Развитието на европейското документознание оказало съществено въздействие и върху изучаването на ориенталските средновековни актове. В Европа интересът към източните канцеларски продукти е свързан както с равнището на ориенталистиката и настъпилия през ХІХ в. общ подем в историко-филологическите науки, така също с редица обстоятелства от политико-икономически характер. Достигналите до нас арабски, персийски, монголски, татарски, османотурски и пр. документални материали съдържат ценни сведения за дипломатическите връзки между суверенните европейски и „азиатски“ държави, за интензивността и характера на взаимните им контакти, за търговския стокообмен и военните конфронтации между Изтока и Запада, за съдбата на отделни народи, включени в състава на различните мюсюлмански държавни образувания, като Кордовския емират, Златната орда, Кримското ханство, Османската империя и т. н. Това определя значението на ориенталските документи като незаменими извори за средновековната история на редица европейски, азиатски и северноафрикански страни и обуславя интереса на учените към този вид административна книжнина. Особеност на дипломатическите изследвания в случая е, че източните документи били привличани главно като исторически свидетелства, т. е. че още с обособяването на съответния вид „ориенталска“ дипломатика е „прескочен“ характерният на Запад „юридически“ етап от еволюцията на тази дисциплина.
Ориенталските документи и канцеларско дело са изградени под смесените влияния на различни източни и западни културни традиции, които сложили своя отпечатък върху цялостния обществено-политически и стопански живот на мюсюлманския свят. Още при първите халифи след смъртта на Пророка новообразуваната арабска държава заимствувала редица черти от типичните за покорените области местни административно-управленчески форми. Създадената при халиф Омар канцелария била назована с персийската дума „диван“, имаща връзка с асирийското „деп“, и в организационно отношение подражавала на своя образец. Дълго време персийски и гръцки са официалните езици на Халифата. Едва по-късно при Омайядите те били изцяло заменени от езика на Корана. До формирането на собствена арабска интелигенция основната маса служители, обслужващи административния апарат в провинциите, се състояла от перси, гърци и копти, които допринесли за съхраняването на редица елементи от културата на Византия, Сасанидски Иран или дори на техните предшественици – Рим, Гърция и Древния Изток.[111] Някои встъпителни и други формули в ориенталските документи например имат паралели със структурните единици, познати още в асирийските, вавилонските и арамейските писмени паметници.[112] По време на Аббасидския халифат особено се засилило персийското влияние, а в административното дело на египетските Фатимиди се забелязват подобия с характерните за Багдад и Византия канцеларски модели.
Персийското документопроизводство, макар и да въздействало на оформянето на канцеларските продукти в Халифата, на свой ред попада под влиянието на арабската писмена традиция. След монголското нашествие и особено през илханския период нараснал също броят на тюрко-монголските елементи, намерили отражение във външната форма и отчасти в структурата на персоезичните актови материали. Документите на Златната Орда, Кримското и други „татарски“ ханства следват моделите, разработени в Централна Азия и са повлияни от уйгуро-монголската, а чрез нея – от китайската канцеларска практика. В по-късно време татарските документи се доближават до османотурските и персийските писмени образци. Монголското документопроизводство със своите далекоизточни елементи оказало още по-трайно въздействие върху индийските актове от Могулския период. Най-комплицирано по отношение на външните влияния обаче е османотурското канцеларско дело, което едновременно съхранило някои средноазиатски модели, отразяващи уйгурската и китайска традиция, от друга страна, широко използувало разработените в арабския свят и в Иран мюсюлмански писмени образци, а освен това възприело и доразвило отделни форми, възникнали в християнска Европа и главно – в рамките на Византийската империя.
Континюитетът в административното дело и взаимопроникването на различните по произход културни влияния залегнали в основата както на състава и функционирането на мюсюлманските канцеларии, така също на външното оформление, структурата и способите за легализиране на самите писмени актове. Най-ранните арабски документи например са изготвени на добре познатия в древността папирус и са били съхранявани свити на руло, подобно на египетските, гръцките и другите антични текстове. По-късно като писмен материал папирусът бил изместен от пергамента и особено – от хартията, произвеждана на Изток още през ІХ в. (например в Балх, Бухара, Самарканд…), а след ХІV в. импортирана предимно от Европа. Независимо от настъпилите промени обаче ориенталските документи продължили да бъдат съхранявани в установената за папируси свитъковидна форма, като при по-тържествени случаи текстът се изписвал върху слепени един за друг отделни листове, чиято дължина можела да достигне до няколко метра. Също по аналогия с по-старите писмени материали предназначената за документи хартия в ислямския свят била допълнително импрегнирана от лицевата страна и едва тогава се предавала за употреба.
Между специфичните външни белези на ориенталските документи важно място заемат легализиращите знаци и формули, потвърждаващи верността на написания текст. Както и в Европа, тук те са употребявани комбинирано и могат да бъдат сведени до три основни групи – подписи, печати и кадийски заверки (срв. формулата-подпис при нотариалната заверка на Запад). Съществено развитие между тях получили подписите, които в зависимост от лицето-носител понякога придобиват подчертана декоративност и се превръщат в един вид монограм, парактерен знак-емблема, присъщ на отделния владетел или дори на цялата династия. Такива са султанските тугри, пенчетата на везири и бейлербейове, сигнатурите на главния дефтердар, шейх-юл-исляма и кадията на Истанбул в османотурските документи; владетелският знак-формула (tawqîՙ) при арабските канцеларски продукти, намерил особено приложение в Египет и Магреба; както и „тугрите“ (отчасти „тамгата“) в селджукските, хорезмийските, тимуридските, златноорденските и другите персоезични и татарски писмени актове.[113] Широко разпространени като легализиращо средство в Ориента били разнообразните по характер лични, служебни и държавни печати (ḫātam, mühür), интензивно употребявани в Персия, където от ХVІ в. владетелският печат (tawqîՙ) дори заел мястото на „туграта“ в началото на правителствените укази. Тук била продължена познатата още при Сасанидите практика за отделните клонове на управлението да се използват различни по форма и големина печати – кръгли, елипсовидни, правоъгълни, квадратни и т. н. Извън персийската канцелария печатът е основното средство за заверка и на арабските документи. Той се среща също в османотурската административна книжнина, а освен това – в монголските и татарски писмени актове, които според предназначението си нерядко били подпечатвани с различен цвят (син, червен, зелен, черен, златен).[114]
Спецификата на ориенталските документи се изразява във външното им оформление – във владетелските и други знаци за верификация, в разполагането на текста и вида писмо, в украсата посредством комбинация от шрифтове и цветни мастила, в „обрамчването“ понякога на изписаната част и нейното богато декориране с растителни и други орнаментални мотиви, в отделянето на маргината и специфичните допълнителни вписвания (не само канцеларски бележки, но и предназначени за инсериране отделни думи и изрази) и т. н. По своите външни белези средновековните източни документи значително се отличават от европейските и отразяват взаимните влияния на различни канцеларски традиции. Повече прилика има в структурата на християнските и мюсюлманските актове, което до известна степен се дължи на общите им древни образци, а така също и на някои по-късни заимствувания главно от западноевропейското документопроизводство.
Както в европейските, така и в ориенталските канцеларски продукти се различават две (респ. три) основни съставни части: встъпителен протокол (ṭirāz, iftitāḥ), същински текст (matn) и заключителен протокол. От своя страна те включват множество самостоятелни или преливащи се една в друга структурни единици, представени от голям брой дипломатически формули, чиято употреба е свързана с вида, съдържанието и конкретното предназначение на дадения писмен откъс. В най-общи линии компонентите на формуляра съответстват на тези от западните документи, вследствие на което биват обозначавани с приетите в европейската дипломатика латински наименования, въпреки че за някои от тях мюсюлманската традиция е създала свои термини.
Всички ориенталски писмени продукти започват с инвокация, с религиозен призив (daՙvet, teḥmīd, temğīd), който обичай е унаследен още от предислямския период. Макар понякога за тази цел да се използуват определени знаци-символи, инвокацията тук е по-скоро вербална, отколкото монограматична. Тя се разпростира от често стилизираното до неузнаваемост кратко „huwa“ („Той“, т. е. „Бог“) през удвоените форми (huwa huwa), различните разширени варианти („huwaʼl-ġanī“, huwa-ʼl-ՙazīz“, „huwa Allāh“, „huwa Allāh sūbḥānahu“ и т. н.) до общопознатото „бесмеле“(bi-sm-iʼllāh-iʼr-raḥman-iʼr-raḥīm) и редица други повече или по-малко комплицирани религиозни формули. В отделни случаи инвокацията може да заема няколко реда и да включва призоваването на Божието име, това на Пророка, а така също имената на първите четири „праведни“ халифи. При персийските документи тя нерядко бива допълнена от шиитските възгласи „yā Muhammad, yā ՙAlī“ или само от „yā ՙAlī“.
След инвокацията обикновено стои владетелският знак, който има легализираща функция и поради това се счита за елемент от заключителния протокол. Тук практиката на отделните източни канцеларии се различава чувствително. Османотурските официални документи например носят султанската тугра, представляваща монограмовидно съчетание от имената на управляващия владетел и неговия баща, свързани посредством думата „bin“ (от арабското „ibn“ – „син“). Още в края на ХІV в. към бащиното име била добавена титлата „ḥān“, изтеглена при Махмуд І (1730-1754) в основата на туграта, а след Сюлейман Кануни (1520-1566) личното султанско име се обогатило и с персийското „šāh“. От времето на Мурад ІІ (1421-1451) османската тугра постоянно съдържа прозвището „el-mużaffer dāʼimā“ (винаги побеждаващият), въведено навярно по подражание на византийския епитет νικητὴς δεί. Специфичната форма и самото название на този знак са дали повод за множество спорове и различни тълкувания в специалната литература, без обаче неговият произход да бъде задоволително изяснен. Особеното графично изпълнение на османската тугра е запазено сравнително непроменено в продължение на векове и само най-ранните нейни образци наподобяват до известна степен сигнатурните знаци на някои неосмански владетели от ХІV-ХVІ в. С течение на времето туграта придобива и декоративен характер – в нейните очертания били изписвани формулата „бесмеле“, имена на частни лица и пр.[115] Известен е също двуезичен „открит лист“, издаден през 1836 г. от руския таврически (кримски) губернатор. В турския текст на документа името и титлата на император Николай І са оформени във вид на тугра.[116]
Освен самият владетел право на тугроподобни знаци, „penče“ (лапа) имали султанските синове, везирите, бейлербейовете и някои санджакбейове в османската държава. Обикновено пенчето се поставяло като подпис под текста или – обърнато под ъгъл 90° в горния край на дясната маргина, но в известни случаи можело да бъде разположено и в почетното празно пространство между инвокацията и самия текст. Такива са именните знаци на отделни принцове или провинциални наместници с владетелско потекло. Дълго време пенчето наподобявало формата на туграта (оттук – смесването на двата знака в старата дипломатическа литература). Неговите най-ранни образци обаче не се отличават съществено от тогавашните подписи на неосманските анадолски владетели. При мюфтийските фетви над текста стоял подписът-формула на шейх-юл-исляма, също художествено преплетен във вид на емблема, докато сигнатурите и печатите на дефтердара, Истанбулския кадия, на останалите държавни служители и частните лица по правило намирали място в есхатокола на документите.
