Развитието на човека от биологично в обществено същество е съпътствано от разработването на различни форми на общуване между отделните индивиди и групи от индивиди. Целенасочената комуникация, изразяваща се в предаване и приемане, т. е. в обмен на информация, е възникнала на сравнително по-висок еволюционен етап и е проява на социалното поведение на хората. Тя е една от основните предпоставки за съществуването на обществото, а в по-широк план тя характеризира наличието или отсъствието на „разумна” дейност на всяко живо същество.
С течение на времето хората успели да създадат разнообразни способи за контакт и предаване на съобщения, едни от които имали по-ограничено приложение, докато други били развити в цели комплицирани системи. Те се групират в няколко основни типа съобразно сетивните възможности на човека, например: „осезателна” комуникация (директен контакт чрез допир), зрителна комуникация (чрез жестове и мимика; чрез оптически сигнали – дим, огън, светлина и пр., чрез други видими знаци) и слухова комуникация (чрез свистене, изсвирване и други акустически сигнали; чрез употребата на специални ударни и духови инструменти; чрез езика). Теоретично тук би трябвало да бъдат включени и останалите два, по-първични начини за опознаване на заобикалящия ни свят – посредством вкуса и обонянието. Човек обаче не е изградил комуникационни системи на тази основа. Що се отнася до феномена „телепатия”, ние не само че все още сме далеч от разкриване на неговия механизъм, но дори не сме категорични, дали това „явление” действително съществува, така че обменът на информация по „мисловен” път засега остава в областта на фантастичното…
Между всички форми на контакт езикът има първостепенно значение за цялостното по-нататъшно развитие на човешкото общество. Заедно с употребата на оръдията на труда езикът е онзи решаващ фактор, който спомогнал хората да осъществят качествения прелом в своята еволюция и да се превърнат в „разумни” същества. Общият недостатък при изброените комуникационни системи обаче, включително и при звуковата реч, е тяхната нетрайност, ограничеността им по време и пространство. Това определя и рамките, в които се простират възможностите на тези носители (по-точно „преносители”, но не и „пазители”) на информация. Те функционират „еднократно”, в определено време и единствено тяхната редупликация позволява информацията да бъде препредадена извън обсега на първичното директно въздействие. Това обаче създава възможности за нейното изопачаване. Каквито и остроумни похвати да бъдат прилагани, когато е необходимо преодоляването на по-големи пространствено-времеви разстояния, достигайки до адресата, съобщението невинаги запазва непроменена своята същност.
Констатацията е особено валидна при прониквания през времето, примери за което дава устната традиция. Днес трудно бихме могли да определим рационалното зрънце, действително протеклите в миналото събития от допълнителните наслоявания, метафорични измествания и фантастични елементи в устно съхраняваните и предавани от поколение на поколение легенди, митове, приказки, сказания…
От известни граници нататък езикът вече не е достатъчен и възниква необходимостта от една по-устойчива система, чрез която стабилно да може да бъде фиксирано и запазено за многократна консумация всяко едно съобщение. Това довежда до появата на писмото в неговите най-ранни форми. Именно изнамирането на сигурни начини за съхраняване на натрупаната информация с оглед на нейното предаване във времето и пространството е най-великото човешко постижение, без което са немислими цялото ни културно развитие, целият научно-технически прогрес.
Като средство за общуване, допълващо звуковата реч, писмото служи за предаване на съобщения било до други хора, било до самия пишещ с оглед на по-късната употреба на сведенията, съхранени с помощта на условни зрими знаци. По такъв начин то „препраща” речта на значително по-голямо (практически неограничено в пространството) разстояние, отколкото всички други „нетрайни” комуникационни форми и прави възможно не само привличането на много по-широки кръгове в съвместния живот и дейност на обществото, но и разменянето на културни ценности между различните обществени групи. Още по-голямо значение с неизброими последици за човешката история има обстоятелството, че благодарение на писмото звуковата реч вече може да бъде фиксирана и във времето, т. е. най-после е намерен начин за съхраняване (а не само за предаване) на информацията. Така културните постижения на всяко едно поколение остават запазени за потомците и обуславят по-нататъшното развитие на даден народ и на човечеството като цяло. Не без основание писмото бива определяно като „изкуство”, което дава на човека съзнанието за „философска едновременност” на всички човешки генерации.[1]
Днес са известни над 400 вида писмености, без да се вземат под внимание отделните разновидности на едно и също писмо. С тяхна помощ е създадена безкрайна по обхват книжнина – религиозна, литературна, политическа, научна, в която се съдържа отразен целият натрупан досега хилядолетен човешки опит. Като пазител и носител на традицията, на постиженията в областта на материалната и духовната култура, науката и техниката писмото е сигурен белег и основа на всички цивилизации в света. Писмените реликти, различни по своя характер, са най-значителната група от извори, без които е невъзможно каквото и да било историческо познание. Това определя и значимостта на писмото при проучване на човешкото минало и обуславя превръщането му в самостоятелен обект на научния интерес.
