„В същото време обществеността следи с чувство между фрустрация и забавление как висшият клир се оплита в скандали“.[1] Така младият немски специалист по Югоизточна Европа Кристиян Гайзелман, посветил отделни публикации и на България (вкл. на състоянието на БПЦ в посттоталитарния период), запознава с „архонтската афера“, превърнала се – наред с членството на България в Европейския съюз – във водещото медийно събитие в началото на 2007 г. Той резюмира станалото: „Старозагорският митрополит Галактион обявява на 3 януари в патриаршеската базилика „Санта Мария Маджоре“ в Рим на церемония, необичайна до този момент, състезателя по спортна борба и бизнесмен Слави Бинев за „архонт“. В последвалия медиен скандал, в който изпадна църквата, Светият синод се дистанцира от случилото се, твърдейки че в БПЦ до този момент не е съществувала почетната титла „архонт“. Митрополит Галактион заяви от своя страна, че тъкмо този факт го е подтикнал да въведе тази титла. Оттогава насам църквата се опитва да овладее този въпрос с недомлъвки“.[2]
Горните редове, публикувани година по-късно, са придружени с актуален изворов материал. От приведените под линия данни проличава, че проблемът има своята предистория, а развитието на нещата в последвалите пет години е достатъчна мотивация за насочването на фокуса на научното любопитство към феномен, присъстващ и в редица други сфери на днешното българско битие.
Става дума за съчетаването на естествения за човешката суета стремеж към възвеличаване или отличаване по достойнство за реални или измислени приноси в полза на обществото със също така естествената способност на духа да се чувства привлечен от непознатото, потайното, мистичното. В по-старите времена това е било привилегия на малцина възвисени люде, които с дейността си са отмествали границите на познанието, включително на това за Бога и Неговото естество. Днес то занимава по-широките маси, подхранвайки теорията на конспирацията. Защото и примитивният ум реагира на сетивните дразнители в опит да се ориентира в действителността. И когато тя не може да бъде разбрана по конвенционалния начин, той търси ирационални средства. Особено в периодите на преход, когато старите структури с присъщата им идеологична обвивка отстъпват място на дотогава отхвърляни, забравени или „новооткрити“ социални и културни модели.
Демонтирането на тоталитаризма в България беше съпроводено с един странен процес на копиране и външно приспособяване към общоприетите за демократичния свят норми и принципи на поведение, без обаче да е налице съпътстващата ги „вътрешна ферментация“. Това бе може би и една от главните причини за неуспехите в българския преход. Защото когато хиляди симпатизанти на „синята идея“ припяваха с Васко Кръпката „Комунизмът си отива – спете спокойно деца“, те едва ли са разбирали, че са статисти в едно режисирано представление, в края на което ще им остане само сънят пред мимикриралите носители на бившия комунистически режим, част от които се включиха в новите „тайни сдружения“. Когато в началото на 1990-те години в страната бе възстановена дейността на българските масони, сред тях, наред с имената на политици, поети, артисти и учени, се появиха също и такива на свързани със службите по сигурността бизнесмени като покойните вече Емил Кюлев и Илия Павлов – шефът на „Мултигруп“, чиято кончина още поставя въпроси. Завръщането на бившия български цар Симеон Сакскобургготски и овладяването от него на изпълнителната власт в качеството му на премиер на правителството на НДСВ, създаде нови условия за реанимирането на ценности на липсващото българско „благородничество“. Редица артисти, културни деятели, висши държавни служители и обикновени послушковци, докосвайки се до харизматичността на „Негово Величество“, възприеха маниери, отговарящи според представите им на „изискванията за аристократичност“. На някои това прилегна добре, други започнаха да се изявяват по-скоро като придворни пажове, примерът обаче бе достатъчно „заразителен“ за да стане образец за подражание, пренесен и в обществената сфера. Нищо чудно тогава, че след масонските ложи, Клуба на ротарианците и редица други организации, занимаващи се с благотворителна дейност, в началото на новото хилядолетие, се появиха и необичайните за историята на страната рицарски ордени. Сред тях особено място заема „Приоритатът България“ на „Ордена на рицарите тамплиери на Йерусалим“, за чийто предводител бе избран ген. Румен Ралчев – бивш шеф на УБО и по-късно на НСО, създал през 1990-те години частната охранителна фирма „Balkan Security“. Същият е бил велик майстор-зидар на една от масонските ложи. Малко по-рано се учредява „Българският болярски съвет“ – организация с идеална цел, която претендира да бъде единствена в страната, имаща право да утвърждава благороднически титли. Роенето на тези и други парааристократични формации бе в унисон и с появата на редица частни като инициатива научни сдружения, определящи се – в конкуренция спрямо Българската академия на науките – за „академии“, например: „Българската академия на науките и изкуствата“ (БАНИ), „Международна академия по българознание, иновации и култура“ (МАБИК), „Балканска академия за науки и култура“ (БАНК) и др., щедро раздаващи научни звания на политици, артисти, писатели и всякакви претенденти за слава. При такава конюнктура щеше да е много странно, ако Православната църква на България остане встрани от общия тренд. И нейната реакция не закъсня. Първоначално без много шум, по-късно в открито противоречие с досегашните си практики, БПЦ започна да присъжда срещу съответната субсидия и ангажименти архонтско отличие на отбрани заможни люде.
На 3 януари 2007 г. верейският (старозагорски) митрополит Галактион в „нарочен ритуал на Българската православна църква“ въвежда в Рим Слави Бинев „в най-високото благородническо звание и аристократичен титул – архонт“ – така отбелязва в личния си сайт евродепутатът Бинев, разкривайки отделни подробности.[3] Оказва се, че „по желание“ на кардинала на САЩ монсеньор Бърнард Лоу символният акт е бил извършен в катедралата „Санта Мария Маджоре“, където през 868 г. папа Адриан ІІ благословил донесените от Светите братя Кирил и Методий църковни книги на славянски, с което този език и писменост биват признати като достойни за църковно служене и разпространение на Божието слово. Митрополитът е бил посрещнат от епископ Таванти на портите на втората най-значима катедрала в Рим, съхраняваща и най-големия къс от кръста Господен, където извършва церемонията с тържествено шествие и владишка корона. След нея Галактион и „Негово превъзходителство“ архонт Бинев са били приети във Ватикана и Конгрегацията „Единство на християните“. Към това българските масмедии добавят и представители на “Opus Dei”. Според титуляра на сайта, титлата „архонт“ се връчвала за „заслуги към Църквата и човечеството“. Тя била наследствена – предавала се от баща на първороден син и в католическия свят съответствала на титлата „херцог (конт), а в славянския – на княз“.[4]
Да оставим настрана нелепата съпоставка между „херцог“ и „конт“, които са със съвсем различен ранг, а и не отговарят на славянското „княз“.[5] Бившият спортист Бинев изобщо не е длъжен да притежава познания по средновековна култура. Той просто изтъква на сайта си онова, което му е било внушено, или привежда пасажи от архонтската си „диплома“. Нейният текст едва ли е по-различен от този на съставения години по-рано образец, съдържащ в рамките на приповдигнатия църковен стил и някои повтарящи се правописни грешки.[6] Още по-некомпетентно обаче е представянето на гр. άρχων („стар, старши, главен, водещ“) – определение към различни служебни звания – като самостоятелно отличие (офикия) и благородническа титла, уж предаваща се по наследство. Освен ако това не е умишлено (ново)въведение, имащо за цел да поласкае самолюбието на неговия носител (а и дарител на въздигналия го в сан архиерей). Тъкмо това обстоятелство, наред с личността на Бинев, е сред основните причини за избухналия медиен скандал.
