Османотурската палеография и дипломатика е една от водещите помощни науки, обслужващи не само историческите изследвания, но и османистиката в цялост.[1] Нейното възникване като самостоятелна дисциплина през 20-те години на нашия век е отражение и резултат на качествения преход към теоретичното изучаване на османските архивни материали. Това е преход, увенчал дългия подготвителен период, по време на който инцидентното отначало публикуване на османски документи постепенно започва да преминава в тяхното все по-системно обработване като исторически извори.
Причините за появата на научен интерес към османските документи трябва да бъдат търсени преди всичко в общото бурно развитие на историко-филологическите науки през ХІХ в., дало своето отражение и върху разгръщането на ориенталистичните проучвания. При това особена роля изиграва развитието на западноевропейската дипломатика, която индиректно допринася за насочване вниманието на историци и турколози към османското езиково богатство. От решаващо значение обаче са историческите интереси на отделните държави, възникнали на територията на бившата Османска империя, а по-късно (през първото десетилетие на нашия век) постепенното откриване на достъп до архивите на Турция и поставеното начало в тяхната научна обработка.
Османотурските изворови изследвания до началото на 20-те години на нашия век се ограничават предимно с публикуването на преводи от документи, а понякога (например в граматиките на Fr. Mesgnien von Meninski, A. Mirza Kazem-Beg, в работите на A. Grzegorzewski, A. Refik и др.) и с пресъздаването на оригиналния текст в арабска транскрипция. Много рядко са прилагани факсимилета на разглеждания архивен материал, и то най-често вместо препис на турския текст.[2] Във всички публикации от това време – дори и при Georg Jacob, който бележи върха на документалните проучвания от началото на столетието – интересът на изследователите е насочен главно към съдържанието на документите и затова последните са възпроизвеждани в текст и превод, без обаче да се обръща внимание на тяхната структура.
Първият опит за разглеждане структурата на османските документи е дело на виенския ориенталист Friedrich von Kraelitz-Greifenhorst,[3] който обобщава особеностите на 24 фермана от времето на султаните Мехмед ІІ Фатих (1451-1481 г.) и Байезид ІІ Вели (1481-1512 г.). Kraelitz изтъква общите сходства между средновековните императорски и папски укази и султанските документи, прокарва идеята за евентуална заимственост във формата на последните от Западна Европа, разделя ферманите на 3 основни части (встъпителен протокол, същински текст и заключителен протокол) и подробно анализира отделните структурни единици. С това се полага началото на теоретичните изследвания върху османските документи и на османската дипломатика като цяло. Неговата непретенциозна по обем, но блестяща по изпълнение разработка инспирирала и други учени да предприемат по-нататъшни изследвания в тази област.
Делото на Kraelitz бива продължено от Lajos Fekete,[4] който не се ограничава само с излагане особеностите на султанските фермани, а подлага на систематичен анализ всякакъв вид документи и прави опит за тяхното подробно класифициране. Освен това той очертава за пръв път проблематиката и главните аспекти на османската палеография.
Така през 20-те години на нашия век се полагат теоретичните основи за по-нататъшни изследвания в тази област и в последвалия период новата научна дисциплина започва да привлича вниманието на все повече ориенталисти, филолози и историци.
* * *
През своето 60-годишно съществуване османската палеография и дипломатика се развиха като най-важна съставна част на османското изворознание, създадоха изходна база за нови научни отрасли (например т. нар. „дефтерология“) и с течение на времето се превърнаха в образец при изграждане основите на персийската и татарската дипломатика. Съвременното равнище на тази наука се определя както от различните теоретични разработки, така и от многобройните документални публикации. Основните монографии на Kraelitz, Fekete, Zajączkowski/Reychman, Guboglu и Б. Недков дават обобщена представа за познанията в тази област и поради това са особено подходящи за учебни цели.[5] Те се допълват от множеството статии и по-големи студии, които обаче отстъпват по численост на документалните публикации и засягат само определен кръг от проблеми, докато други теоретични аспекти все още остават „terra incognita“, очакваща своите изследователи.
