Битки за историята е имало винаги. При това битки не само за интерпретациите, но и за фактите. Едни и съши на пръв поглед факти са били допълвани, преосмисляни, вкарвани в ново съотношение с други факти, получаващи алтернативни оценки. Историята неведнъж е била инструмент за манипулации в настоящето.
Непосредствено след 1989 г. имаше твърдения в българското публично пространство, че видите ли, досега българската история била идеологизирана и политизирана и сега ще се каже истината за нея. Политическите битки, които започнаха, бяха яростни битки за историята — започна се с «картата с черепите» и с огромното количество литература и текстове за това какво е било и каква е истината за по-близкото и далечното минало. Изобщо, началото на прехода бе съпроводено с лозунги за «цялата истина», «градът на истината», с утопичните представи, че най-после след време на времето на неистините идва «нашето време», в което на яве ще излязат всички «истини». Цялото символично пространство на страната — имена на улици, площади, паметни плочи бе променено, за да съответства на «истинските» величини и оценки на историята, каквато си я представяха активните участници в този процес.
Реалностите се оказаха точно противоположните. Целият «преход» у нас бе белязан с пренаписване на истории — индивидуални и колективни. Едни факти изчезваха или бяха избутани назад, появяваха се други, имаше обстрелване с противоположни «истини» и «факти» за едни и същи събития в историята. И в момента може би няма нито един период от нашата история, за който да има единодушие между историци и в публичното пространство, в масовото съзнание — от датата на образуването на българската държава и етническия състав на българите, през характера на Възраждането, Априлското въстание, Освобождението на България, периода от Освобождението до 1944 г. и след това до 1989 г. Коренно различни са интерпретациите и привежданите данни за периода на така наречения преход, оценките за него, за това кой е спечелил и кой е загубил. При това всяка от партиите и политическите сили си имаше свои интерпретации за историята със свои данни, оценки, позиции.
В тези условия призиви от рода на «хайде да прочетем страницата от историята такава, каквато е, за да вървим на чисто напред», се оказват модернистки утопии. Тези страници се четат и ще се препрочитат по множество различни начини, защото самите четци участват в тяхното правене. Всичко това ражда борба за налагане на различни виждания за това какво е било. У нас изострящото се усещане за това, че историята става все по-значима за големи маси от хора се засили с реакцията в българското публично пространство през април 2007 г. във връзка с проекта за така наречения мит Батак, разработван от австрийския антрополог Улф Брунбауер и българката Мартина Балева, породил огромно количество страсти, обвинения, контраобвинения.
Паралелно обаче с този скандал се оказа, че както у нас, така и навсякъде в Източна Европа и в ЕС се водят постоянно различни битки за интерпретация и реинтерпретация на едни или други периоди на историята, на отделни факти. Докато вървеше битката за Батак, в парламента се разгърна конфликт във връзка с оценката на партизанското движение в България. По същото това време пак в българския парламент повторният опит на опозицията да прокара декларация за арменския геноцид бе посрещнат негативно от управляващите. Във всички страни в Източна Европа се води нескончаема битка за така наречените досиета, за които се очаква, че крият «истинската» история за социализма, за други за «прехода» и от които наивно се обяснява, че се очаква да изяснят какво е станало, а всъщност са необходими не за това, а за битки днес в настоящето. Основната обяснителна схема на всяко безобразие и безотговорност в настоящето или през така наречения преход са конспиративни интерпретации, които тръгват от миналото.
Между повечето от страните на Балканите има различия и противоречия във връзка с различни интерпретации на историята. Гръцките политици са против името «Република Македония», защото смятат себе си като единствени наследници на античната държава на Александър Македонски. Между България и Македония непрекъснато припламват противоречия за миналото на Македония, за което претендират и двете страни. Китай и Япония стигнаха до дипломатическа криза във връзка с историческата интерпретация на ролята на Япония по време и след Втората световна война. От своя страна Русия и Естония влязоха в остър конфликт във връзка с паметника на съветския войн в центъра на Талин, довел до масови протести и в Талин, и в Москва, до прекъсване на газоснабдяването от Русия за Естония и до мощни кибер атаки от Русия към Естония.
Но такива битки и пренаписвания на истории, включително и на официални учебници в училищата вървят навсякъде по света. В Ирландия с успеха на ирландския модел на развитие, забогатяването на страната, придобиването на национално самочувствие през последните години учебниците в училищата бяха пренаписани по посока на по-умерена версия на отношенията между католици и протестанти, англичани и ирландци, герои и тирани в националната история. В Мексико предходните учебници, в които имаше силна доза антиамериканизъм, бяха пренаписани по посока на отслабване на това противопоставяне. В Австралия консервативният министър-председател Джон Хауърд свика специална историческа среща на високо равнище, на която призова преподавателите да «пресъздадат последователен наратив за миналото на страната», докато неговите критици-либерали го разкритикуваха, че се опитва да възроди романтичната версия на заселването на континента от белите през XVIII в., докато либералите ревизират тази история и говорят за «завоюването» на Австралия и се опитват да обърнат по-голямо внимание на аборигените в нея. В съвременна Турция училището се смята за поле на битка за умовете на младото поколение и всеки учебен ден започва с това, че децата в хор повтарят: «Аз съм турчин, аз съм честен и трудолюбив», и всеки е длъжен да го повтаря, независимо от произхода му. Въпреки това обаче под натиска на ЕС се правят опити за промени в учебниците. В Гърция остри спорове породи новият учебник по история за дванадесетокласниците, в който се подлагат на съмнение някои много устойчиви описания на гръцката история като например версията за «тайните училища», в които свещениците, пренебрегвайки забраните на османските турци, са учили младежите да пишат и четат на родния език[1].
Оказа се, че битката се води не само за интерпретациите на едни или други събития, но дори за изглеждащите «твърди» и непроменящи се количествени данни. Факт е, че турци и арменци досега не могат да се разберат по въпроса имало ли е или е нямало «арменски геноцид» в Турция. Данните за убитите без съд у нас през септември–октомври 1944 г. варират от 625 до 25–30 хиляди[2]. Данните за загиналите в Гулаг се простират в различни публикации от 26 милиона при Робърт Конквест[3] до 1 473 424 умрели политически и криминални затворници в съветските изправителни учреждения в периода 1921–1953 г. според международния екип на професора по история в Калифорнийския университет Дж. Арч Гети, изследователя от Френския национален изследователски център Габор Т. Ретеспорн и В. Земсков от Института по история към РАН, специално проучвали подробно съветските архиви[4]. Не по-малки са разминаванията по цифрите на Холокоста и унищожените от нацистите евреи, които се изчисляват от 300 000 от така наречените историци ревизионисти до 3–6 милиона, предлагани от така наречените екстерминационисти или ортодоксални историци и публицисти[5].
В много страни в света забелязваме ожесточаващи се битки за миналото, проявяващи се не само като мнения в публичното пространство, но и като тежки политически противопоставяния, икономически конфликти, кибервойни. Нещо повече, определени оценки на фактите и интерпретации на миналото се налагат насилствено с политически и правни средства в един или друг регион на Европа. Преди две години турският писател Орхан Памук бе вкаран в затвора, затова че си позволи да оспори официалните интерпретации за липса на арменки геноцид и това му даде такава известност, че получи дори Нобелова награда. В същото време обаче Европа, която уж се бори за свободата на словото, съдържа законодателно неговата забрана, когато става дума за интерпретация на историята. Известно е, че критичното отношение към Холокоста, оспорването на съществуващите данни за него е незаконно и се наказва със затвор в редица европейски страни.