Кой е Славчо Бинев? Това е един от възпитаниците на висшето спортно училище и състезател по таекуондо. Подобно на други спортисти от т. нар. борчески среди се е занимавал през 1990-те години с охранителен и увеселителен бизнес. Ръководил е спадащия към „империята“ на Мултигруп холдинг МИГ-груп, който е стопанисвал клубове и нощни заведения – места за наемане на проститутки и консумиране на наркотици. Бил е собственик на БИАД – „Меката на фолка“. Освен него е контролирал също заведения като „Библиотеката“, „Камелот“, „Империал“, „Дали“, стриптийз бара „Албато“ и др. До 2006 г. е бил сред основните акционери на “R-System Holding” АД, включващ над 100 дружества. Познава се както с босовете на подземния свят (и те отчасти – със спортно минало), така и с определени среди на МВР от времето на прехода. В първите години на третото хилядолетие започва да се дистанцира от старото си битие. От тогава датира съдебният му спор с шефа на „ВАИ холдинг“ Георги Илиев, което, заедно с някогашната конфронтация с „кръстника на мафията“ Иво Карамански (днес и двамата покойници) и с опита да се учреди гражданска асоциация за самозащита, му създава удобна легенда на бивш борец срещу организираната престъпност. След като е провъзгласен за „архонт“, Бинев разпродава кръчмите си. Пред 2007 г. е номиниран от партия „Атака“ за кандидат кмет на София (губи срещу Бойко Борисов), а малко по-късно – и за евродепутат. В ЕП е два мандата; от 2014 г. е депутат в 43-то Народно събрание. Междувременно става свободен докторант на Института по психология (по-късно – Институт за изследване на населението и човека) към БАН с тема върху лидерството в политиката (2004-2009). Отчислен е с право на защита.[7]
Спорната личност на Бинев, впечатлението за която бива подсилено от показната му парвенющина и неприкритото самоизтъкване, създава чувство на смут, когато обществеността разбира за случилото се в Рим. Мнозинството от българските граждани, изпитали на гърба си тежестите на прехода, не могат да приемат новозабогатели хрантутници на бившия режим да претендират и за благороднически титли. Поставя се въпроса доколко това е съвместимо с традициите на българската църква. За какви „заслуги към църквата“ Бинев е провъзгласен за архонт? Митрополитът на САЩ, Канада и Австралия Йосиф обявява Бинев за „личност, непозната в църковния ни живот“. И въобще има ли (имало ли е) място подобна офикия в православната българска традиция?
Под натиска на общественото мнение Светият синод на БПЦ излиза с изявление от 24 януари 2007 г., според което посещението на старозагорския митрополит в Рим е било с „частен характер“ и не е станало с благословията на българския патриарх и на Светия синод; в наградния фонд на БПЦ и нейните поделения „не съществува званието „архонт“ – то не можело да бъде давано от името на Църквата и не се признавало за църковно отличие, а извършените удостоявания с него от представители на БПЦ са „недействителни“.[8] До това решение се стига, след като с казуса са ангажирани апостолическият нунций в София епископ Джузепе Леанца, директорът на вероизповеданията проф. Иван Желев и председателят на Комисията по правата на човека и вероизповеданията към НС, проф. Огнян Герджиков. Митрополит Галактион отсъства от заседанията на Св. Синод – той е представил болничен лист, а опитите да бъде открит по телефона остават без успех. Решението на Синода предизвиква и множество коментари.
В интервю пред агенция „Фокус“ от 26 януари 2007 г. българският медиевист проф. Георги Бакалов, съчетал познанията си на историк с тези на бивш семинарист, след като пояснява как като „нарицателно за власт“ някои езически български канове (Крум, Омуртаг, Пресиян, Маламир) също са били наричани „архонти“, пояснява, че в историята на българската църква липсвала такава практика. Според него, цялата тази церемония е „напълно измислена“, тя нямала „канонични основания“, нямала никаква „догматична санкция“ и е била „напълно невалидна“. Църквата можела да дава титлата „ктитор“ на нейни дарители, но не и „архонт“. Спекулациите, че при завладяването на Търново от османците през 1393 г. са били избити „последните български архонти“ не били коректни – по заповед на турския управител на града там са намерили смъртта си 110 „български боляри“, които само в гръцки текст са могли да бъдат наречени „архонти“ – но не като носители на някаква титла, а като „хора, оторизирани с власт“. Смущавало обстоятелството, че за да бъде отслужен молебен в „Санта Мария Маджоре“, е било искано разрешението на Ватикана, но за извършената от митрополит Галактион церемония е нямало такова – затова и папският нунций в София попитал дали Светият синод е упълномощавал митрополита да прави това. Отрицателният отговор на Синода кара проф. Бакалов да заключи, че в случая ставало дума по-скоро за „самоуправство и злоупотреба“.[9]
Дебатите по казуса, в които става ясно, че архонтската титла е струвала на Бинев около 400 000 евро, изваждат на светлина информация, която е била скривана от вниманието на обществеността. Оказва се, че подобна практика е въведена още по времето на Симеон ІІ и митрополит Галактион само е продължил едно дело, наченато в началото на новото хилядолетие.