Извън османската практика туграта е позната и в други мюсюлмански канцеларии, където обаче получава много по-различно външно оформление. Тя е била въведена от селджуките и първоначално съдържала само името и титлата на управляващия владетел – един вид интитулация, която поради особеното си графично изпълнение придобила значението на специфична емблема („nišān“, tawqîՙ“, „ṭuġrā“). При мамелюкските султани в Египет „туграта“, възприета навярно чрез посредничеството на Айюбидите, се състояла от елкаба и името на съответния владетел, изписани на цял ред, като вертикалните букви (alif, kāf, lām и т. н.) били чувствително удължени. Подобна в общи линии е и хорезмийската тугра. Близка до мамелюкската е и туграта на тюркменските владетели, която вместо различни елкаби съдържа само едно постоянно прозвище (например „Abuʼl-Mużaffer“), но запазва известно удължаване на вертикалните букви. Под същото наименование владетелската „емблема“ се употребявала в редица други източни канцеларии – в двора на Узун Хасан и неговите приемници, сред Бухарските ханове, при Сафевидите, както и в индийската могулска държава. Всички тези знаци – независимо от външните и структурните различия – произлизат от общия селджукски образец и само османската тугра се откроява със своето самостоятелно по-нататъшно развитие, чието начало може да се проследи и в сигнатурите на анадолските владетели от ХІV в.
Специфична особеност на персийското, татарското и въобще средноазиатското документопроизводство е, че под монголско влияние още при Тимуридите към владетелското име в „туграта“ бил добавен изразът „sözümīz“ – тюркски превод на монголското „üge manu“ (нашата дума) – както и титлата „bahādur“ (герой), постоянно използувана например за членовете на могулската династия в Индия. Постепенно думата „sözümīz“ получила особено стилизирано начертание, а освен „bahādur“ отделните владетели си присвоили и други прозвища.[117] В този вид „туграта“ е известна и на хановете от Златната Орда. Провинциалните шахски наместници, кримските и други ханове, техните подчинени и пр. изготвяли „подписите“ си по подобен начин, но вместо „sözümīz“ използували по-скромното „sözüm“ (моята дума). При документите на династията Ак-Коюнлу „туграта“ е комбинирана с „тамга“, в чието четириъгълно очертание се вмества девоционната формула „al-hukm liʼllāh“ (респ. „al-malik liʼllāh“), запазена по-късно и при Сафевидите след отпадането на самата тамга.
Арабските документи не съдържат тугровидна емблема. Тяхното легализиране ставало посредством собственоръчно изписано от владетеля мото, наречено „ՙalāma“ (за разлика от изготвяния в канцеларията сигнатурен знак – „tawqîՙ“), което намерило особено разпространение в западните провинции. В Мароко например поставеният под инвокацията удостоверителен ръчен знак се състоял от формулата „waʼl-ḥamdu liʼllāhi waḥdah“ и представлявал естествено продължение на „бесмелето“. С течение на времето тази формула била доразвита, а нейното начертание – стилизирано, навярно под влияние на османската тугра. Много по-често като средство за верификация и белег на арабските владетелски актове се използвал печатът, поставян след религиозния призив в почетното празно пространство. В документите от Сафевидския период печатът на шаха също постепенно изместил туграта от нейното представително място.
Останалите елементи на встъпителния протокол са същите както при европейските писмени актове. Интитулацията (ՙunwān) съдържа името и титлата на адресанта и се намира под религиозния призив, респ. след туграта (тамгата). В персийските, татарските, средноазиатските и някои други документи тя е включена в самия владетелски знак. Арабската традиция разглежда този компонент като „адрес“, изготвян първоначално по модела „min fulān ilā fulān“ (от еди-кой си до еди-кой си) или в обратна последователност – „li-fulān min fulān“ (на еди-кой си от еди-кой си), откъдето постепенно били развити множество допълнителни формули. В османотурската практика адресът отсъствува от протоколната част, но при особени случаи бил отбелязван на гърба на листа. Самата интитулация се среща при по-тържествените султански документи и обикновено е разгърната на няколко последователни реда. Към султанското име в нея понякога била добавяна девоционната формула „Allāhïñ ՙināyetiyle“ (с Божията милост), съответствуваща на латинската „die gratia“. Инскрипцията (lāqab, мн. ч. elqāb) и салютацията (duՙā) показват множество варианти при отделните канцеларии и се менят съобразно различията в ранга на адресатите. Още при Аббасидите съществувала цяла система от градации, която по-късно била значително усъвършенствувана.
Компонентите на дипломатическия формуляр от същинския текст съвпадат най-общо с познатите в Европа, но невинаги фигурират с цялото си многообразие. Най-важните части на контекста – нарация (iblāġ, naql, taṣrîḥ) и диспозиция (hükm, emr) могат да бъдат свързани с протокола посредством своеобразен преход – „transitio“ (ՙibare), който в османотурските заповедни документи е изразен чрез варианти на формулата „tevqīՙ-i refīՙ-i hümāyūn vaṣïl olïğaq maՙlūm ola ki“. Голям брой канцеларски продукти обаче биват директно въвеждани с помощта на нотификации от типа „sebeb-i taḥrīr-i tevqīՙ-i hümāyūn oldur ki“ или „nišān-i hümāyūn ḥükmī oldur qi“ (респ. „nišān-i šerīf ḥükmī oldur qi“). Подобни встъпителни формули са познати и в персоезичните документи, например: „sebeb-i taḥrīr-i ḥurūf ān est ki“, „farmān-i humāyūn šaraf-i nafaḑ yāft“, „farmān-i humāyūn šud“, „ḥükm-i ğahānmuṭāՙ šud“ и т. н. В началото на тюркменските писмени актове обикновено стои промулгация, съответствуваща отчасти на османотурските елкаби. Тук в низходящ ред са изброени лицата, за които е предназначен самият документ – от принцове и везири до по-нисши служители и целия народ („farzandān wa umarā wa wuzarā … bi-dānand kī“). По-късно – особено при Сафевидите – промулгационната формула отпада и текстът започва направо с аренга (изобилстваща на римувани обороти, цитати от Корана и пр.) или пък с наративното изложение на предисторията на документа. Тук понякога бива включен текстът на предложен за потвърждение писмен откъс (insertio) или само се споменава за неговата наличност. Често нарацията преминава постепенно в диспозиция, която – при дипломите за назначение – може подробно да фиксира датата на постъпване и характера на заеманата длъжност (circumscriptio), както и да изброява задълженията на кандидата (adhoratio – „waṣiyya“). Следва потвърждаване на владетелската воля чрез т. нар. санкция (teʼkīd, tehdīd), придружена в отделни случаи от клетвена декларация (yemīn) или от формула за проклятие (laՙnet). Същинският текст завършва с короборационна фраза, обръщаща внимание на удостоверителните белези на документа (печат, тугра, алямет).
Есхатоколът на свой ред се характеризира с датация, съдържаща указания за времето на изготвяне (tāʼrīḫ) и местоиздаването (maḥall-i taḥrīr) на писмения акт. Самата датировка се осъществява главно по мюсюлманското летоброене, но заедно с него в отделните канцеларии били използвани и други хронологични системи – по християнската ера, по дванадесетгодишния „животински“ цикъл и т. н. Датата се въвеждала чрез изразите „taḥrīrän“ или „kutiba“ и освен арабските числителни имена и цифри можела да бъде изразена също с гръцки нумералии (например в някои магребински документи). По-често обаче тя е изпускана. Преди или след датировката като заключителен поздрав или апрекация било отбелязвано кратко призоваване на Божията благословия (ḫātime, istiṯna), изразено посредством различни стандартни формули: „inšāʼllāh-u taՙālā“, „ḫutima biʼl-ḫayr“, „rabbī iḫtim biʼl-ḫayr waʼl-iqbāl“ и т. н. Най-накрая стоят подписите (imḑā, ՙalāma) и печатите (mühr, ḫātim) на лицата, участвували в изготвянето на текста или присъствували като свидетели при провъзгласяване на отразения в него правен акт.
В мюсюлманската канцеларска практика са познати над 200 наименования на документи, част от които били общоразпространени (fermān, ḥükm, nāme, mektūb и пр-), докато употребата на други е затворена в определени езикови, териториални и хронологични граници (например: персийските parwānča, ՙarḑa-dāšt; арабските żahīr, ՙaqd, bayՙa; тюркските yarlïq, biti, buyruldï и т. н.). Повечето термини са едносъставни. Срещат се обаче и съчетания от няколко елемента, единият от които определя вида на писмения акт, а останалите уточняват неговия характер. Такива са комбинациите с „наме“ (ՙahd-nāme, fetḥ-nāme, ՙitq-nāme, mülk-nāme и пр.), „китаб“ (kitāb-üʼl-iՙtimād, kitāb-üʼt-talāq); „акд“ (ՙаqd-uʼl-ğimma, ՙaqd-uʼṣ-ṣulh); „тезкире“ (teẕkire-i dīwān, teẕkire-i qāʼime, teẕkire-i ḫazīne) и т. н. Понякога в зависимост от канцеларската традиция и предпочитанията на времето един и същ документ бил назоваван по различни начини, като mektūb, kitāb, kâġïd, yazï, biti, haṭṭ и пр. (всичките в значение на „писмо“); nikāḥ-nāme, ՙaqd-uʼn-nikāḥ, kitāb-üʼn-nikāḥ (брачен договор); istidՙā, istidՙā-nāme, istirḥām-nāme (заявление, молба, прошение) и др.