Когато говорим за историята следва да имаме предвид, че в различните сфери на обществен живот тя е свързана с различни дискурси, място, роля, функции. Една е ситуацията с научния дискурс за историята, характерен за професионалните историци. В неговия център е поставена идеята за обективността на историческото знание, за неговото максимално съответствие на определени факти, достоверност на източниците за тези факти, аргументираност на изводите от тях. При научния дискурс на историографията научният етос предполага търсенето на обективно знание, възприемане на миналото като резервоар от факти и събития, които можем да изследваме научно и да възпроизведем в историческите изследвания. От тези обективни знания може да се черпи опит, да се извличат поуки за настоящето, да се търсят обяснения на настоящето.
Наред с това обаче има един втори дискурс, свързан с историята, при който основното са не поуките, а употребите на историята. Нейната основна функция в случая не е познавателната, а ценностната. Тя се отнася до възприятията на отделните индивиди и на социалните групи на своето място в настоящето в съотношение с миналото. Това е публичният дискурс върху историята, при който историческите факти и интерпретации се конструират през призмата на актуални интереси, потребности, оценки. При него историята функционира не в рамките на научното пространство на специалистите историци, а в публичното пространство на една голяма общност, където в този процес участвуват най-различни хора и не само и не толкова историци специалисти, а художествени творци, политици, държавници, публицисти, непрофесионални историци. В случая можем да говорим за публична употреба на историята за разлика от нейната научна и академична употреба[6].
Колективната памет или историческото съзнание са резултат по същество на взаимодействието между академично писане с академични стандарти и публичната употреба на историята. Всъщност от своето начало професионалната история винаги се е конкурирала с други форми на възприятие на историята в индивидуалното и колективното, всекидневното и общностното съзнание, каквито са митът, епосът, художественият разказ, непрофесионалните истории, разказвани във формата на мемоари, спомени, разкази от много хора. При това с развитието на комуникациите, на книгопечатането, електронните медии и интернет другите форми на възприятие на историята в публичното пространство придобиват нарастваща мощ и професионалните историци се сблъскват с изостряща се конкуренция на алтернативни възприятия и интерпретации на историята от много по-голяма маса от хора, включително и с възприятията на всеки отделен човек, който с публичната си активност участвува във формирането на колективна историческа памет и колективно историческо съзнание.
Основни потребности, които удовлетворява публичният дискурс върху историята са: носталгията (индивидуална и колективна), историческата идентичност (индивидуална, колективна; национална, етническа, религиозна, политическа, културна и пр.), оправданието (легитимацията). Тези три феномена са своеобразни оси, около които се организира историческият материал и особено интерпретациите, чрез които настоящето се обяснява с миналото, т. е. каузалните връзки между миналото и настоящето, обясненията, обвиненията и оправданията на едни или други действия на настоящи субекти с минали събития. Наред с тях, разбира се, можем да открием и множество други функции на тази употреба, сред които в съвременната консумативна култура, която включва модата, историческия филм, видеоигрите, цялата художествена култура, съществено място заема просто развлечението или забавлението, а те предполагат всякакви художествени измислици, които допълнително допринасят за размиване очертанията на истинното и неистинното, художествената измислица и реалността.
Първият основен публичен феномен, който предопределя особеностите на организация на актуалните възприятия и публичния дискурс върху историята е историческата идентичност. Историята стои в основата на определени идентичности и на първо място — на определени национални идентичности, но също така и на политически и идеологически идентичности. Идентичностите може да бъдат пространствени и актуални, но могат да бъдат и исторически, като вторите са по принцип много по-трайни и устойчиви. Типични са етническите, религиозните и преди всичко националните идентичности. Формирането на национални идентичности става в публичното пространство, в което съществена роля играят политиците, медиите, гражданските организации, художествената култура, като те имат различни погледи към историята. Тези идентичности карат хората да се чувстват част от някаква цялост и да проявяват солидарност помежду си, да действат във вид на нация, която легитимира властовите институции и стои в основата на функционирането на националната държава. Историята е инструмент за създаване и разрушаване на тези идентичности и затова и начинът, по който се реализират нейните актуални употреби, за да се конструират, реконструират, използват националните идентичности е различен от начина, по който действа публичния дискурс. В колективната памет имаме селективност при конструирането и подбора на факти, като се съхраняват само тези, които съдържат символична стойност, т. е. носят особено значение, каращо общността да се стреми да ги признае като принадлежащи към нея, т. е. дефиниращи нейната колективна идентичност.
Вторият основен феномен, който определя оста, около която се организират публичните употреби на историята е нейната функция за оправдание (легитимация) на настоящи действия[7]. Това се проявява най-силно в политиката и чрез политиката. В нея сатанизирането, атаките, обвиненията срещу евентуален политически противник много често ползват аргументи от историята на съответната политическа сила или страна. Миналото се възприема като неизчерпаем склад от събития, които биха могли да се използват за оправдаване или отхвърляне на всяко нещо, за доказване или дискредитиране на всяка теория, принцип, настояща или минала група от хора, партии, общности. От историята се подбират, измислят, конструират всякакви факти и интерпретации, за да се оправдаят днешни действия. Полският президент Качински например шокира ЕС като намери аргументи за това, че ако Германия не е била нападнала Полша по време на Втората световна война и така довела до смъртта на много поляци, сега Полша би била сравнима по население с Германия, поради което тя трябва да има подобни права на глас в ЕС. В продължение на много десетилетия битката между евреи и палестинци в Близкия изток се обосновава в много отношения с «исторически права» върху определени територии. Националистическите сили в България при всяка по-актуална ситуация на противопоставяне срещу ДПС се връщат с алюзии към историята, а един високорейтингов политик изрази недоволството си от министър от ДПС с думите, че това било «ново турско робство».
Третата основна ос, около която се организират публичните възприятия и употреби на историята, е носталгията. Носталгията е феномен, описан най-добре първоначално чрез отношението на френските аристократи-емигранти към «стария режим» по време на революцията. С ускоряването на процеса на промяна обаче той става фундаментална характеристика на модерността — начин, през който от днешния ден се гледа на вчерашния. В индивидуалните и колективните биографии на непрекъснато включените в промяна субекти едни или други отрязъци от миналото придобиват ценност и емоционален статус, който придава стабилност и смисъл на техния живот. Промяната се възприема не само като прогрес, като движение към по-добро, но и като загуба, като безвъзвратно оставяне в миналото на значими ценности — чиста природа и спокоен живот, морални ценности и простота на отношенията, детство и младост, любов и приятелства. Стремежът за запазване или завръщане на миналото в модерните времена на индивидуална и колективна промяна стои в основата на консервативни и романтични идеологии и възприятия, ще стане интегрална част от модерната култура. Периодите на радикални промени ще породят поток от мемоари с надежда отминалото време да бъде запазено по някакъв начин. Мотивът за загубата в процеса на промяна ще бъде фундаменталната характеристика на носталгията. Около него ще се въртят противопоставяния между консерватори и прогресисти в културата и политиката. Чрез него различното отношение към миналото, настоящето и бъдещето ще стане част от политическите деления на обществата.
Поради тези три основни оси, които предопределят публичните употреби на историята, начинът на подбиране, задържане, организация и битка за определени факти и интерпретации, това, което се разглежда като значимо или незначимо в публичното пространство, може да е съвсем различно от съдържанието и организацията на факти и интерпретации в академичните анализи.