Когато през май 2003 г. покойният папа Йоан Павел ІІ предоставя на БПЦ възможността да ползва храма „Свети Викентий и свети Атанасий“ в центъра на Рим, известен също като храм на „Светото сърце“, защото в него са били положени сърцата на 25 римски папи, за предстоятел бива определен епископ Тихон, тогава викарий (помощник) на Западно- и Средноевропейския митрополит Симеон. Още с встъпването си епископ Тихон започва да се подписва с титула „Римски владика“, а седалището си нарича „Света Римска православна епископия“, пред чиито вход поставя и флаг със собствен герб.[10] Той поощрява ктиторството сред своите енориаши, като за всяко дарение издава и съответна грамота. Така се стига до идеята за учредяване на българска архонтска институция, развита от група сътрудници на епископ Тихон, сред които се откроява с активността си йеромонах Дионисий [Мишев], епархийски дякон на силистренския митрополит Иларион. Дотогава архонтството е прерогатив изключително на Вселенския (Константинополски) патриарх – той удостоява отличили се люде с офикията „архон (на нещо)“. Такъв е проф. Иван Желев, шеф на Дирекция на вероизповеданията при МС, отличен през 1990 г. като άρχων διερμηνεύς („велик преводач“) заради дългогодишната си активна дейност на преводач при осъществяване на контактите между Българската и Вселенската патриаршии. Друг заслужил българин, живеещ в Истанбул – Димитър Атанасов, е „архон мегас протектикус“ на Вселенската патриаршия. Постепенно архонтски отличия се появяват в Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската патриаршии, в Кипърската, Еладската и Албанската архиепископии, като техните носители са обединени в братства: при Александрийската патриаршия – „Св. апостол Марко“; при Вселенската патриаршия – „Пресвета Богородица Всеблажена (Паммакаристос)“ със седалище в Атина и „Св. Апостол Андрей“ в Америка. Още на Втория ватикански събор в 1965 г. тогавашният вселенски патриарх Антигор І (1948-1972) дава разрешение за офикии на Рим, а за да създаде лоби на патриаршията в САЩ той започва да раздава отличия и на гръцки емигранти там. При приемника му Димитрий І (1972-1991) американският архиепископ Яков събира тамошните архонти в едно братство („Св. Андрей“), а в 1991 г. Вартоломей І основава Братството при Светата Христова църква „Пресвета Богородица“, което да обединява архонтите от Европа и Гърция. В 2004 г. епископ Тихон успява да издейства със съгласието на Светия престол правото на ръководената от него „Римска православна епископия“ да удостоява и българи с такова отличие. Като пръв архонт е провъзгласен емигрантът с американско поданство Димитър (Джеймс) Велков (дон Хайме) – богат бизнесмен, който в 1958 г. при управлението на Франко купува земи на Тенерифе (Канарските острови). Там той построява две курортни селища Гуахара (Guajara) и Табайба (Tabaiba) с цялата им инфраструктура, за което получава испанското отличие „Кавалер на кралския орден“. Дон Хайме е удостоен на два пъти с ордена „Свети Александър“ и от българския цар в Мадрид Симеон ІІ, втория път – за идеята за написване и издаването на книгата на Стефан Груев „Корона от тръни“, посветена на управлението на бащата на Симеон – цар Борис ІІІ. Сега г-н Д. Велков подарява в гр. Табайба терен за построяването на българския храм „Св. вмчк. Димитър“ – втората българска църква зад граница след тази в Будапеща, която е съградена из основи. Крайъгълните три камъка на градежа, оцветени в багрите на българския трикольор, са осветени през януари 2004 г. от тивериопулския (струмишки) епископ Тихон. Няма информация за по-късното развитие на проекта.
Вторият български архонт е заместник министърът на енергетиката от кабинета на Симеон Сакскобургготски, Илко Йоцев, който дарява в София няколко офиса на екипа на епископ Тихон, поема издръжката на администрацията на едно от направленията на Балканската академия за науки и култура (БАНК) и спонсорира издаването на книгата „Цветя за България“ на силистренския (доростолски) митрополит Иларион, бивш изповедник на патриарх Максим. Като председател на борда на директорите на дружество „Топлофикация“ – София г-н Йоцев става съобвиняем по делото за източване на средства от страна на председателя на „Топлофикация“ Валентин Димитров („Вальо Топлото“), но е оправдан. Съдействал е на Ахмед Доган да получи хонорара си от 1,5 млн. лв. за „консултации“ по проекта за хидровъзел „Цанков камък“, по-късно е бил и мениджър на апартаментния комплекс „Тамплиер“ в Банско, където, за да привлече клиенти, подарява цял мезонет на футболиста Христо Стоичков. Невъзможността на собственика на комплекса, фирмата „Алма тур“, да обслужва милионния кредит, получен за неговото построяване, води до продаването му на занижени цени (купувач е варненската групировка ТИМ) и впоследствие – до фалита на тази туристическа „империя“. Споменава се и още един трети архонт преди Слави Бинев, отличен навярно също от епископ Тихон в Рим, но за него липсват други сведения, освен че бил чужд поданик и едър земевладелец в Канада и Испания.
Така по инициатива на група духовници извън страната в БПЦ бива въведено нов тип отличие за заслуги на миряни към църквата. За разлика от утвърдената във Вселенската патриаршия практика обаче сега архонтското отличие се представя като „благородническа титла“, която се предавала по наследство. Не може да се прецени дали за това е повлиял американският орден „Св. Андрей“, както бе писано в българската преса – във всеки случай на неговия сайт архонтът е определен като „an honoree by His All Holiness Ecumenical Patriarch Bartholomew for his outstanding service to the Church, and a well-known distinguished, and well-respected leader of the Orthodox Christian community“.[11] Някои подробности дават публикуваните документи, дело на младите тогава сътрудници на епископ Тихон – йеромонах (впоследствие архимандрит) Дионисий и Димитър Бобчев (бъдещият архимандрит Климент). Там ясно се чете, че архонтството е „почетен сан“, който в средновековието започва да се дава от Църквата и като „аристократична титла“. Удостоеният с този „благороден титул“ архонт бил „велик пазител на Църквата и Човекът“. Църквата определила архонтията да се „предава по наследство от баща на син (само по мъжка линия)“. „На Изток офикията Архонт“ била „равна на Княз, а на Запад на Херцог и дава титлата Негово превъзходителство“, което задължавало „всички Църкви и аристократически кръгове по света да я признават“. Епископ Тихон е определен като „светител“ и „екзарх на Вечния Рим“, а църквата „Св. Викентий и св. Атанасий“, в която става церемонията – като „храм-мост между Изтока и Запада“.[12] Наред с Дионисий и Климент към делото са привлечени също секретарят на Западно- и Средноевропейската митрополия, д-р Христо Минков, по-голям съученик и приятел на епископ Тихон, както и личният прессекретар на епископа, почетният доктор Иван Кутевски.
Изглежда, че Западно- и Средноевропейският митрополит Симеон, на чието подчинение е „Римската православна епископия“, не е бил съгласен с инициативата на своя викарий. Това личи от писмото на йеромонах Дионисий до епископ Тихон от 25 ноември 2004 г., където критиката на митрополита е определена като „помия, която се изля върху всички ни“. Дионисий уверява своя „благодетел“ в предаността си, изразява съжаление, че с действията си е струпал тежест над главата му, като го моли за прошка и пояснява, че те били мотивирани от желанието да го видят митрополит „и български патриарх“. Той предполага, че зад критиките стояли също русенският митрополит Неофит и протодякон Любомир [Братоев], затова препоръчва на епископ Тихон да им „разкажел играта“. За да се решат нещата предлага да се дадат на митрополит Симеон „30 000 евро за храма в Берлин и 10 000 евро за него си“, след което да започне убеждаването „в правилната посока“, включително чрез зарадване „с разкошния герб“, който според него бил „знаменита работа в областта на Хералдиката“. Той резюмира и мнението си за архонтството – „велик пазител на Църквата и Човекът“, ласкае епископа, че щял да стане „основоположник на това“, прогнозира, че „Синодът няма да има остра реакция“, а Симеон щял бъде убеден – „морално и финансово“. По-нататък препоръчва по-бързо да се произведе първият архонт и посочва като вероятен втори кандидат канцлера на Австрия (?!) „г-н Кирхенщов, сега собственик на OMV”. Молбите се натрупат – пише той до епископ Тихон, „а ако се реализират, и парите се натрупват – никой нищо няма да може да ти каже“. Когато дядо Симеон получел парите и „ти му сложиш юздите“, нещата ще се уредят – заключава определяният след време като главен „архонтмейкър“ отец Дионисий.[13]
През 2005 г. обаче Светият синод отзовава митрополит Симеон и за временен негов заместник избира старозагорския митрополит Галактион. А в Рим за председател на Българската църковна община „Св. Кирил и Методий“ бива поставен архимандрит Виктор [Мутафов], стипендиант на русенския владика Неофит. Епископ Тихон формално продължава да бъде викарий на митрополит Симеон до 2009 г., когато става предстоятел на катедралния храм „Св. Александър Невски“ в София. В Рим за енорийски свещеник е оставен архимандрит Климент, а архимандрит Дионисий, вече скъсал отношенията си с епископ Тихон, остава в администрацията на Св. Синод – първоначално като сътрудник в Културно-просветния отдел, а по-късно като началник на отдел „Богослужебен“, преди да наследи Тихон на възловото място в катедралния храм. Той продължава да бъде радетел за „възстановяване“ на българското архонтство, с чиято кауза се ангажира старозагорският митрополит Галактион.
