Съществуват мнения, според които съвременната история трябва да се дели на времето «преди» и «след» появата на интернет (или на световната мрежа). Дори и да не се приема подобен възглед, несъмненият прогрес в информационните технологии (ИТ) и създаването на «глобалното село» вече променят значително хората и техните общества.
Връзката между ИТ и българската историческа наука ще бъде разгледана на следните три нива: най-напред новите технологии като личен инструмент, като оръдие на труда в ръцете на историка; после ИТ в отделните научно-преподавателски институции; и накрая — представянето на българската история в световната мрежа.
Днес в България около 16 души от всеки хиляда ползват световната мрежа, по същото време в Чехия това правят около 190, т. е. почти всеки пети жител на чешката република. Наистина това сравнение не е особено оптимистично, защото отразява равнището на две общества, които допреди 15–ина години са се намирали на горе-долу сходни позиции. Въпреки това компютризацията в България е безспорна и днес не е проблем за представителите на академичната общност да имат собствен компютър и да работят пълноценно с него. Ако претенциите са най-вече за писане (все пак историците използват изчислителните машини предимно като пишеща машина!), днес, може да се купи компютърна конфигурация втора употреба за около 90–100 лв. Разбира се, нашият жизнен стандарт не позволява да сменяме компютрите си през година, но «първичната компютризация», ако мога да използвам това понятие, сред професионалната историческа гилдия е на доста добро равнище. Вярно е, че все още има колеги, които пишат своите съчинения на ръка или на пишеща машина (между другото такива изключения има и в други държави), но те вече са изключението. Разбира се, от гледна точка на ИТ-познанията историците не могат да бъдат включени масово в групата на компютърните маниаци, но това не е голям проблем, защото писането и събирането на информация е главното, което правят историците със своето оборудване. В тази връзка, а и за успокоение на колегите, които все още не смеят да сменят настройките на своите машини, защото се опасяват, че техниката може да гръмне, ми се иска да припомня един весел надпис, който видях преди доста години в един кабинет: «Онова, което не можеш да напишеш без компютър, и с най-добрия компютър пак няма да успееш да съчиниш».
Намаляването на цените на ИТ-продуктите доведе до това, че освен с домашния компютър съвременният български историк може да се сдобие със скенер, принтер, мрежова камера (напоследък и цифровият фотоапарат става част от тази група), без това да утежни кой знае колко неговия — нека си признаем — не особено щедър бюджет. (Отварям една скоба — тази констатация не се отнася до онези от нас, които активно се занимават с подготовката на кандидат-студенти!)
Ако трябва накратко да резюмираме, днешният български историк има свой компютър, както и нужната електронна периферия и може да борави с него на относително добро ниво (писане, сканиране на текстове, търсене в мрежата). За разлика от своите други европейски колеги обаче, историкът в България възприема своя компютър като много ценна вещ, поради което рядко може да се види колега да работи с преносима машина в библиотека или в архив.
Веднага трябва да отбележа, че навлизането на ИТ се забелязва много по-силно в историческите факултети на висшите училища, отколкото в историческите институти. Доколкото ми е известно, колегите от БАН разполагат със стари машини, сериозен проблем е ползването на световната мрежа и пр. Вероятно ограниченият бюджет в случая си е казал думата. В това отношение историческите факултети в София, Пловдив и Благоевград се намират в по-благоприятно положение и в ползването на интернет както за преподаватели, така и за студенти[1]. Що се отнася до платените хуманитарни ресурси от типа на Jstore и пр., които биха улеснили доста работата на историците, в посочените висши училища не ми е известно това да е направено. Подозирам, че в случая дори не става дума за липса на пари, колкото за неосведоменост (да не използвам по-тежката дума невежество). Именно тук се крие една от съществените слабости при институционното ползване на новите технологии — достъпът до световната мрежа е налице, но не е ясно какво и как да се използва от този огромен ресурс. Често пъти се случва специалисти в своята област да не знаят какво има в интернет, което да е свързано с тяхната непосредствена работа. Сред част от колегите все още битува разпространената ирационална представа, че интернет е нещо неръкотворно, което е дело на някаква висша сила и пр., и пр. При такава нагласа любопитството, ровичкането и нестандартното мислене, които са задължителни за ефективната работа с интернет, отстъпват място на страхопочитанието пред новата медия.