Така например в областта на палеографията досега най-често е разглеждана султанската тугра (т. е. нейните палеографски, калиграфични и структурни особености, нейното развитие и пр.). На нея и на използвания от някои висши сановници подобен знак (пенче) са посветени редица статии,[6] които взаимно се допълват. Въпреки това остава все още недостатъчно изяснен например въпросът за произхода на този феномен. По отношение на използваните в канцеларската практика шрифтове най-вече е разглеждано писмото siyāḳat,[7] докато останалите видове или са засегнати в някои общи работи,[8] или и досега не са основно проучени.[9] И други аспекти на палеографията дават поле за бъдещи разработки. (Отчасти са разрешени само отделни въпроси, свързани с хартията и водните знаци, които обаче са обект на филигранологията, оформяща се вече като самостоятелна помощна дисциплина.)
Подобно е положението и в областта на османската дипломатика. Досегашните теоретични изследвания хвърлят светлина върху отделни нейни аспекти, но натрупаните познания са все още крайно недостатъчни. Наличните публикации засягат само определени групи от въпроси. В някои статии например се разглеждат особеностите на отделни видове османски документи и се дава информация за техния строеж.[10] Сведения за структурата и дипломатическите формули се срещат освен това в студии на N. Beldiceanu, U. Heyd, K. Schwarz, J. Matuz и пр.[11] Върху езика и стила на документите са писали K. Hegyi, J. Buri-Gütermann и J. Matuz,[12] а общото развитие на османската дипломатика частично е застъпено в статиите на Fekete, Šabanović, Horniker, Matuzи K. Dilger.[13] Що се отнася до самото публикуване на такъв вид архивни извори, това е въпрос, който може би се нуждае от самостоятелно проучване.
От миналия век насам са издавани предимно султански документи (фермани, берати и отделни видове „nāme“) не само защото в структурно, езиково и калиграфско отношение те са особено развити, но и понеже са изготвени в Имперската канцелария и представляват завършени актове на централната власт, хвърлящи светлина върху определени моменти от османската история. Тази тенденция се запазва и по-късно – до опознаване изворовата стойност на останалите видове документи, от които най-често са разглеждани такива като buyuruldu, telḫīs, mektūb, но също vaḳfiyye, fetvā, hüğğet и пр. Съществува огромно количество публикувани кануннамета (особено в Югославия), които някои автори разглеждат като султански укази,[14] но които понякога определено показват характер на частни дефтеровидни сбирки.
От друга страна, опознаването на различните регистри и оценяването на съдържащите се в тях сведения довежда постепенно до обособяването на едно специфично направление в османското изворознание – на т. нар. „дефтерология“. Самите документи досега са предавани най-често в превод, а по-рядко в транскрибиран текст или във факсимиле. Обект на изследване е предимно тяхното съдържание, като много малко публикации засягат и лингвистични въпроси, при което е използувана латинизирана фонетична транскрипция и се дава материал за една историческа граматика на османския език.
Съвременното равнище на османската палеография и дипломатика определя и бъдещите насоки на тяхното развитие. Многобройните документални публикации и сравнително малкото теоретични разработки създават противоречие между постоянно нарастващото количество информация и методите за нейното интерпретиране. Натрупаните в тази област познания вече не се задоволяват с досегашната форма на изложение. Това обаче доказва само, че османската палеография и дипломатика са изправени пред нов повратен момент, когато остарелият описателен метод на изследване ще бъде заменен от повсеместен структурен анализ на отделните теоретични аспекти. За разрешаването на това противоречие и за осигуряването на нов подем на развитие е необходимо всестранното задълбочено проучване на всички единични въпроси, които тази наука поставя пред нас.