Слабо разработени в „ислямската“ дипломатика са въпросите за общото подразделяне на писмените актове на декларативни и диспозитивни, публичноправни и частноправни, дипломи и мандати и т. н., въпреки че отделни изследователи оперират с тези типични за европейското документознание основни понятия. Това се дължи както на недостатъчно изучения засега писмен материал, така и на редица специфични особености на средновековните ориенталски документи. Тяхното класифициране представлява изключително сложен проблем, който все още не е намерил своето задоволително разрешение. Подобно на европейската практика обаче, тук също се различават автентични документи и фалшификати, оригинали и копия, заверени и незаверени преписи, копийни книги (срв. кадийските сиджили), формулярници (т. е. книгите „inšāʼ“) и различни по характер и предназначение регистри (дефтери). Всички те са обект на извороведски проучвания от страна на вече няколко поколения ориенталисти.
Най-рано вниманието на европейските учени е било насочено към османотурските канцеларски продукти. Това е напълно обяснимо, доколкото столетия наред Османската империя активно участвувала в политическия живот на континента. Тя е основната и най-значима ислямска държава, с която християнският свят влиза в по-продължителен досег. Ето защо османотурските документи представляват важни извори за историята както на страните – бивши османски провинции, така и на повечето европейски държави. Този факт обуславя развитието на османотурската дипломатика в Австрия, Германия, Франция, Италия, Англия, а така също – в Унгария, Румъния, Югославия, България, Чехословакия, Съветския съюз, Полша и много други страни, чиито архиви пазят османотурски документални материали. От началото на ХХ в. дипломатически проучвания се провеждат в самата Турция, както и в Алжир, Тунис, Египет, Сирия, Израел, САЩ, Япония.[118]
Изграждането на науката за арабските документи започва доста по-късно, тъй като арабските провинции се отделят от състава на Османската империя едва в ново време. Наченките на този процес трябва да се търсят в първите опити на европейската ориенталистика да систематизира наблюденията върху ранноарабските папирусни текстове. По такъв начин възникването на собственоарабска дипломатика до голяма степен е повлияно и от резултатите в областта на папирологичните изследвания през ХІХ и началото на ХХ в., свързани най-вече с имената на Йозеф фон Карабачек и Адолф Громан.[119] Днес над арабските документи и тяхната специфика се работи интензивно както в страните със стари ориенталистични традиции (Франция, Италия, Австрия, Германия, Англия, Испания, Полша, Чехословакия), така също в отделни арабски държави (главно в Египет, Тунис и Мароко). Освен обнародваното количество актов материал,[120] известни са също и някои теоретични разработки (Валтер Бьоркман, Рудолф Весели, Моника Гронке и др.).[121] При това, въпреки приемствеността и взаимните влияния в канцеларското дело и въобще в арабското средновековно документопроизводство терминът „арабска дипломатика“ все още има условен характер. За разлика от строго централизираната Османска империя, в арабския свят са били познати (а и днес съществуват) множество отделни държавни образувания, поради което дипломатическите проучвания се провеждат диференцирано и са насочени към конкретни, териториално и хронологически ограничени, писмени паметници. В този смисъл може да се говори за дипломатика на актовете от периода на ранната общоарабска държава, на Омайядския и Аббасидски халифат,[122] за изучаване на египетските документи[123] (респ. на канцеларските продукти на Фатимиди,[124] Айюбиди,[125] Мамелюци[126] и пр.), както и на материалите от останалите западни („магребински“) арабски държави в Северна Африка и Андалузия.[127]
Сравнително по-стари традиции има въвеждането в научна употреба на персийските документални извори. Интересът към писмените актове на селджукските, тюркменските, сафевидските и другите персоезични канцеларии е свързан с продължителното съществуване върху територията на Иран, Мала и Средна Азия на самостоятелни ислямски държави, които играели съществена роля в политическите събития на своето време и поддържали определени контакти както с мюсюлманския свят, така също с отделни европейски страни. Започналото още през миналия век каталогизиране и обнародване на персийски документи[128] постепенно довело до тяхното теоретично изучаване и до обособяването на персийската дипломатика, получила особено развитие във Франция, Англия, Италия, Германия, Чехословакия, Полша, Унгария, Съветския съюз и пр. За развитието на тази дисциплина значителен принос имат трудовете на Валтер Хинц, Ханс Роберт Рьомер, Хериберт Хорст, Хериберт Бусе, Лайош Фекете и др.[129] Като цяло персийското документопроизводство е обект на изследване от страна на А. Д. Папазян, В. С. Путуридзе, Макар Хубуа, Владимир Минорски, Берт Франгер и т. н.[130] Тюркменски и сафевидски актове са обнародвани също от Жан Обин, Ан Ламбтон, Х. Хорст,[131] а на документите от илханския период се спират Х. Масе, В. Котвич, Франсиз Уудман Клийвз и пр.[132] Определен интерес представляват селджукските писмени извори,[133] както и множество други обекти на персийското „актово“ изворознание.[134]
Дипломатиката на изготвените с уйгурица и арабица златноорденски, кримски, ногайски, казахски и пр. „монголски“ и „татарски“ документи е разработена предимно от руските и съветски изследователи, доколкото тези извори засягат историята на номадските средновековни държави, съществували някога на територията на Съветския съюз. Кримско-татарските писмени актове са обект на изучаване и вън от пределите на СССР – в Полша, Турция, Унгария, Германия, Франция и т. н. В Русия интересът към историята на Кримското ханство и неговите писмени реликти е пробуден още през миналия век и намира отражение в трудовете на В. В. Смирнов, В. Веляминов-Зернов, И. Н. Березин и редица други ориенталисти.[135] Заедно с кримско-татарските документи били публикувани също някои продукти от канцеларията на Златната Орда.[136] Вече през нашето столетие броят на разработките върху тюрко-татарското документопроизводство нараснал значително.[137] Появили се отделни теоретични изследвания, които постепенно допринесли за формирането на „татарската“ и „монголската“ дипломатика (например трудовете на Й. Матуз, М. А. Усманов, А. П. Григорьев).[138] През периода на съветската власт (особено след Втората световна война) е даден тласък в изучаването и на средновековните документи от азиатската част на СССР, главно от територията на Узбекистан. С това се полагат основите на т. нар. средноазиатска дипломатика, чиито теоретични аспекти биват разглеждани от О. Д. Чехович.[139] Най-вече с неговото име са свързани и редица актови публикации, отнасящи се до историята на Бухара,[140] Самарканд[141] и пр.[142] Извън средноазиатските, „монголските“, татарските, персийските, арабските и османотурските документи, дипломатически проучвания са провеждани също върху могулските канцеларски продукти,[143] санскритските дарствени грамоти,[144] китайските документални извори,[145] японските писмени актове[146] и т. н.[147]
* * *
По-късното обособяване на „ориенталската дипломатика“ (някои нейни разновидности едва сега започват да се развиват) налага своя отпечатък върху характера на самата дисциплина. Това намира отражение в предмета, задачите и методите на дипломатическия анализ. Средновековните източни документи биват разглеждани изключително като цагубили вече правната си стойност исторически извори, а оттук произтича и отношението към тези „посланици на миналото“. Тяхното публикуване има за основна цел да въведе в научно обръщение нови, неизползвани досега материали. На свой ред тежестта на дипломатическите проучвания бива пренесена от проверката на автентичността върху разкриване на структурата и еволюцията на формалните елементи, върху изучаването на състава, организацията и функционирането на ислямските и други източни канцеларии, на релациите между отделните типове документопроизводство, на класифицирането на актовите материали и т. н. С други думи „ориенталската“ дипломатика е подчинена на целите на изворознанието и се развива предимно в неговите рамки. Тя няма хронологични ограничения, а еднакво разглежда всички писмени продукти на дадена канцелария независимо от техния вид, авторство, време и място на издаване. Обект на османотурската дипломатика например са всички достигнали до нас „административни“ писмени продукти от най-ранно време до края на империята през 20-те години на нашия век.
Също и в Европа с разширяването на обхвата и задачите на тази дисциплина възникват някои нови тенденции в нейното развитие. От една страна се увеличават, подобряват и модифицират изследователските методи, а от друга – все по-често се свързват произходът и формата на документите с определени социално-икономически, политически и културни промени в живота на дадено общество. Изучаването на социалната функция на писмените извори и на отношението към тях от страна на отделните обществени групи спомага за разбирането и по-задълбоченото проникване в специфичните особености на всяка една конкретна историческа реалност. По такъв начин дипломатиката не само допринася за обогатяване на изворовата база, но се превръща и в допълнителен ключ за разкриването на редица детайли от характера на отминалите държавни формации, на цялостното историческо и културно развитие на човешкото общество.
[111] Това явление се повтаря и в началните години от съществуването на Османската държава.
[112] Срв. Yaron, R. On Defension Clauses of Some Oriental Deeds of Sale and Lease from Mesopotamia and Egypt. – Bibliotheca Orientalis, Nederlands, XV, 1-2, 1958, 15-22.
[113] Вж. например: Nath, Ch. B. Calligraphy (Tughras). – Journal of Indian Art, 16, 1914, No. 125, 31-32; Kraelitz, Fr. Die Tuġrā der osmanischen Prinzen. – Mitteilungen zur osmanischen Geschichte, I, 2-3. Wien, 1927, 167-170; Studien zur osmanischen Urkundenlehre, I. Die Handfeste (Penče) der osmanischen Wesire. – MOG, II, 3-4. Hannover, 1925, 257-268; Babinger, Fr. Die großherrliche Tughra. Ein Beitrag zur Geschichte des osmanischen Urkundenwesens. – Jahrbuch der asiatischen Kunst, II. Leipzig, 1925, 188-196 (също в: Aufsätze und Abhandlungen zur Geschichte Südost-Europas und der Levante, II. München, 1966, 99-109, Abb. 16-56); Deny, J. Tughra. – In: Enzyklopädie des Islams, IV. Leiden-Leipzig, 1934, 890-894; Миятев, П. Тугрите на османските султани от ХV до ХХ столетие. – Годишник на Пловдивската народна библиотека и музей за 1937-1939 г. София, 1940, 215-239; Uzunçarşılı, İ. H. Tuğra ve pençeler ile ferman ve buyuruldulara dair. – Türk Tarih Kurumu Belleten, V, 17-18. Ankara, 1941, 101-157; Cahen, Cl. La ṭuġrā seljuqide. – Journal asiatique, t. 234 (1943-1945). Paris, 1947, 167-172; Les Hazars et la ṭuġrā des Seljūqides. – JA, t. 273, 1985, 161-162; Wittek, P. Notes sur la Tughra Ottomane. – Byzantion. Bruxelles, XVIII, 1948, 311-334; XX, 1950, 267-293; Kühnel, E. Die osmanische Tughra. – Kunst des Orients, II. Wiesbaden, 1955, 69-82; Bombaci, A. Les toughras enluminés de la collection de documents turcs des Archives d’Etat de Venise. – In: Atti del Secondo Congresso Internationale di Arte Turca: Venezia, 1963. Napoli, 1965, 41-55, pl. XV-XXVI; As-Saman, T. Untersuchungen zur osmanischen Ṭuġrā. – Mitteilungen des Österreichischen Staatsarchivs, 27, Wien, 1974, 1-21, 3 Taf.; Sertoğlu, M. Osmanlı Türklerinde Tuğra. Başlangıcından Osmanlı İmparatorluğunun sonuna kadar. İstanbul, 1975; Bayramoğlu, F. Firmans enluminés et portant l’autographe Impérial. – Turcica, XI. Paris, 1979, 14-36; Umur, S. Osmanlı Padişah Tuğraları. İstanbul, 1980; Велков, А. „Опашатият“ подпис на башдефтердарите в Османска Турция през ХVІ-ХVІІІ в. – Изв. НБКМ, 16 (22), 1981, 183-212; Derman, M. U. Tuğralarda estetik. – İlgi, 16, 33. İstanbul, 1982, 16-24; Padişah tuğralarındaki şekil inkılabına dair bilinmeyen bazı gerçekler. – In: VIII. Türk Tarih Kongresi (Ankara, 11-15.X.1976), III. Ankara, 1983, 1613-1617, tab. 485-495; Veselá-Přenosilová, Zd. La tuğra du prince Selim bin Bajezid sur un document émis en Crimée. – In: Ближневосточный сборник. Тбилиси, 1983, 113-120 и т. н.
