката за унгарските средновековни документи. Още през първата половина на века заедно с обнародването на стари архивни материали се появили и някои теоретични разработки в областта.[75/94] Днес определен принос за изграждане на тази дисциплина имат работите на Й. Шебанек, С. Душкова, Р. Марсина, Я. Пражак, З. Фиала, Й. Хлавачек и много други изследователи от Прага, Бърно, Братислава.[76/95] Съществуват общи трудове по дипломатика и сродните помощни дисциплини, а така също – изследвания върху тяхното състояние и развитие в ЧСФР.[77/96] От началото на 70-те години започва да излиза бърненската „Folia diplomatica“, както и една нова поредица с документални извори за историята на Словакия.[78/97] Освен феодалните писмени продукти обект на особени проучвания са актовете от епохата на капитализма, с което в чешката наука настъпва допълнително разграничаване между традиционно медиевистичната дипломатика и дипломатика на документите от ново и най-ново време.[79/98]
Сравнително по-кратка е историята на дипломатическите проучвания в областта на византийското документопроизводство. Обнародването на гръцки документи, тяхното теоретично изучаване и основополагането на една „гръко-византийска“ дипломатика са свързани най-вече с дейността на Франц Дьолгер. Още през първата половина на нашето столетие Дьолгер обръща внимание на съхраняваните в Атонските манастири стари писмени актове, като излага някои свои наблюдения върху този изворов материал и публикува близо 115 документа и 50 щемпелни отпечатъка от Х в. Отделни негови статии по въпросите на византийската дипломатика биват издадени в 1956 г., а през 60-те години излизат и други разработки на изтъкнатия византолог.[80/99] Съществено значение за развитие на дисциплината имат освен това изследванията на Гюнтер Клафенбах, Херберт Хунгер, Й. Караянопулос и пр.[81/100]
Най-обстойно дипломатиката на актовите материали със „славяно-кирилско“ писмо и конкретно руската дипломатика е развита в Съветския съюз, където в отделни сборници и цели поредици продължава започналото още през миналия век обнародване на стари документални извори.[82/101] В началото на столетието „дипломатически“ курсове били провеждани в Петербургския и Московския археологичен институт (съответно от Н. П. Лихачов и Н. Н. Андрашев).[83/102] До Октомврийската революция дисциплината се характеризира главно с разработване на въпросите, свързани с някои основни групи и видове документи.[84/103] През 1917 г. С. А. Шумаков обобщава изучаването на древните руски грамоти, а три години по-късно излизат от печат лекциите на Александър Сергеевич Лаппо-Данилевски, отнасящи се до дипломатиката на частноправните актове в Русия.[85/104] През първата половина на века в тази област работят много изтъкнати специалисти като В. И. Веретенников, С. Б. Веселовски, М. В. Шахматов, М. Н. Тихомиров, Л. В. Черепнин и пр.[86/105] Ярки представители на съветската дипломатика от по-ново време са С. М. Каштанов, А. А. Зимин, А. А. Введенски, В. И. Русанивски, Е. И. Каменцева и редица други изследователи.[87/106] В техните трудове центърът на тежестта е пренесен от формалните особености върху съдържанието на документалните материали, а самата дисциплина се разглежда като специална част на общото изворознание.
Извън руските, белоруските и украинските средновековни писмени актове определен интерес представляват документите главно на кирилица, изготвени в различни канцеларии на Балканския полуостров. И през ХХ в. продължило изучаването на „славяно-румънските“ („молдавски“, „влахо-български“) грамоти.[88/107] Били разгледани също някои български владетелски документи.[89/108] В началото на века Т. Смичиклас обнародвал поредица от документални извори за историята на Хърватско, Далмация и Словения,[90/109] през 1936 г. излязло ръководството по сръбска дипломатика на С. Станоевич; отделни автори обърнали внимание освен това на византийските влияния върху оформянето на южнославянския дипломатически материал.[91/110]
[1/20] Conring, H. Censura diplomatis quod Ludovico imperatori fert acceptum counobium Lindaviense. Helmestadii, 1672.
[2/21] Papebroch, D. Propylaeum antiquarium circa very et falsi discrimen in vetustis membranis, 1675.
[3/22] Doublet. Histoire de l’abbaye de Saint-Denys. Paris, 1625.
[4/23] Mabillon, J. De re diplomatica libri VI. In quibus quidquid ad veterum instrumentarium antiquitatem, materiam, scripturam et stilum; quidquid ad sigilla, monogrammata, subscribtiones as notas chronologicas, quidquid inde ad antiquariom, historicam, forensemque disciplinam printet, explicatur et illustrator. Accedunt commentariusde antiquis Regum Francoram Palatis… Opera et Studio Domini Johannis Mabillon. Parisorum, 1681. Второто издание, публикувано посмъртно в Париж през 1709 г. от Т. Рьоинар, съдържа изготвеното още приживе авторово допълнение – „Librorum de re diplomatica supplementum“ (Paris, 1704). Третото фолио-издание на целия труд излиза през 1789 г. в Неапол.
[5/24] Germon, P. B. De veteribus regum Grancorum diplomatibus et arte secernendi antiqua diplomata vera et falsa disceptatio. Paris, 1703; Hickes, G. Linguarum veterum septentrionalium Thesaurus grammatico-criticus et archaeologicus, I-IV. Oxford, 1705.
[6/25] Toustain, Ch. Fr., R. Fr. Tassin. Nouveau traité de diplomatique, où l’on examine les fondements de cet art: on établit des règles sur le discernement des titres, et l’on expose historiquement les caractères des bulles pontificales et des diplômes donnés en chaque siècle… Par deux Religieux Bénédictins de la congregation de St. Maur. T. 1-6. Paris, 1750-1765. Немски превод от Йох. Кр. Аделунг и Ант. Рудолф – под заглавието “Neues Lehrgebäude der Diplomatik”, Bde. 1-9. Erfurt, 1759-1769 (съдържа някои забележки и допълнения).
[7/26] Maffei, Sc. Istoria diplomatica che serve d’introduzione all’arte critica in tal materia. Mantua, 1727.
[8/27] Bessel, J. G. Chronicon Gotwicense… Tomus prodomus de Codicibus antiquis manuscriptis de imperatorum ac regum germaniae diplomatibus… Tegernsee, 1732.
[9/28] Baring, D. E. Clavis diplomatica. Hannover, 1737.
[10/29] Walther, J. L. Lexicon diplomaticum. 3. Aufl. Ulm, 1756.
[11/30] Eckhard, Chr. H. Introductio in rem diplomaticum praecipue germanicum. Jena, 1742.
[12/31] Heumann von Teutschenbrunn, Joh. Commentarii de re diplomatica imperatorum ac regum Germanorum inde a Caroli Magni temporibus adoranti, I-II. Nürnberg, 1745-1753; Commentarii de re diplomatica imperatorum ac reginarum Germaniae. Nürnberg, 1749; Joachim, Joh. Fr. Einleitung zur deutschen Diplomatik. Halle, 1748 (2. Aufl., 1754; 3. Aufl., 1785); Gatterer, Joh. Chr. Elementa, I-III (1765, 1798, 1799); Oberlin, J. J. Artis diplomaticae primae lineae in usum auditorum. Strassburg, 1788; Gruber, Gr. Lehrsystem einer allgemeinen Diplomatik, I-III. Wien, 1783-1784; Schoenemann, C. T. G. Codex für die praktische Diplomatik. 2 Bde. Göttingen, 1800-1803; Versuch eines vollständigen Systems der allgemeinen, besonders älteren Diplomatik. I-II. Hamburg, 1801-1802 (2. Aufl. Leipzig, 1818), и др.
[13/32] Brinkmeier, E. Glossarium diplomaticum zur Erläuterung schwieriger, einer diplomatischen, historischen, sachlichen oder Wörterklärung bedürftiger lateinischer, hoch- und besonders mitteldeutscher Wörter und Formeln, welche sich in öffentlichen und Privaturkunden, Capitularien, Gesetzen, Verordnungen, Zuchtbriefen, Willküren, Weisthümern, Traditions- und Flurbüchern, Heberollen, Chroniken, Rechnungen, Inschriften, Siegeln usw. des gesammten deutschen Mittelalters finden, mit urkundlichen Belegstellen versehen, Bde 1-2, Hamburg und Gotha, 1856-1863 (Neudruck; Aalen, 1969).