Домодерните възприятия на историята в много отношения се опират на идеята, че настоящето и ситуациите на настоящето са същите както и тези в миналото и историята — както във формата на писани текстове, така и като устна традиция — се гледа като източник на модели на поведение в настоящето. Началото на модерната епоха е свързано с кризисна ситуация на осъзнаване, че актуалните модели на поведение, особено на църквата, не съответстват на тези модели, които са заложени в историята. Затова и кризата на традиционното съзнание лесно ражда фундаменталистки стремежи за връщане към «началата», към първоизточниците, към «истинските» модели на поведение. За дълъг период дори буржоазните революции ще се възприемат като повторение на нещо вече станало в историята. Затова и Хегел ще говори, че всички световно-исторически събития и личности се появяват поне два пъти, а Маркс ще недоволства, че традициите на всички мъртви поколения тегнат като кошмар на умовете на живите и в кризисни периоди хората непрекъснато «прибягват към заклинания», призовавайки «духовете на миналото», заимствайки от тях имена, бойни лозунги, костюми и така разигравайки нови сцени на световната история. Така Лутер се «преоблича» като апостол Павел, Кромуел и участниците в английската революция през ХVIII в. се възползват от страстите и илюзиите, заимствани от Стария завет, а Френската революция в периода 1789–1814 г. си слага най-напред костюмите на Римската република, а след това костюмите на Римската империя[8].
След като се установят обаче новите обществени отношения тези аналогии с миналото ще изчезнат. Защото модерността ще се превърне във време за промяна. Още за своите съвременници през 20–те и 30–те година на XIX в. Токвил ще отбележи: «Те не приличат на своите бащи, нещо повече, те непрекъснато се различават от самите себе си, те живеят в състояние на непрестанна промяна на място, чувства и удача»[9]. Процесът на модернизацията ще наложи представата за настоящето като различно от миналото, но етап на развитие, чрез който се е стигнало до днешния ден. Знанията за историята ни дават закономерности на движение в определена посока. Те могат да бъдат проучени и формиращата се доминираща през XIX и първата половина на XX в. нагласа е за това, че знанията за миналото могат да бъдат оформени като научни знания. Дори в твърденията за историческото познание като идеографично в повечето случаи се смята, че в крайна сметка то може да ни доведе до сравнително верни знания за явленията в историята. Формиращите се национални държави ще започнат да изобретяват нациите и националните истории и да ги налагат като общо възприятие за обща идентичност на всички граждани. Това, което характеризира националната държава е легитимацията на властта и ценностите чрез такъв колективен субект като нацията, чието обяснение, оправдание, развитие, право на съществуване спрямо останалите започва да се обосновава много силно с историята. Във функционирането на националната идентичност последователното движение от отдавнашни исторически времена до наши дни на една и съща общност и колективна идентичност играят ключова роля. Затова и в националните самовъзприятия всяка нация търси колкото се може пo-далечно свое минало като колективна идентичност, а след това историята се възприема като движение, в което функционира и се развива съответен колективен исторически субект, с ярки имена и фигури, изразяващи това развитие и превръщащи се в образец за следващите поколения, населяващи местата на паметта чрез паметници и музеи, и символичната среда на наименования на градове, селища, улици, спортни клубове, всякакви организации. Затова всяка държава се нуждае от съответни исторически интерпретации, които се поставят в основата на образователната система, чрез която се социализират младите поколения. Това предопределя начините на изграждане на национални истории и битките между отделните държави за едни или други етапи на тези истории, особено ако те са далеч назад във времето, опитите за включване на едни и същи периоди от историята в различни национални история, така както става например на Балканите, където гърци, македонци, българи, румънци имат съвсем различни виждания за това на кого принадлежат определени периоди от миналата история.
Логиката на публичната употреба на историята извежда на преден план исторически определени ситуации на противопоставяне, в които в ситуация на сблъсък, войни, конфликти се смята, че се е оформила националната идентичност във формата на колективно «ние», противопоставено на колективно «те». От социологията на социалните конфликти е добре известно, че формирането на една общност, изграждането на солидарност в нея става най-интензивно чрез създаването на реални или митични конфликтни ситуации, в които представителите на тази общност са проявявали солидарност един спрямо друг и в това противопоставяне са изграждали своето колективно «ние», въплътено в митове, художествени произведения, спомени, описания. Колкото по-късно се е развила една нация, толкова по-значимо място заема врагът в историята за формирането и запазването актуално на съответното колективно «ние», независимо дали става дума за митологично или реално събитие. За България такъв особено значим период е Възраждането и противопоставянето между българи и «османски поробители», но не по-малко значение имат и предходни такива противопоставяния. Поради всичко това обаче за българската национална идентичност, за колективното «ние» противопоставянето с «турци» и «мюсюлмани» играе особена роля и всеки опит за корекция на събитията, свързани с такова противопоставяне се възприема болезнено и предизвиква остра публична реакция във връзка с характеристиката на периода до 1879 г. като «османско присъствие», а не като «турско робство». По подобен начин митът за противопоставянето на турците на Косово поле има особено място в националната идентичност на сърбите. Основната част от публичната символна историческа система, от местата на паметта на една нация се изграждат именно по тази логика.
Не всички събития, факти, интерпретации на миналото имат еднакво значение като фактори, около които се оформят битки в настоящето. Има такива, които остават значими само в общността на историците, но има и такива, спрямо които общественото съзнание и публичното пространство са изключително реактивни. Като цяло актуалната употреба на един или друг исторически феномен зависи от степента, в която той се е вградил или може да бъде използван за създаване или разрушаване на определена групова идентичност. Формирането на колективна идентичност предполага актуално конструиране на съответно минало. Доколкото в идентичността значение имат такива фактори като религия, език, етнически произход, обща култура, т. е. реинтерпретацията, преосмислянето на всеки от тези елементи, както и тяхното интензивно утвърждаване чрез цялата система от места на паметта, символи, ритуали има ключово място в логиката на функциониране на националната идентичност.
Във функционирането на публичния дискурс за историята и нейните актуални употреби особено място заемат събития, възприемани като травматични от гледна точка на колективната психика — периоди на големи страдания, жертви, кланета, при които голяма маса от хора са загинали именно като представители на колективното «ние», страдайки като колективно «ние». Колективните жертви или саможертви се възприемат като ключови в самовъзприятието и самоидентификацията и оправданието на едни или други актуални действия. Всеки опит за преосмисляне, за пренаписване на този род истории се възприема скандално в публичното пространство като разбиващо националната идентичност, като светотатство спрямо фундаментални ценности. Затова за евреите навсякъде по света и най-малките съмнения, оспорвания, опити за корекция на Холокоста са нещо ужасно, атака срещу тях, антисемитизъм. По подобен начин арменците възприемат своята идентичност като силно обвързана с арменския геноцид. За руснаците всяко оспорване на техните страдания и жертви по време на Втората световна война се превръща във фактор за масови протести и междудържавни търкания. За българите всеки опит за корекции и омаловажаване на страдания по време на османското владичество на Балканите и особено през Априлското въстание се възприема като публичен скандал.
Две са основните ситуации на актуални употреби на историята. Първата е на криза и разпадни процеси в настоящето, когато имаме обръщане назад към историята за търсене на опора, стабилност, идентичност. При това конфликтите и острите противопоставяния в ситуация на криза водят до конфликти и остри противопоставяния в разбиранията за историята. Дезинтеграционните процеси намират израз в противопоставяния за историята. В такива периоди може да бъдат романтизирани и героизирани едни периоди и отхвърлени изцяло и демонизирани други периоди. Втората ситуация на актуална употреба на историята е свързана със сравнително висока социална интегрираност на обществото, икономическа и обществена стабилизация, даваща възможност на голямо количество хора за самочувствие от настоящето, за ориентация към перспективи на бъдещето. В такива ситуации има по-голяма степен на обединение на голяма маса от населението около единно възприятие на историята, съществува дори готовност за нейното преосмисляне без това да води до тежки противопоставяния в обществото и агресивни сблъсъци.