[114] Вж. например: Hammer-Purgstall, J. v. Abhandlungen über die Siegel der Araber, Perser und Türken. – Sitzungsber. d. Ak. d. Wiss., Phil.-hist. Kl., I. Wien, 1849; Uzunçarşılı, İ. H. Osmanlı Devleti zamanında kullanılmış olan bazı mühürler hakkında bir tetkik. – Belleten, IV, 16, 1940, 495-544; Orgun, Z. Tuğra. Tuğralarda el-muzaffer daima duası ve şah unvanı; şehzade tuğraları; Mehmed II-nin tuğra, imza ve mühürleri. – Türk Tarih, Arkeoloji ve Etnografya Dergisi, V. İstanbul, 1949, 203-220; Busse, H. Untersuchungen zum islamischen Kanzleiwesen an Hand turkmenischer und safawidischer Urkunden (mit 55 Tafeln). Kairo, 1959 (= Abhandlungen des Deutschen Archäologischen Instituts Kairo. Islamische Reihe, Bd. 1), S. 47-58; Bınark, İ. Osmanlı padişahlarının Mühür ve Tuğraları. – Önasya Mecmuası, V, 50, 1969-1970, 6-9; Андреев, Ст., В. Тонев. Османотурски печати от Североизточна България. – Известия на Народния музей – Варна, 10 (25), 1974, 231-251 и др.
[115] Срв. статията на Жан Дени от 1934 г.
[116] Вж. Abrahamowicz, Z. La „tughra“ ottomane de l’empereur de Russie. – Turcica, VIII, 1, 1976, 231-245.
[117] Например в сигнатурата на Узун Хасан се среща въведеният още от Аббасидите епитет „Abūʼn-Naṣr“; Шах Исмаил и неговите потомци използували титлата „Abūʼl-Mużaffar“; Бухарският хан Убайдулла – прозвището „Abūʼl-Ġāzī“ и т. н.
[118] По-подробно за историята на дисциплината и съответствуващата специална литература вж.: Stojanow, V. Die Entstehung und Entwicklung der osmanisch-türkischen Paläographie und Diplomatik. Mit einer Bibliographie. Berlin (West), 1983, 329 S. (= Islamkundliche Untersuchungen, Bd. 76). Срв. към това рецензиите на: Миятев, П. (Etudes balkaniques, 1983, 3; ИДА, 48, 1984); Грозданова, Е. (ИП, 1984, № 6; Mitteilungen des Bulgarischen Forschungsinstituts in Österreich, Wien, II, 4, 1984); Şakiroğlu, M. H. (in: TTK Belleten. Ankara, 1948); Göyünç, N. (in: Osmanlı Araştırmalar. İstanbul, 4, 1984); Kopčan, V. (in: Slovenská archivistika. Bratislava, 1984, 2); Faroqhi, S. (in: International Journal of Middle East Studies. Cambridge – New York – Melbourne, vol. 16, 3, 1984); Soucek, S. (in: Middle East Studies Association of North America – Bulletin, University of Arizona. Tucson, 18, 1984); Ursinus, M. (in: Südost-Forschungen. München, 45, 1984); Zieme, P. (in: Orientalistische Literaturzeitung. Berlin, 80, 4, 1985); Heywood, C. J. (in: Bulletin of School of Oriental and African Studies. London, 48, 1, 1985); Boškov, V. (in: Prilozi za orientalni filologiju. Sarajevo, 34, 1985); Cviko, F. (пак там); Veselá-Přenosilová, Zd. (in: Archív Orientální. Praha, 54, 2, 1986); Dávid, G. (in: Acta Orientalia Acad. Sci. Hungaricae. Budapest, 1986, 1) и др. Някои пропуснати заглавия са добавени от С. Фароки и Г. Давид. За по-новата литература срв. излезлите след 1980 г. поредни томове на „Turkologischer Anzeiger“. Вж. също по-нататък, глава трета.
[119] Karabacek, J. Das arabische Papier. – Mitteilungen aus der Sammlung des Erzherzog Rainer, II-III. Wien, 1887; Führer durch die Ausstellung der Papyrus Rainer. Wien, 1894; De involutio im arabischen Schriftwesen. – Sitzungsberichte der Akademie d. Wiss., Bd. 135, Abt. 5, Wien, 1896; Die arabischen Papyrusprotokolle. – SAW, 1908; Jahn, K. Vom frühislamischen Briefwesen. Studien zur islamischen Epistolographie der ersten drei Jahrhunderte der Hiğra auf Grund der arabischen Papyri. – Archiv orientální, IX, 1-2, 1937, 153-200; Grohmann, A. Corpus Papyrorum Raineri III. Series Arabica, 1.1: Allgemeine Einführung in die arab. Papyri. Wien, 1924; 1.2: Protokolle. Wien, 1924; 1.3: Protokolle. Wien, 1925; Arabic Papyri in the Egyptian Library, I. Cairo, 1931; Arabische Papyruskunde in ihrer Beziehung zur arabischen Urkundenlehre. – MBZP, 19, 1934; Einführung und Chrestomatie zur arabischen Papyruskunde. Prag, 1955 (= Monographie Archivum Orientálního, XIII, 1).
[120] Вж. например: Ibn aṣ-Ṣayrafī. Qānūn dīwān arrasāʼīl, ed. ՙAlī Bahğat. Kahire, 1905; Berchem, M. van. Matériaux pour un Corpus Inscriptionum Arabicarum, t. I-III (I. Nordsyrien, II-III. Jerusalem). Le Caire, 1909-1925; Huart, Cl. Un formulaire arabe anonyme du XIe siècle. – JA, II ser., t. 10, 1917, 289-311; Rustum, A. J. Materials for a Corpus of Arabic Documents Relating to the History of Syria under Mehmed Ali Pasha, 5 vols. Beirut, 1930-1934; Kahle, P. Ein Futuwwa-Erlaß des Kalifen en-Nāṣir aus dem Jahre 604 (1207). – In: Oppenheim Festschrift, 1933, 52-58; Kanard, M. Une lettre du Sultan Malik Nâṣir à Jean Cantacuzène (750-1349). – Annales de l’Institut des Etudes Orientales, 3, 1937, 27-52; Boneschi, P. Une fatwà du Grant Muftī de Jérusalem, Muhammad ʼAmin al-Husaynī, sur les ՙAlawītes. – Revue de l’histoire des religions, 122, 1940, pp. 42-54, 134-152; Wehr, H. Zu dem Schriften Hamza’s im Drusenkanon. – ZDMG, 96, 1942, 187-207; Haque, S. A letter of Ibn Taimiyya to Abūʼl-Fidā. – In: Documenta Islamica Inedita. Berlin, 1952, 155-161; Atiya, A. S. The Arabic Manuscripts of Mount Sinai. Baltimore, 1955; Ернштедт, П. В. Два административных коптских письма арабского времени. – Палестинский сборник, 4 (67), 1959, 5-11; Fatimi, S. Q. Two Letters from the Mahārāja to the Khalīfah. – Islamic Studies, 2, 1963, 121-140; Korkut, B. O arapskim dokumentima u Dubrovničkom arhivu. – POF, 12-13, 1962-1963, 307-346; Arapski documenti u Državnom Arhivu u Dubrovniku, ed. Besim Korkut. Sarajevo, 1969; Roemer, H. R. Documents from Islamic Chanceries, I. Oxford, 1965; Sourdel, D., J. Sourdel-Thomine. Trois actes de vente Damascaines du début du IVe/Xe siècle. – Journal oft he Economic and Social History oft he Orient, VIII, 2, 1965, 165-185; Schneider, M. Deux actes de donation en arabe. – Annales d’Ethiopie, 8, 1970, 79-85 и пр.
[121] Björkman, W. Beiträge zur Geschichte der Staatskanzlei im islamischen Ägypten. Hamburg, 1928; Diplomatic, I. Classical Arabic. – EI, n. e., II, 1965, 301-307; Østrup, J. Orientalische Höflichkeit. Formen und Formeln im Islam. Leipzig, 1929; Hasan al-Bāšā. Al-Alqāb al-Islāmiya. Kahire, 1937; Ritter, H. Philologica, XIII. Datierung durch Brüche. – Oriens, 1, 1948, 237-247; Weisweiler, M. Das Amt des Mustamlī in der arabischen Wissenschaft. – Oriens, 4, 1951, 27-57; Cahen, Cl. Notes de diplomatique arabo-musulmane. – JA, 1963; Colin, G. S. Diplomatic, II. Maghrib. – EI, n. e., II, 1965, 307-308; Hein, H. A. Taḥmīd als Urkundenteil bei Fātimiden, Ayyūbiden und Mamlūken. – ZDMG, Supplementa I, 2, 1962, 567-573; Beiträge zur Ayyūbidischen Diplomatik. Freiburg i. Br., 1971 (= Islamkundliche Untersuchungen, 8); Veselý, R. Die Hauptprobleme der Diplomatik arabischer Privaturkunden aus dem spätmittelalterlichen Ägypten. – Arch. Or., 40, 4, 1972, 312-343; Wakin, J. A. The Function of Documents in Islamic Law. The Chapters on Sales from Tahawi’s Kitab al-Shurut al-Kabir. Ed. With an Introduction and Notes by …, State University of New York Press, Albany, 1972; Roncaglia, M. P. Essais bibliographe de diplomatique islamique. Arabe, persane, ottoman. Beirut, 1979; Gronke, M. Zur Diplomatikvon Kaufverträgen des 12. und 13. Jahrhunderts aus Ardabīl. – Islam, 59, 1, 1982, 64-72; Arabische und persische Privaturkunde des 12. und 13. Jahrhunderts aus Ardabil. 1982 (= Islamkundliche Untersuchungen, 72).