* * *
Веднъж появили се, писмените форми не запазват своя първоначален вид, а еволюират под въздействието на множество фактори и обстоятелства от политически, религиозен, културен или чисто технически характер. Една от основните причини за промяна в шрифта е въвеждането на нови средства за писане. С преминаването от „твърд” (глина, камък, кост, дърво, метал) към „мек” (палмови листа, коприна или друг плат, восък, дървесна кора, папирус, пергамент, хартия) писмен материал стават изменения в техниката на писане, понякога – в инструментите за писане, а това неминуемо дава отражение и върху формата на самите писмени знаци. По-ясните и по-тържествени изображения на буквите отстъпват място на по-комплицирани и по-бързописни видове шрифт. Така се стига до обособяването на два основни писмени стила, а именно: 1) внимателно изготвяното при строго съблюдаване на пропорциите „калиграфично” писмо (всъщност едва тогава може да се говори за „калиграфичност” с присъщата ѝ допълнителна усложненост на графичните форми), и 2) по-небрежните на вид, но по-трудни за разчитане курсивни шрифтове, употребявани в канцеларската и частната практика.
Редица такива примери за преобразования във формата на писмените знаци дава историята на латинското писмо (срв. например „capitalis quadrata“ и „capitalis rustica“ с използваното при восъчни таблички и папирусни документи римско курсивно писмо), арабското писмо (срв. шрифта „qūfî“ с възникналите на базата на „neshî“ писмени разновидности или самото „neshî“ – с шрифтовете „riq‘a“ и „šikästä“), египетското писмо (срв. йероглифното с йератическото и дори с още по-бързописното демотическо писмо) и т. н.
Замяната на писмения материал нерядко довежда до използването на по-различни инструменти за писане, което също се отразява на шрифта. Самият начин на подрязване на калема или перото, от друга страна, определя например не само формата, но и ъгъла на наклона на изписваните знаци спрямо реда, дебелината на буквите, съотношението между високите и ниските, тънките и удебелените графични елементи в тях и т. н. Почти винаги графичните изменения са свързани с дейността на изтъкнати краснописци, калиграфски школи и скриптории. Изключително богати примери в това отношение предлага историята на арабското писмо.
Върху външния вид на буквите могат да окажат влияние определени художествени стилове, предпочитани и господствували през съответните епохи. Така закръглените линии на римската архитектура намират паралел в сравнително овалните, широки букви на каролингския минускул от VІІІ в., на високите, заострени и ъгловати форми на готическите постройки съответствува употребяваният през Средновековието в Европа готически шрифт, а в разпространеното след Ренесанса т. нар. хуманистично писмо като че ли са отразени стиловете барок и рококо.
В структурно отношение развитието на писмото често се обуславя от опитите да бъде намерена по-подходяща форма за предаване на съответния език (чрез въвеждането на надредни и подредни диакритични, интерпунктуационни и други знаци), както и от разширяване сферата на приложение на дадено писмо и при други, понякога неродствени езици. Използваното в древния Рим латинско писмо например постепенно било приспособено за нуждите на европейските „национални” езици (италиански, испански, френски, немски и др.), а арабското писмо започнало да служи при изразяването и на несемитски езици (тюркски, ирански, кавказски, индийски, малайско-полинезийски, банту и пр.). Известно е, че културното превъзходство на даден народ е една от основните причини за проникване на неговото писмо (а отчасти и език) сред съседните, по-слабо развити етно-политически общности. С това се обяснява широкото разпространение в древността на месопотамския клинопис, на финикийското и арамейското писмо, на гръцкото писмо, на възникналите от „деванагари” индийски силабарии, както и разпространението на латинската, славянокирилската и арабската азбука. В подобни случаи възприетият наготово шрифт почти винаги бива обогатяван с нови буквени означения, което допринася за неговото по-нататъшно развитие като цяло. Не на последно място съществена роля играят обстоятелства от чисто религиозен, политически или друг характер особено когато се отнася за промени не толкова в графиката и структурата, колкото на цялата писмена система.
Религия и писменост винаги са се намирали в особено тясна връзка помежду си. Разпространението на Божието слово понякога е съпровождано от въвеждането на специално създадена за тази цел писменост (да си припомним само за арменското, коптското, западноготското, глаголическото и кирилското писмо, без да споменаваме за изобретените от мисионери други азбуки в света). Появата на нови религиозни течения и ереси в миналото често е била съпътствувана от възприемането на по-различни шрифтове за свещените книги, с което отделилата се група вярващи подчертавала своята идентичност, единство и самостоятелност. Когато например през V в. сред сирийските християни настъпил разкол, употребяваното от тях за религиозни нужди писмо „естрангело” се разпаднало на две разновидности – „яковитско” (западносирийско) и „несторианско” (източносирийско). Един век по-късно в резултат на ново религиозно разцепление от „яковитското” се породило „сиро-палестинското” („малкитско”) писмо, а през VІІ–VІІІ в. от смесването в Югозападна Индия на „несторианския” шрифт с някои местни дравидски системи възникнало т. нар. „сиро-малабарско” писмо („каршуни”). По този начин заедно с раздробяването на източното християнство на секти била разклонена и създалата се на арамейска основа сирийска писмена система.