Въздигането на Слави Бинев за архонт в началото на 2007 г. разкрива и някои промени в представата за това отличие.[14] Според йеромонах Дионисий, сега вече въвеждането в степента можело да се извършва само от епархийски архиерей (митрополит), тъй като той имал епархия – реална територия, която управлява. На свой ред архонтската степен е правела човека зависим пред Църквата и издигналия го архиерей. Той се задължавал да бъде ктитор и да работи „в духа на евроинтеграционните процеси“, лобирайки за Църквата в Европа.[15] „Гори и се подчинявай“ е една от репликите при церемонията на Слави Бинев, а той самият се възприема за „представител на Старозагорския владика“ – „докоснат свише“ бизнесмен, „зад (или над)“ когото стояло „нещо друго“, което му давало увереност, че делата му са „богоугодни“.[16] Фактът, че митрополит Галактион извършва церемонията не в своята епархия, а в Рим, подсказва търсенето на приемственост или това, че е получил разрешение за офикия навярно от американския Орден на архонтите на Вселенската патриаршия, което обяснява и присъствието на церемонията на монсеньор Бърнард Лоу, кардинал на САЩ. А като привърженик на сближаването със Светия престол, митрополит Галактион, специализирал в църковния институт на Регенсбург, където някога е учил и папа Бенедикт ХVІ, бива подкрепен от Конгрегацията за единство на християните и Опус Деи.
Провъзгласяването на Слави Бинев за архонт предизвиква полемика в публичното пространство. Критично настроени са както повечето миряни, така и много представители на висшия клир. И обратно – в някои среди са готови да приемат и подкрепят нуждата от подобна институция. В свързания с Любен Дилов-син сайт „Новинар“ Албена Йовкова обнародва възхвална статия, където представя в по-различна светлина случилото се в базиликата „Санта Мария Маджоре“.[17] От нея разбираме, че архонтите са „светското лоби на църквата“, „верейският епископ“ Галактион като „предстоятел на българските архонти“ бил харесал Бинев заради непримиримостта му към всички „силни и сенчести фигури“ на прехода, а присъствалият на церемонията кардинал Бърнард Лоу бил „един от най-големите радетели за сближение между Римокатолическата църква и Българската православна църква“. На последвалия прием във Ватикана основната тема била единението на християните и са били търсени символи, а на Бинев явно се възлагали „задачи, свързани с икуменическото движение за сближение между църквите“. В критичните изказвания на митрополит Йосиф Американски и на директора на вероизповеданията Иван Желев проличавало групиране около предстоящите сблъсъци за избор на наследник на патриарх Максим, където основното противостоене щяло да бъде между свързания с Москва варненски митрополит Кирил и близкия до Ватикана и Цариград „немски възпитаник“ Галактион. Желев е бил „гръцки архонт“ – Еладическата православна църква е гледала „с недобро око“ на възможността БПЦ да има свои архонти. А реакцията на председателя на парламентарната комисия по вероизповеданията и правата на човека Огнян Герджиков можела да се обясни също с партийните му пристрастия, ако е бил верен слухът, че Симеон Втори очаквал напразно от патриарх Максим да го миропомаже за цар и единствен архонт на БПЦ. Материали с подобни като стил и интерпретации тези биват публикувани и в други издания. Такива текстове се откриват и на личния сайт на Слави Бинев, някои от които са дело на същата авторка.
На 24 януари 2007 Светият Синод се произнася по казуса, обявява за „недействителни“ извършените досега удостоявания със званието „архонт“ и изразява съжаление „за допуснатата нередност“.[18] Ден по-късно „Българският болярски съвет“ използва повода да излезе с изявление. От една страна той благодари на Св. Синод, че не приемал даваните титли „архонт“, тъй като съгласно решение на СГС това било право на ББС, от друга страна признава титлите „архонт“, „рицар на светата гробница“ и пр., като обявява поименно техните носители и наследниците им за „боляри български“. Сред тях са архонтите проф. Иван Желев, Димитър Велков, Илко Йоцов и Слави Бинев, „рицарят“ Йордан Соколов († 2016),[19] “боляринът“ Константин Тренчев[20] и др.[21]
Мнението на Св. Синод от 2007 г. не води до решаването на проблема, а само го отлага във времето. На фона на преклонната възраст на българския патриарх и страха от нови разцепления в БПЦ, под фасадата на единомислие и съгласие продължава борбата за надмощие сред най-висшия църковен клир. Боричканията изтикват на преден план избраният през февруари 2007 г. за Пловдивски митрополит 38-годишен Никола(й) Методиев, скандализирал обществеността с редица прояви на непримиримост към западната църква и култура. Св. Синод обаче избягва да се занимава с по-сложни дела, оставяйки ги да се решат от „само себе си“. Близки на Бинев медии изтъкват значението на архонта като крепител и посланик на църквата. Неговото присъствие при честването на 170-годишнината на православното училище на остров Халки е отразено с еднакви подробности, явно от общ първоизточник. „Българското архонтство прието от Вселенската патриаршия“ и „Вселенският патриарх призна Слави Бинев за архонт“ са заглавия на материали, разкриващи как Бинев e бил тържествено почетен от патриарх Вартоломей, а той на свой ред го предложил за наградата „Академик Сахаров“.[22] По този повод критиците на архонтството предупреждават, че налице бил опит за създаването „на една паралелна (и то организирана) църковна власт в БПЦ от масонски тип, която не счита за нищо висшия ни църковен орган Св. Синод, а се групира около един митрополит, в случая Старозагорския Галактион. Разбира се, и той е марионетка в играта, но така очертаните намерения на кукловодите, които и да са те, не вещаят нищо добро за Христовата църква в България.“[23]