[14/33] За техните произведения срв. тук [§ 1] заб. 3, 4, 16. Вж. още: Tafel, G. I. F., G. M. Thomas. Urkunden zur älteren Handels- und Staatsgeschichte der Republik Venedig, I-III. Wien, 1856; Pertz, K. Diplomatum imperii. T. I. Hannover, 1872; Stumpf, K. Über die Merowinger-Diplome. – In: Historische Zeitschrift, 29, 1873, 343-407; Bruns, C. G. Die Unterschriften in den römischen Rechtsurkunden. – In: Festschrift d. Berliner Juristen-Fakultät zum 60-jährigen juristischen Doctorjubiläum von Carl Witte, 20. August 1876, Abh. d. Berl. Acad. d. Wiss. Berlin, 1876, 41-138 (също в: Kleinere Schriften, 2. Weimar, 1882, 37-118); Hartel, W. Studien über attisches Staatsrecht und Urkundenwesen, 1878; Brunner, H. Zur Rechtsgeschichte der römischen und germanischen Urkunde, I, 1880; Bresslau, H. Urkundenbeweis und Urkundenschreiber im älteren deutschen Recht. – Forschungen zur deutschen Geschichte, 26, 1886, 1-66; Chroust, A. Untersuchungen über die langobardischen Königs- und Herzogsurkunden, 1888; Rosemund, R. Die Fortschritte der Diplomatik seit Mabillon. München-Leipzig, 1898 (= Histor. Bibliothek, Bd. IV) и др.
[15/34] Fumagalli, A. Delle Istitutioni diplomatiche. T. I-II. Milano, 1802.
[16/35] Datta, P. Lezioni di Paleografia e di critica diplomatica sui documenti della Monarchia di Savoia. Torino, 1834.
[17/36] Gloria. Compendio delle lezioni teoricho-pratiche di Paleografia e Diplomatica. Padova, 1870.
[18/37] Paoli, C. Programma scolastico di paleografia latina e diplomatica, I-II. Firenze, 1883 (2 ed., Firenze, 1888-1889; немски превод от К. Ломайер – Innsbruck, 1885).
[19/38] Russi. Paleografia e diplomatica de documenti delle provincie Napoletane. Napoli, 1883.
[20/39] Diplomi imperiali ereali delle cancellerie d’Italia, éd. R. Società di storia patria. Roma, 1892. Вж. също изследванията върху сицилианските документи на: Carini, C. J. Sulla porpora e sui colore porporino nella diplomatica specialmente siciliana. – In: Nuove effemeridi siciliane, Ser. 3, vol. 10. Palermo, 1880; Garufi, C. A. I documenti inediti dell’epoca normanna in Sicilia. T. I. Palermo, 1899.
[21/40] Например: Recueil de fac-similes à l’usage de l’Ecole des Chartes. 4 séries, contenant 100 planches et textes. T. I-IV. Paris, 1800-1887.
[22/41] Срв. съставените по инициатива на Delisle, L. Catalogue des actes de Philippe Auguste. Paris, 1865; Musée des Archives départamentales. Paris, 1878; Album paléographique, ou Recueil des documents important…, par l’Ecole des Chartes. Paris, 1887, и т. н. Вж. също: Pardessus, J. M. Diplomata, chartae, epistulae, leges aliaque instrumenta ad res Gallo-Francias spectantia. Pars I (4, I). Paris, 1843-1849.
[23/42] Wailly, N. de. Éléments de paléographie pour servir à l’étude des documents sur l’histoire de France. T. I-II. Paris, 1838.
[24/43] Giry, A. Manuel de diplomatique. Diplômes et chartes – chronologie technique, éléments critiques… etc., t. I-II. Paris, 1894 (reprogr. 1925). От миналия век са също: Bordier, H. L. Du recueil des chartes mérovingiennes, notice suivi des pieces mérovingiennes inédites, 1850; Babeau, A. Les préambules des ordonances royales et l’opinion publique. – In: Acad. des sciences morales et publiques, 1896, 797-858 и др.
[25/44] Chassant. Paléographie des Chartes et de Manuscrits du 11. Au 17. Siècle. Paris, 1839. Вж. от същия автор: Dictionnaire des abrévations latines et françaises usitéedans les inscriptions lapidaires et métalliques, les manuscrits et les chartes du Moyen Age. 5 ed. Paris, 1884.
[26/45] Muñoz y Rivero. Manual di Paleografia diplomatica Española. Madrid, 1880.
[27/46] Regesta diplomatica hec non epistolaria Bohemiae et Moraviae. Pragae, 1855 sqq.
[28/47] Cusa, I. Diplomi greci et arabi di Sicilia. Palermo, 1868; Thomas, G. M., R. Predelli. Diplomatarium Veneto-Levantium sive Acta et Diplomatares Venetas graecas atique Levantis illustrantia, I-II. Venedig, 1880-1889 (тук са включени материали от 1300-1350 и 1351-1451 г., между които – документи на анадолските емирати след разпадането на Селджукската държава).
[29/48] Например съвместно издадените от Н. П. Румянцев, Н. Н. Бантыш-Каменский, К. Ф. Калайдович и др. „Собранiе государственныхъ грамотъ и договоровъ, хранящихся въ Государственной Коллегiи иностранныхъ дѣлъ“, ч. І-ІV. М., 1813-1828; ч. V. М., 1894. Вж. също: „Бѣлорусскiй архивъ древнихъ грамотъ“, ч. І. М., 1824; „Каталогъ актовъ ХІV, ХV, ХVІ и ХVІІ века, принесенныхъ въ даръ Московскому публичному музею Павломъ Александровичемъ Мухановымъ“. СПб., 1865, и др.
[30/49] Чичерин, Б. Н. Духовные и договорные грамоты великихъ и удельныхъ князей. – В: Опыты по истории русского права. М., 1856, 232-375; Утин, Б. И. Собрание важнейшихъ памятниковъ по истории древнего русскаго права. СПб., 1859; Горбунов, А. Н. Льготные грамоты, жалованные монастырямъ и церквамъ в ХІІІ-ХІV и ХV вв. – В: Архивъ историческихъ и практическихъ сведений, кн. І. СПб., 1860; кн. V. СПб., 1862; кн. VІ. М., 1869; Мейчик, Д. М. Грамоты ХІV-ХV вв. Архивъ Министерства юстиции. М., 1883; Рудиев, Л. О. Духовныхъ завещанияхъ по русс. гражд. праву въ ист. развитии. Киев, 1894; Беляевъ, П. И. Анализъ некоторыхъ пунктовъ древнерусс. завещания. М., 1897 и т. н.
[31/50] Венелин, Ю. И. Влахо-болгарскiя или дако-славянскiя грамоты. Собранныя и объясненныя Ю. В. СПб., 1840; Милетич, Л. Нови влахо-български грамоти от Брашов. С., 1896.
[32/51] Например във френския Institut de recherche et d’histoire des textes, в холандския Instituut voor middeleeuwsche geschiedenis, в мексиканския Instituto panamericano de Geografia e Historia, в Московския Държавен историко-архивен институт, в Мадридската Academia Española de la Historia, в Букурещката Şcoala superioara de arhivistică şi paleografia, в архивните школи на Марбург, Мюнхен, Прага, в университетите на Лондон, Гент, Лувен, Упсала, Лунд, Брно, Братислава, Будапеща, Киев и т. н.
[33/52] Например: Forschungen aus mitteldeutschen Archiven. Festschrift für H. Kretschmer (1953); Archivar und Historiker. Festschrift für H. O. Meisner (1956); Aus Geschichte und ihren Hilfswissenschaften. Festschrift für W. Heinemeier (Marburg, 1979); Paleografia, diplomatica et archivistica: studi in onore di Giulio Batteli (Roma, 1979) и т. н.
[34/53] Вж. също: Brandt, A. v. Werkzeug (1958); Giezsztor, A. (red). Nauki pomocznicze historii. Warszawa, 1960; Petit, P. Guide de l’étudiant en histoire ancienne. Paris, 1962; Введенсьский, А., В. Дядиченко, В. Стрельский. Допомiжнi iсторичнi дисциплiни. Короткий курс. Киiв, 1963; Антолак, Ст. Помошни исторически науки. Скопjе, 1966; Szymanski, J. Nauki pomocnicze historii. Lublin, 1968; Пронштейн, А. Н. Использование вспомогательных дисциплин при работе над историческимиисточниками. М., 1967 (2. изд., 1979); Пронштейн, А. Н., А. Т. Задëра. Методика работы над историческими источниками. М., 1977; Андреев, Й. Семинариум по средновековна българска история. Помощни исторически дисциплини. В. Търново, 1979 и др.