Причини от църковнорелигиозен или политически характер могат да играят решаваща роля в разпространението на даден шрифт, който да намери прием дори при народи, разполагали вече с някаква друга своя писменост. С налагането на исляма например арабското писмо изместило авестийското в Иран, согдийското и уйгурското в Централна Азия и т. н. След гражданската война в Съветския съюз били разработени нови азбучни системи (първоначално между 1922 и 1928 г. – на латинска, а по-късно през 1937–1940 г. – на руска основа) за онези съюзни народи, които до Октомврийската революция или не разполагали със своя писменост, или използвали различни модификации на арабското консонантно писмо. В основата на извършената през 1928 г. в Турция писмена реформа, налагаща новата латинизирана азбука, също залегнали определени политически съображения. Подобни по характера си причини, свързани и с националното самосъзнание на немците, довели до запазването на готическия по произход, ъгловат по форма т. нар. „немски” шрифт почти до средата на двадесетото столетие (1941 г.), докато останалите европейски народи още през ХV–ХVІ в. постепенно преминали към по-заоблените, по-ясни и по-четливи форми на хуманистичното писмо.
Всяка една писмена система преминава в своята еволюция през различни етапи на развитие. Един и същ писмен знак може в течение на времето да претърпи такива метаморфози, че в крайна сметка съвсем да се отдалечи в начертанието си от своя първообраз. Ето защо за разчитане и правилно разбиране на старите текстове са необходими не само добро познаване на езика и неговия развой, но също практическа ерудиция и теоретична осведоменост за особеностите на вече отмрелите степени в историята на дадено писмо. Всичко това е станало причина в рамките на историко-филологическите дисциплини още преди векове да се обособи и развие една специална наука за древните шрифтове – палеографията, която в зависимост от отношението към своя обект има двузначен характер.
Доколкото писмото е носител на традицията, на постиженията на човека по пътя на неговото историческо развитие, палеографията е помощна дисциплина в тесния смисъл на думата – като средство, даващо възможност да се разчитат писмените извори и правилно да се определят времето и мястото на тяхното съставяне. В тази си същност тя изучава формалните аспекти на писмото и има характер на приложна дисциплина, специална по отношение на историята, филологията, лингвистиката и другите хуманитарни науки.
Освен като „носител на традицията” писмото обаче самò по себе си може да бъде „извор” и обект на научния интерес. Тогава палеографията надхвърля помощно-историческия си аспект (като средство към целта правилно да се разчитат и датират писмените паметници), т. е. излиза от своята практикоприложна същност и прераства в „самоцел”, в отделна наука, изучаваща историята на писмото като част от общата културна история.[2] Синтезираните знания за произхода, видоизменението и разпространението на писмото въобще (а не само на определен вид писменост), за взаимните влияния и релации между писмо – език, писмо – изкуство, писмо – религия, писмо – култура и пр., съставляват теоретичната страна на палеографията, палеографията в общия смисъл на думата, която едва по такъв начин напуска дисциплинарната си същност и придобива измеренията на самостоятелна наука.
В последно време редица учени наблягат все повече на културно-историческото значение на писмото, смятайки, че възгледите за палеографията като чисто приложна дисциплина са вече остарели и че разглеждането само на нейния помощно-исторически аспект е отживял времето си позитивистичен продукт на ХІХ в.[3] Някои автори разширяват рамките на палеографията, определяйки я като наука за древното писмо, независимо от това, какъв писмен материал е бил използван, т. е. наука за писмото, изучаваща всички видове писмени паметници.[4] Издигат се дори гласове за необходимостта от създаването на обща палеография (каква ерес за ушите на традиционалистите!), която да изучава валидните при всяко писмо закони на развитие.
В тази насока особено интересни са резултатите от близо двадесетгодишната изследователска дейност на професора от Чикагския университет И. Гелб, който в средата на нашия век положи основите на единна теория за развитието на писмото.[5] Науката за писмото в най-общ смисъл той назовава „граматология”, като между специалните нейни раздели поставя палеографията и епиграфиката, изучаващи измененията във формата на графичните знаци. С това е направен опит не само да се диференцират различните аспекти и по такъв начин да се избегне двузначната употреба на самия термин (палеография – самостоятелна наука и палеография – помощна или специална дисциплина), но и да се установят основните принципи, които направляват употребата и еволюцията на писмото въобще.
Всъщност интересите на граматологията не се ограничават само с формата и еволюцията на писмените знаци. Тя е наука с по-голям обхват от една „обща” палеография. Граматологията изследва цялостното развитие на писмото, включително на съвременното, като търси пътища и за неговото по-нататъшно усъвършенстване, докато „общата” палеография или палеографията като самостоятелна наука би имала за обект само историята на писмените системи, анализирани предимно от гледна точка на формата. С други думи, „общата” палеография в своите аспекти остава една подсистема, самостоятелно направление в рамките на граматологията.