В областта на палеографията например е абсолютно наложително подробното анализиране на отделните видове шрифт (и то особено на онези, употребявани в османската канцеларска практика). Това от своя страна би улеснило установяването както на производните разновидности, така и на основните почерци и би дало възможност да се проследи тяхното развитие. Все още липсват такива албуми (като този на Georges Vajda в областта на арабската палеография),[15] които да илюстрират употребата и развитието на арабското писмо в османската административна книжнина. Основно трябва да бъде проучено и приложението на видовете шрифт в различните документи и през отделните епохи. Едва тогава биха се създали предпоставки за изграждането на една научнообоснована генеалогична класификация на използваните на османска почва разновидности на арабското писмо. Въпреки многобройните изследвания върху тугра и пенче въпросът за произхода на тези знаци все още остава незадоволително изяснен. По-отблизо би трябвало да бъдат разгледани и онези случаи, когато тугроподобни знаци са разположени над текста в началото на „не-султански“ документи, което може би загатва за владетелски произход на лицето, от чието име се издава съответният документ.[16] Останалите аспекти на палеографията също изискват интензивно изследване.
По отношение на дипломатиката преди всичко трябва да бъдат всестранно проучени отделните видове документи. За задълбочаване на теоретичните знания е необходимо в бъдеще реализирането на едно детайлирано изложение на всички структурни елементи не само от протокола, но и от същинския текст, при което дипломатическите формули да бъдат показани в тяхното темпорално развитие. Резултатите от една такава работа биха издигнали извороведските изследвания на много по-високо равнище. Също и маргиналните бележки, които играят огромна роля в проследяването на канцеларската практика, са обект за бъдещи разработки.[17]
От друга страна, доколкото официалните документи винаги са продукт от дейността на определена канцелария и отразяват нейните традиции, самото изучаване на структурата и функционирането на османската канцелария е от важно значение за общото развитие на дипломатиката.
Друг въпрос, който се нуждае от допълнително разглеждане, е класифицирането на османските документи. Малкото автори, застъпващи този проблем, изхождат от различни позиции, което определя и характера на предложените от тях класификации. Все още липсва обаче едно всеобхватно групиране, съобразяващо всички външни и вътрешни белези на османските документи.
Между основните бъдещи задачи на дипломатиката стои изследването на историческото развитие на отделните видове документи, по-точното определяне на източните и западните влияния върху тяхното оформление и не на последно място – проучването на стойността на тези исторически извори като носители на информация.
* * *
Османската палеография и дипломатика заемат важно място сред целия комплекс от научни дисциплини, обслужващи османистиката. Редица техни въпроси очакват своето разрешение и с течение на времето се превръщат в актуални задачи на документалните изследвания. Същевременно научната общественост в различни страни проявява все по-нарастващ интерес към османските архивни извори. Това показва още веднъж, че на тази наука предстои по-нататъшно развитие, което би допринесло не само за едно по-задълбочено изучаване на османската история, но и отчасти за всестранното опознаване на човешката цивилизация.
[1] Нейните две съставни части – палеография и дипломатика – изучават различни страни на османското писмено наследство и като самостоятелни дисциплини разполагат със свои специфични методи. Те обаче и досега са тясно свързани помежду си, което оправдава тяхното разглеждане в определени граници като един общ научен отрасъл.
[2] Документи в превод и факсимиле се срещат в някои публикации на Георги Баласчев, Ḫalīl Edhem, Jan Grzegorzewski, Ćiro Truhelka, Rudolf Tschudi и др. На още по-високо равнище стоят през този период работите на Theodor Menzel, Hubert Neumann, J. H. Mordtmann и най-вече на Georg Jacob, където освен превод и общ коментар са дадени също преписи от текстовете (при Menzel – латинска транскрипция) и фотокопия на обработените османски документи.
[3] Osmanische Urkunden in türkischer Sprache aus der zweiten Hälfte des 15. Jahrhunderts. Ein Beitrag zur osmanischen Diplomatik, Sitzungsberichte der Akademie der Wissenschaften in Wien, Bd. 197, Wien, 1921.
[4] Einführung in die osmanisch-türkische Diplomatik der türkischen Botmäßigkeit in Ungarn. Budapest, 1926. Паралелно бива публикувано и издание на унгарски език – Bevezetés a hódoltság török diplomatikájába.