В битките помежду си в плуралистичните многопартийни демокрации различните партии, държави и политически сили откриват една или друга интерпретация на историята, чрез която на политическия противник се приписват негативни характеристики, идващи от миналото, а на себе си позитивни — много силен инструмент за политическа борба. За това е достатъчно да се подберат произволно определени факти, представят невярно или да се свържат със съответни интерпретации. Така историята е инструмент за остри политически битки и противопоставяния. Колкото по-остро е противопоставянето в политическото пространство, толкова по-разнородни са интерпретациите и употребите на историята. В тази битка за политически цели непрекъснато се отхвърлят, пропускат, фиксират, изопачават исторически факти, преувеличават едни събития за сметка на други събития, създават и разрушават митове. Но това в не по-малка степен е валидно за отношенията между държавите. Една или друга интерпретация на историята е властови инструмент в битката между държави, партии и идеологии[10].
Отношенията между академичен и публичен дискурс върху историята не са хармонични и често дори са силно конфликтни. Проблемът е, че всеки историк има двойствена позиция — освен академичен учен със своя професионален статус и стандарти той е също и гражданин, който в много отношения трудно се дистанцира от своята национална идентичност, изкусен е да заеме идеологическа позиция по проблемите на произхода и интерпретацията на основните събития на историята на своята страна, в дефинирането на тези събития. От една страна е тяхната професионална позиция на научно изследване на колективната памет, легитимирана от техните колеги и академичните институции, а тя предполага критично отношение към различните форми на колективна памет, към масовото историческо съзнание, резултат на действията на политици, художествени творци и непрофесионални историци. Това съзнание наистина носи със себе си множество изкривявания, митове, легенди, изопачавания. От друга страна обаче те са граждани със своята идентичност и пристрастия, които при слаби, неразвити, недобре работещи академични институции и общности, които не са готови да отхвърлят критично всичко, влизащо в разрез с техните епистемични стандарти, могат да започнат да доминират в собствените им възгледи и оценки[11].
По начало публичният дискурс върху историята се опитва да черпи легитимност, позовавайки се на науката и наблягайки на обективността на своите исторически възприятия. Немалко историци активно участвуват във формирането на този дискурс. И обратно обаче. С формирането на националните държави и националните образователни системи историците създават учебници и образователен канон в националните образователни системи, които са насочени към утвърждаване на силна национална идентичност. Докато публичното пространство е относително недостатъчно развито и в него доминират силно държавата и политиката, конфликтите между академични историци и публичен дискурс може да не са достатъчно силни. В един или друг период политиката може да налага съответни ограничения на историците, а голяма част от самите историци да действат по логиката на публичния дискурс, ориентиран около утвърждаването на националната идентичност, а не по логиката на академичния дискурс, ориентиран около търсенето на истината и многостранната аргументация. За това допринасят два фактора. Единият е, че самите историци не са просто епистемологически субекти, а представители на нацията, носители на съответни ценности, които откриват в историята инструмент за утвърждаване на тези ценности, на своето собствено национално самочувствие и значимост. Неслучайно сред историците ще срещнем немалко силно изявени националистически или патриотично ориентирани фигури. Втората причина е, че когато историкът излиза активно в публичното пространство и иска да се хареса на публиката или да прави политическа кариера, той би направил това много по-лесно, ако се пригоди към публичния дискурс и публичните употреби на историята. Затова той може да се опитва и се опитва да съчетае дискурсът, ориентиран около академичната истина и дискурсът, ориентиран около утвърждаването на национална идентичност. Често пъти историците, които държат особено силно на своите публични изяви или на политическата си кариера по начало изграждат своите исторически изследвания по посока на утвърждаване на националната идентичност, а не толкова на академичната истина. За това допринася и фактът, че в публичното пространство те се възприемат от широката публика и политиците като експерти, легитимиращи определени данни и интерпретации в полза на националната идентичност с помощта на обективността на науката и това засилва тяхната публична популярност и репутация. Друг е въпросът, че в очите на академичната общност, която разсъждава по логиката на академичната истина, техният престиж обикновено е по-нисък отколкото е в публичното пространство в очите на по-широкото обществено мнение.
В периода на силна национална държава и изграждане на национални образователни институции в много отношения имаме сближаване на доминиращите дискурси на академичната история, която претендира да изучава «историята такава, каквато е» и на публичния дискурс. В периоди на криза обаче и на отслабване на националната държава между тях може да има задълбочаващи се конфликти. А процесът на глобализация и тежките кризисни ситуации в постсоциалистическите държави водят именно до поредица от такива конфликтни ситуации.
Националните историографии от началото на формирането на модерните държави се изграждат така, че да играят активна роля във формирането на национални идентичности и общности. Затова те са склонни да интерпретират едно или друго събитие именно в контекста на възхода на националната общност и държавата, формирайки национални митове, символни пространства и места на паметта, които да служат на националната държава. В този смисъл националната историография е дисциплина със силно политически функции, обслужваща съвременни национални образи и идентичности. Сега обаче наблюдаваме процеси, които отиват отвъд тези традиционни функции на националните исторически съчинения и стават предпоставка за ожесточаващи се битки на различни интерпретации на историята.
Няколко са основните причини, поради които битката във връзка с така наречения мит Батак е само епизод от жестоките битки, които се водят за всички периоди на миналото:
Първо. През XX в. сблъсъкът между различните идеологии беше сблъсък на различни визии за бъдещето. Разпадът на Източна Европа, провъзгласеният «край на историята», кризата на идеологии, ляво-десните разграничения, провалът на стратегии и прогнози доведоха до това, че бъдещето изчезна като терен на битка между различни политически сили. То престана да бъде основна територия, от която да се черпи властови ресурс и властова легитимация. Партиите и политиците не се различават значително и в настоящата си икономическа политика. Така историята се оказва основен терен, от който да се черпят легитимационни ресурси за победа в битките днес и сега. През целия XX в. бъдещето бе основната територия на битки и противопоставяния — спомнете си огромната литература за 2000 година от 60–те години на XX в. насам, «Следващите 200 години» на Кан и Уинър, двадесет годишните прогнози при социализма. Сега всичко това го няма, но има ожесточаващите се битки за миналото, при което противникът е мачкан и унищожаван чрез опити за промяна на оценката, фактите, интерпретациите на неговата история. Ако през XX в. секуларни идеологии в битка за бъдещето определяха територията на политическите конфликти, то XXI в. започва като период, в който религиите заместват идеологиите, а там, където имаме секуларни политици и население битката за бъдещето се замества с битка за миналото. Всяка политическа сила се опитва да си осигури предимство днес, предлагайки свой вариант на миналото. Защото всяко виждане за миналото не е неутрална сила, а инструмент за разширяване на властови плацдарм в битките за настоящето. Всяка промяна във вижданията за миналото води до промяна в поведението в настоящето, до различни оценки и самооценки, позитивни и негативни възприятия. Политическото конституиране все повече се осъществява чрез миналото, а не чрез настоящето или бъдещето. В България след влизането в ЕС, който доскоро изглеждаше една обединителна цел в бъдещето, самото бъдеще като такова умря, както стана по същество и в другите страни в Централна и Източна Европа, където това подхрани мощни националистически и популистки сили, черпещи енергия от по-близкото или по-далечното минало. Трудността идва от това, че в политическите битки за миналото се включват икономически ресурси, особено при проектно финансиране. Така заинтересовани групи, лица, държави могат да финансират проекти с предпочитани от тях интерпретации на миналото.