Без значение обаче как ще ги назовем и двата момента в палеографията (културно-историческият и помощно-приложният) са еднакво легитимни и тясно свързани помежду си. Теоретичната страна (разглеждаща историята на писмото като част от общата културна история) създава научна основа за практическата работа с писмени извори и, обратно, практическата част на палеографията (разчитане, датиране, локализиране) обогатява с нов материал теоретичните познания в областта.
Като помощна (или специална) историко-филологическа дисциплина палеографията изучава външните белези на древните писмени паметници (общ вид и оформление, материал и инструменти за писане, характер на писмото и особеност на почерците, ортография, орнамент и пр.). Тя се занимава с историята на даден вид писмо и със закономерностите в развитието на неговите графични форми. Обект са писмените знаци въобще, тяхната еволюция, пропорциите на отделните съставни елементи, графичните прийоми, системата на употребяваните в текста съкращения, цифри и т. н.
Както е известно, самият термин (от гр. παλαός „древен, стар” и γράφω „пиша, описвам”) е въведен в научна употреба от Бернар де Монфокон (1655–1741),[6] но отделни палеографски въпроси са привличали вниманието на изследователите и по-рано. Още през ХVІ в. в Болонския университет съществувала специална катедра по древни шрифтове с професор У. Алдрованди, чийто труд – „Bibliologia“, съставен през 1580 г., за съжаление не бил публикуван.[7] Няколко години по-късно (1587) едно предложение до испанския крал Филип ІІ за изготвяне на ръководство по гръцка и латинска палеография с приложени към него писмени образци също останало без резултати.[8] Наблюдения от палеографски характер се съдържат в основополагащите трудове по дипломатика,[9] както и при по-късните разработки в тази област. Заслугата на Монфокон обаче е, че той не само създал един забележителен, в много отношения запазващ и до днес своята актуалност систематичен труд, но и пръв разграничил палеографията от дипломатиката, обособявайки я като самостоятелна дисциплина със свой специфичен предмет, метод и задачи.
С течение на времето настъпила по-нататъшна диференциация в науката за древните шрифтове и през ХІХ в. като самостоятелни клонове се отделили епиграфиката (изучаваща надписите на твърд материал) и папирологията (занимаваща се с текстовете върху папирус). Като обект на палеографията останали само писмените паметници, изготвени на пергамент и хартия, при което по очевидни причини писмото върху документи продължило да бъде третирано и от дипломатиката.
През деветнадесетото столетие все по-голямо внимание започнало да се обръща на средновековната ръкописна книга, като в Германия бил въведен дори специален термин – „Handschriftenkunde“ („ръкописознание”), който, макар и да включва в себе си палеографията, от друга страна, надхвърля нейните рамки, доколкото разглежда също цялостното оформяне и по-нататъшна съдба на книгата, нейната подвързия, видовете ръкописи и подреждането на текста в тях, библиотечните сбирки, каталози и пр. Вече към средата на нашия век за ръкописната книга е обособена отделна научна дисциплина – кодикология. Пак по това време с откриването в Новгород (а така също в Смоленск, Витебск, Псков и в Скандинавия) на документи, изготвени върху брезова кора, на границата между палеография и дипломатика възниква дисциплината, обозначавана в съветската литература като „берестология” („берестография”). Тук трябва да бъдат добавени още криптографията, разглеждаща особеностите на тайнописните системи, неографията, имаща за обект развитието на писмото след ХVІІІ–ХІХ в., и филигранологията, изучаваща водните знаци и други белези (вержьор, понтюзо, контрамарка) на средновековната хартия, а в по-широки рамки и нейното производство, разновидности, разпространение (т. нар. „Papierkunde“ в немската езикова употреба).
По такъв начин с разграничаване на видовете писмени извори възникват нови дъщерни дисциплини като рамките на самата палеография се стесняват дотолкова, че тя почти остава изпразнена от съдържание. Ето защо не бива да ни учудва появилата се от средата на столетието обратна тенденция – в кръга на палеографските изследвания да се включва писмото на всички видове графични паметници независимо от техния материал, а освен това да се разшири горната хронологична граница и като палеографски обект да бъде привлечено също писмото от ново и най-ново време. Така погледнато, палеографията е наука за писмото и писмените паметници въобще, а другите дисциплини изучават само конкретни видове извори в различните им аспекти, включително и писмото. Това обаче не е нищо друго освен споменатото вече възприемане на палеографията като обобщаваща наука за развитието на писмото в културно-исторически план. Именно комплексното изучаване на ръкописите от пергамент и хартия, на надписите върху дървесна кора, битови и други предмети от дърво, кост, метал, на писмените изображения върху камък, графитите, на сфрагистичния и нумизматичен материал довежда до обогатяване и синтезиране на познанията за основните направления в еволюцията на писмото.