Във факултетите обикновено има изградена вътрешна мрежа, но колегите реално не я използват (например за споделяне на документи, за дискусионни табла, за конферентни разговори и пр.). Това означава, че докато първичната компютърна грамотност вече е част от трудовия делник на историка, то «мрежовата грамотност» е все още в ембрионален стадий и тя се свежда най-вече до електронната кореспонденция. Без да съм абсолютно сигурен, но ми се струва, че има колеги, които и до ден днешен не смеят да влязат в интернет (или да ползват електронни писма), защото смятат, че това е нещо прекалено сложно, едва ли не опасно.
Не ми е известно също така някой от посочените по-горе исторически факултети да е дигитализирал своите библиотечни каталози, същото се отнася до заглавията на дипломните работи и пр. Казано иначе — компютризацията на институционно равнище (от гледна точка на пълноценно ползване, а не на технологично присъствие) се намира все още на един първичен стадий. Ако трябва да използвам една аналогия, ние разполагаме с модерна кола, пълна с електроника, но не можем все още да я караме, защото сме свикнали да управляваме магарешки каруци.
Както се казва в един виц, имаме една добра и една лоша новина. И нека, както повелява традицията, да започнем с добрите вести. Ако човек реши да зададе в една интернет търсачка (в случая това е Google[2]) ключовите думи Bulgaria history, Bulgarian history, Bulgarian historical sources, се получават обнадеждаващи резултати. Искам да уточня, че най-често ползваният език в интернет е английският, затова са взети английски ключови думи. Така например за Bulgarian history sources имаме 74 400 попадения, докато за «албанските» се получават 62 900, за «македонските» — 43 300, за «сръбските» — 77 300, а за «австрийските» — 170 000. Това би трябвало да означава, че мрежовото представяне на «българската история» не е по-лошо от това на някои наши съседи. Разбира се, ключовата фраза Greek history sources събира 976 000 попадения, повече има и Turkish history sources (287 000), и Ottoman history sources (95 900), да не говорим за German history sources (1 560 000), French history sources (1 780 000) или Russian history sources (1 180 000). Горе-долу сходно съотношение имаме и при другите комбинации от ключови фрази — Bulgaria history и Bulgarian history.
Това е добрата новина. Ако обаче прехвърлим първите десет страници от намерените попадения (бъдете сигурни — никой потребител няма да търси повече; ако не намери нищо до десетата страница, той просто сменя ключовата дума или направо решава, че нищо не може да се намери по въпроса, който го интересува!), ще установим, че мнозинството от попаденията са свързани с интернет ресурси, създадени в други държави и от чужденци. Що се отнася до «произведеното от българи», могат да бъдат отбелязани следните места[3]:
На тези места могат да бъдат открити само най-общи сведения за миналото на България, единствено в страницата на СИБАЛ и на ГУА могат да се открият документи за българската история (1878–1991), докато амбицията на istoria.8m.com да бъде създадена Възрожденска историческа енциклопедия остава неосъществена (затова пък стои името на П. Хитов във формата «Панаьот»!). Някои от страниците са любителски (напр. macedoniainfo.com), други пък се отварят трудно (balcanica.org). Доколкото става дума за страници на исторически институции (университети и институти), те дават информация за преподаванията, преподавателите и структурата, но в тях не може да се намери нищо за историческата литература, няма извори или важни документи. Казано иначе — ако някой сънародник или чужденец търси сведения или някакви извори за българската история, то той няма да открие почти нищо в електронните ресурси на институционализираната българска историческа колегия!
Именно в това се състои лошата новина! В информационния XXI век сериозни, научни сведения за българската история, за българската историческа наука не могат да бъдат намерени в интернет. Доколкото има данни за българското минало и за дейците на нашата история, те са разпръснати, не са пълни и най-често са дело на любители.