[122] Например: Крачковская, В. А., И. Ю. Крачковский. Древнейший арабский документ из Средней Азии. – В: Согдийский сборник, 1934, 52-90; Hamidullah, M. Documents sur la Diplomatie Musulmane à l’époque du Prophète et des Khalifes orthodoxes, textes arabes. Suivi de: Corpus des traités et lettres diplomatiques de l’Islam. Paris, 1935; Al-Waṯāʼiq as-siyāsiyya fīʼl-ՙahd an-nabawī waʼl-ḫilāfa ar-rāšida. Kahire, 1958; Барабанов, А. М. Пояснительные значки в арабских рукописях и документах Северного Кавказа. – Советское востоковедение, 3, 1945, 183-214; Михайлова, А. И. К оформления государственных актов времени Аббасидов. – Эпиграфика Востока, 7, 1953, 3-6; Spies, O. Ein Investiturschreiben des abbasidischen Khalifen in Kairo an einen indischen König. – In: Shafi Press Vols., 1955, 241-253; Ehrenkreutz, A. S. The “taṣrīf” and “tasʼīr” calculations in medieval Mesopotamian fiscal operations. – JESHO, 7, 1964, 46-56.
[123] Ali bey Bahgat. Un décret du Sultan Khochkadam. – Bulletin de l’Institut d’Egypte, 5 sér., t. 5, 1911, 30-35; al-Qalqašandī. Ṣubḥ al-aՙšā fī ṣināՙat al-inšāʼ, ed. ՙAbd ar-Rasūl Ibrāhîm, I-XIV. Kahire, 1913-1920; Marshal, F. H. Four letters of Ali Pasha to William Martin Leake. – Byz.-Neugr.Jhb., 9, 1932-1933, 158-168; Goitein, S. D. The Cairo Geniza as a source for the history of Muslim civilization. – Studia Islamica, III, 1955, 75-92; Shaw, S. J. Cairo’s archives and the history of Ottoman Egypt. – Report on current research, 1956, 59-72; Roemer, H. R. Über Urkunden zur Geschichte Ägyptens und Persiens in islamischer Zeit. – ZDMG, 107, N. F. 32, 1957, 519-538 (520-532); Documents et archives de l’Egypte islamique. – Mélanges de l’Institut Dominicaine d’Etudes orientales du Caire, 5, 1958, 237-252; Arabische Herrscherurkunden aus Ägypten. – OLZ, 61, 7-8, 1966, Sp. 325-343; Khedoori, E. Chartes of privilege granted by the Fatimids and Mamluks to the St. Catherine’s Monastery of Tur Sinai. Manchester, 1958; Colombe, M. Une letter d’un prince égyptien di XIXe siècle au sultan ottoman Abd-al-Aziz. – Orient, 3, 1958, 23-38; Cahen, Cl. Un traité financier inédit d’époque Fatimide-Ayyubide. – JESHO, 5, 1962, 139-159; Préaux, C. Lettre privée d’époque arabe du Brooklyn Museum (P. Brooklyn gr. 6). – Chronique d’Egypte, 38, 1963, 268-273.
[124] Еl-Shayyal, Gamal el-Din. The Fatimid documents as a source fort he history oft he Fatimids and their institutions. – Bull. Pac. Art Alexandria, 8, 1954, 3-12; Mağmūՙāt al-waṯāʼiq al-Fāṭimiyya, I. Kahire, 1958; Grohmann, A., P. Labīb. Ein Fatimidenerlaß vom Jahre 415 Ä. H. (1024 A. D.) im Koptischen Museum in Alt-Kairo. – Rivista degli Studi Orientali. Roma, XXXII, 1957, 641-654; Stern, S. M. A Fāṭimid decree oft he zear 524/1130. – BSOAS, XXIII, 1960, 439-455; Three petitionsof the Fatimid Period. – Oriens, 15, 1962, 172-209; Fāṭimid Decrees. Original Documents from the Fāṭimid Chancery. London, 1964.
[125] Dietrich, A. Eine arabische Eheurkunde aus der Aiūbidenzeit (Mit 3 Tafeln). – Doc. Isl. Inedita. Berlin, 1952, 121-154; Stern, S. M. Petitions from the Ayyūbid Period. – BSOAS, 27, 1964, 1-32. Вж. също работите на Х. Хайн в бел. 121.
[126] Sauvaget, J. Décrets mamlouks de Syrie. – Bulletin d’Etudes orientales de l’Institut Français de Damas, II, 1932, 15-20; III, 1933, 1-29; XII, 1947-1948, 5-60; Wiet, G. Répertoire des décrets mamlouks de Syrie. – Mélanges Syriens offerts à Monsieur René Dussand, II. Paris, 1939, 521-537; Un décret du sultan mamlouk Malik Ashraf Shaՙban à la Mecque. – Mélanges L. Massignon, III, 1957, 383-410; Labib, S. Y. Ein Brief des Mamluken Sultan Qāʼitbey an den Dogen von Venedig aus dem Jahre 1473. – Islam, 32, 1957, 324-329; Ernst, H. Die mamlukischen Sultansurkunden des Sinai-Klosters. Wiesbaden, 1960; Wansbrough, J. A. Mamluk letter of 877/1473. – BSOAS, XXIV, 2, 1961, 200-213.
[127] Nehlil, M. Lettres chérifiennes. Paris, 1915; Tisserant, E., G. Wiet. Une letter de l’almohade Murtaḑā au pape Innocent IV. – Hespéris, VI, 1926; Babinger, Fr. Ein marrokanisches Staatsschreiben an den Freistaat Ragusa vom Jahre 1194/1780. Mit einer Lichtdrucktafel. – MSOS, 30, 2. Abt., 1927, 191-201; 31, 1928, 98-99; Lévy-Provençal. E. Un recueil de lettres officiales almohades. – Hespérus, XXVIII, 1941; Nallino, M. Documenti arabi sulle relazioni fra Genova e il Marocco nella seconda metà del secolo XVIII. – RSO, 21, 1946, 51-76; Grandchamp, P. Documents concernant la course dans la Régens de Tunis de 1764 à 1769 et de 1783 à 1843. – Cahiers de Tunisie, 5, 1957, 269-340; Emerit, M. Un document inédit sur Alger au XVIIe siècle. – Annales de l’Institut des Etudes Orientales, 17, 1959, 233-242; Pignon, J. Un document inédit sur la Tunisie au début du XVIIe siècle. – CT, 9, 1961, 109-219; Gentz, J. Tunesische Fatwās über das Feste im Ramaḑān. – Die Welt des Islams, N. S. 7, 1961, 39-66; D’Emilia, A. Diplômes arabes siciliens d’achat (vente) du IVe siècle h. et leur relations avec les documents égyptiens des IIIe et IVe siècle h. – AION, n. s. 14, 1964, 83-106; Monteil, V. Les manuscrits historiques arabo-africaines (Bilan provisoire). – Bulletin de l’Institut français d’Afrique Noire, 27, 1965, 531-542.
[128] Ḥasan Ḥān, Muḥammad. Mirʼāt al-buldān-i Nāṣirī, I-III. Teherān, 1294 h.; Kitāb-I taʼrîḫi munṭaẓam-I Nāṣirī, I-II. Teheran, 1298-1299 h.; Stewart, Ch. Original Persian Letters and other Documents with Facsimiles. London, 1825; Silvestre de Sacy, A. I. Mémoires sur une correspondence inédite de Tamerlan avec Charles VI. – In: Mémoires de l’Institut Royale de France – “Académie des Inscription et Belle-Lettres”, VI, 1822, 470-522; Qazwīnī, M. N. Nāma-yi Amīr Timūr-i Gūrgān ba Šarl-i Šišum-i pādišāh-i Farānsa. – In: Bīst Maqāla-yi Quazwīnī, I. Teherān, 1833, 39-48; Khanikoff. Lettre de M. Khanykov à M. Dorn (16. Sept. 1836). – Mélanges asiatiques, III. St. Petersbourg, 1857, 70-74; Iskandar Munšī. Taʼrīḫ-I ՙālam-ārā-yi ՙabbāsi. Teherān, 1314 h. (1896); Vélïaminov-Zernov, V. Scheref-nameh, ou histoire des Kourdes, par Scheref, prince de Bidlis, I-II. St. Petersbourg, 1860-1862. Вж. също: Dorn, B. Auszüge aus mohammedanischen Schriftstellern, betreffs der Geschichte der südlichen Küstenländer des Kaspischen Meers nebst einer kurzen Geschichte der Chane von Scheki. Arabische, persische und türkische Texte. St. Pbg., 1859; Rièu, Ch. Catalogue of the Persian Manuscripts in the British Museum, I-III. London, 1879-1895. Също от по-ново време: Ethé, H. Catalogue of the Persian Manuscripts in the Library of the India Office, I-II. Oxford, 1903-1937; Rossi, E. Elenco dei manoscritti persiani della Biblioteca Vaticana. Vaticani-Barberiniani-Borgiani-Rossiani. Città del Vaticano. Roma, 1948; Zettersteen, K. V. Türkische, tatarische und persische Urkunden im schwedischen Reichsarchiv. Uppsala, 1945 и др.