Но дори само в помощно-историческия си аспект палеографията разглежда, макар и в по-ограничени рамки, историята на определена писменост. Това е нейната теоретична страна, включваща също класифицирането на писмените паметници по епоха, място на съставяне и скриптории, изучаването на причините за промяна в шрифта, орнамента, ортографията, както и проследяването на взаимното проникване в писмото на влияния от различни страни, школи и т. н. В практическата си част тя се стреми към определяне на времето и мястото на изготвяне на конкретни писмени паметници. С други думи, специалистите в областта са изправени пред две основни, взаимно обуславящи се задачи: 1) изучаване историята на писмото и писмения материал, закономерностите в развитието на графичните форми, хронологията и географските критерии на еволюцията на даден шрифт и 2) овладяване на редица практически навици, които да спомагат за правилното разчитане, транскрибиране, датиране и локализиране на писмените извори.
Предметът и задачите определят онези въпроси, на които се търси отговор при всеки палеографски анализ, а именно: „кой – къде – кога – какво – как … е написал?” Вече на по-високо теоретично равнище, извън конкретния изворов материал, могат да бъдат поставени още въпросите „как?” и „защо?” настъпват известни изменения например в шрифта, орнамента и т. н.
Главната група въпроси са обединени около външните белези на разглеждания писмен паметник и са свързани с отделни страни и обекти на палеографското проучване: 1) средства за писане (или: „на какво, с какво се пише?”) – пергамент, хартия и други писмени материали, мастила, попивателни средства, стило, калем, перо, четчица и други инструменти за писане; 2) начин на писане (или: „как се пише?”) – размер на листа, разлиновка, маргина, текстово поле, разстояние между редовете и пр.; 3) тип на написаното (или: „какво се пише?”) – видове шрифт, цифрови и други знаци, съкращения, орнамент, украса и т. н. Като установява количествената и качествената характеристика по съвкупността от външни белези, изследователят подготвя почвата за разрешаване на основните практически задачи при конкретния палеографски анализ и поставя въпросите за: 4) датировка („кога се пише?”), 5) локализация („къде се пише?”), а в отделни случаи и 6) автор („кой пише?”).
В зависимост от естеството на материалите за писане, оформянето на самия ръкопис и спецификата на графичните елементи приблизително може да се определи времето на съставяне на писмения паметник. Неговата локализация се извършва пак по външни белези, но най-вече според езиковите, правописните и стиловите особености в текста. Своеобразието на стила и почерка понякога биха могли да насочат и към автора (скриптора) на разглеждания извор, ако той не е бил изтъкнат по някакъв друг начин.
За да разреши основните си задачи (датировка и локализация), палеографията си служи със специфичен индуктивно-дедуктивен метод. Неговото използване е задължително, когато в текста на ръкописа липсват по-конкретни указания, например когато времето и мястото на написване не са директно отбелязани и не могат да бъдат установени по косвени податки от съдържанието (по приведените хронологични данни, споменатите имена на личности или по описваните събития). Всички констатирани в паметника белези трябва да бъдат съгласувани помежду си. В противен случай възниква въпросът за автентичността на разглеждания материал.
Ако външните признаци си противоречат, може да се предположи, че ръкописът е фалшифициран и това непременно следва да се има предвид при неговия по-нататъшен извороведски анализ. Такива са случаите на несъответствие между писмен материал и вид шрифт. Например писмо от ранното средновековие върху хартия, произведена през ХVІІІ в. (ако не става въпрос за умишлена архаизация или точно копиране на шрифта). Обратното е по-вероятно, но тук също е необходима проверка с оглед на евентуална подправка на материала. Възможни са и редица други противопоставяния между външните белези, като: размер на листа, нехарактерен за епохата, към която насочват останалите податки; наличие на определени съкращения или знаци във време, когато те все още не са били употребявани; несъгласуваност на орнамента и украсата с останалите палеографски признаци; нетипична за даденото време ортография и т. н.
Когато съществува противопоставяне между външните и вътрешните белези, т. е между формата и съдържанието, тогава не е изключено да разполагаме с препис вместо с оригинален текст, освен ако няма основание за други, по-сериозни съмнения в неговата достоверност. (Така е, когато комплексният палеографски анализ посочва по-късно време на изготвяне на паметника, отколкото е фиксираната в самия текст дата). Възможен е и трети вариант – опозиция между податките от съдържанието, т. е. несъгласие на вътрешните белези. Тези случаи обаче засягат повече текстовата критика и свързаната с нея текстология.