Второ. Когато говорим за битките за историята следва да имаме предвид, че публичното възприятие на историята и начина, по който се отнасят историците-учени към своя предмет са различни. Историците-учени би следвало да се опитват да се отнасят към своя предмет в рамките на определени правила на научно писане на историята и да претендират, че пишат историята «такава, каквато е била». Това отношение към историята обаче се сблъсква с колективната памет на широката публика и на отделните групи, които гледат на нея от гледна точка на своите днешни интереси и проблеми, налагат съответния презентационизъм на историята, виждат я такава, каквато трябва да бъде от гледна точка на техните днешни проблеми и решения. Поради тези различия на академичната историческа наука и колективната памет между тях винаги в една или друга степен има напрежение. Епистемологически ориентираните историографии, претендиращи да дават «истината» за миналото, в политиките на паметта, които предлагат ценностна и емоционална организация на паметта с определена прагматична ориентация, често влизат в конфликтни отношения. Публичното възприятие на историята регулира нашето настоящо поведение, то има нормативен характер и всяка промяна в настоящето по същество се превръща в предпоставка за преосмисляне на миналото, както и всяко преосмисляне на миналото се превръща във фактор за промяна в настоящето. Обществата преобразуват себе си, преобразувайки своите истории. Това е постоянен процес на взаимодействие между исторически традиции и институции и между появяващи се очаквания за бъдещето и оценки на миналото. Затова и колкото по-бързо протичат промени в настоящето, толкова по-бързо се променят и публичните възприятия на историята. Всяко ново, всяко променено настояще предполага променена актуализирана история, защото предполага нов опит, нов смисъл, нови отправни точки, нови интереси, които влияят върху актуалното функциониране на историята. Ускоряването на промените на настоящето ускорява и процеса на непрекъснато пренаписване на историята, възприятието й в контекста на нови и различни координати. Увеличаването на битките за миналото е неотделимо от ускоряване на промените в настоящето. Новото настояще предполага нови координати, нови обстоятелства, от които се вижда миналото и промени в миналото. С по-голяма скорост от всякога преди в историята настоящето се превръща в минало, а това, което идва, се различава от познатото досега. Всяка промяна в настоящето обаче променя начина, по който отделните индивиди и общностите възприемат себе си и заобикалящата ги среда. Колкото по-бързо всичко край нас отива в историята, колкото повече неща възникват, изчезват и се забравят, толкова повече има нужда от тях за индивидуалната и колективната идентичност, която отново и отново се реконструира и пресъздава. Непрекъснатите иновации, на които са подложени съвременните общества и животът на отделните индивиди, предполагат непрекъснати промени в паметта и идентичностите, постоянно преосмисляне на историята и множество нейни интерпретации. Всяка иновация днес е разрив с нещо съществуващо или минало и изисква ремонт, допълнение, нова визия за миналото. Колкото по-мощни са извършващите се чрез кризисни ситуации за индивидите и общностите промени, толкова пo-радикални са и промените в индивидуалната и колективната памет, в пренаписването на историята. Постоянното реконструиране на паметта и историографията са резултат на постоянните промени днес и ориентацията към бъдещето. Затова и днес именно битките за историята са по-големи от всякога.
Трето. За това допринася и фактът, че колкото идваме насам в историята, толкова повече са документите и фактите, които са запазени и могат да бъдат използвани от историците и от всички останали. Това обаче не увеличава единодушието за събитията, а дори увеличава битката на интерпретациите, защото може да се избира между все по-голямо количество факти, които да се съчетават по най-различен начин. Техниките на консервиране, възпроизводство и съхранение на документи, на трупане на факти в бази данни така се усъвършенстват, че почти всичко може да бъде съхранено като текст, образ, звук. Ако някогашните документи и данни за историята на Средновековието или Античността, на по-отдалечени времена са относително ограничени и на разположение преди всичко на професионалните историци, които да правят своите проучвания, то съвременната документация е в такова огромно количество, че всеки може да я ползва и да прави своите оценки и интерпретации. Това допълнително води до оспорване на монопола на истината от страна на историците. В един свят, който е свръхнатоварен със спомени и памет, рязко се усложнява проблемът за техния подбор и интерпретации, при което битката на различни виждания за събитията се ожесточава. Старите поколения изведнъж откриват, че младите хора не знаят за миналото неща, които за тях са очевидни истини — например кой е победителят във Втората световна война, на коя страна е била една или друга държава, и т. н. В огромното количество факти, които засипват новите поколения се променят критериите за съществени и несъществени, които са имали предишните поколения и все по-трудно става за средностатистическия човек научаването и ориентацията в тях. И той става много по-лесно податлив и манипулируем с помощта на всякакви «факти» и интерпретации, съчетавани от медийни звезди, лидери на мнение, политици и всякакви публично активни фигури по странни и различни начини. Ако по всяко едно събитие, което става в момента, «пред нашите очи» има огромно количество интерпретации от страна на експерти, политици, социолози, икономисти, наблюдатели, журналисти, идеолози и т. н., превръщането му в минало не улеснява неговата интерпретация, търсенето на адекватни обяснения и истина.
Четвърто. Някога Оруел в своята антиутопия «1984» описва Биг Брадър, който постоянно пренаписва историята. Тази антиутопия днес се сбъдва, макар и в либерално-демократичен вариант. В този вариант Биг Брадър е популярна телевизионна игра, а пренаписването на историята се превръща в постоянен процес. В предходни периоди съществуват доминиращи в обществените възприятия и сред историците виждания за историята. Казано най-общо, историята се пише от победителите. Особено след войни и тежки политически кризи силите, които излизат на преден план или побеждават във войните и конфликтите, дават своята интерпретация на събитията. Така беше след Втората световна война, когато победилите от съюзническите сили дадоха интерпретации, макар и относително различни, в Западна Европа и САЩ на това, което е станало. Същото е било и при всеки предишен период. Победителите налагат хегемонният исторически дискурс. Така е след 1944 г. у нас в интерпретацията на историята, така е непосредствено след 1989 г. с опита за алтернативни интерпретации. Силната национална държава навсякъде с помощта на централизираните медии и държавното образование предлага относително единно или доминиращо възприятие на историческите събития. В съвременните либерални плуралистични демокрации обаче и при наличието на глобализирани комуникации, особено на присъствието на интернет, победителите трудно могат да удържат интерпретацията на единна история в актуалното публично пространство. Имаме децентрализация и плурализация на медиите, излъчващи огромни потоци алтернативни информации и интерпретации, които създават виртуално пространство, в което можеш да срещнеш по същество всичко. Мултикултурализмът на либералните демокрации, даващ равно право на различни ценности и релативизиращ изобщо ценностите, се превръща в доминираща нагласа и това допълнително плурализира всякакви интерпретации на това, което става, ставало е и ще става. Така както антисталинистите например дават своята интерпретация на станалото в СССР, така и сталинистите публикуват в интернет пълното издание на съчиненията на Сталин и могат да дават своята интерпретация, и тя е в равна степен достъпна за всички, дори по-достъпна от предходни периоди. Същото е и с интерпретацията на Холокоста — доминиращата интерпретация се сблъсква с факта, че днес ревизионистите историци могат да облъчват глобалната аудитория с алтернативна информация и тя е в равна степен достъпна.