[35/54] Например: Hirsch, H. Reichskanzlei und Reichspolitik im Zeitalter der salischen Kaiser. – MIÖG, 42, 1927; Spangenberg, A. Kanzlwivermerke als Quelle Verwaltungsgeschichtlicher Forschung. – AUF, 10, 1928; Zatschek, H. Wibald v. Stablo. Studien zur Geschichte der Reichskanzlei und der Reichspolitik unter den älteren Staufern. – MIÖG, Erg.-Bd. 10, 1928; Heimpel, H. Aus der Kanzlei Kaiser Sigismunds. – AUF, 12, 1831; Gross, L. Geschichte der deutschen Reichskanzlei 1559-1806. Wien, 1933; Gladiss, D. v. Die Salische Kanzleischule zu Kaiserswerth. – AUF, 16, 1939; Klewitz, H.-W. Königtum, Hofkapelle und Domkapitel im 10. und 11. Jahrhundert. – AUF, 16, 1939; Fichtenau, H. v. Bamberg, Würzburg und die Stauferkanzlei. – MIÖG, 53, 1939; Hausmann, F. Reichskanzlei und Hofkapelle unter Heinrich V. und Konrad III. Stuttgart, 1956; Fleckenstein, J. Die Hofkapelle der deutschen Könige, I-II. Stuttgart, 1959, 1966; Herz, H. Die Kanzlei der Grafen von Kaufenberg-Schwarzburg von ihren Anfängen bis zur Mitte des 14. Jahrhundert, Eine paläographisch-diplomatische Untersuchung. Phil. Diss. Halle, 1963; Hoffmann, S. Urkundenwesen, Kanzlei und Regierungssystem der Herzoge von Bayern und Pfalzgrafen bei Rhein von 1180 bzw. 1214 bis 1255 bzw. 1294. Kallmünz/Opf., 1967; Klose, J. Das Urkundenwesen Abt Herrmans von Niederalteich (1242-1273), seine Kanzlei und Schreibschule. Kallmünz/Opf., 1967; Bansa, H. Studien zur Kanzlei Kaiser Ludwig des Bayern vom Tag der Wahl bis zur Rückkehr aus Italien (1314-1329). Kallmünz/Opf., 1968; Ambronn, K.-O. Verwaltung, Kanzlei und Urkundenwesen der Reichsstadt Regensburg im 13. Jahrhundert. Kallmünz/Opf., 1968; Koch, W. Die Reichskanzlei in den Jahren 1167 bis 1174. Eine diplomatisch-paläographische Untersuchung. Mit 32 Abb. Wien, 1973; Herkenrath, R. M. Die Reichskanzlei in den Jahren 1174 bis 1189. Wien, 1977 и т. н.
[36/55] Šebánek, J., S. Dušková, Z. Fiala. K počátkům listin a panovnické kancelàře v Čechàch. – In: Sbornik Historicky, 1953, N° 1; Zaoral, P. O listnèch a kancelàře markrabĕte moravskèho Vladislava Jindřicha. – In: Sbornik Matice Moravské, t. 68, 1967; Hlaváček, I. Das Urkunden- und Kanzleiwesen des böhmischen und römischen Königs Wenzel (IV.), 1376-1419. Ein Beitrag zur spätmittelalterlichen Diplomatik (Mit 37 Abb.). Stuttgart, 1970; Pojsl, M., I. Řeholka, L. Salitkova. Panovnická kancelář poslednich Přemyskovcu Václava II a Václava III. – In: Sborník archivních praci, XXIV, 2, 1974 и др.
[37/56] Krzyżaniakowa, J. Kancelaria królewska Władysława Jagiełły. Studium z dziejów kultury polit. Polski w 15 w., cz. I. Poznań, 1972; Matuz, Z. Studia nad kancelarią księcia Leszka Czarnego. Wrocław, 1975; Suchodolska, E. Kancelarie na Mazowszu w iatach 1248-1435: ośrodki zarządzania í kultury. Wyd. I. Warszawa, 1977 и др.
[38/57] Heuberger, R. Vandalische Reichskanzlei und Königsurkunden, mit Ausblicken auf die Gesamtentwicklung der frühgermanischen Herrscherurkunde. – MIÖG, Erg.-Bd. II, 1929, 76-113; Barraclough, G. The English Royal Chancery and the Papal Chancery in the Reign of Henry III. – MIÖG, 62, 1954; Schiefer, Th. Die Lothringische Kanzlei um 900. Köln, Graz, 1958; Herde, P. Beiträge zum päpstlichen Kanzlei- und Urkundenwesen im 13. Jahrhundert. Kallmünz/Opf., 1961; Enzeusberger, H. Beiträge zum Kanzlei- und Urkundenwesen der normanischen Herrscher Unteritaliens und Siziliens. Kallmünz/Opf., 1971; Bullough, D. A. The Writing Office oft he Duces of Spoleto in the Eighth Century. – In: The Study of Medieval Records. Essay in Honour of Kathleen Major, 1971, 1-21; Schwarz, B. Die Organisation kurialer Schreibkollegien von ihrer Entstehung bis zur Mitte des 15. Jahrhunderts. Tübingen, 1972; Classen, P. Spätrömische Grundlagen mittelalterlichen Kanzleien. – In: Akten des 4. Intern. Diplomatikerkongresses. Budapest, 1973; Oeberg, J. Königliche Kanzlei und Diplomatik in Schweden bis um 1250. Stockholm, 1974; Sobrequé Callicó, J. Catálogo de la cancillería de Enrique IV de Castilla, señor del principado de Cataluña. Barcelona, 1975 и т. н.
[39/58] Koechling, L. Untersuchungen über die Anfänge des öffentlichen Notariats in Deutschland. Marburg, 1925; Wiessner, H. Öffentliche Notare und Notariatskunde in Thüringen bis zum Anfang des 15. Jahrhunderts. Phil. Diss. Potsdam, 1954; Šebánek, J. Notář Otakarus V. – Časopis Matice Moravské, 67, 3, 1957; Čeští notáře na cestĕ Václava II za polskou koronou. – Studia Źródłoznawcze, 4, 1959; Engelhardt, R. Das öffentliche Notariat in den Landesherrschaften der Erzbischöfe von Magdeburg und Bischöfe von Helberstadt von den Anfängen bis zum Ausgehen des 15. Jahrhunderts. Eine Untersuchung der gesellschaftlichen Ursachen einer Rezeption sowie einer Verbreitung und Verwendung. Phil. Diss. Berlin, 1970; Dušková, S. Rudigerus notarius. – Folia diplomatica. T. I, 1971; Šebánek, J., S. Dušková. Aus der Vorgeschichte der Notariatskunde in den böhmischen Ländern. – Sbornik praci Filosofické fakulty Brnĕnské university. Rada historická „C“, č. 20, 1973; Spĕváček, J. Vabřinec Mikulašův z Dĕdic, notár Karla IV, jako markrabĕte moravského. – Sbornik historický, 20, 1973; Protonotář Velislav, přední radcé a diplomat na dvoře Karla IV. – SH, 22, 1974 и др.