Основният палеографски метод се състои в изучаване на спецификата в оформлението, графиката и правописа на датираните паметници, обобщаване и класифициране на външните белези по векове и прилагане на резултатите от извършените наблюдения към ръкописи, чието време на съставяне не е известно. Съвкупността от палеографски признаци заедно с езиковата характеристика на извора могат да подскажат и мястото на изготвяне на съответния писмен паметник. Ето защо всяко палеографско изследване започва с установяване особеностите на дадения ръкопис и търсене на аналози сред познатата вече книжнина. Тук на помощ идват повече или по-малко подробните описания на средновековните кодекси, както и обнародваните досега каталози на съдържащите се в отделни библиотеки, музеи и архивохранилища латински, гръцки, славянски, еврейски, арабски, персийски, турски, индийски и други ръкописни сбирки.[10]
От средата на нашия век паралелно с една по-прогресивна теория за развитието на римското писмо бе въведена и нова методика при палеографските експертизи.[11] Тя се основава не само на анализа на буквените форми и тяхното изменение през вековете, но и на подробното изучаване на всички технически страни в писмения процес: 1) изменение в инструмента за писане в резултат от начините на подрязване на калема или перото; 2) неговото положение спрямо реда, т. е. „ъгъл” на писмото (ъгъл на наклона на вертикалите по отношение на реда); 3) дукт, т. е. последователността и посоката при изписване на отделните графични елементи от буквите; 4) модул – размер на буквата и пропорция на широчината и височината от нейния корпус; 5) „тежина” на писмото, т. е. широчината на удебелените елементи в буквите, зависеща както от подострянето на калема и перото, така също от употребата на по-твърдо или по-меко перо (оттук съответно по-тънки или по-удебелени щрихи); 6) големина на разстоянието между редовете и пр. По такъв начин чрез съчетаване на общата естетическа с поддаващата се на измерение количествена характеристика на писмото (пропорции и наклон на буквите, междуредово пространство и др.) се постигат по-точни, по-обективни резултати при изследване графиката на писмените извори.
При комплексното изучаване на ръкописите палеографията използва и методите на други науки. Времето и мястото на съставяне на даден паметник могат да бъдат доуточнени например по езикови данни, по дипломатическия формуляр (ако това е документален извор) или според съдържанието, стила и историята на самия текст. В този смисъл палеографията има допирни точки съответно с езикознанието, с дипломатиката или с текстологията. При определяне стила и епохата на орнамента или миниатюрата тя черпи сведения от изкуствознанието. За да установи древността на влизащите в състава на паметника текстове, изследователят използва данните от литературната история, а за изясняване хронологията на лицата и събитията, споменати в текста, на него са необходими и определени исторически познания. В отделни случаи се търси помощта и на точните науки: физика (при използването на радиоактивни изотопи за датировката на органични материали), химия (при анализ на багрилните вещества, мастилото, попивателните средства) и т. н.
С разширяване на материала и усъвършенстване на методите на изследване палеографията придобива известна самостоятелност. В помощно-историческия си аспект обаче тя не съществува като универсална дисциплина, която да отчита особеностите на всички писмености в света. В случая тя е ограничена с определени географски ареали и периоди от време. Така че в зависимост от материалите за писане, хронологичните рамки, естеството на писмените извори, характера на графичните знаци и езиковата принадлежност на паметниците могат да бъдат обособени различни „видове” палеографии.
Подразделянето с оглед на писмения материал е относително и се свързва с диференциационните процеси в самата дисциплина, довели до откъсването от нея на епиграфиката, папирологията, берестологията. Разграничаването според критерия „време” (на: 1) древна палеография, 2) средновековна палеография и 3) палеография от ново и най-ново време) също до голяма степен има релативен характер. Доколкото запазените до наши дни древни писмени паметници са изготвени предимно на твърд материал (иначе как биха оцелели през вековете),[12] те са обекти на епиграфиката, а с писмените извори след ХVІІІ в. се занимава т. нар. неография.
Според вида на самите извори палеографията условно може да се групира в: 1) палеография на ръкописните текстове (т. е. палеография в собствения смисъл на думата), 2) палеография на документалните извори (т. е. „актова палеография” – съставна част от дипломатиката) и 3) палеография на надписите по стени, предмети, чирепи и пр. (т. е. „предметна палеография” или епиграфика). По-нататъшната диференциация води до обособяването от „ръкописната палеография” на раздела, изучаващ средновековните книги (кодикологията), със специална част, посветена на канцеларските копийни и други регистри (дефтерология), която, поради характера на своя обект, е свързана и с дипломатиката. От друга страна, от „предметната палеография” постепенно отпада задачата да изследва легендите върху монети и печати – обекти съответно на нумизматиката и сфрагистиката. Също и дипломатиката престава да се интересува от срещаните по документи щемпелни отпечатъци.
Една особена разновидност е т. нар. „музикална палеография”. Тя изучава древните системи за записване на музикалния текст.