Пето. Кризата на една общност, водеща до промени в настоящи ориентири, радикални промени в социалната структура, властови отношения и социални статуси неизменно изостря стремежът да се търси стабилност като се обърнеш към историята и я видиш в удобен за днешните интереси и контекст светлина или през призмата на променили се властови отношения. Разпадането на СССР започна на XX конгрес на КПСС, когато Хрушчов реши да преосмисли неговата история от времето на Сталин. Това бе началото, което в крайна сметка доведе до алтернативна история, а с това и до разпад на съответната общност. Перестройката по същество имаше като ключов акцент тотално преосмисляне на историята на социализма, а неговото рухване доведе до най-масовото и най-скоростното в цялата история на човечеството преосмисляне и пренаписване на индивидуални и колективни истории. Всеки неуспех, спънка, неудача в индивидуалната биография се преосмисля и обяснява като репресия или опозиция срещу предходната система. Висши дейци на комунистическата партия като Петър Младенов и Андрей Луканов ще представят себе си за «борци срещу тоталитаризма», а наближаващите 80 години марксисти философи от типа на Исак Паси ще говорят, че са осъзнали най-после, че марксизмът е погрешен и ще се откажат публично в печата от него. При това става дума не просто за лицемерие, а за пренареждане на основни точки на емоционалната памет, извеждане на преден план като значими едни, за сметка на забрава или просто отхвърляне на други. Това намери израз в изграждането и разрушаването на паметници, смяната на наименования и места на паметта. Тези преходи протичат с остри конфликти и сблъсъци, както се видя през 90–те години в България, когато масово се преименуваха улици и селища и се събаряха или преместваха паметници. Толбухин стана Добрич, Станке Димитров — Дупница, Михайловград — Монтана и т. н. Може би един от най-острите сблъсъци, свързани с трансформациите на местата на сакрално и профанно в градския топос в резултат на радикални промени, бе изнасянето на тялото на Димитров от мавзолея и последвалото разрушаване на самия мавзолей. Всички тези процеси в една или друга степен бяха насочени към разрушаване на сакралния топос на наследничката на бившата комунистическа партия — БСП, и на свързаните с нея членове и симпатизанти като по този начин бъде разрушена нейната общностна идентичност.
Шесто. Битката за миналото обаче не е само битка на политиците. Това е битка на големи групи от хора в период на ерозия на национални граници, институции и кризи на идентичност. Историята с цялата система от символи и значения, актуални в колективната памет за миналото, служи като инструмент за сплотяване, за единство на една или друга общност. В началото на развитието на съвременните национални държави те формираха своята идентичност, изграждайки една канонична национална история, линейно движеща се към днешния ден и даваща чувство за сплотеност, за единство. Все повече общности в ситуация на все по-силна промяна са изправени пред потребността от преосмисляне и пренаписване на история и на идентичност. Така е не само у нас. Вижте тази битка в Турция за ислямското и османското наследство. Ататюрк създаде модерна Турция, отказвайки се от османското наследство, обявявайки, че нова Турция не е наследник на прогнилата Османска империя. Сега с налагането на ислямизма имаме противоположната тенденция на преосмисляне и пренаписване на миналото. Борейки се за идентичност, общностите си конструират и реконструират истории. Някога Чърчил беше казал, че на Балканите има повече история отколкото те могат да понесат. Ако гледаме това, което стана през последните десетина години на полуострова — от войната в Югославия до ситуацията в Турция — той може би днес е прав повече от всякога. Да си спомним, че страшните кръвопролития в Косово бяла свързани със сръбските възприятия за това, че става дума за район, който има особено историческо значение за нея. Всъщност израело-арабският конфликт не се ли опира вече в продължение на десетилетия на различни употреби на историята и свързаните с това така наречени исторически права за притежаване на съответна територия, например Йерусалим. Ако направим такава аналогия България сигурно би следвало да претендира например за територията на Волжка България. Всъщност цялата битка с така наречения ислямски тероризъм се опира на различни интерпретации на миналото и възраждане на стари травми на отношения на ислямския свят със Запада.
Седмо. Необичайно силната публична реакция в България на опита клането в Батак да се деконструира като «мит Батак» е израз и на една особеност, която характеризира Кристиян Джордано: той открива, че «много хора в средиземноморските общества мислят себе си пo-скоро като обект, отколкото като субект на историята», която се «възприема не като прогрес, а като нескончаема поредица от поражения и излъгани надежди»[12]. Българската история през последните два века се характеризира именно с висока силна зависимост отвън и колективната травма на множество поражения и връщания назад. Затова и в този тип общества е по-силна нагласата, че вече объркалата се история е поела в посока, в която бъдещето ще бъде отново и отново повторение на миналото и нагласата е да се търсят и конструират назад колкото се може повече «славни събития», създаващи устойчивост и смисъл на съществуването. Това обяснява и защо в българското общество след рухването на социализма наблюдаваме повече крайности във връщането назад в историята в сравнение с повечето други бивши социалистически държави. Новоявилите се сили наложиха в обществения живот ориентацията за «обратимост на събитията» и стремеж да възстановят условията от досоциалистическата епоха, сякаш никога не е имало социализъм, той е бил «черна дупка» в историята и трябва да се върнем към онова място, на което сме били, когато той се е появил. Затова България се оказа страната, в която, за разлика от всички останали, икономическите промени започнаха с реституцията, а не с приватизацията, а Законът за аграрната реформа от 1992 г. бе насочен към връщане в буквалния смисъл към състояние на селското стопанство от периода непосредствено след 1944 г. «Завръщането в историята» се оказа най-важната характеристика в поведението на българските «демократи» и се превърна в най-катастрофалната характеристика на българския преход. Собственото им конституиране като «демократи» на всички етапи е на първо място именно чрез историята — те са против «бившите комунисти», заявяват, че «никога няма да се съюзят с тях», защото са гледани като представители на един тотално отхвърлен от тях период в историята, който (според тях) трябва да бъде изцяло заличен като бъде обявен за «престъпен».
Осмо. В страни като нашата действат и специфични обстоятелства, които насочват допълнително вниманието към историята и ожесточават битките за нейната интерпретация. Страната е «взета на буксир» от Европейския съюз и е относително в ниска степен самостоятелен субект на развитие и на създаване на бъдеще. Нейните перспективи са част от тези на Европейския съюз и масовите нагласи са, че повече или по-малко те са предопределени, че посоката е тази на останалите европейски страни, че със закъснение от 20–30 или повече години у нас следва да се постигне сходен стандарт, брутен вътрешен продукт, финансиране и пр. Към това се добавят и съответни национални демографски фактори. Сред тях на първо място е високата средна възраст на населението, която е над 40 години. Поначало в младите общества с голяма маса млади хора, които доминират, съществуват предпоставки за ориентация по-скоро към бъдещето, за разлика от случаите, когато по-голямата част от населението има относително малък личен хоризонт на бъдеще и психологически е по-склонна да гледа към миналото, където е и протекла голяма част от живота й.