[40/59] Kehr, P. F. Regesta pontificum Romanorum. Italia pontifica. Berlin, 1806; Böhmer, J. F. Regesta chronologico-diplomatica regum atque imperatorum romanorum, inde a Conrado I usque ad Heinricum VII. Frankfurt, 1831; Potthast, A. Regesta pontificum Romanorum inde ab anno p. C. natum 1198 ad annum 1304. Berlin, 1874-1875 (Graz, 1957); Bethmann, L., G. Holder-Egger. Langobardische Regesten. – Neues Archiv der Gesellschaft für ältere deutsche Geschichte, 3, 1878, 225-318; Jaffé, Ph. Regesta pontificum Romanorum ab condita Ecclesia ad annum p. C. natum 1198. Berlin, 1885-1888 (Graz, 1956); Berger, E. Les registres d’Innocent IV. Recueil des bulles. Paris, 1881-1898; Auvary, L. Les registres de Grégoire IX. Recueil des bulles de ce pape. Paris, 1890-1910 (Bibliothèque des Ecoles françaises d’Athènes et de Rome, Série II); Guiraud, J. Les registres de Grégoire X (1272-1276). Recueil des bulles de cep ape. Paris, 1802-1906; Jordan, E. Les registres de Clément IV (1265-1268). Recueil des bulles. Paris, 1893-1906; Gay, J. Les registres de Nicolas III, 1277-1280. Recueil des bulles. Paris, 1898-1916; Dorez, L., J. Guiraud. Les registres d’Urban IV. Recueil des bulles de cep ape. Paris, 1899-1929; (Roncière, Bourel de la). Les registres d’Alexandre IV, t. I: Années I et II (1254-1256). Paris, 1902; Les registres de Martin IV (1281-1285). Recueil des bulles. Paris, 1901-1913; Heckel, R. v. Das päpstliche und sizilianische Registerwesen in verschiedener Darstellung mit besonderer Berücksichtigung der Ursprünge. – AUF, 1, 1908; Brackmann, A. Regesta pontificum Romanorum. Germania pontifica. Berlin, 1910; Niese, H. Über das Register Friedrichs II. – AUF, 5, 1914; Hessel, A. Zur Geschichte der Regesten. – AUF, 10, 1928, 217-225; Gross, L. (Hrsg.). Die Reichsregisterbücher Kaiser Karls V. Wien, 1930; Kempf, F. Die Register Innozenz‘ III. Rom, 1945; Forstreuter, K. Zur Frage der Registerführung in der zentralen Deutschordenskanzlei. – In: Archival. Zeitschrift, 52, 1956 и т. н.
[41/60] Hall, H. A formula book of English official historical documents, I-II. Cambridge, 1908-1909; Schmeider, B. Über Briefsammlungen des frühen Mittelalters in Deutschland und ihre kritische Verwendung. Lund, 1926; Zatschek, H. Studien zur mittelalterlichen Urkundenlehre. Konzept, Register und Briefsammlung. Berlin, 1929 (Neudruck: Aalen, 1974); Ladner, G. Formularbehelfe in der Kanzlei Friedrichs II. und die „Briefe des Petrus de Vinea“. – MIÖG, Erg. Bd. 12, 1933; Erdmann, C. Untersuchungen zu den Briefen Heinrichs IV. – AUF, 16, 1939; Hausmann, F. Formularbehelfe der frühen Stauferkanzlei. – MIÖG, 58, 1950; Wendehorst, A. (Hrsg.). Tabula formarum curie episcopi. Das Formularbuch der Würzburger Bischofskanzlei v. ca. 1324. Würzburg, 1955; Dušková, S. Formulář Tobiaše z Behynĕ ve svĕtle listin pražských biskupu. – SPFFBU, XIV, č. 12, 1965; Richter, G. Lagerbücher- oder Urbarlehre: hilfswissenschaftliche Grundzüge nach Würtemberg. Quellen. Stuttgart, 1979 и др.
[42/61] Mommsen, Th. Sanctio Pragmatica. – Zeitschrift der Savigni-Stiftung, Rom. Abt., 25, 1904, 51-54 (= Gesamm. Schr., II. Berlin, 1905, 426-428); Bell, H. I. The Greek Papyrus Protocoll. – Journal of Helenic Studies. London, 37, 1917, 57-58; Niedermayer, H. Über die antike Protokoll-Literatur. Diss. Phil.Göttingen, 1918; Gardthausen, V. Protokoll. – Zeitschrift des deutschen Vereins für Buchwesen und Schrifttum, 2, 1919, 91-106; Getzeny, H. Stil und Form der ältesten Papstbriefe bis auf Leo d.Gr. Diss. Phil. Tübingen, 1922; Kübler, B. Subscriptio. – RE, IV A 1, 1931, 490-501; Roller, O. Das Formular der paulinischen Briefe, ein Beitrag zur Lehre von antiken Briefe. 1933; Krusch, B. Studien zur fränkischen Diplomatik. Der Titel der fränkischen Könige. - Abhandlungen der Preuss. Akad. der Wissenschaften, phil.-hist. Kl., 1937, 1; Colonja Ruiz, J. Valor literario de les préambulos de la cancilleria real catalono-aragonésa en el siglo XV. – Boletin de la Real Academia de Buenas Letras de Barcelona, 26. Barcelona, 1956; Fichtenau, H. Nôte sur l’origine du préambuledans les diplômes médiévaux. – Moyen âge, 62, 1-2. Bruxelles, 1956; Arenga. Spätantike und Mittelalter im Spiegel von Urkundenformeln. – MIÖG, Erg.-Bd. 18, 1957; Zöllner, W. Die Arenga in den Urkunden der Bischöfe von Halberstadt von den Anfängen bis zur Mitte des 13. Jahrhunderts. Die halberstädter Ars dictandi aus den Jahren 1193-1194. Phil. Diss. Halle, 1959; Arengeninitien von Bischöfsurkunden des 9.-14. Jahrhunderts aus den Kirchenprovinzen Mainz und Magdeburg. – Wissenschaftliche Zeitschrift der Martin-Luther-Universität, Halle-Wittenberg, 13, 1964; Santifaller, L. Über die Verbal-Invokation in Urkunden. – In: Sitzungsberichte d. Österr. Akad. d. Wiss. Kommission f. Byzantinistik. Institut f. Byzantinistik der Universität Wien. Wiener Byzantinische Studien, I); Heidrich, I. Titular und Urkunden der arnulfingischen Hausmeier. – In: Archiv für Diplomatik…, 11-12, 1965-1966, 71-278; Wolfram, H. Intitulatio, I: Lateinische Königs- und Fürstentitel bis zum Ende des 8. Jahrhunderts. – MIÖG, Erg.-Bd. 21, 1967; Riedmann, J. Die Beurkundung der Verträge Friedrich Barbarossas mit italienischen Städten. Studien zur diplomatischen Form von Vertragsurkunden im 12. Jahrhundert. Wien, 1973 и т. н.
[43/62] Brandi, K. Der byzantinische Kaiserbrief aus St. Denis und die Schrift der frühmittelalterlichen Kanzleien. – AUF, 1, 1908, 5-86; Ein lateinischer Papyrus aus dem Anfang des 6. Jhs. und die Entwicklung der Schrift in den älteren Urkunden. – AUF, 5, 1914, 269-288; Mallon, J. L’écriture de la chancellerie impériale romaine. – Acta Salmanticensia, Ser. Filosofia y Letras, IV, 2, 1948, 1-35; Marichal, R. L’écriture de la chancellerie impériale. – Aegyptus, 32, 1952, 336-350; Hector, L. Ch. The Handwriting of English Documents. London, 1958; Малов, В. Н. Дипломатическое письмо во Франции н ХVІІ вл и институт государственных секретарей. - Средние века, вып. 29, М., 1966; Langhof, P. Die Entwicklung der Urkundenschriften vom 12. Bis 16. Jahrhundert am Beispiel der Kanzleien der Pommerschen Herzöge. Phil. Diss. Berlin, 1970; Koch, W. Die Schrift der Reichskanzlei im 12. Jahrhundert (1125-1190). Untersuchungen zur Diplomatik der Kaiserkunde. Wien, 1979; Таценко, Т. Н. Палеография немецких документов ХІV в. – Вспомогательные исторические дисциплины, 11, 1979; Палеография немецких документов ХVІІ в. – Пак там, 12, 1981 и т. н.