[129] Litten, W. Einführung in die persische Diplomatensprache, I-II. – In: Lehrbücher des Seminars für orientalischen Sprachen in Berlin, 31, 1-2, 1919; Петрушевский, И. П. Персидские официальные документы ХVІ – начала ХІХ вв. как источник по истории феодальных отношений в Азербайджане и Армении. – Проблемы источниковедения, 3, 1940, 5-44; К истории института союргала. – Советское востоковедение, 6, 1949, 227-246; Hinz, W. Das Steuerwesen Ostanatoliensim 15. und 16. Jahrhunderts. – ZDMG, 100, 1950, 177-201; Das Rechnngswesen orientalischer Reichsfinanzämter im Mittelalter. – Islam, 20, 1950, 1-29, 113-141; Die Resāle-ye Falakiyyä des ՙAbdollāh ibn Mohammad ibn Kiyā al-Mazandarānī, ein persischer Leitfaden des staatlichen Rechnungswesens (um 1363). Wiesbaden, 1959; Die persische Geheimkanzlei im Mittelalter. – In: West-östliche Abhandlungen. Festschrift für Rudolf Tschudi. Wiesbaden, 1954, 342-354; Sourdel, D. Le „Livre de secrétaires“ de ՙAbdallah al-Baġdādī. – Bulletin d’Etudes orientales de l’Institut Français de Damas, XIV, 1952-1954, 114-153; Roemer, H. R. Staatsschreiben der Timuridenzeit. Das Šaraf-namä des ՙAbdallah Marwārīd in kritischer Auswertung. Persischer Text in Faksimile (Hg. Istanbul Üniversitesi f87). Wiesbaden, 1952; Vorschläge für die Sammlung von Urkunden zur islamischen Geschichte Persiens. – ZDMG, 104, N. F. 29, 1954, 362-370; Über Urkunden zur Geschichte Ägyptens und Persiens in islamischer Zeit. – ZDMG, 107, N. F. 32, 1957, 519-538; Baloch, N. A. Fateh-nama and its source. – In: Proc. Pakistan Hist. Conf. (5
[130] Tauer, F. Les manuscrits persans des bibliothèques de Stamboul, I-IV. – Arch. Or., 3 (1931), 87-118, 303-326, 462-491; 4 (1932), 92-107; Vorbericht über die Edition des Zafarnāma von Nizām Šāmī und der wichtigsten Teile der Geschichtswerke Ḥāfiẓ-i Abrū’s. – Arch. Or., 4, 1932, 250-256; Continuation du Zafarnāma de Niẓaāmuddīn Šāmī par Ḥāfiẓ-i Abrū. Éditée d’après les manuscrits de Stamboul. – Arch. Or., 6, 1934, 429-465; Fekete, L. İran şahlarının iki türkçe mektubu. – Türkiyat Mecmuası, 5, İstanbul, 1935, 269-274; Minorsky, V. Some Early Documents in Persian, I-II. – Journal oft he Royal Asiatic Society, 1942, 181-194; 1943, 86-99; Хубуа, М. Персидские фирманы и указы Музея Грузии, І. Тбилиси, 1949; Папазян, А. Д. Персидские документы Матенадарана, І. Указы, выпуск первый (ХV-ХVІ вв.), ІІ. Указы, выпуск второй (1601-1655). Ереван, 1956, 1959; Археография Сафевидских фетв и мисалов ХVІ-ХVІІ вв. – В: Конференция по истории средневековой письменности и книги. Тезисы докладов. Ереван, 1977, с. 73; Путуридзе, В. С. Грузино-персидские исторические документы. Тбилиси, 1955; Персидские исторические документы в книгохранилищах Грузии, кн. І, вып. 1-3. Тбилиси, 1962-1965; Мамедов, А. Письмо шаха Исмаила на азербайджанском языке. – В: Доклады АН Азерб. ССР, 16, 1960, 1007-1015; Nawā’î ՙAbd al-Ḥusain. Asnād wa makātib-i tārīḫī-yi Irān az Tīmūr ta Šāh Ismāՙīl. Teherān, 1341 (1963); Scarcia, G. A Preliminary Report on a Persian Legal Document 470/1078 Found at Bāmiyān. – East and West, 14, 1-2, 1963, 73-85; An Edition of the Persian Legal Document from Bāmiyān. – East and West, 16, 3-4, 1966, 290-295; Traini, R. La correspondenza tra al-Mansūr a Muḥammad “an-Nafs az- zakiyyah“. – Annali Instituto Orientale di Napoli, N. S. 14, 1964, 773-798; Franger, B. Arḍabīl zwischen Sultan und Schah. Zehn Urkunden Schah Ṭahmāsps II. – Turcica, VI, 1975, 177-225; Repertorium persischer Herrscherurkunden aus der Zeit vor 1848. Publizierten Originalurkunden. 1980 (= Islamkundliche Materialien, 4).
[131] A Chronicle of the Carmelites in Persia and the Papal Mission of the XVII-th and XVIII-th Centuries. London, 1938; Arşiv Kılavuzu. Ístanbul, I, 1938 (vesika VI), II, 1940 (vesika XVI); Bayānī Ḥānbābā. Les Relationsde l’Iran avec l’Europe occidentale à l’Epoque Safevide. Paris, 1937; Minorsky, Vl. A Soyūrghāl of Qāsim b. Jahāngīr Aq-qoyunlu, 903/1498. – BSOAS, 9, 1937-1939, 927-960; Tadhkirat al-Mulūk. A Manual of Safavid Administration (circa 1137/1725). Persian Text in Facsimile (B. M. Or. 9496), translated and explained by … London, 1943; Lambton, A. K. S. Two Safawid Soyūrghals. – BSOAS, XIV, 1952, 44-54; Landlord and Peasant in Persia. A Study of Land Tenure and Land Revenue Administration. London, 1953; Aubin, J. Note préliminaire sur les archives du Takya du Tschima-Rud. Teheran, 1955; Note sur quelques documents Aq Qoyunlu. – Mélanges Louis Massignon, t. 4, Damas, 1956, 123-141; Etudes Safavides, I. Šāh Ismāՙīl et les notables de l’Iraq Persan. – JESHO, II, 1959, 37-81; Baykal, B. S. Uzun Hasan’ın Osmanlılara karşı hatī mücadeleye hazırlıkları ve Osmanlı-Akkoyunlu harbinin başlaması. – Belleten, XXI, 1957, 261-296; Horst, H. Ein Immunitätsdiplom Schahs Muḥammad Ḫudābandäs vom Jahre 989/1581. – ZDMG, 105, 1955, 289-297; Zwei Erlässe Šāh Ṭahmāsps I. – ZDMG, 110, N. F. 65, 1961, 301-309; Roemer, H. R. Le dernier firman de Rustam Bahādur Aq Qoyunlu? – Bulletin de l’Institut français d’archéologie orientale, 59, 1960, 273-287; Keçik, M. S. Briefe und Urkunden aus der Kanzlei Uzun Ḥasans. Ein Beitrag zur Geschichte Ost-Anatoliens im 15. Jahrhunderts. 1975 (= Islamkundliche Untersuchungen, 29). Вж. също: Etudes turco-safavides III. Notes et documents sur la révolte de Şâh Velî b. Şeyh Celâl. – Archivum ottomanicum, 7, 1975; Schimkoreit, R. Regesten publizierter safawidischer Herscherurkunden. Erlasse und Staatsschreiben der frühen Neuzeit Irans. 1982 (= Islamkundliche Untersuchungen, 68).
[132] Котвич, В. Поправки к разбору монгольских писем персидских ильханов. – В: Записки коллегии востоковедов при Азиатском музее Российской Академии Наук, I, 1925, 342-344; Wittek, P. Ankarada bir ilhanı kitabesi. – THJTM, I, 1931, 161-164; Козин, С. А. Язын первого периода истории монгольской литературы (По письмам персидских иль-ханов 1289-1305). – Известия АН СССР, Серия VІІ, Отделение обществ. наук, № 5, 1935, 477-500; К вопросу о дешифровании дипломатических документов монгольских иль-ханов. – Известия АН СССР,Сер. VІІ, Отд. общ. наук, № 7, 1935, 345-355; Pelliot, P. Les documents mongols du Musée de Teherān. – In: Aṯār-e Iran, I, 1, 1936, 37-44; Masse, H. Ordonance rendue par le prince ilkhanien Ahmed Jalair en faveur du Cheikh Sadr-ed-Dīn (1305-1392). – JA, 1938, 465-468; Tisserant, E. Une lettre de l’Ilkhan de Perse Abaga, adressée en 1268 au pape Clèment IV. – Muséon, LIX, 1946, 547-556; Haenisch, E. Zu den Briefen der mongolischen Il-Khane Argun und Öljeitü an den König Philipp den Schönen von Frankreich (1289 u. 1305). – Oriens, 2, 1949, 216-235; Пучковский, Л. С. Заключительная формула в письмах иль-ханов Аргуна (1228 г.) и Ульдзэйту (1305 г.). – Советское востоковедение, 6, 1949, 396-422; Rabino di Borgomale, H. L. Deux descriptions du Gîlân du temps des Mongols. – JA, 238, 1950, 325-333; Kotwicz, W. En marge des lettres desIl-Khans de Perse retrouvées par Abel-Rémusat. – Rocznik Orientalistyczny. Warszawa, 16, 1950, 369-404; Quelques mots encore sur les lettres de Il-Khans de Perse retrouvées pae Abel-Rémusat. – RO, 16, 1950, 405-427; Cleaves, F. W. A Chancellary Practice of the Mongols in the Thirteenth and Fourteenth Centuries. – Harward Journal of Asiatic Studies, XIV, 1951, 493-526; The Mongolian Documents in the Musée de Téhéran. – HJAS, XVI, 1953, 1-107; Mostaert, A. Une phrase de la letter de l'Ilkhan Argun à Philippe le Bel. – HJAS, XVIII, 1955, 200-220; Mostaert, A., F. W. Cleaves. Trois documents mongols des Archives secretes vaticans. – HJAS, XV, 1952, 419-506; Minorsky, V. A Mongol Decreeof 720/1320 to the Family of Shaikh Zāhid. – BSOAS, XVI, 1954, 515-527; Deny, J. Un soyurgal du Timouride Shah Rukh em écriture ouigure. – JA, 245, 1957, 253-266.
[133] Massé, H. Le Sultan Seljoukide Keykobad Ier et l’Arménie. Documents persans. – Revue des Etudes arméniennes, 9, 1929, 113-129; Ğuwainī, Atābeg. ՙAtabet al-kitaba, ed. ՙAbbās Iqbāl. Teherān, 1329 (1950); Turan, O. H. İzzeddin Keykâvüs’e ait bir temlîk-nâme. – In: Zeki Velidi Togan’a Armağan, 1950-1955, 157-176; Türkiye selçukları hakkında resmî vesikalar. Metin, tercüme ve araştırmalar. Ankara, 1958; Lambton, A. K. S. The administration of Sanjar’s Empire as illustrated in the ՙAtabat al-kitaba. – BSOAS, XX, 1957, 367-388 и др.