Сякаш да потвърди казаното и пренебрегвайки мнението на Св. Синод митр. Галактион продължава да разширява и укрепва „архонтския съвет“, на когото се обявява за „свещеноначалник“. Той освещава в 2007 г. срещата на рицари тамплиери в България; където сред новоприетите е и архонт Бинев.[24] Старозагорският владика се дистанцира от заседанията на Светия Синод, до края на 2011 г. патриархът на четири пъти му иска писмени обяснения, но без резултат. Същевременно броят на архонтите с годините нараства. Към тях се присъединява „бащата“ на съветския рок и бизнесмен Ованес Мелик-Пашаев, който развива обществена и културна дейност сред русите в България и е бил навярно свързан със специалните служби, доколкото е носител на отличия на руското министерство на отбраната, на руската Академия по проблемите на безопасността, отбраната и правовия ред, на Руския задграничен център и пр. През 2004 и 2011 г. той е награден също с ордени на Руската православна църква. Има съмнения, че чрез неговите фериботи по време на Косовската криза може да са били пренасяни и специфични военновременни товари. Пашаев е представян в публичното пространство за „Велик архонт“. Той потвърждава наличието на „Велик архонтски събор“ и смята, че през 2007 г. титлата „архонт“ не е била обявена за противоканонична, защото Синодът е изразил само едно становище, но не и решение, което да бъде разпратено из епархиите.[25] Когато в края на 2011 г. е отличен с ордена на РПЦ „Св. княз Даниел Московский – ІІІ степен“ за подкрепата му при възстановяването на руските военни гробища в София, на церемонията в Руската църква „Св. Николай Чудотворец“ присъстват също трима други архонти, носещи своите отличителни кръстове. Това дава повод да се заговори за „постепенното легитимиране на т. нар. архонтство“,[26] от което „Подворието“ на Руската православна църква бърза да се разграничи, включително и чрез заличаване на въпросните знаци от снимките, публикувани в сайта на храма. Г-н Мелик-Пашаев участва също в политическия живот на страната. При местните избори от есента на 2011 г. с негови средства руската общност в Благоевград е насочена да гласува за „Движението за европейска интеграция“, а през 2012 г. заедно с други двама архонти той става съучредител и на основаното от Слави Бинев предизборно „Гражданско обединение за реална демокрация“ (ГОРД). Не се знае кой го е удостоил с почетното отличие. Предполага се церемонията да е била проведена в Рим от името на доростолския (силистренския) митрополит Иларион. Архонт Пашаев се отблагодарява като спонсорира последната книга на митрополита „Буквар на вярата“, представена година преди смъртта му (28. октомври 2009 г.) от униатския архимандрит проф. Георги Елдъров.
Сред новите архонти се споменава г-н Добри Радев, присъствал на честванията на 130-годишнината от рождението на провъзгласения през 2016 г. за светец архиепископ Серафим Соболев, когато в руската църква Мелик-Пашаев получава поредното си отличие. Липсва по-детайлна информация за носителя на това име. Под него би могъл стои изпълнителният директор на фериботния комплекс „Оряхово“, собственост на „великия архонт“ Пашаев. Друг един архонт, Добрин Добрев, показва съпричастност към идеите на Слави Биневата „ГОРД“. На 7 юли 2010 г. като „архонт“ е провъзгласена и Силвия Панагонова – „спътницата в живота“ на убития през 2004 г. бивш шеф на групировката СИК Милчо Бонев (Бай Миле). Това става в един девически манастир в околностите на Атина, като на същото тайнство нескриващият хомосексуалната си ориентация симпатизант на ГЕРБ, коафюрист и хотелиер Дим Дуков (alias йеромонах Дамаскин), е бил ръкоположен за „владика“. Предполага се, че г-жа Панагонова, поела бизнеса на Бай Миле, е заплатила 150 000 евро за това си отличие с цел то да й помогне в хотелиерския бизнес.
Повратен момент в „ръкополаганията“ на старозагорския митрополит е провъзгласяването на 4 октомври 2011 г. за „архонт“ на петричкия милионер Иван Кочев, по-известен с прякора си „Чомбе“. Това става в храм-паметника „Рождество Христово“ на гр. Шипка (т. нар. Шипченски руски манастир) в присъствието на 17 свещенослужители от Старозагорската епархия и сина му Бранимир. Като заслуга на Чомбе се изтъква спонсорирането на паметника „Калиманата“ по повод 100-годишнината от раждането на Ванга, открит ден по-рано в двора на нейната къща в Петрич. От десетина години Кочев строи и църквата „Св. Иван“ в родното си село Първомай. В-к „Струма“ споменава сумата от над 200 000 лв. и други дарения на църквата, които са му донесли титлата „архонт“.[27] На церемонията митрополит Галактион се самообявява за „свещеноначалник на Великия архонтски събор“, а отличаването на Чомбе обяснява с желанието на папата и на руския патриарх Кирил, за което имало писма. Последното е опровергано и от двете страни.[28] Новият „благородник“ идва от спортните среди – футболист на провинциалния „Спартак“ (Плевен), който в началото на прехода забогатява от митнически измами и контрабанда с цигари и алкохол. Според някои коментари, той перял „червени пари“ и е бил лансиран от Държавна сигурност. Постепенно се издига до крупен бизнесмен с офиси във Виена. Често е намесван в скандали – тирове на негова фирма са задържани на ГКПП Златарево на българо-македонската граница при опит за реекспорт на бойни снаряди. Смятан е за първия българин, поръчал убийство – това на съдружника му Стефан Мирославов–Крушата, за което платил на бивш военен един милион лева.[29] Приеман като неформален лидер на ГЕРБ в Петричко, през 2012 г. той подкрепя заедно с „колегите“ си Мелик-Пашаев и Добрин Добрев обединението ГОРД на архонта Слави Бинев.
Случаят с въздигането в архонтство на човек като Иван Кочев–Чомбе поставя на дневен ред въпроса за поведението на митрополит Галактион. Какви са били неговите мотиви – чисто комерсиални и кариеристични или зад действията му се криело нещо по-дълбоко?[30] А може би просто „Лукавият“ е замъглил разума на старозагорския владика, тласкайки го към илюзорното величие на един реанимиран псевдосредновековен ред? Така както си избиваме комплексите от „бледото“ настояще с копнеж по някакво отминало величие, което често няма нищо общо с действителността? Трудно е да се даде точна оценка на ставащото в БПЦ, симптом на което е и „архонтската афера“. Няма индикатори, по които да разберем къде реалността отстъпва на фикцията. Но когато възрастни хора си играят на „рицари“ и „благородници“ във все по-глобализиращия се несигурен „постмодерен“ свят, можем само да се запитаме, дали краят на „съвременното езичество“ няма да стане начало на преформатирания нов „феодален ред“ на зависимости от наднационални структури? Това би доказвало само валидността на спираловидния модел на развитие на обществата.