[44/63] Brandi, K. Urkundenforschung. – AUF, 2, 1909; Urkunden und Akten. Leipzig, 1913; Ravenna und Rom, neue Beiträge zur rämisch-byzantinischen Urkunde. – AUF, 9, 1924, 1-38; Erben, W., L. Schmitz, O. Redlich. Urkundenlehre, I. Teil. München, 1907; Redlich, O. Geschäftsurkunde und Beweisurkunde. – MIÖG, Erg.-Bd. 6, 1901 (= Sickel Festschrift); Allgemeine Einleitung zur Urkundenlehre. – In: Bellow-Meineckes Handbuch, Teil I. München-Berlin, 1907, 3-36; Fortschritte der Urkundenlehre. – MIÖG, 41, 1926; Voigt, K. Beiträge zur Diplomatik der langobardischen Fürsten von Beneveni, Capua und Salerno (seit 774). Diss. Phil. Göttingen, 1902; Bresslau, H., H. Bloch, M. Meyer, R. Holtzmann. Die Urkunden Heinrichs II. und Arduins. Hannover, 1900-1903; Bresslau, H., H. Wibel, A. Hessel. Die Urkunden Konrads II. mit Nachträgen zu den Urkunden Heinrichs II. Hanover-Leipzig, 1909; Bresslau, H., P. F. Kehr. Die Urkunden Heinrich III. Berlin, 1931; Mühlbacher, E., A. Dopsch, J. Lechner, M. Tangl. Die Urkunden Pipins, Karlmanns und Karls d. Gr. Hannover, 1906; Fass, B. Studien zur Überlieferungsgeschichte der römischen Kaiserurkunde. – AUF, 1, 1908, 185-272; Kehr, K. A. Die Urkunden der normanisch-sizilischen Könige. Innsbruck, 1902; Steinwenter, A. Beiträge zum öffentlichen Urkundenwesen der Römer, 1915; Schubart, W. Bemerkungen zum Stile hellenistischer Königsbriefe. – In: Archiv f. Pap. Forschung, 6, 1920, 324-347; Ottenthal, E. v., H. Hirsch. Die Urkunden Lothars III. und der Kaiserin Richenza. Berlin, 1927; Wilcken, U. Zu den Kaiserreskripten. – Hermes, 55, 1920, 1-42; Über antike Urkundenlehre. – Papyri und Altertumswissenschaft. Münchner Beiträge z. Papyrusforschung und antiken Rechtsgesch., 19, 1934, 42-61; Schröter, F. De regum hellenisticorum epistulis in lapidibus quaestiones stilisticae. Diss. Phil. Leipzig, 1931; Kehr, P. F., Th. Schieffer. Urkunden der deutschen Karolinger, Bde. 1-3. Berlin, 1934-1940 (Kehr), Bd. 4, 1960 (Schieffer); Krusch, B. Studien zur fränkischen Diplomatik. Berlin, 1937; Erdmann, C. Studien zur Briefliteratur Deutschlands im 11. Jahrhundert. – In: Schriften der Monumenta Germ. Hist., Bd. 1, 1938 (Neudruck: 1952); Erdmann, C., N. Fickermann (Hrsg.). Briefsammlungen aus der Zeit Heinrichs IV. – In: Mon. Germ., Briefe der deutschen Kaiserzeit, Bd. 5, 1950; Pivec, K. Stil- und Sprachentwicklung in mittelalterlichen Briefen vom 8.–12. Jahrhundert. – MIÖG, Erg.-Bd. 14, 1939; Die Stellung der Hilfswissenschaften in der Geschichtswissenschaft. – MIÖG, 54, 1940; Hirsch, H. Zur Frage des Auftretens der deutschen Sprache in den Urkunden und die Ausgabe der Urkundentexte. – MIÖG, 52, 1938; Methoden und Probleme der Urkundenforschung. – MIÖG, 53, 1939; Hirsch, H. Aufsätze zur mittelalterlichen Urkundenforschung. Mit einem Vorwort hrsg. v. Theodor Meyer (Reprogr. Nachdruck) Köln, Graz, 1965. Вж. също изложената в предишните бележки специална литература.
[45/64] Philippi, F. Einführung in die Urkundenlehre des deutschen Mittelalters. Bonn u. Leipzig, 1920; Heuberger, R. Allgemeine Urkundenlehre für Deutschland und Italien (1921).
[46/65] Meisner, H. O. Aktenkunde: Ein Handbuch für Archivbenutzer mit besonderer Berücksichtigung Brandenburg-Preußens (1935). Това произведение излиза и през 1950 г. в разширен вариант.
[47/66] Meisner, H. O. Urkunden- und Aktenlehre der Neuzeit. Leipzig, 1950 (2. Aufl., 1952); Bemerkungen zur Archiv- und Aktenkunde. – In: Archivarbeit und Geschichtsforschung (1952); Das Begriffspaar Urkunden und Akten. – In: Forschungen aus mittelalterlichen Archiven. Festschrift zum 60. Geburtstag von H. Kreischmar. Berlin, 1953; Archivalienkunde vom 16. Jahrhunderts bis 1918. Leipzig, 1969.
[48/67] Kobuch, M. Diplomatik und Archivpraxis. – Archivmitteilungen, 1962, N° 4; Zöllner, W. Die Urkunden und urbariellen Aufzeichnungen des Augustiner-Chorherrenstifts Hamersleben. Phil. Habil.-Schrift. Halle, 1962; Die Papsturkunden des Staatsarchivs Magdeburg vom Innozenz III. bis zu Martin V. – In: Wiss. Beitr. d. Martin-Luther-Universität, 13. Halle-Wittenberg, 1966; Hartmann, J. Urkundenlehre (Diplomatik). – In: Einführung in das Studium der Geschichte, hrsg. v. W. Eckermann u. H. Mohr. Berlin, 1966; Hartmann, J., R. Engelhardt. Zur Frage der Anwendung des Provenienzprinzips auf Urkundenbestände. – In: Archivmitteilungen, XI, 3, 1964; Tangl, M. Das Mittelalter in Quellenkunde und Diplomatik. – In: Ausgewählte Schriften, Bde. I-II. Berlin, 1966.
[49/68] Schmidt, G. Aktenkunde des Staates (mit Beispielsammlung und Erläuterungen), 3 Hefte. Berlin, 1959; Aktenkunde. – In: Einführung in das Studium d. Geschichte. Berlin, 1966; Neuss, E. Aktenkunde der Wirtschaft. Teil 1, Kapitalistische Wirtschaft; Teil 2, Volkseigene Wirtschaft. Berlin, 1954, 1956; Brachmann, B. Die Schriftgutverwaltung in Staat und Wirtschaft. Berlin, 1965; Informationskunde der Wirtschaft. Teil 1, Sozialismus; Teil 3, Kapitalismus; Lehrmaterial für das Fernstudium. Potsdam, 1968, 1969.
[50/69] Ohnsorge, W. Die Konstantinische Schenkung und die Anfänge der kurialen römischen Kaiseridee. – In: Zeitschrift d. Savigny-Stift. f. Rechtsgesch. Germ. Abt., 68, 1951, 78-108; Foerster, H. Urkundenlehre in Abbildungen. Bern, 1951; Beispiele mittelalterlicher Urkundenkritik. – In: Archival. Zeitschrift, 50-51, 1955; Papritz, J. Grundlagen der Archivwissenschaft. – In: Archival. Zeitschrift, 52, 1956; Brandt, A. v. Vorbemerkungen zu einer mittelalterlichen Aktenlehre. – In: Archivar und Historiker. Festschrift für H. O. Meisner, 1956; Dülfer, K. Urkunden, Akten und Schreiben in Mittelalter und Neuzeit. – In: Archival. Zeitschrift, 53, 1957; Fuhrmann, H. Die Fälschungen in Mittelalter: Überlegungen zum mittelalterlichen Wahrheitsbegriff. – Hist. Zeitschr., 197, 1963, 529-554; Steinacker, H. Traditio cartae und traditio per cartum – ein Kontinuitätsproblem. – AD, 5-6, 1959-1960, 1-72; Debus, K. H. Studien zu merowingischen Urkunden und Briefen. Untersuchungen und Texte. – AD, 13, 1967, 1-109; 14, 1968, 1-192; Herde, P. Römisches und kanonisches Recht bei der Verfolgung der Fälschungsdelikte im Mittelalter. – Traditio, 21, 1965, 291-362; Zur Audientia litterarum centradictorum und zur „Reskripttechnik“. – Archivalische Zeitschrift, 69, 1973, 54-90; Brühl, C. Chronologie und Urkunden der Herzoge von Spoleto. – In: Quellen und Forschungen aus italienischen Archiven und Bibliotheken, 51, 1972, 1-92; Pilz, E. Supplikensignatur und Briefexpedition an der römischen Kurie im Pontifikat Papst Calixts III. Tübingen, 1972.