Девето. Историческата наука и изобщо социалните науки, които се занимават в една или друга степен с историята, са изправени пред една съвсем нова ситуация. При това тя е характерна не само за България. В едно изключително интересно свое изследване на публичната роля на американските историци Тирел отбелязва как академичните историци са загубили своето влияние върху американската публика, потъвайки в своите специализирани изследвания и в публичното пространство така са се настанили едно огромно количество неакадемични «доставчици» на история — режисьори на исторически филми, популяризатори, историци-аматьори, които предлагат всякакви описания и интерпретации на историята със самочувствието на експерти[13]. В България обаче това отслабване на въздействието на академичните историци върху публичното пространство се съчетава с отслабване и кризисни процеси в самата историческа общност в резултат на общата криза на обществото и науката, водеща до отслабване на автономията и защитните механизми при натиск на външни обстоятелства. По-рано те относително пo-лесно са създавали своето обособено специализирано историческо публично пространство на общността на специалистите с техните специализирани форуми и издания, чрез които се изработват, на основата на съответни научни стандарти, определени общи интерпретации на историята. Сега това става много трудно. Най-напред възниква и силно се проявява разграничението между така наречените академични и така наречените медийни историци. Медийните историци, чрез които обществото възприема науката история, са силно популярни, и чрез тях историческата наука участвува в публичния дискурс. Те обаче обикновено са гледани като маргиналии за научната общност и неизразяващи доминиращата позиция на академичните историци. И това не е случайно — съвременните медии и изобщо публично пространство си имат своята логика, а тя е, че в конкуренцията за информация и за вниманието на публиката това, което се продава не е парадигмално установеното от академичната наука, а скандалното, сензационното, нарушаващото определени норми и възприятия. Така колкото по-алтернативно скандални са някакви факти или интерпретации, предлагани не само от историята, но и от която и да е от социалните и хуманитарните науки, толкова по-голяма е вероятността те да застанат в центъра на медийното внимание и публичните възприятия. По начало, в условията на третата индустриална революция, това, което се цени е различието, разнообразието, иновацията. Затова и непрекъснатото взривяване на съществуващи интерпретации се превръща в доминираща нагласа и създава предпоставки за наличието на множество конкурентни съвкупности от факти и интерпретации за различни исторически епохи. При това съществуват интерпретации не само на историческата наука, но и на социолози, културоведи и пр., които може да се разминават. Имаме многотомната академична история на България, но имаме и двутомната работа по история на България на един сценарист и поет, какъвто е Стефан Цанев и бройките, в които се продава и ползва тя, са неизмеримо повече от тези на академичната история. Разгръща се представата за полипарадигмалността на социалните и хуманитарните науки, която узаконява различието. В тези условия националните държави, които все още имат властта да утвърждават определени места на паметта и символна среда, съвкупност от паметни дати и събития, определени канони на учебниците по история и литература все по-трудно изпълняват тези свои функции и това е една от предпоставките и проявленията на тяхната ерозия в условията на глобализация. Изобщо, плурализацията и бързите промени на социалните структури и общности затрудняват изработването на колективна памет, чрез която се конструира дългосрочно една общност, която е стояла в основата и на модерните национални държави. В съвременната глобализирана ситуация на така наречените постмодерни общества наука, която през цялата модерна епоха е основен легитимиращ властови ресурс, притежаващ привилегирована позиция в сравнение с останалите дискурси, започва да губи тези позиция, особено когато става дума за историческите и социалните науки. Те не изглеждат достатъчно ценностно неутрални, не притежават нужните позиции да претендират за единствени носители на истината. В условията на демократизация и плурализация, на всеобща свобода на словото в публичното пространство звучат всякакви гласове и всякакви възможни интерпретации, борещи се за място под слънцето и налагането като истинни в конкуренция с останалите. При това самите историци и обществоведи съвсем не са единни, не говорят като единна общност, те самите се плурализират, говорят за полипарадигмалност на своите науки, оспорват своите данни, захранват различни интерпретации на различни сили. Появява се феноменът на постмодерната постоянна деконструкция и промяна на мястото и ролята в историята — проблемът за множеството дискурси, интерпретации и реинтерпретации на историята. В този контекст ние навлизаме в епоха, когато твърдото единно и неизменно, изглеждащо застинало и като че ли поради това и абсолютно обективно минало, изчезва и започват жестоки и постоянни конфликти за миналото. Така както XX в. беше време на битка преди всичко за бъдещето, то XXI в. се превръща в епоха на битки преди всичко за миналото.
В една от своите работи Маргарет Мийд развива изключително интересна идея за ролята на миналото, настоящето и бъдещето в живота на човека и обществата[14]. Според нея, характерно за традиционните общества е, че човешкото поведение е регулирано от миналото, от обичай, навици, стереотипи, ритуали, начини на поведение, създадени от предишните поколения. Затова и в тях водеща е ролята на най-възрастните поколения. Другояче стоят нещата в модерните общества, където човешкото поведение е регулирано от събития, фактори, норми, свързани с настоящето. Там водещо е поколението в активна възраст, тези които работят във фабриките, заводите, а не най-старото поколение. Нещата се променят обаче от 60–те години на XX в., когато все повече представите, очакванията, прогнозите, сценариите, за това, което ще стане в бъдещето предопределят повече или по-малко обществения живот и развитие. Затова и в тези общества особено значим е ценностният статут на младите хора, а се появява ейдижизмът и пренебрежението към бъдещето.
Битките за миналото и свръхориентацията на обществата към миналото са израз на тежки кризисни процеси, водещи до тяхното връщане към регулация, типична за традиционните общества — чрез миналото. Това е типично за българското общество, промяната в което през 1989 г. дойде без сериозни визии за бъдещето и предизвика постоянни разправии за миналото, което да стои в основата на днешния ден. В публичния дебат доминират не стратегиите за това какво и как да се прави, а разправиите за това, което някога е било. А успешните общества са онези, в които дебатите са за бъдещето, за предстоящи и очаквани събития и опасности, за това какво да се прави в перспектива.
Какво да правят академичните историци и философите в тази ситуация?
Първо. По множество различни причини в съвременните общества имаме възход на псевдонаука, антинаука, «рационални интерпретации на едни или други събития»[15]. Водят се «научни войни» и «културни войни», във възход са всякакви конструктивистки и релативистки интерпретации не само на историята и обществото, но в цялото научно познание. Немалко от хуманитарно ориентираните изследователи, особено в областта на културологията са под влияние на постмодернистката мода за това, че миналото няма реални референти извън определени текстове. От тук следва, че ние трябва да подчиним нашите интерпретации на миналото изцяло на външни критерии — политическа коректност, доколко това няма да обиди определена група, толерантност, най-различни интереси. Това не означава, че учените трябва да се откажат от своите научни стандарти и да се подчинят на вълната на псевдонауката, независимо дали става дума за историческото познание, биологията или физиката. Нещо повече, именно в тази ситуация те повече от всякога би следвало да се борят за отстояване на тези стандарти. Учените остават учени докато са готови да водят своя битка, за отстояване предимствата на научния дискурс, предполагащ правенето на изводи на основата на максимално количество многостранно осмисляни факти, рационална интерпретация и логическа организация на тези факти, максимална достоверност при тяхното събиране, обработка, интерпретация, искания за доказателственост, аргументация и стремеж към «свободна от ценности наука», както се изразяваше Макс Вебер. Това означава създаването на силни общности със силно собствено специализирано публично пространство, което обаче да бъде достатъчно активно конкуриращо се в общественото публично пространство, в което се изработват и функционират възприятията на актуалната история. Трябва да приемем, че историята е и ще бъде не само различна, но и с различни функции, когато я гледаме през призмата на науката, политиката и културата. Науката вижда и ще вижда нещата от гледна точка на това доколко съответният дискурс има истинност и доказателственост, стандарти за обективност, аргументираност, обоснованост, изследване на достоверността на всеки от източниците на възможни факти, използване на съвкупност от различни специализирани методи на социалните науки при събиране и интерпретация на тези факти. За разлика от нея културата е свързана с ценности и идентичности, на които се опира и политиката. Академичният учен не може и не трябва да заема страната на политиката. Той трябва да носи публичната отговорност за изследване на фактите с максимална обективност и многостранност. Не може да приема интерпретации, които са в разрез с фактите или факти, извън контекста и в комплекса с взаимодействия на колкото се може други факти. Не трябва да приема политическия и идеологическия език на общите категории, чрез които политиците са склонни да интерпретират пристрастно миналото, а да е готов непрекъснато да ги подлага на критичен анализ. Научният, политическият и културният исторически дискурс влизат и ще влизат в остри конфликти. От учените и философите зависи в каква степен тези конфликти няма да отстъпят от своите научни истини, доказателства, академични позиции. Когато техните общности са слаби и без достатъчно социална отговорност, те може да отстъпят от своите академични стандарти, външният публичен натиск да повлияе на мисленето им, което да започне поне при част от историците малко да се отличава от начина, по който се отнасят към историята непрофесионалистите, обикновените хора, писателите, поетите, политиците.