В зависимост от вида на писмото и отразения чрез него език най-общо биват разграничавани гръцка, латинска, славянска (кирилска и глаголическа), арабска, еврейска, индийска, китайска, грузинска, арменска, йератическа и други палеографии. При това традиционно разделяне основен определящ показател е използваната графична система. В известни случаи обаче атрибутите „латински”, „славянски”, „арабски” и т. н. имат двузначна употреба, а следователно и подчертано условен характер. Те се отнасят както към писмото, така и към съответния език, което поражда объркване. Как например е по-правилно да бъде наречена палеографията, изучаваща разноезичните текстове, написани с кирилица? Дали „кирилска” (според названието на шрифта) или „славянска”?[13] Този въпрос е особено актуален за изготвените на румънски език с кирилски букви писмени паметници – неслучайно тук колебанията са най-значителни.[14] Същите затруднения възникват и при арабската палеография. Какво включва тя? Само паметниците на арабски език или всички извори с арабска графика?
Ето защо едно по-точно определяне на вида палеография задължително взима под внимание съотношението между писмо и език. Съобразно езиците, служещи си с еднакво или с генетически родствено писмо, може да настъпи допълнително диференциране. Така в латинската палеография познаваме собствено-латинска (посветена на римското писмо), а освен това френска, немска, испанска, англо-саксонска и други, свързани с писмеността на т. нар. „национални” езици. В славянската палеография извън общото деление според писмото на кирилска и глаголическа се обособяват още българска, южнославянска, славяно-молдавска (или румъно-славянска, румъно-кирилска), украинска, руска и пр. Общоарабската палеография от своя страна търпи по-нататъшно разграничаване на собствено-арабска, персийска, османотурска и т. н.
Възникнала паралелно с дипломатиката, породена от практическите нужди не само да се разчитат и анализират старите графични паметници, но и да се определя тяхната автентичност (а това включва местоиздаването и датата на написване), палеографията дълго време е вървяла ръка за ръка с науката за документалните извори. Дори след своето обособяване тя запазва определена връзка с дипломатиката, както и с останалите дисциплини, които имат отношение към шрифта и различните по характер исторически писмени свидетелства. Взаимните релации между палеография, от една страна, и дипломатика, епиграфика, кодикология, сфрагистика, нумизматика и т. н., от друга, са обусловени от еднаквостта на разглеждания обект – писмото, както и от интеграционните и диференциационните процеси сред отделните извороведски науки. При това всяка една дисциплина има по-общ характер от палеографията, когато става въпрос за комплексното изучаване на съответния тип извори, и по-тесен, когато се спира на техните графични особености.
Така например дипломатиката се занимава с актовия материал, който е само разновидност на писмените документи. Тя обаче изучава както външните белези, така също структурата и съдържанието на старите документи. Граничната област между палеография и дипломатика представлява обща съставка и на двете дисциплини, един раздел, който условно може да бъде наречен „актова палеография” или „палеография на документалните извори”. Същото се отнася и до епиграфиката, която освен че разчита, датира и локализра по палеографски признаци надписите върху твърд материал, но извършва заедно с това вътрешна критика на текста, като определя мястото и значението на паметника сред останалите източници. С палеографията я свързва нейният произход и интерес към писмото, но писмото върху предметите с битов и култов характер, настенните и надгробните надписи и т. н.
Подобно е положението и при останалите дисциплини, възникнали на определен етап от развитието на палеографията. Писмото е онзи обединяващ елемент, чрез който тя се преплита с нумизматиката и сфрагистиката – и в двете, иначе самостоятелни дисциплини се използва палеографският метод при анализ на текстовете. В определени аспекти палеографията контактува, както вече бе изтъкнато, и с историята на изкуството, и с литературната история, и с текстологията, и с езикознанието, и с редица други науки и научни дисциплини.
Отношенията (релациите) между палеографията и другите области на научното дирене приблизително са отразени върху схемата, която поместваме по-долу. Тук дипломатиката, а също сфрагистиката и нумизматиката са посочени само доколкото актовете, печатите и монетите съдържат в себе си писмени знаци и текстове, подлежащи на палеографски анализ. В схемата не намират място междудисциплинарните отношения извън шрифта, както и дисциплини, които не са пряко свързани с писмото (не са отбелязани например филигранологията, документознанието, архивистиката и др.). Палеографията е представена като дял от граматологията, която на свой ред се включва в науката за различните знакови системи – семиотиката. Също като раздел на граматологията е дадена графемиката, изучаваща съотношението между писмо и език. Графологията, намираща приложение главно в криминалистиката, наред с най-модерни технически средства използва и сродни на палеографията методи при идентифициране на почерци и определяне автора на даден ръкописен текст. В по-широк план тя предлага заключения за психо-емоционалното състояние и характера на лицето – автор на текста, с което се свързва с психологията и други близки науки.
* * *
Палеографията е изключително важен дял от научното познание – не само инструмент в ръцете на историци и филолози, но също така свързващо звено и отправна точка за специфични проучвания в редица други области. Писмо и общество, писмо и традиция, писмо и религия, писмо и изкуство, писмо и култура, писмо и личност – това са само някои от възможните направления, в които постигнатите от палеографията резултати, наблюденията и изводите, получени при работа с писмения изворов материал, създават основа за по-големи обобщения с междудисциплинарен, дори междуотраслов характер. Защото палеографията е не само ключ към разчитане на древните текстове, не само средство за определяне времето и мястото на тяхното написване, а много повече – наука, която с изучаване на еволюцията и разпространението на шрифта проследява и отраженията в писменото наследство на социалните, политическите и културните преобразования на всяко едно цивилизовано общество.