[134] Qazwini, M. M., L. Bouval. Deux documents inédits relatifs à Behzād. – Revue du Monde Musulman. Paris, 26, 1914, 146-161; Rabino di Borgomale, H. L. Une letter familière de Fath ՙAli Chah. – RMM, 40-41, 1920, 131-135; Hasan, Z. M. A letter from Nadir Shah to Zakariya Khan, the Governeur of Lahor and Multan. – In: Proceedings of the Indian Historical Records Commission, 4, 1922, 25-29; Фрейман, А. А. Опись рукописных документов, извлеченных из развалин здания на горе Муг в Захматабадском районе Таджикской ССР окоро селения Хаирадабад и собранных Таджикистанской базой Академии Наук СССР. – Согдийский сборник, 1934, 33-51; Baġdādî, Bahaeddin Muhammad b. Muayad. At-tavassul ilâ-t-tarassul. Teherān, 1315 (1936); Khān Malek. Un farman d’Abū Naṣr Ḫasan Bahādur. – In: Aṯār-e Irān, III (1937-1939). Teherān, 1938, 203-206; Levy, R. The Letters of Rashīd al-Dīn Faḍl-Allah. – JRAS, 1946, 74-78; Pontecorvo, V. Relayioni fra lo scià ՙAbbas e I Granduchi di Toscana Ferdinandi I e Cosino II. – In: Atti del Acad. naz. dei Linzei, 346, 1949, Ser. 8 (Rendiconti, Classe di Scienze morale, stor. e fil., vol. IV); Kissling, H. J. Das Menaqybname Sheih Bedr ed-Din, des Sohnes der Richter von Simavna. – ZDMG, 100, N. F. 25, 1950; Hinz, W. Zwei Steuerbefreiungsurkunden. – In: Documenta Islamica Inedita. Festschrift für Richard Hartmann. Berlin, 1952, 211-220; Ganjeï, T. Uno scritto apologetico di Husain Mīrzā sultand del Khorāsān. – Annali del Instituute orientale di Napoli, N. S. 5, 1953, 157-183; Mīrāftāb, Mahmud. Dastūr al-kātib fī taՙyīn al-marātib. Diss. phil. Göttingen, 1956; Петров, П. И. Ферман шаха Султан-Хусейна Вахтангу VІ. – Сов. востоковед., 1957, (4), 127-128; Арунова, М. Р. Фирман Надир-Шаха. – Сов. восттоковед., 29, 1958, 116-120; Bosworth, C. E. The titulature oft he early Ghaznavids. – Oriens, 15, 1962, 210-233; Subba Rao, R. Persian Firmans Relating to Kandragula Family of Rajahmundry. – Journal of Anfhra Hist Res. Society, 28, 3-4, 1962-1963, 13-22; Мухтаров, А. Материалы по истории Урфа-Тюрбе. – В: Сборник актов ХVІІ-ХІХ вв. М., 1963; Tauer, F. Zur Korrespondenz der Muẓaffariden. – Islam, 39, 1964, 242-246; Horst, H. Arabische Briefe der Ḥōrazmšāhs an den Kalifenhof aus der Feder des Rašīd ad-Dīn Waṭwāṭ. – ZDMG, 116, 1966, 24-43; Mokri, M. Un farmân de Sultân Ḥusayn Bâyqarâ recommandant la protection d’une ambassade ottomane en Khorâsân en 879/1474. – Turcica, V, 1975, 68-79; Beldiceanu, N. Le timar de Muṣliḥ ed-Dīn précepteur de Selīm Šāh. – Turcica, VIII, 2, 1976, 91-109. Вж. също: Al-Waqfiyyah ar-Rashidiyyah, the Act fort he Pious Foundation Made by Rashid ad-din Fazlullah. Facsimile of the Original Fourteenth-Century Document, Drawn by himself and by his Order. Teheran, 1972 и др.
[135] Казем-бек, А. К. Татарские и турецкие акты, найденные в Kрыму. – В: Журнал Министерства народного просвещения, 1839, ч. 21, отд. VІІ; Ярцов, Я. О. Ярлыки крымских ханов. – Записки Одесского общества истории и древности, ІІ, отд. 2-3, 675-678; Малиновский, А. Историческое и дипломатическое собрание дел, происходявших между российскими великими князьями и бывшими в Крыме татарскими царями с 1462 по 1533 год. - ЗООИД, т. V, 1863, 178-410; Вельяминов-Зернов, В. Материалы для историиКрымского ханства. СПб., 1864; Березин, И. Н. Тарханные ярлыки Крымских ханов и ярлыки крымских ханов Менгли-Гирея и Мухамед-Гирея. - ЗООИД, т. VІІІ, 1872; Карпов, Г. Ф. Памятники дипломатических отношений Московского государства с Крымскою, Ногайскою ордами и с Турцией, І, 1474-1505. СПб., 1884; Kazimirski, W. Documents sur les rapports diplomatiques de l’anciene Russie avec les puissances étrangères et notamment Crimée. St. Petersbourg, 1884-1893; Смирнов, В. Д. Крымское ханство под верховенством Оттоманской империи до начала ХVІІІ века. СПб., 1887; Сборник старинных грамот и узаконений Российской империи касательно прав и состоянии русско-поданных караимов. СПб., 1890; Лашков, О. Памятники дипломатических сношений Крымского ханства с Московскими государствами в ХVІ и ХVІІ в. – ИТУАК, 9-12, 1891 и др.
[136] Hammer-Purgstall, J. v. Uigurisches Diplom Kutlugh Timur’s vom Jahre 800 (1397) beiliegend lithographisch nachgestochen und übersetzt. – Fundgruben des Orients. Wien, VI, 1818, 359-362; Григорьев, В. О. О достоверности ярлыков данных ханами Золотой Орды русскому духовенству. М., 1842; Григорьев, В. О., Я. О. Ярцов. Ярлыки Тохтамыша и Сеадет-Герая. – ЗООИД, т. І, 1844; Оболенский, А., В. О. Григорьев. Ярлык хана Золотой Орды Тохтамыша к польскому королю Ягайлу от 1391-1392. Москва-Казань, 1850; Березин, И. Н. Ярлык хана Золотой Орды Тохтамыша к польскому королю Ягайлу, 1392-1393 года. Казань, 1850; Тарханные ярлыки Тохтамыша, Тимур-Кутлука и Саадат-Гирея. Казань, 1851; Vámbéry, H. Uigurische Sprachmonumente und das Kudatku Bilik. Innsbruk, 1870 (S. 172); Радлов, В. В. Ярлыки Тохтамыша и Темир-Кутлуга. – Записки Восточного отделения Российского археологического общества, т. ІІІ, вып. 1-2. СПб., 1888. Вж. също: Самойлович, А. Н. Несколько подправок к ярлыку Тимер-Кутлуга. – Известия Академии Наук, 1918, № 11; Kurtoğlu, F. Son Altın Ordu hükümdarının Osmanlı hükümdarı Mehmed II-ye bir mektubu. – Belleten, II, 5-6, 1938, 247-250 и др.
[137] Гурлянд, Я. И. Степное законодательство с древнейших времен по ХVІІ столетие. – Известия Общества археологии, истории и этнографии при Казанском университете, 20, вып. І. Казань, 1904; Смирнов, В. Д. Крымско-ханские льготные грамоты. – ИТУАК, 30, 1913; Татарско-ханские ярлыки из коллекции Таврической ученой археологической коммиссии. – ИТУАК, 54, 1918; Приселков, М. Д. Ханские ярлыки русским митрополитам. – ЖМНП, новая серия, 68, 3-4. Пг., 1917; Kraelitz-Greifenhorst, F. v. Aufforderungs- und Kontributionsschreiben des Tatarenchans Murād Giraj vom Jahre 1683 an Wr. Neustadt. – MOG, I, 4, 1921-1922, 223-231; Вахидов, С. Ярлык хана Сахиб-Гирея. – Вестник научного общества татароведения, 1925, 1-2; Петрун, Ф. Ханськи ярлыки на Украïнсьний землi. – В: Схiдний свiт. Киïв, 1928, кн. 2, 170-178; Abdullahoğlu, H. Birinci Mengli Giray Han yarlığı. – Türkiyat Mecmuası, IV, 1934, 99-109; Kurtoğlu, F. İlk Kırım Hanlarının mektupları. – Belleten, I, 3-4, 1937, 641-533; Kurat, A. N. Topkapı Sarayı Müzesi Arşivindeki Altın Ordu, Kırım ve Türkistan Hanlarına ait yarlık ve bitikler. İstanbul, 1940; Базилевич, К. В. Ярлык Ахмед-хана Ивану ІІІ. – Вестник Московского университета, С. 1948, с. 31; Внешняя политика Русского централизованного государства вторая половина ХV века. М., 1952; Scheel, H. Ein Schreiben des Krim Giray Khan an den Prinzen Heinrich, dem Bruder Friedrich des Großen. – In: Jean Deny Armağanı. Ankara, 1958, 213-220; Зимин, А. А. Краткое и пространное собрание ханских ярлыков, выданных русским митрополитам. – Археографический ежегодник за 1961 год. М., 1962, 28-40; Мухамедьяров, Ш. Ф. Тарханскый ярлык казанского хана Сахиб-Гирая 1523 г. – В: Новое о прошлом нашей страны. Памяти академика М. Н. Тихомирова. Сб. Статей. М., 1967; Тунгушева, Л. Ю. Ярлыки уйгурских князей из рукописного собрания ЛО ИВАН СССР. – Тюркологический сборник, 1971; Fesaive, D. Le Chanat de Crimée dans les archives ottomanes. Correspondance entre Chanat de Crimée et padishahs ottomans dans les registres des „name-i hümâyun”. – Cahiers du Monde russe et soviétique. Paris – La Haye, XIII, 4, 1972, 560-583; Kellner-Heinkele, B. Aus den Aufzeichnungen des Saՙīd Girāy Sulṭān. Eine zeitgenössische Quelle zur Geschichte des Chanats der Kırım um die Mitte des 18. Jahrhunderts. Freiburg i. B., 1975 (= Islamkundliche Untersuchungen, 28). Вж. също: „История Татарии в материалах и документах“. М., 1937; „Документы архива хивинских ханов по истории и этнографии каракалпаков“. М., 1967 и др.