[5] A. Zajączkowski, J. Reychman, Zarys dyplomatiki osmańsko-tureckiej, Warszawa, 1955 (Подобрен превод на английски, предназначен да послужи като учебник в САЩ, е издаден от проф. Tibor Halasi-Kun. Handbook of Ottoman-Turkish Diplomatics, The Hague – Paris: Mouton 1968); M. Guboglu, Paleografia şi diplomatica turco-osmană. Studii şi album, Bucureşti 1958; Б. Недков, Османотурска дипломатика и палеография, София, т. І, 1966, т. ІІ, 1972 (1975). От най-ново време е работата на M. Tayyib Gökbilgin, Osmanlı İmparatorluğu medeniyet tarihi çerçevesinde Osmanlı paleografya ve diplomatik ilmi, İstanbul, 1979.
[6] H. Wood, The Tughra as Found upon Coins, The Numismatist, 1905, p. 199-212; ՙAlî, Ṭuġrā-I hūmāyūn, Tāʼrîḫ-i ՙOṯmānî Enğumenî Meğmūՙasï, 1917, s. 53-58, 109-125; S. Beck, Die Tughra, Norddeutsche Allgemeine Zeitung, 10, 01, 1918; Fr. von Kraelitz-Greifenhorst, Die Tuġrā der osmanischen Prinzen, Mitteilungen zur Osmanischen Geschichte, I/2ß3, Wien, 1921, S. 167-170; Studien zur osmanischen Urkundenlehre ß I. Die Handfeste (Penče) der osmanischen Wesire, Mitteilungen zur Osmanischen Geschichte, II/3ß4, Hannover, 1925, S. 257-268; F. Babinger, Die großherrliche Tughra. Ein Beitrag zur Geschichte des osmanischen Urkundenwesens, Jahrbuch der asiatischen Kunst, II, Leipzig, 1925, S. 188-196; J. Deny, Tughra, Enzyklopaedie des Islāms, IV, Leiden-Leipzig, 1934, S. 890-894; П. Миятев, Туграта върху султанските документи, Просвета, 1935-1936, кн. 10, с. 1259-1260; Тугрите на османските султани от ХV до ХХ столетие, Годишник на Пловдивската народна библиотека и музей за 1937-1939 г., София, 1940, с. 215-239; За четенето на знака върху султанските дипломи, Известия на Българското историческо дружество, София, 1948, с. 446-449; H. E. McAllister, Tughras of Sulaimān the Magnificent, Bulletin of the Metropolitan Museum of Art, XXXIV/10, New York, 1939, p. 247-248; İ. H. Uzunçarşılı, Tuğra ve pençeler ile ferman ve buyuruldulara dair, Belleten, V/17-18, Ankara, 1941, s. 101-157; C. Cahen, La ṭuḡrā seljukide, Journal asiatique, t. 234 (1943-1945), Paris, 1947, p. 167-172; P. Wittek, Notes sur la Tughra Ottomane, Byzantion, Bruxelles, XVIII, 1948, p. 311-334; XX, 1950, p. 267-293; Z. Orgun, Tuğra. Tuğralarda el-muyaffer daima duası ve şah unvanı; şehzade tuğraları; Mehmed II-nin tuğra, imza ve mühürleri, Türk Tarih, Arkeologya ve Etnografya Dergisi, V, İstanbul, 1949, s. 203-220; E. Kühnel, Die osmanische Tughra, Kunst des Orients, II, Wiesbaden, 1955, S. 69-82; R. Pinder-Wilson, Tughras of Suleyman the Magnificent, The British Museum Quarterly, XXIII/1, London, 1960, p. 23-25; A. Bombaci, Les toughras enlumineés de la collection de documents turcs des Archives d’Etat de Venise, Atti del Secondo Confresso Internazionale di Arte Turca: Vemezia 1963, Napoli, 1965, p. 41-55, Planches XV-XXVI; İ. Bınark, Osmanlı padişahlarının Mühür ve Ṭuğraları, Önasya Mecmuası, V/50, 1969-1970, s. 6-9; W. D. Holberton, The three tughras of Mustafa III and their relationship to silver paras of Egzpt mint, Numismatic International, VII/11, Dallas (Texas), 1973, p. 268-283; T. as-Samman, Untersuchungen zur osmanischen Ṭuġrā, Mitteilungen der Österreichischen Staatsarchiv, 27, Wien, 1974, S. 1-21, 3 Tafeln; M. Sertoğlu, Osmanlı Türklerinde Tuğra. Başlangıcından Osmanlı İmparlatorluğunun sonuna kadar, İstanbul, 1975; Z. Abrahamowicz, La „tughra“ ottomane de l’empereur de Russie, Turcica, VIII/1, Paris, 1976, p. 231-245; F. Bayramoğlu, Firmans enluminés et portant l’authographe Impérial, Turcica, XI, Paris, 1979, p. 14-36; S. Umur, Osmanlı padişah tuğraları, İstanbul, 1980.