[51/70] Santifaller, L. Die Verwendung des Liber Diurnus in den Privilegien der Päpste von den Anfängen bis zum Ende des 11. Jahrhunderts. – MIÖG, 49, 1935, 225-366; Urkundenforschung. Methoden, Ziele, Ergebnisse. Wien, 1937 (2. Aufl., Weimar, 1967); Beiträge zur Geschichte der Beschreibstoffe im Mittelalter mit besonderer Berücksichtigung der päpstlichen Kanzlei, I. – MIÖG, Erg.-Bd. 16, H. 1. Graz-Köln, 1953; Über Papierrollenals Beschreibstoff. – In: Mélanges E. Tisserant, 5 (Studi e Testi, 235). Città del Vaticano, 1964, 361-371; Über späte Papyrusrollen und frühe Pergamentrollen. – In: Speculam Historiae. Freiburg/B.-München, 1965, 117-133; Fichtenau, H. Das Urkundenwesen in Österreich vom 8. bis zum frühen 13. Jahrhundert. – MIÖG, Erg.-Bd. 23, 1971; „Politische“ Datierungen des frühen Mittelalters. – MIÖG, Erg.-Bd. 24, 1973, 453-548 (Intitulatio II, hsg. V. H. Wolfram); Urkundenforschung. Stuttgart, 1977 (= H. Fichtenau: Beiträge zur Mediavistik, 2).
[52/71] Chartae Latinaeantiquiores. Facsimile-edition oft he Latin Chartes prios tot he 9th century. Ed. by Albert Bruckner und Rob-Marichal, I-IV. Olten and Lousanne, 1954-1967; Diplomata Carolinorum. Hrsg. unter d. Patronat der Allgemeinen Geschichtsforschenden Gesellschaft der Schweiz und des Mediävistischen Instituts der Universität Freiburg / Schweiz von Albert Bruckner, I-IV. Basel, 1969-1974; Goessi, A. Das Urkundenwesen der Bischöfe von Basel im 13. Jahrhundert (1216-1274). Basel, 1974 (= Quellen und Forschungen zur Basler Geschichte, 5).
[53/72] Prou, M. Recueil des actes de Philippe Ier, roi de France. Paris, 1908; Lauer, Ph., Ch. Samaran, M. Prou. Les diplômes origine des Mérov. Paris, 1908; Giry, A., M. Prou, G. Tessier. Recueil des actes de Charles le Chauve, roi de France (840-877), I-III. Paris, 1943, 1952, 1955; Sochnée, F. Catalogue des actes d’Henri I, roi de France. Paris, 1907; Halphen, L., F. Lot. Recueil des actes de Lothaire et de Louis V, rois de France (954-987). Paris, 1908; Lauer, Ph. Recueil des actes de Louis IV, roi de France (936-954). Paris, 1914; Recueil des actes de Charles III le Simple, roi de France (893-923), I-III. Paris, 1940, 1949, 1950; Poupardin, R. Recueil des actes des rois de Provence (855-928). Paris, 1920; Levillain, L. Recueil des actes de Pèpin I et Pèpin II, rois d’Aquitaine (814-848). Paris, 1926; Newman, W. M. Catalogue des actes de Robert II, roi de France (996-1031). Paris, 1937.
[54/73] Bouard, A. de. Manuel de diplomatique française et pontificale, t. I. Diplomatique générale; t. II. L’acte privée. Paris, 1929, 1948.
[55/74] Bonenfant, P. Course de diplomatique. L., 1941 (2. éd., Liége, 1947); L’influence byzantine sur les diplômes des Carolingiens. – In: Mélanges H. Grégoire, III (Annuaire Inst. Phil. et Hist. Or. et Slav., 11). Bruxelles, 1951, 61-77; Tessier, G. Diplomatique. – In: Encyclopédie de la Pléiade. L’Histoire et ses methods. Volume publié sous la direction de Ch. Samaran. Paris, 1961, 633-676; La diplomatique. 2 éd. Paris, 1962.
[56/75] Kieft, Co van de. Etude sur le chartier et la seigneurie du prieuré de la Chapelle-Aude (11-13 siècle). Assen, 1960. Stiennon, J. L’Ecriture diplomatique dans le diocese de Liege du XI au milieu du XIII. sciècle. Reflet d’une civilisation. Paris, 1960; Poulle, E. Paléographie des écritures cursives en France du XV au XVII siècle. Recueil de fac-similés de documents parisiens avec leur transcription, préc. d’un introduction. Genéve, 1966 и т. н.
[57/76] Modica, M. Diplomatica. Milano, 1941; Brezzi, P. La diplomatica pontifica. Milano, 1942.
[58/77] Вж. например: Orlandelli, G. Il sindacato del podesta. La scrittura da Cartulario di Ranieri da Perugia e la trad. Tabellionale bologaese del Secolo 12. Bologna, 1963.
[59/78] Mazzoleni, J. Lezioni di paleografia e diplomatica, vol. 1. Napoli, 1960; Scuola di paleografia, diplomatica e archivistica dell’Archivio di Stato di Napoli. Esempi di scritture dell’Età romana. Napoli, 1962; Lezioni di paleografia, diplomatica e scienze ausiliarie, vol. 2. Napoli, 1966.
[60/79] Lazzarini, V. Scritti di paleografia e diplomatica, 2 ed. Padova, 1969; Costamagna, G. Studi di paleografia e diplomatica. Roma, 1972. Вж. също Vismara, G. Gli editti, dei re Vandali. – In: Studi in onore di G. Scherillo, 2, 1972, 859-878.
[61/80] Floriano, A. C. Curso general de paleografia y diplomatica españolas, v. 1-2. Oviedo, 1946; Diplomatica Española del period astur, v. 1-2. Oviedo, 1949-1951.
[62/81] Canellas Lopez, A. Colección diplomatica de San Andrés de Fanlo (958-1270). Zaragoza, 1964.
[63/82] Hall, H. Studies in English Official Historical Documents. Cambridge, 1908. Вж. от същия автор “A formula book” (срв. тук бел. 41/60).
[64/83] Срв. тук бел. 38/57 и 43/62.
[65/84] Muller, S., J. A. Feith, R. Fruin. Handleiding voor het Ordenen en Beschrijven van Archieven. 2 ed., 1920 (немски превод от Р. Кайзер – в 1905 г.).
[66/85] Вж. например: Hoebeke, M. De middeleeuwse oorcondentaal te Oudenaarde, 13. Eeuw. - ± 1500 (spelling en Klankleer). Gent, 1968 (= Koninklije Vlaamse Academiee Voor Taal- en Letterkunde, 11, 3).
[67/86] Например в трудовете на Erslev, K. Historik teknik. København, 1911; Steenstrup, J. Nogle Novedtraek af Skriftarternes Histoire eg Diplomatiken… København, 1915 и др.
[68/87] Ljungfors, Å. Bidragtill svensk diplomatik före 1350. Lund, 1955; Brattoe, O. L’Anthroponymie et la diplomatique. Göteborg (= Göteborgs Universitets Arsskrift – 62, 3); Schück, H. Rikets brev och registeri arkivbildande, kansliväsen och tradition inom den medeltida svenska Statsmakten. Stockholm, 1976 и т. н.
[69/88] Szentpétery, I. Magyar oklevéltan. Budapest, 1930.
[70/89] Sacerdoţeanu, A. Despre editarea documentelor. Bucureşti, 1932, extras din „Archivele Olteniei“, X, 54, Craiova, 1931 (Şcoala superioară de archivistică şi paleografie. Cursul de diplomatică, I); Andreanum şi alte acte, extras din „Ţăra Bîrsei”, VII, 1-4. Braşov, 1935 (Şcoala superioară…, V); O diploma de îndobilare din Haţeg, extras din ŢB, IX, 2. Braşov, 1937 (Şcoala superioară…, IX); Lăzărescu, E. C. Notă despre documentele Ţării Birsei şi Cavalerii teutoni, extras din ŢB, VI, 4. Braşov, 1934 (Şcoala superioară…, III). Вж. също: Curca, D. Observaţii pe marginea documentelor latin româneşti. – Apulum, II, 1943-1945, 215-250; Pal, F. Diplomatica latinăcu referire la Transilvania. – Un: Documente privind istoria Românici. Bucureşti, 1956; Sacerdoţeanu, A. Cancelaria mitropolitei Ţării Româneşti şi slujitorii ei pînă la 1830. – Glasul biserici, 18. Bucureşti, 1959, 542-586; Bogdan, D. P. Acte false atribuite lui Alexandru cel Bun. – Revista archivelor, 8, 2, 1965, 46-82 + 9 facs.; Şimanski, L. Falsificarea parţială a unni document din vremea lui Alexandri cel Bun. – RA, 33, 3, 1971, 479-488 + 4 facs.; Un pretius act moldovenesc de la Iuga Voievod. – RA, 36, 1-2, 1974, 297-305 и др. Вж. тук бел. 88/107.