Схема № 1
Отношения (релации) между палеографията и някои други области на научното търсене и познание
[1] A. Toynbee. An Historian’s Approach to Religion. Oxford University Press, 1956, p. 3.
[2] Вж. A. von Brandt. Werkzeug des Historikers. Eine Einführung in die historischen Hilfswissenschaften. Stuttgart, 1958, S. 77.
[3] H. Fichtenau. Menschen und Schrift im Mittelalter. Wien, 1946. Вж. също В. Н. Малов. Исследование по латинской палеографии в СССР в 1940-х – 1970-х годах. – В: Проблемы палеографии и кодикологии в СССР. Москва, 1974, с. 273-281.
[4] A. Dain. Les manuscrits. Paris, 1949 (2. éd., 1964); F. Masai. La paléographie gréco-latine, ses tâches, ses méthodes. – In: Scriptorium, X, 1956, pp. 281-302.
[5] I. J. Gelb. A Study of Writing. Chicago, 1952 (2nd edition, 1963). В руски превод – И. Е. Гельб. Опыт изучения письма. (Основы грамматологии). М., 1982. В руското издание е включена и излязлата значително по-късно статия на автора като допълнение към разглеждания материал – Principles of Writing Systems within the Frame of Visual Communication. University of Chicago, 1979.
[6] B. Montfaucon. Palaeographia graeca sive de artu et progressu litteraturum. Paris, 1708.
[7] C. Malagola. La Cattedra di Paleografia e Diplomatica nella Universita di Bologna. Bologna, 1890.
[8] Ch. Graux. Essais ur les Oriines du Fond Grec de l’Escurial. Paris 1880.
[9] J. Mabillon. De re diplomatica libri six. Paris, 1681 (в първата книга авторът разглежда писмения материал и видовете шрифт, а в книга пета излага във факсимиле различни писмени образци); Ch. F. Toustain, R. Fr. Tassin. Nouveau traité de diplomatique. T. I–VI. Paris, 1750–1765 (тук втората книга изцяло е посветена на палеографски въпроси: материали за писане, инструменти за писане, мастило, произход и история на писмото, разновидности на латинското писмо, съкращения, цифри, „документално” писмо и т. н.).
[10] Една подробна и доста сполучливо съставена методика за описване на ръкописните книги е изложена в статията на Хр. Кодов и Б. Райков. Принципи и методи на описване на славянските ръкописи с оглед на съставяне каталог на българските ръкописи от Х до ХVІІІ век. Исторически преглед и методични указания. – Изв. НБКМ, ХІV (ХХ), 1976, 55-82.
[11] J. Mallon. Paléographie romaine. Madrid, 1952. Вж. също А. Д. Люблинская. Новая теория развития позднеримского письма. – В: Средние века, ХІ. Москва, 1958, 145-155.
[12] Липсата на запазени текстове върху кора, кожа, плат и други подобни не е аргумент срещу употребата на „меки” писмени материали в древността. По-вероятно поради своята нетрайност тези писмени паметници да не са устояли на напора на времето. Това би следвало да се има предвид и при разглеждане на въпросите, свързани с прабългарското „руническо” писмо. Не е изключено неговата употреба да е била много по-широка, отколкото можем да съдим днес по съхранилите се върху камък и метал изолирани кратки надписи. В този смисъл отново възниква въпросът за произхода на „Именника на прабългарските ханове”. Авторът на тези редове е склонен предпазливо да допусне, че в първата си редакция „Именникът” не е бил съставен на гръцки, а по-късно преведен и транслитериран (що се отнася до неславянските глоси) на кирилица, както обикновено се поддържа в специалната литература. В основата на познатите три преписа може би е лежал рунически запис върху „мек” писмовен материал (дървени дъсчици ?), унищожен впоследствие (около покръстването ?) заедно с други подобни „езически” текстове.
[13] Предпочитаният от отделни руски и съветски изследователи термин „славяно-руска палеография” също не е съвсем точен. В основата на най-старата славянска книжнина е залегнал старобългарският език от ІХ–ХІІ в. На него именно е написана първата „църковно-славянска” литература, пренесена и копирана след време извън пределите на България. Ето защо ранната кирилска и глаголическа палеография с основание би могла да бъде наричана още „старобългарска”. За по-късния период обаче, когато кирилицата започва да служи за изразяване и на другите славянски (и не само славянски) езици, за предпочитане е по-общият условен термин „славянска палеография”, в рамките на която според конкретния език се обособяват отделни направления, като „руска”, „сръбска” и пр.
[14] Да не забравяме, че почти до средата на ХІХ в. румънското писмо не било нищо друго освен модифицирана кирилица, заменена едва през 1860 г. с изцяло латинизиран алфабет.