[7] H. Kazem-Zadeh, Les chiffres Siyâk et la comtabilité persane, Revue de Monde Musulman, 30, Paris, 1915, p. 1-51 + 8 Pl.; A. Süheyl (Ünver), Siyaḳat yazısı ve ḳuyud-i atîka, Belediye Mecmuası, 87, İstanbul, 1931, s. 88-95; M. Yazır, Siyaḳat yazısı, İstanbul, 1941; M. Tawfik, Al-ḥalaqa al-mafqūda fi waṭā’iq ta’rīḫ miṣr al-ḥadīṯ, Al-Hilāl, Kahire, 1941; I. el-Muelhi, Le Qirmeh en Égypte, Bulletin de läInstitut d’Égypte, t. XXIX, session 1946-1947, Le Caire, 1948, p. 51-82; S. Elker, Divan rakamları, Ankara, 1953; L. Fekete, Die Siyāqat-Schrift in der türkischen Finanzverwaltung. Beitrag zur türkischen Paläographie mit 104 Tafeln, 2 Bde., Budapest, 1955; Н. Попов, За числените знаци в писмото сиякат, Известия на ДБВК за 1953 г., юбилеен сборник, София, 1955, с. 262-266; Палеографски особености на числителните имена в писмото сиякат, София, 1955; M. Kamil, Die Qirma-Schrift in Ägypten, Der Orient in der Forschung. Festschrift für Otto Spies, Wiesbaden, 1967, S. 395-408; D. Günday, Arşiv belgelerinde siyakat yazısı özellikleri ve divan rakamları, Ankara, 1974.
[8] Например в книгата на M. Yazır (Eski yazıları okuma anahtarı, İstanbul, 1942), която всъщност не представлява никакво научно изследване; в статията на A. Alparslan (Khatt… II. In Persia; III. In Turkey, The Encyclopaedia of Islam, New edition, IV, Leiden-London, 1978, p. 1122-1125, 1125-1126), където видовете шрифт са изложени от гледна точка на калиграфията, и пр.
[9] Съществува също една полска студия върху писмото dîvānî (W. Zimnicki, Tureckie pismo divani – ze studiov nad paleografia i dyplomatika turecka, Kraków, 1951), докато останалите видове шрифт все още очакват своите изследователи.
[10] İ. H. Uzunçarşılı. Buyuruldu, Belleten, V/19, Ankara, 1941, s. 289-318; U. Heyd, Some aspects oft he Ottoman fetvā, Bulletin of the School of Oriental and African Studies, XXXII/1, London, 1969, p. 35-56; S. Faroqhi, Das Großwesir-telḫīs: eine aktenkundliche Studie, Der Islam, 45/1-2, Berlin, 1969, S. 96-116; C. Orhonlu, Osmanlı Tarihine Aid Belgeler. Telhisler (1597-1607), İstanbul, 1970; M. Selmanović, Ferman – diplomatički osvrt, Priloyi ya Orientalnu Filologiju, 26, Sarajevo, 1976 (1978), s. 115-129 и пр. Вжл също поместените в The Enczclopaedia of Islam (new edition, Leiden-London) статии върху: berāt (L. Fekete: vol. I, 1960, p. 1170-1171); defter (B. Lewis: vol. II, 1965, p. 77-81); fermān (U. Heyd: vol. II, 1965, p. 804-805); ḳānūnnāme (H. İnalcık: vol. IV, 1978, p. 562-566), и пр.