[71/90] Maleczyński, K. Zarys dyplomatyki polskiej wieków średnich, cz. 1. Warszawa, 1951.
[72/91] Grzegorz, M. Analiza dyplomatyczno-sfragistycznadokumentów traktatu toruńskiego 1466 r. Torzń (Poznan), 1970; Mieszkowski, K. Studia nad dokumentami katedry krakowskiej XIII wieku. Początki kancelarii biskupskiej. Wrocław, 1974; Sułkowska-Kurasiowa, I. Dokumenty królewskie i ich funkcija w państwie polskim za Audegawenów i pierwszych Jagellonów 1370-1440. Wyd. I. Warszawa, 1977. Вж. тук бел. 37/56.
[73/92] Вж. тук бел. 27/46.
[74/93] Codex diplomaticus et epistolaris regai Bohemiae. Pragae, 1904 sqq.
[75/94] Zatschek, H. Beiträge zur Diplomatik der mährischen Immunitätsurkunden. Prag, 1931; Stloukal, L. Česká kancelář dvorská 1599-1608. Praha, 1931; Šebánek, J. Kapitoly z české diplomatiky. – Časopis Matice Moravske, 66, 1944-1946; Huščava, A. K problému puvodu Jana Literata z Madočian. – In: Historica Slovaca, III-IV, 1945-1946; „Archivní přiručka. Sbornik přednášek o archivní praxi“. Praha, 1948 и др.
[76/95] Šebánek, J. Das Verhältnis zur Urkunden als methodischen Faktor der diplomatischen Arbeit. – SPFFBU, Řada historická „C“, VIII, 6, 1959; Möglichkeiten der Weiterentwicklung der Diplomatik im Rahmen der historischen Mediävustuk. – In: XII. Congrès international des sciences historiques, Vienne 29 août – 5 septembre 1965. Rapports, t. IV. Wien, 1965; Zur Problematik der gegenwärtigen diplomatischenMediävistik, einer internationalen Kommission für Diplomatik und ihres Arbeitsprogramms. – SPFFBU, XIX, 17, 1970; Šebánek, J., S. Duškova. Panovnická a biskupská listina v českem státĕ doby Václava I. Praha, 1961; Das Urkundenwesen Königs Ottokars II. von Böhmen. – Arch. f. Diplomatik, 14, 1968; 15, 1969; Marsina, R. Tri state zu slovenskej diplomatiky. – HŠ, III, 1957; Diplomatická medievistika na slovensku (predmet, stav a úlohy). – Slovenska archivistika, II, 1, 1967; Pražák, J. Ke kritice českych aktů XII století. – Sborník archivních prací, VIII, 1, 1958; Rožíření aktů v přemyslovských Čechách. K počátkům České listiny. – In: Collactanea opusculorum ad iuris historiam spectautium Venceslav Vanĕček septuagenario ab amicis disciplisque oblate. Pragae, 1975; Hlaváček, I. Studiĕ’ĕe k diplomatice Václava IV. – In: Zápisky katedry československých dĕjin a archivniho studia, IV, 1960; Fiala, Z. Panovnické listiny, kancelář a zemský soud za Přemysla II (1247-1253-1278). – SAP, I, 1, 1951; K počátkum listin v Čechách. – Sborník historický, I, 1953; Vojtíšek, V. O vývoje netody diplomatické a jejich potřebách. – SH, II, 1957; Šimiček, Z. Nĕkolik poznámek ke zpracováni starši česke diplomatiky, předevšim mĕstské. – Československý časopis historicky, V, 2, 1957; Nový, R. Listina pražských biskupů NI-NIV století (diplomaticko-správni rozbor). – Acta Universitatis Carolinae, Philosophiae et historica, 1960, 5; Polák, S. Trhové knihy českých poddanských mĕst v I. polovinĕ 16. Století. – SAP, XVIII, 2, 1968; Savardina, M. Lenní listiny biskupa Bruna. – SAP, XXIV, 2, 1974 и т. н.
[77/96] Hlavaček, I. Diplomatik, Paläographie und Epigraphik in der Tschechoslowakischen Republik. – MIÖG, 64, 1956; Žudel, J., J. Novák. Přiručka diplomatiky, sfragistiky a heraldiky. Bratislava, 1956; Medvecký, L. Pomocné vedy historické. Bratislava, 1956 (2. vyd., 1958; 3. vyd., 1965); Šebánek, J. Pomocné vedy historické v ČSR 1945-1956. – ČsČH, V, 1, 1957; Šebánek, J., J. Pražak, S. Duškova. Studie k česke diplomatice doby přemyslovské. Praha, 1959; Československá diplomatika, dil 1. Praha, 1965; Fiala, Z. Pomocné vĕdy historické v ČSR 1960-1969. – Archivni časopis, 1970, č. 3; Lehotská, D. Priručka diplomatiky. Bratislava, 1972; Krzyżaniakowa, J. Nauki pomocnicze historii w Czechoslowacji w okresie powojennym. – Studia Żródłoznawcze, V, 1960; Королев, Г. И. Современные исследования по дипломатике в Чехословакии. – В: Актовое источниковедение. М., 1979.
[78/97] Codex diplomaticus et epistolaris Slovaciae. Bratislavae, 1971 sqq.
[79/98] Fiala, Z. Diplomatika jedna nebo dvĕ? Nĕkolig úvach. – AČ, 1960, č. 1; Na závĕr diskuse o novodobé diplomatice. – AČ, 1962, č. 2; Lehotská, D. Problémy novovekej diplomatiky na Slovensku. – SAP, XVIII, 1, 1967; Maček, J. Problém klasifikacie documentů s nejnov s nejnovĕjšího období (přispĕvek k problematice novovĕkéj diplomatiky a vydávání edice). – SAP, XVII, 1, 1967 и др.
[80/99] Вж. например: Dölger, Fr. Beiträge zur Geschichte der byzantinischen Finanzverwaltung bes. des 10. und 11. Jahrhunderts. – Byzantinisches Archiv, 9, 1927; Facsimiles byzantinischer Kaiserurkunden. München, 1931; Chronologisches und diplomatisches zu den Urkunden des Athosklosters Vatopedi. Leipzig, 1940; Mönchsland Athos. München, 1943; Aus den Schatzkammern des heiligen Berges. 115 Urkunden und 50 Urkundensiegel aus 10. Jahrhunderten. Hrsg. v. F. Dölger, 2 Bde. München, 1948; Byzantinische Diplomatik. 20 Aufsätze zum Urkundenwesen der Byzantiner. München, 1956; Regesten und Kaiserurkunden des Oströmischen Reiches von 565 bis 1453, 1-5. München-Berlin, 1924-1965 (= Corpus der griechischen Urkunden des Mittelalters und der neueren Zeit, Reihe A, Abt. 1); Die byzantinische und mittelalterliche serbische Herrscherkanzlei. – In: Rapports XXIe Congrès International des Etudes Byzantines (Ochride, 1961), IV, 83-103; Ein Echtheitsmerkmal des byzantinischen Chrysobulls. – Acta Antiqua Acad. Sci. Hung., 10, 1962, 99-105; Zur Unterfertigung byzantinischer Chrysobulloi Logoi. – Sitzungsber. d. Bayer. Akad. d. Wiss., Phil.-hist. Kl. München, Jhg. 1964, H. 10; Vierzig Jahre Corpus der griechischen Urkunden bei der Bayerischen Akademie der Wissenschaften. Bericht 1924-1964. – Sitzungsber. d. Bayer. Akad. d. Wiss., Phil.-hist. Kl., 1964, H. 12. München, 1965 и др.
[81/100] Rouillard, G. Note de diplomatique byzantine. – Byzantion, 8, 1933, 117-124; Zilliacus, H. Zum Stil und Wortschatz der byzantinischen Urkunden und Briefe. – In: Akten d. VIII. Internat. Kongr. f. Papyrologie, Wien, 1955 (Mitteilungen aus der Papyrussammlung der österreichischen Nationalbibliothek, N. S., 5 Folge). Wien, 1956, 157-165; Klaffenbach, G. Bemerkungen zum griechischen Urkundenwesen. Berlin, 1960; Browing, R. Notes on Byzantine prooimia. Wien – Graz – Köln, 1966 (= WBS, 1, Suppl.); Ferjančić, B. Notes de diplomatique byzantine. – Zbornik Rafova Vizant. Instituta. Beograd, 10, 1967, 251-296; Dölger, F., J. Karayannopulos. Byzantinische Urkundenlehre, I. Die Kaiserurkunden. München, 1968; Karayiannopulos, I. E. Vizantini diplomatiki, II. Elliniki ekdosis, I. Thessaloniki, 1972 (с библ.) и т. н.