Тъкмо тук сравнението с достиженията на по-напредналите в информационните технологии държави не е оптимистично. В Германия, например, има интернет страници или портали, където могат да се ползват основните документи за немската история, да се четат оригинални списания от XVIII в. или старопечатни съчинения от XVI–XVII в. Във Федералната република има тематични страници, които са посветени на важни проблеми от немското минало — например Холокоста, съпротивата срещу Хитлер, германското обединение през XIX в. и пр., и пр. Всеки, който се интересува от немската история, може да получи първичните (дори основните) сведения за миналото на Германия, без да му се налага да напуска дома си! В България и за българската история това е невъзможно.
Разбира се, някой би могъл да посочи — да, но Германия е богата и могъща държава, където ИТ са много разпространени. Така е, но с това не се изчерпва целият проблем. Русия от гледна точка на ИТ-статистиката не се различава особено много от България, но руската история (и като изследвания, и като изворова база) е много добре представена в световната мрежа.
Без да бъда прекален песимист, струва ми се, че ако не се вземат бързи мерки, и то тъкмо от историческата колегия, България и българската история ще бъдат осъдени на забвение в колективната памет на човечеството — а тя вече се изгражда пред очите ни.
За да уравновеся малко тягостното впечатление, нека припомня, че българската литература и литературни изследвания имат много добър ИТ образ — достатъчно е да видим специализирания портал <www.liternet.bg> или <www.slovo.bg>, за да се убедим, че у нас не само не липсват компютърни ентусиасти, но има и достатъчно амбициозни литератори и езиковеди, които със съвместни усилия представят родната литература по един достоен начин в интернет, т. е. положителни примери имаме и в България, а не само в чужбина.
В сбит вид целите, които трябва да стоят пред институциите, свързани с изучаването на родната история в България, както и констатациите, които се налагат от новите технологии, могат да бъдат дефинирани по следния начин:
Като заключение нека бъде отбелязано следното: Не трябва да има съмнение, че бъдещият век ще бъде едно информационно, мултимедийно столетие. Ако една малка нация, каквато е българската, ако една малочислена национална историография, каквато е българската, разчита само и единствено на хартията, на традиционните архиви, на желанието на чужденците да научат български, за да ни разберат, то ние рано или късно ще потънем в огромния информационен океан и никой няма да ни забелязва или да се сеща за нас. Новите технологии, световната мрежа и нейната откритост дават огромен шанс и на «малките» да мерят ръст с постиженията на «великите». Никой обаче няма да дойде отвън и да свърши нашата работа — да не говорим, че редица спорни въпроси от миналото на Югоизточна Европа предполагат тъкмо обратното, т. е. външните да имат голям интерес да се чува само «тяхната гледна точка», а не българската или която и да е друга.
Тук не става дума да се използват новите технологии и световната мрежа за националистическа пропаганда, за шовинистична реторика или за каквато и да е било форма на екстремизъм (национален или религиозен). Тъкмо обратното. Добросъседството, разбирателството, както и бъдещата интеграция на Югоизточна Европа в ЕС предполага да познаваме добре историята на съседа, но и съседът трябва да е наясно с нашето минало. Ние, заедно с нашите съседи, другите европейци, трябва да знаем какво ни обединява, но и какво ни е разделяло в миналото, а и в настоящето. Трябва да се научим да приемаме гледната точка на другия като нещо легитимно, но трябва да знаем, че нашият възглед към миналото не е по-малко легитимен от този на нациите около нас. Като направим сведенията от нашето минало леснодостъпни (чрез новите технологии и чрез техния превод на английски), другите ще започнат да ни разбират по-добре.
[1] Историческият факултет на Софийския университет «Св. Климент Охридски» има проблеми с аудиториите в Ректората, което е пречка засега да се оформи отделна компютърна студентска зала за работа в интернет. Остава надеждата, че новата, по-голяма библиотека, която предстои да бъде изградена, ще позволи на студентите историци да ползват свободно капацитета на световната мрежа.
[2] <http://www. google.com.>
[3] Утвърденото цитиране на източници в интернет изисква пълното изписване на адреса, например <http://www.uni-sofia.bg>, но за по-голямо удобство няма да се дават символите за хипертекст трансферния протокол и двете наклонени черти, а само онова, което потребителят изписва.