Новото „благородническо“ съсловие се групира в съответни сдружения – Велик архонтски съвет и Орден на рицарите на мира в Асизи. Делегация на българския „Орден на архонтите“, водена от неговия „Велик секретар“ Иван Кутевски – бивш прессекретар на епископ Тихон в Рим – участва през 2009 г. заедно с архимандрит Дионисий в среща в двореца „Европа“ в Асизи, където официално бива открито Консулство на Съвета на архонтите. Делегацията е придружена от униатския архимандрит Георги Елдъров.[31] Той и Дионисий са инициатори за създаването на „Великия архонтски съвет“. Две седмици след това – на 28 юни 2009 г. в православния храм в Калипетрово, Силистра бива основан български клон на „Ордена на рицарите на мира в Асизи“ чрез обред по посвещаване в рицарство на шест нови члена. Церемонията е ръкводена от архимандрит Дионисий и монсеньор Г. Елдъров в присъствието на специална делегация на Ордена, която връчва на силистренския митрополит Иларион своето най-високото отличие – т. нар. Златна палма на мира.[32] Случилото се подтиква Св. Синод да изпрати окръжно до митрополиите, предупреждаващо свещенослужителите на БПЦ „да не се намират заедно на едно и също място с религиозни представители на инославни и иноверни“.[33] От своя страна посолството на Малтийския орден в София уведомява, че „Орденът на рицарите на Assisi Pax“ (известен също и като „Конфедерация на кръстните рицари“) бил самопровъзгласил се орден, без мандат от никоя църковна или държавна структура на Италия или Западна Европа и нямащ формално право да раздава рицарски звания и отличия.[34]
Въпреки това започналото развитие набира скорост. Нов архонт от май 2011 г. става собственикът на „Енерджи груп“ Йордан Илиев. Титлата му е дадена от „Великия архонтски съвет“ на пищна церемония в базиликата на Асизи („столица на световния мир“ и родно място на св. Франциск), на която участват архимандрит Дионисий и починалият малко по-късно монсеньор Георги Елдъров. В чест на „благородника“ е дадена „тържествена вечеря“ в присъствието на всички сановници, членове на ордена на рицарите от Асизи. Дни след това г-н Илев е удостоен от тях и с титлата „посланик на мира“.[35] А през октомври същата година за архонт е обявен и споменатият вече по-горе Иван Кочев-Чомбе.
Към края на 2011 г. започва да става ясно, че въпреки становището на Св. Синод от 2007 г. и окръжното от 2009 г. самите му членове не са били единни по въпроса за бъдещото развитие на нещата. През декември пловдивският митрополит Николай се произнася открито в полза на „произвеждането“ на архонти, определяйки го като дълг на архиерея, отличаващ по такъв начин някои „светли личности“, които да бъдат пример за останалите. През януари 2012 г. г-н Мелик-Пашаев на свой ред признава по националната телевизия, че във „Великия архонтски съвет“ освен митрополит Галактион членували и други архиереи.
Развръзката на дългогодишната „архонтска сага“ идва през лятото, когато на 10 юни 2012 г. при освещаване в Пловдив на новоизградения храм „Свето Преображение Господне“ с архонтската титла бива отличен живеещият във Виена бизнесмен, бивш секретен сътрудник на ДС и търговец на оръжие Петър Манджуков, дарил за изграждането на храма почти 1 милион лева. „Червеният олигарх“ получава и ордена „Св. Апостол Ерм“ (по името на закрилника на града) във връзка със своята 70-годишнина и богата ктиторска дейност.[36] На церемонията митрополит Николай се обръща към архимандрит Дионисий като към „представител на Висшия архонтски събор“, с което се демонстрира приемственост с досегашната практика. Няколко дни по-късно в отсъствието на патриарх Максим и основните противници на „архонтската идея“ на 14 юни Светият Синод отменя решението си от 2007 г.[37] Протестите сред обществеността не дават резултат, нито събраните над 1000 подписа срещу този акт. Още на следващото си заседание Синодът приема с някои допълнения предложените на 20 юни от Пловдивския митрополит правила за утвърждаване и присъждане на отличието „архонт“.[38] И макар, че по искане на Ловчанския митрополит Гавраил се добавя и условието кандидатите за това „почетно звание“ да са добили парите си по начин, който „не противоречи на християнския морал и добрите нрави“, а той самият не възприема отличието като благородническа титла и допуска с него да се удостояват не само богати дарители, но и хора с духовен принос към Православието, вероятно ще мине доста време, преди мътилката да се избистри. Дотогава нещата изглежда ще вървят по досегашния си начин. А той не е най-подходящ за възстановяване доброто име на Църквата!
„Създава се практика да се отменят принципни решения на Светия Синод с оглед определени случаи и определени личности“ – предупреждава Неврокопският митрополит Натанаил. Това поставя под съмнение авторитета на Светия Синод. Архонтството е нововъведение и чуждо на православната ни традиция. То унижавало добродетелта на храмостроителството от „чисти подбуди“, възкресявало института на индулгенциите, разделяло човеците на „благородни“ и „неблагородни – обикновени“ и то чрез унаследяване. С това си решение Св. Синод „спомага на човеци да бъдат завладени от гордостта и суетата и носи отговорност за душите на тези хора“. Така възниквали също поводи за нови разцепления.[39] „Практически Синодът узаконява институт от „църковни благородници“, изповядващи не Православие, а съчинена от тях идеология, … облечена в псевдоцърковна фразеология“ – коментира Татяна Мачковска във в. „Седмичен труд“ от 27 юни 2012 г. под многозначителното заглавие „Митрополитбюро се прегърна с мафията“,[40] като припомня и други нарушения на църковния канон, толерирани от висшия клир – допускането в православни храмове на масонски погребални ритуали, провеждането на тамплиерски събори в старозагорски храмове, „щедро ръсени със светена вода от Галактион и Дометиан“ и пр.
На съвсем противоположното мнение е архимандрит Дионисий в едно интервю на Галина Ганева от в. „168 часа“, препечатано на 16 юли също на официалния сайт на Светия Синод.[41] С видимо задоволство той представя вижданията си за ролята на архонтството, умело избягвайки неудобните му въпроси. Според него, архонтите трябвало да бъдат „в канонично и морално отношение“ изрядни хора, а „възстановеното“ архонтство рано или късно щяло да „спомогне за разрастване на българското църковно паство“. Срещу упрека, че Църквата се сближавала с мафията дава пример със сър Френсис Дрейк, който, преди да стане благородник, е бил пират. Всеки човек можел да се очисти от греховете си и да се спаси – казва той и призовава да се даде шанс на епархийските архонти, ръководени от епархийските им митрополити „да се докажат“. В унисон с развитието на нещата в „Църковен вестник“ се обнародват и подбрани материали с информация за новата институция.[42] На свой ред митрополит Николай свиква свещеническа конференция на Пловдивската епархия, която приема декларация в подкрепа на действията на своя пастир.
Много неща в тази история остават „покрити“. Повече информация навярно биха могли да дадат хора, които стоят по-близо до църковните среди, познават нещата отвътре и имат достъп до съответните документи. Но те са разделени на два противоположни лагера и прехвърчащите искри от сблъсъка на каузите не могат да осветят цялостната картина на случващото се. Затова за външния наблюдател остава само възможността хронологично да проследи ставащото въз основа на отражения в публичното пространство.
Какво може да се резюмира? Какъв е „фацитът“ на всичко това?