[138] Taymas, A. Yarlıklara dair. – TM, VII-VIII, 1, 1942; Zajączkowski, A. Dyplomatyka Zlotej Hordy i Krymu v XV w. (Nowe materialy z archivum tureckiego). – PH, 37, 1948, 212-217; Малов, С. Е. Изучения ярлыков и восточных грамот. – В: Академику Владимиру Александровичу Гордлевскому, к его 75-летию. Сб. статей. М., 1953, 187-195; Шапшал, С. М. К вопросу о тарканных ярлыках. – В: Гордлевский сборник. М., 1953, 302-316; Ivanics, M. Formal and Linguistik peculiarities of 17th century Crimean Tatar letters addressed to princes of Transylvania. – AOH, XXIX, 2, 1975, 213-224; Matuz, J. Krimtatarische Urkunden im Reichsarchiv zu Kopenhagen. Mit historisch-diplomatischen und sprachlichen Untersuchungen. Freiburg, 1976 (= Islamkundliche Untersuchungen, 37); Усманов, М. А. Официальные акты ханств Восточной Европы ХІV-ХVІ вв. И их изучение. – Археографический ежегодник за 1974 год. М., 1975, 117-135; Внешнее оформление джучидских жарованных актов ХІV-ХVІ вв. – В: Конференция по истории средневековой письменности и книги. Тезисы докладов. Ереван, 1977, 98-99; Термин „ярлык“ и вопросы классификации официальных актов ханств Джучиева улуса. – В: Актовое источниковедение. Сб. статей (отв. ред. С. М. Каштанов). М., 1979, 216-244; Григорьев, А. П. „Вышняя троица“ в ярлыке золотоордынского хана Мьонгке-Темюра. – В: Востоковедение. Сб. статей, т. І. Л., 1974, 188-200; Конкретные формуляры чингизидских жалованных грамот. – В: Историография и источниковедение истории стран Азии и Африки. Сб. статей, вып. ІV, Л., 1975, 36-49; Монгольская дипломатика ХІІІ-ХІV вв. (Чингизидские жалованные грамоты). Л., 1978 и др. За съставените на уйгурица „монголски“ илхански документи срв. тук в заб. 132, а за историята на монголите в Южноруските степи и Иран вж. също трудовете на Hammer, J. v. Geschichte der Goldenen Horde im Kiptschak, das ist der Mongolen in Rußland. Pesth, 1840; Наносов, А. Н. Монголы и Русь. М.-Л., 1940; Spuler, B. Die Mongolen in Iran. Politik, Verwaltung und Kultur der Ilchanzeit 1220-1350. Leipzig, 1939; Die Goldene Horde. Die Mongolen in Rußland 1223-1502. Leipzig, 1943; Die Mongolenzeit. Leiden, 1952 и др.
[139] Чехович, О. Д. Изучение среднеазиатских актов в Академии наук Уз. ССР. – Известия АН УзССР, 1950, № 3, 84-89; Об изучения терминологии исторических источников Средней Азии. – Общественные науки в Узбекистане, 1962, № 6, 46-49; Об использовании среднеазиатских актов в нумизматических и метрологических исследованиях. – История СССР, 1963, № 4, 128-131; Задачи среднеазиатской дипломатики. – Народы Азии и Африки, 1969, № 6, 75-82; Изучение среднеазиатских актов В. В. Бартольдом, современное состояние и задачи дипломатики. – В: Бартольдовские чтения. Изучение истории средневекового Востока В. В. Бартольдом и современное состояние науки. Тезисы докладов и сообщений. М., 1974, 56-58; Опыт периодизации среднеазиатских актов. – В: Бартольдовские чтения 1981. Год пятый. Тезисы докладов и сообщений. М., 1981, 87-93; О дипломатике и периодизации среднеазиатских актов. – В: Источниковедение и текстология средневекового Ближнего и Среднего Востока (Бартольдовские чтения, 1981). М., 1984, 224-230.
[140] Чехович, О. Д. Бухарские поземленные акты и аграрные отношения ХІХ-ХХ вв. – Бюллетень Среднеазиатский государственный университет. Ташкент, 1945, № 23, с. 177; Об актовых материалах по истории Бухары. – Исторические записки АН СССР, 16, 1945, 232-237; Документы к истории аграрных отношений в Бухарском ханстве, вып. І. Акты феодальной собственности на землю ХVІІ-ХVІІІ вв. Ташкент, 1954; Бухарские поземленные акты ХVІІ-ХІХ вв. – Проблемы источниковедения, 4, 1955, 223-242; Аграрный документ 1706 г. из Бухары. – В: Памяти Михаила Степановича Андреева. Сб. статей по истории и филологии народов Средней Азии. Сталинабад, 1960, 225-243; Бухарские документы ХІV века. Ташкент, 1965; Бухарский вакф ХІІІ века (Предварительное сообщение). – НАА, 1967, № 3, 74-82; Бухарский вакф ХІІІ в. Факсимиле. Издание текста, пер. с араб. и перс., введ. и комент. М., 1979; Чехович, О. Д., А. В. Вильданова. Вакф Субҳāн-қулӣ-ҳāна бухарского 1693 г. – В: Письм. пам. Востока. Истор.-филол. исследования. Ежегодник 1973, М., 1979, 213-235; Вж. също: „Из архива шейхов Джуйбари. Материалы по земельным и торговым отношениям Средней Азии ХVІ века“. М.-Л., 1938; Иванов, П. П. Хозяйство джуйбарских шейхов. К истории феодального земевладения в Средней Азии в ХVІ-ХVІІ вв. М.-Л., 1954.
[141] Чехович, О. Д. О некоторых актах ХVІІ в. из коллекции Самаркандского музея в связи с задачами среднеазиатской дипломатики. – Бюллетень АН УзССР, 1945, № 11-12, 36-37; Из документа ХVІ века об акрестностях Самарканда и их орошений. – Доклады АН УзССР, 1948, № 6, 38-42; Вакуфный документ времени Тимура из коллекции Самаркандского музея. – Эпиграфика Востока, 4, М.-Л., 1951, 56-67; Самаркандские документы ХV-ХVІ вв. (О владениях Ходжи Ахрара в Средней Азии и Афганистана). Факсимиле, крит. текст, пер., введ., примеч. и указатели. М., 1974; Несколько замечаний о парижском изданиисамаркандских документов ХІ века. – Общественные науки в Узбекистане, 1980, № 11, 43-46. Вж. също: Иванов, П. П. Материалы по истории Каракалпаков. – Труды ИВ АН СССР, 7, 1935, с. 34; Вяткин, В. Л. Вакуфный документ Ишратхана. – В: Мавзолей Ишратхана. Монографический сборник под ред. М. Е. Массона. Ташкент, 1958, 109-136; Мухминов, Р. Г. К истории аграрных отношений в Узбекистане ХVІ в. по материалам „вакф-наме“. Ташкент, 1966; Hadr, M. Deux actes de waqf d’un Qarahanide d’Asie Centrale. – JA, 255, 3-4, 1967, p. 305, 334 и др.
[142] Чехович, О. Д. Собрания восточных актов в Узбекистане. – Бюллетень АН УзССР, 1947, № 4, 26-28; Собрания восточных актов в Академии наук Узбекистана. – Исторические записки АН СССР, 26, 1948, 306-312; К вопросу о грамотах Ходжи Ахрара. – Пак там, 29, 1949, 236-243; Новая коллекция документов по истории Узбекистана. – Пак там, 36, 1951, 263-268; Новые находки документов Ходжи Ахрара ХV-ХVІ вв. – В: Восточная филология. Тбилиси, 2, 1972, 135-146; Чехович, О. Д., А. А. Егани. Регесты среднеазиатских актов (с фотовоспроизведением публикуемых впервые) (Материалы к сводному каталогу актовых источников в собраниях СССР). – Письм. пам. Востока. Ежегодник 1974. М., 1981, 47-57, 305-336; Регесты среднеазиатских актов (Материалы к своднему каталогу актовых источников в собраниях СССР). – Письм. пам. Востока. Ежегодник 1975. М., 1982, 34-51, 227-317. Вж. също: „Материалы по истории Узбекской, Таджикской и Туркменской ССР“, ч. І, Л., 1932; „Материалы по истории казахских ханств ХІ-ХVІІІ вв.“ Алма-Ата, 1969.
[143] Felix, Fr. Mughal farmans, parwanas and sanads Issued in Favour of the Jesuit Missionaries. – Journal of the Panjab Historical Society, 5. Calcutta, 1916; Bisheshwar, N. R. An Old Imperial “Sanad” relating to Rāsinā or New Delhi. – JRAS, 1931, 515-525; Ibn Hasan. The central structure of the Mughal Empire and its practical working up to the year 1657. London, 1936; Abuʼl-Fażl ՙAllāmī. The Āʼīn-I Akbarī. Translated into English by H. Blochmann. Calcutta, 1939; Saran, P. Two Farmāns of Aurangzēb. – Islamic Culture, XIX, 3, 1945, 261-269; Khare, G. H. An interesting ՙĀdil-shāhī Farmān. – Islamic Culture, XXI, 1, 1947, 48-51.
[144] Chhabra, B. Ch. Diplomatic of Sanscrit cooper-plate grants. Delhi, 1961.
[145] Chavannes, Ed. Inscriptions et pièces de chancellerie chinois de l‘époque mongole. – T’oung Pao, Série II, vol. 5, 1904, 357-447; VI, 1905, 1-42; IX, 1908, 297-428.
[146] Dettmer, H. A. Die Urkunden Japans vom 8. bis ins 10. Jahrhundert. Bd. I. Die Ränge. Zum Dienstverhältnis d. Urkundsbeamten. Wiesbaden, 1972.
[147] Вж. например: Daiches, S. Altbabylonische Rechtsurkunden aus der Zeit der Hammurabi-Dynastie. Leipzig, 1903; Behrens, N. Assyrisch-babylonische Briefe kultisches Inhalts aus der Sargonidenzeit. Leipzig, 1906; Crum, W. E., G. Steindorf. Koptische Rechtsurkunden des 8. Jahrhunderts aus Djême (Theben) herausgegeben und übersetzt. I. Bd. Texte u. Indices von W. E. Crum. Mit englischer Einleitung von Arthur Schiller. New York. Leipyig, 1912; Sethe, K. Demotische Urkunden zum ägyptischen Bürgerschaftsrechte vorzüglich der Ptolemäerzeit. Mit einer rechtsgeschichtlichen Untersuchung von J. Partsch. Leipzig, 1920; Korošec, V. Hetitische Staatsverträge. Ein Beitrag zu ihrer juristischen Wertung. Leipzig, 1931; San Nicolo, M., A. Ungnad. Neubabylonische Rechts- und Verwaltungsurkunden. I. Rechts- und Wirtschaftsurkunden der Berliner Museen. Leipzig, 1935.