Второ. Академичните историци би следвало да отстояват максималната свобода на словото при научните изследвания и своята автономност като общност, която задава и поддържа съответни стандарти на научно изследване на историята. Не може да има Закон, който да забранява да се мисли в определена посока и да заплашва със затвор, независимо дали става дума за Холокоста, арменския геноцид, историята с Батак или партизанското движение. Всеки опит за политически и правни решения на отговорите, отнасящи се до осмислянето на историята трябва да среща нашия твърд отпор. Политиците, а и публичното мнение винаги ще са готови да твърдят, че едни или други идеи са опасни. Учените като общност по призвание са длъжни да се борят за своята свобода.
Трето. Свободата на словото обаче е неотделима от факта, че ученият може да се окаже жертва на определени интереси, тъй като едно или друго негово изследване зависи от тези, които го финансират. Публичен факт е, че частните центрове и институции у нас, които се издържат с проектно финансиране от външни институции в огромната си част са принудени да се съобразяват с тези, които ги финансират и външното финансиране се превръща в инструмент за налагане на определени интерпретации на настоящето и миналото. Не е случайно между другото, че проектът «мита за Батак» бе особено силно подкрепян от историци и антрополози на свободна практика или така наречените «проектници», които се издържат от това. В този смисъл в битката за различните интерпретации на настоящето и миналото винаги следва да се има предвид кой и защо финансира едно или друго изследване и в каква степен темата или ориентацията на съответния проект са зададени от съответната финансираща институция. Освен това в процеса на прехода в редица страни пренаписването на националните истории бе в резултат на грантове и международни помощи за издаването на съответни учебници с определени интерпретации, както и на съчинения в този дух[16].
Четвърто. Дълг на философите и обществоведите е да се опитат да обърнат общественото мислене отново към бъдещето, да пренесат битките за настоящето по посока на бъдещето. В съвременния свят успяват нациите, които минимизират битките за миналото за сметка на насочване на усилията към бъдещето. Прекаленото концентриране в миналото и непрекъснатото интерпретиране и реинтерпретиране на настоящето през призмата на миналото ни връща към домодерната епоха, прави българското общество да прилича на човек, който върви към бъдещето обърнат с гръб към него и затова е непрекъснато препъващ се. В съвременния свят успехи жънат обществата, които оставят миналото на историците и се концентрират към бъдещето — неслучайно между най-успелите са американското, канадското, австралийското общество, над които най-малко тегне бремето на миналото. Китай реализира блестящите си темпове в продължение на три десетилетия, невиждани в световната история досега, защото успя да запази своята единна история, да съчетае различни периоди и интерпретации. Да оставим историята на академичните историци и да накараме политиците и гражданите да гледат повече към бъдещето — това би следвало да бъде нашето призвание.
[1] Вж. Where History Isn’t Bunk. The Economist, March 15th, 2007.
[2] Вж. Калинова, Е., И. Баева. Българските преходи 1944–1989. С., 2000, с. 30.
[3] Конквест, Р. Большой террор. Firenze: Editzioni aurora, 1974, 958–967.
[4] Вж. Getty, J. A., G. T. Rittesporn, and V. Zemskov. Victims of the Soviet Penal System in the Prewar Years: A First Approach on the Basis of Archival Evidence. — In: The American Historical Review, Vol. 98, October 1993, № 4.
[5] Вж. Berenbaum. M. The World Must Know. Ed. Arnold Kramer. Boston: Little, Brown, & Company, 1993; The Camps. — In: <hup://www.mtsu.edu/-baustin/holocamp.html> (28. 08. 2004); Hankins, F. How many Jews were eliminated by the Nazis? — The Journal of Historical Review; Butz, H., B. Arthur. The International «Holocaust» controversy. — The Journal of Historical Review, Vol. 1, Spring 1980, № 1; Nordling, С. О. How Many Jews Died in the German Concentration Camps? — The Joumal of Historical Review, Fall 1991, Vol. 11, № 3; Pressac, J.-C. Les Crématoires d’Auschwitz. La Machinerie du meurtre de Masse. Paris: NRS Editions, 1993; Reitlinger, G. The Final Solution, 2nd ed., London; Vallentine, Mitchell, 1968; Czech, Danuta (Ed), Auschwitz Chronicle 1939–1945. New York: Henry Holt, 1990; Berben, P. Dachau 1933–1945: The Official History. London: Norfolk Press, 1975; Видал-Наке, П. Убийците на паметта: «Айхман от хартия» и други есета върху ревизионизма. С., Критика и хуманизъм, 2005.
[6] Ето какво определение на «публична употреба» дава Николай Поппетров: «Под публична употреба разбирам използването на исторически разкази, съответно исторически факти от историци, политици, журналисти и други лица пред медни (печатни и електронни) или непосредствено пред аудитория (митинг, събрание, пресконференция и т. н.). Публичната употреба обхваща както изнасянето на достоверна фактология (документални и мемоарни свидетелства), така и спекулативни интерпретации (на база достоверни и недостоверни твърдения/факти), както и изцяло манипулирани твърдения» (Поппетров, Н. Clio ex machina. За публичната употреба на историята в преходно време. — В: Историческата наука в България — състояние и перспективи. С., Институт по история при БАН, 2006, с. 277.)
[7] «... Историческият разказ притежава изразено легитимираща роля. Типичен пример от разглежданото време е използването на разказа за Стефан Стамболов за утвърждаването на антируски и прозападни нагласи в интерпретацията на СДС през 90–те години». (Поппетров. Н. Цит. съч., с. 278.).
[8] Вж. Маркс. К. Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт. — В: Маркс, Енгелс. Съчинения. Т. 8. С., 1959, 117–119.
[9] Цит. по: Smith, В. J. Politics and Remembrance: Republican Themes in Machiavelli, Burke and Tocqueville, N. J. Princeton, 1985, p. 243.
[10] Вж. Iggers. G. and I. Wirth. The Misuses of History. Oslo, 2000.
[11] Вж. Аутаеd, М. History and Memory: Construction, Deconstruction and Reconstruction. — Diogenes, 2004, № 201, p. 13.
[12] Джордано, К. Власт, недоверие и наследство. Скептична антропология. С., 2006, с. 84, 126.
[13] Tyrrell, Ian. Historians in Public: The Practice of American History, 1890–1970. Chicago, University of Chicago Press, 2005, p. 12.
[14] Mead. M. Relationship Between the Generalization in the 1979 s, New York, Columbia UP, 1978.
[15] Вж. Проданов. В. Фактори за възхода на псевдонауката — Списание на БАН, 2005, № 5, 4–10; Проданов, В. Дилемата наука — псевдонаука. — Наука, 2005, № 1, 9–14.
[16] Вж. Osbora. A. A Do-Over for Russian History? — The Wall Street Journal, July 6, 2007.