Българската православна църква обаче има хилядолет¬на традиция. Тя е с натрупан исторически опит във времена на възходи и падения, който може да бъде използван и за справяне със сегашната ситуация. Църквата е носител на вечни ценности. Но тя не стои извън времето и е принудена да се адаптира към ставащите промени. „Архонтската афера“ е само едно ново потвърждение за това.
Summary
The transition in Bulgaria was accompanied by the copying of models without any “internal fermentation”. This also included the restoration of “secret societies” of which representatives of the former elite became members. Orders and organizations of knights appeared whose “swarming” was in unison with the inception of private academies handing out academic ranks to all kinds of claimants for glory. This “trend” was joined by the Bulgarian Orthodox Church which began to merit selected wealthy persons with the distinction of archon.
A scandal broke out when the former martial art fighter and owner of entertainment establishments Slavcho Binev, elected member of the European Parliament from Ataka, was declared an “archon” in 2007. It emerged that the title, declared as one that is inherited and princely by rank, cost the new “aristocrat” hundreds of thousands of euro, but it began to be introduced much earlier, even during the governance of the former Bulgarian king and prime minister Simeon Saxe-Coburg-Gotha.
The paper follows the prehistory and chronology of the development of the case, presents Bulgaria’s new “aristocracy” and summarizes the main peculiarities of what happened.
[1] Гайзелман, Кристиян. Между стагнация и подем. След края на „разкола“ православната църква в България се опитва да постигне отново полагащото й се обществено положение. – В: Bulgarien auf dem Weg. Kirche - Staat – Gesellschaft. Hrsg. von Basilius J. Groen und Valery Stojanow . Varna – Wien, 2008, 147-178 (вж. на с. 156).
[2] Пак там, 146-157.
[3] Вж. новината „Слави Бинев възведен в архонт в Рим" под надслов „Владиката Галактион възражда блясъка на българското архонтство“ [http://www.slavibinev.com/index.php?lang=bg&cont=data&page=73].
[4] Вж. също англоезичната версия – Metropolitan Galaktion revives the brilliance of the Bulgarian Archonship [http://www.slavibinev.com/index.php?lang=en&cont=data&page=200].
[5] На „херцог“ (нем. Herzog > рус. герцог) отговаря всъщност титлата „дук“ (фр. duc, англ. duke, итал. duce < лат. duk), докато титлата „конт“ (фр. comte, лат. comes, ст.бълг. комит) е съответствие по-скоро на „граф“ (нем. Graf, англ. earl). Двете на свой ред нямат нищо общо със слав. „княз“ (< нем. Kuning, König, англ. king), отговаряща на ранга на „принц“ (prince = нем. Fürst).
[6] Например погрешно изписване на „достоЙн“ (вместо „достоЕн“), неправилно използване на пълния член („от човеЪТ“, „от епископЪТ“ вместо „от човекА“, „от епископА“, защото самото наличие на предлог вече подсказва графично, че съществителното не е подлог и не може да получава пълен член) и др. Вж. статията „Как се става „Велик Архонт на БПЦ“ – схемата в документи“
[7] В някои информационни сайтове се твърди, че Бинев е бил защитил през 2008 г. (вж. Слави Бинев. – в: Novini.bg [http://www.novini.bg/profile/59-слави-бинев.html], но това не се потвърждава нито от сайта на Института за изследване на населението и човека към БАН, нито от сайта на Националния център за информация и документация, съдържащ база данни за защитените дисертационни трудове.
[8] „Изявление на Св. Синод по повод даването на архонски титли“ [http://dveri.bg/kq] (24 sнуари 2007).
[9] Вж. интервюто на Агенция „Фокус“ „Георги Бакалов: Титлата архонт е напълно измислена и невалидна“. [http://focus-news.net/?id=f5921] (26 януари 2007).
[10] Срв. статията в „Блиц“ на Попов, Ангел. Епископ Тихон, който раздавал титлата „архонт“, бил осъден от немската си съпруга [http://www.blitz.bg/article/3131] (17 януари 2007).
[11] Вж. под надслов „What Is An Archon?“ [http://www.archons.org/archons/index.asp].
[12] Вж. „Как се става „Велик архонт на БПЦ“ – схемата в документи“ [http://dveri.bg/39ak] (12 януари 2007).
[13] Срв. Спиридонов, Константин. Начало на архонтската афера: „Като получи дядо Симеона парите – и ти ще му сложиш юздите“ [http://dveri.bg/kq6ka] (13 юни 2011).
[14] Едва ли датата 7-ми януари е подбрана случайно. В този неделен ден на 2007 г. БПЦ отбелязва Св. Йоан Кръстител, а в повечето православни църкви (руска, сръбска, арменска) се чества първия ден на Коледата по юлианския календар. Ден по-рано за тях е Бъдни вечер, за българското и гръцкото православие – Кръщение Господне и Богоявление (Επιφάνια), а за католическия свят – Денят на трите влъхви (Heilige Drei Könige).
[15] Вж. Как се става… (тук бел. 12).
[16] Така в панегиричната статия на Йовкова, Албена. Българското архонтство прието от Вселенската патриаршия (вж. в Novinar.bg от 28 юли 2007 г.), обнародвана също на сайта на евродепутата Сл. Бинев [http://www.slavibinev.com/index.php?lang=bg&cont=data&page=213]. Източник на информацията (и на приложените снимки) е явно самият Бинев, защото повтарящи се моменти се срещат и в други материали на същия сайт, отнасящи се до делата му като архонт. От текста научаваме, че архонтът е „публична фигура“, който освен финансов ангажимент – „годишна издръжка на определен храм или цяла енория дори“ имал и други задължения – „дипломатически мисии, посредничество при спорове, застъпничество за църковни интереси пред държавните власти“ и пр. Според авторката, „архонтското рицарство на България“ навлизало в своя Ренесанс.
[17] Йовкова, А. Защо четвъртият български архонт развълнува църквата? – Novinar.bg (раздел „Култура“) [http://novinar.bg/?act=news&act1=det&mater=MjE0ODszNA] (16 януари 2007). Срв. и отговора в „Двери на православието“ от същия ден, дело на Иванова, Златина. Вестник „Новинар“ полемизира с „Двери“ [http://www.dveri.bg/component/com_content/Itemid,62/id,3437/view,article/].
[18] Вж. Изявление на Св. Синод по повод даряването на архонтски титли [http://dveri.bg/kq].
[19] Бившият вътрешен министър в правителството на Филип Димитров като председател на НС получава от йерусалимския патриарх Диодор титлата „Рицар на светата гробница“ по повод 2000 години от раждането на Христос. Такива титли се дават тогава на главите на православните държави, включително на Михаил Горбачов и Борис Елцин.
[20] Основател и дългогодишен лидер на първия опозиционен синдикат в страната, Конфедерация на труда „Подкрепа“ (1989).
[21] Вж. Решение на Великия болярски съвет, в: Национален подем, бр. 4 (294) от 1-7 февруари 2007, с. 7 [http://podem.borsa.bg/podem_god.%20VIII%20broi%204.pdf], също във форума на сайта „Двери на православието“ [http://dveri.bg/33rxw] и др.