[82/101] Наместничьи, губные и земские уставные грамоты Моск. государства. М., 1909; Грамоты Великого Новгорода и Пскова. М.-Л., 1949; Духовные и договорные грамоты великих и удельных князей ХІV-ХVІ вв. М.-Л., 1950; Акты феодального земевладения и хозяйства ХІV-ХVІ вв., ч. 1-3. М., 1951, 1956, 1961; Акты социально-экономической истории Северо-Восточной Русси конца ХІV – начала ХVІ в., т. І-ІІІ. М., 1952-1964; Смолянские грамоты ХІІІ-ХІV веков. М., 1963; Грамоты ХІV ст. Упорядкования, вступна стаття, коментарi i словнички-покажчики. Пещак, И. М. Киïв, 1974; Грамоты аббатства Сент-Антуан ХІІІ-ХVІІІ вв. Каталог (состав. Е. В. Бернадская). Л., 1974 и др.
[83/102] Лихачев, Н. П. Дипломатика (Из лекции, читанных в С.-Петербургском Археологическом институте). СПб., 1901; Из лекции по дипломатике, читанных в императорском Археологическом институте. СПб., 1905-1906; Ардашев, Н. Н. Дипломатика, литогр. курс. 1905; Дипломатика. Лекции, читанные в 1907/1908 уч. г. проф. Н. Н. Ардашевым. М., 1908.
[84/103] Шахматов, А. А. Исслѣдованiе о Двинскихъ грамотахъ ХV в., ч. I-II. СПб., 1903; Бахрушин, С. В. Духовные и договорные грамоты князей великих и удельных. М., 1909; Лукомский, В. Жалованные грамоты ХVІІ и ХVІІІ вв. – Старые годы, 1913 и др.
[85/104] Лаппо-Данилевский, А. С. Очерк русской дипломатики частных актов. Лекции, читанные слушателям „Архивных курсов“ при Петроградском Археологическом институте в 1918 г. Петроград, 1920. Вж. от същия автор: Методология истории, вып. І. Пг., 1923; вып. ІІ. Пособие к лекциям читанным студентам С.-Петербургского университета в 1910/1911 году. СПб., 1913.
[86/105] Трусевич, Я. И. Западная и русская дипломатика и сфрагистика древнего Востока. СПб., 1907; Веретенников, В. И. К вопросу о методах изучения древнерусских частноправовых актов. – В: Историческое обозрение, т. 21. Сборник статей посвященных А. С. Лаппо-Данилевскому. Пг., 1916; Коробков, Н. Русская дипломатика. Краткий очерк. – Архивное дело, 1940, № 1; Тихомиров, М. Н. О частных актах в Древней Руси. – Исторические записки, 17, 1945; Черепнин, Л. В. Русские феодальные архивы ХІV-ХV вв., ч. І-ІІ. М.-Л., 1948-1951; А. С. Лаппо-Данилевский – буржуазный историк и источниковед. – Вопросы истории, 1949, № 8; У истоков архивоведения и актового источниковедения („практической дипломатики“) в России. (Восточные архивы и судебная экспертиза документов в ХV – начале ХVІ вв.). – Вопросы архивоведения, 1963, № 1 и т. н.
[87/106] Каштанов, С. М. К вопросу о классификации и составлении заголовок жалованных грамот. – Исторический архив, 1956, № 3; Жалованные и указанные грамоты как источник по истории феодального иммунитета на Руси в первой половине ХVІ в. Автореферат диссертации на соискание ученой степени кандидата исторических наук. М., 1958; Иммунитетные грамоты 1534 – нач. 1538 г. как источник по истории внутр. политики в период регентства Елены Глинской. – Проблемы источниковедения. М.-Л., 1959; Дипломатика как специальная историческая дисциплина. – Вопросы истории, 1956, № 1; Дипломатический состав древнерусского акта. – Вспомагательные исторические дисциплины, 2, 1969; Очерки русской дипломатики. М., 1970; Зимин, А. А. О хронологии договорных грамот Вел. Новгорода с князъями ХІІІ-ХV вв. – Проблемы источниковедения, 5, 1956; О хронологии духовных и договорных грамот великих и удельных князей ХІV-ХV вв. – Пробл. источн., 6, 1958; Методика издания древнерусских актов. М., 1959; О методике актового источниковедения в работах по истории местного управления России первой половине ХVІ в. – Вопр. архивовед., 1962, № 1; К изучению фальсификации актовых материалов в Русском государстве ХVІ-ХVІІ вв. – Труды московского государственного историко-архивного института, 17, 1963; О дипломатике жалованных грамот Иосифо-Волоколамского монастыря ХVІ в. – В: Актовое источниковедение. Сборник статей. М., 1979; Носов, Н. Е. „Новое“ направление в актовом источниковедении. – Проблемы источниковед., 10, 1962; О статистическом методе в актовом источниковедении. – Вопр. архивовед., 1962, № 4; Введенский, А. А. Лещция по документальному источниковедению истории СССР (Дипломатика). Киев, 1963; Вспомогательные исторические науки в работе архивистов. – Вопр. архивовед., 1962, № 2; Русанивський, В. М. Украiнсьнi грамоти ХV ст. Пiдгот. Тексту, вступ стаття i ком. Киïв, 1963; Копанев, А. И. Советская дипломатика. – Вспомагательные исторические дисциплины, І, 1968 и др.
[88/107] Милетич, Л. Една грамота на Ив. Дан ІІ от година 1422, октомври 23. С., 1900; Към грамотите от Брашовската сбирка. С., 1910; Ильинскiй, Г. А. Грамота бана Кунина. Опыт крит. изданiя текста с комментарiями. М., 1906; Яцимирский, Я. И. Дарственныя, жалованныя, льготныя и потвердительныя грамоты молдавскихъ государей ХV в. въ палеографическомъ и дипломатическомъ отношенiяхъ (б. м. г.); Языкъ славянскихъ грамотъ Молдавского происхожденiя. СПб., 1909; Бобчев, С. С. За някои тегоби и данъци според влахо-българските хрисовули. С., 1925 и т. н. Вж. също „Правила издания славяно-молдавских и молдавских грамот ХV-ХVІІ в.“ Сост. А. Н. Никитич. Кишинев, 1975; както и румънските публикации на Sacerdoţeanu, A. Contribuţii la studiul diplomaticii slavo-române. Sfatul domnesc şi sigiliile din timpul lui Neagoe Basarab (1512-1521). – RSI, 10, 1964, 405-435; Bogdan, D. P. Diplomatica slavo-română. – In: Documente privind istoria României.Bucureşti, 1956, 5-161 + 61 facs.; L’Influence byzantine dans les textes slavo-roumains. – In: Acta de VI-e Congrès International d’Etudes Byzantines. Paris, 1958, t. I, 1959, 383-384; Влияние болгарской и сербской дипломатики на румыно-славянскую дипломатику. – Доклад, прочетен на 20. ІХ. 1979 г. на организирания от CIBAL в София „Семинар по славянска палеография и дипломатика“ (10-25 септември 1979 г.).
[89/108] За българските средновековни грамоти вж. тук глава втора.
[90/109] Codex diplomaticus regni Croatiae, Dalmatiae et Slavoniae. Collegit et digessit T. Smičiklas, vol. I-III. Zagrebiae, 1903-1905.
[91/110] Lascaris, M. Influences byzantines dans la diplomatique bulgare, serbe et slave-roumaine. – Revue byzantinoslavica, III, 2. Prague, 1931; Mošin, Vl. Gab es unter den serbischen Herrschern des Mittelalters eine griechische Hofkanzlei? – AUF, 13, 1935, 183-197; Sankcija u vizantijskoj i južnoslovenskoj čirilskoj diplomatiki. – In: Anali Hist. Instituta u Dubrovnicu, 3, 1954, 27-52 и пр. Вж. също работите на Дамян Богдан, цитирани в бел. 88/107.