[11] N. Beldiceanu, Les actes des premier sultans conserves dans les manuscrits turcs de la Bibliothèque Nationale à Paris, I. Actes de Mehmed II et de Bayezid II, Paris – La Haye, 1960; U. Heyd, Ottoman documents on Palestine (1552-1615). A Study of the Firman according to the Mühimme Defteri, Oxford, 1960; K. Schwarz, Osmanische Sultansurkunden in türkischer Sprache, Freiburg i. B., 1970; J. Matuz, Das Kanzleiwesen Sultan Süleymāns des Prächtigen, Wiesbaden, 1974.
[12] K. Hegyi, The Terminology of the ottoman-turkish judicial documents on the basis of the sources from Hungary, Acta Orientalia Academiae Scientiarum Hungaricae, XVIII, Budapest, 1965, p. 191-203; J. Buri-Gütermann, Der Satzbau in der Sprache der osmanischen Urkunden aus der Zeit von Mehommed Fatih bis Süleyman-I Qanuni, Wien, 1970; J. Matuz, Zur Sprache der Urkunden Süleymans des Prächtigen, Acta Orientalia Hung., XXVI/2-3, Budapest, 1972, S. 285-297.
[13] L. Fekete, L’édition des chartes turques et ses problèmes, Kőrösi Csoma Archivum, I/5, Budapest, 1939, p. 503-514; H. Šabanović, Turski diplomatički izvori za istorii naših naroda, Prilozi za orientalnu filologiju i istoriju Jugoslovenskih naroda pod turskom vladavinom, I, Sarajevo, 1950, s. 117-149; A. L. Horniker, Ottoman-Turkish Diplomatics. A Guide tot he Literature, Balkan Studies, Thessaloniki, 1966, p. 135-154; J. Matuz, Zur osmanischen Diplomatik, Orientalistische Literaturzeitung, 70/2, Berlin, 1975, S. 117-130; K. Dilger, Das osmanische Urkundenwesen in der neueren Forschung, Der Islam, 57/1, Berlin – New York, 1980, S. 120-129.
[14] “... a decree of the sultan containing legal clauses on a particular topic” (H. İnalcık, The Encyclopaedia of Islam, n. e., vol. IV, 1978, p. 562).
[15] G. Vajda, Album de paléographie arabe, Paris, 1958.
[16] Вж. например Ć. Truhelka, Eine Urkunde Skender Paschas vom Jahre 1486, Wissenschaftliche Mitteilungen aus Bosnien und der Herzegovina, IV, Wien, 1896, S. 393-395; Fr. Babinger, Eine Verfügung des Paläologen Châṣṣ Murâd-Paša von Mitte Reğeb 876 h. = Dez./Jan. 1471/2, Documenta Islamica Inedita, Berlin, 1952, S. 197-210, и др.
[17] Сведения за допълнителните вписвания се срещат у M. Köppel, Untersuchungen über zwei türkische Urkundenhandschriften in Göttingen, Bremen, 1920; U. Heyd, Ottoman documents on Palestine (1552-1615). A study of Firman according tot he Mühimme Defteri, Oxford, 1960, и пр., както и в някои документални публикации. От по-ново време е статията на А. Велков, Допълнителни вписвания върху османските финансови документи от ХVІ до ХVІІІ в., Известия на НБКМ, ХІV, С., 1978, с. 83-140 (също на френски език: Les notes complémentaires dans les documents financiers ottomans des XVIe – XVIIIe siècles. Etude diplomatique et paléographique, Turcica, XI, Paris, 1979, p. 37-77).