[22] Срв. [http://novinar.bg/?act], [http://www.slavibinev.com/index.php?lang=bg&cont=data&page=213] и [http://www.slavibinev.com/index.php?lang=bg&cont=data&page=88].
[23] Вж. коментара на Иванова, Златина. Рицари за смет – или как безочието добива вселенски размери [http://dveri.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=4679&Itemid=62] (28 юли 2007).
[24] Вж. приложените снимки в статията на Желева, Оля. Тамплиери – proizvedeno v Bulgaria. Архонтът Слави Бинев станал и рицар [http://e-vestnik.bg/2490] (24 октомври 2007). Две години по-късно в-к Монитор отбелязва, че България е на трето място по броя на рицарите тамплиери след САЩ и Италия [http://www.monitor.bg/article?id=196485].
[25] Така по думите на Мелик-Пашаев в предаването на Горан Благоев „Вяра и общество“ по БНТ на 14 януари 2012 г. [http://bnt.bg/bg/productions/44/edition/19334/vjara_i_obshtestvo_14_januari_2012].
[26] Вж. [http://www.glasove.com/arhont-do-arhonta-17949].
[27] Срв. „С 200 000 лв. Иван Кочев-Чомбе стана архонт“ [http://www.struma.com/obshtestvo/s-200-000-lv-ivan-kochev-chombe-stana-arhont_21846/] (7 октомври 2011).
[28] Вж. материала във в-к „168 часа“ на Ганева, Галина. За пет години 19 богаташи станаха архонти [http://www.168chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1076325] (14 октомври 2011). Вж. и Ганева, Г. „Църковен съд заради Чомбе“ [http://www.168chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1096698] (30 октомври 2011).
[29] Срв. Попова, Бояна. Иван Кочев-Чомбе нарочен за ликвидиране [http://www.razkritia.com/6023/] (18 юни 2009).
[30] Приятел на Живковия зет Иван Славков, след 1989 г. митрополит Галактион се представя за монархист и антикомунист. Депутат е от листата на СДС в 36-то НС, присъединява се и към т. нар. Алтернативен синод по време на разкола в БПЦ, после се връща в лоното на каноническата Църква. Както много представители от елита на бившата опозиция, се оказва сътрудник на ДС.
[31] Вж. „Откриха представителство на българския „Орден на архонтите“ в Асизи“ [http://dveri.bg/6rkx] (04 юли 2009).
[32] Вж. Иванова, Златина. Доростолският митр. Иларион получи най-високото отличие на „Рицарите на Асизи“ [http://dveri.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=9329&Itemid=29] (03 юли 2009), Константинов, Иван. Георги Елдъров се опитва да прикрие архонтския скандал, прередактира блога си, Гугъл проваля плана! [http://dveri.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=9339&Itemid=29] (04 юли 2009), вж. и снимките от събитието под надслов „Рицарски ръкоположения в православния храм „Св. Димитър“, Доростолска епархия (фоторепортаж)“, по CCC Confederazione Internationale Cavalieri Crociati [http://dveri.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=9358&Itemid=29] (06 юли 2009).
[33] Вж. съобщението на Константинов, Иван. Св. Синод на БПЦ излиза с окръжно след публикации в „Двери“ [http://dveri.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=9528&Itemid=29] (30 юли 2009) и някои подробности при Николова, Силвия. Синодът забрани на духовници да се събират с католици [http://www.monitor.bg/article?id=208872] (06 август 2009).
[34] Вж. Спирова, Полина. Суверенният Малтийски орден се разграничава от „силистренските рицари“ [http://dveri.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=9487&Itemid=29] (23 юли 2009).
[35] Според някои слухове, Йордан Илиев бил по произход циганин-кардераш, притежаващ най-хубавата къща в Костинброд. Той е близък до управляващата партия ГЕРБ и брат на ромския лидер Илия Илиев. Вж. „ГЕРБ подарява милиони на циганския барон Илия Илиев за палати и майбах“ - Атака, № 1782 [http://www.arhiv.vestnikataka.bg/archive.php?broi=1782&text=&fromDate=&toDate=&newsID=100163] (12 май 2011).
[36] Срв. съобщението на Иванов, Иван. Петър Манджуков стана архонт (+) (снимки). – Plovdiv.utre.bg [http://www.plovdivutre.bg/kultura/33889-petur_mandzhukov_stana_arhont_snimki] (10 юни 2012). Новината е отразена в повечето мас-медии.
[37] Вж. статията „Зад гърба на патриарх Максим узаконяват архонтството“. – Двери на православието [http://dveri.bg/component/com_content/Itemid,29/catid,14/id,15284/lang,bg/view,article/] (14 юни 2012).
[38] Вж. „Св. Синод прие правилата на Пловдивския митрополит за архонтите“. – Двери на православието [http://dveri.bg/component/com_content/Itemid,29/catid,14/id,15324/lang,bg/view,article/] (20 юни 2012); срв. също в блога на Ангел Йорданов „Св. Синод на БПЦ одобри отличието „архонт“ за Петър Манджуков“ [http://angelyordanov.blogspot.com/2012/06/4_21.html] (26 юни 2012).
[39] Вж. писмото до патриарх Максим при „Неврокопският митр. Натанаил отхвърли архонтството“ [http://dveri.bg/component/com_content/Itemid,29/catid,14/id,15335/lang,bg/view,article/] (21 юни 2012).
[40] Също поместено в сайта на Слави Бинев – Мачковска, Т. Митрополитбюро се прегърна с мафията [http://www.slavibinev.com/index.php?lang=bg&cont=data&page=7038].
[41] Вж. Архонтството преди всичко трябва да бъде състояние на живот на Църквата – интервю с архим. Дионисий, началник отдел „Богослужебен“ [http://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=80951] (16 юли 2012).
[42] Вж. Христова, Анула. „Църковен речник: архонт, архонтство, архонтски институт“ в сайта на Св. Синод: [http://www.bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=324] (28 юни 2912), Панотис, Аристидис. Кратка история на църковните отличия (архонтство) [http://www.bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=322] (26 юни 2012) и продължението на текста [http://www.bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=323] (27 юни 2012).
[43] По негова инициатива, явно съгласувано с висшестоящи органи, в церемонията по Великденските чествания през 2016 г. бяха използвани за пръв път гвардейски оркестър и тържествена заря, която уж символизирала „пасхалната радост“ и ликуването на възкръсналите души. Вж. последно от 15 май 2016 г. в „Дневник“ – „Видими и невидими сили атакували Дионисий, който организира зарята по Великден“ [http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2016/05/15/2760266_vidimi_i_nevidimi_sili_atakuvali_dionisii_koito/]. Срв. също „Архимандритът, въвел фойерверки на Възкресение, обвини критиците в невежество и злоупотреби“ [http://www.mediapool.bg/arhimandritat-vavel-foierverki-na-vazkresenie-obvini-krititsite-v-nevezhestvo-i-zloupotrebi-news249260.html] и „Хората на Дионисий псуват в „Св. Александър Невски“ [http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=5497243].