Откакто през 1993 г. професорът по международни отношения в Харвардския университет Самюел Хънтингтън определи на страниците на „Форийн афеърс” бъдещия световен конфликт като „сблъсък на цивилизациите”, този термин стана основно понятие в съвременната политологична литература. Идеите на Хънтингтън дотолкова впечатлиха общественото мнение на Запад, че редица институции намериха за нужно да проведат конкретни изследвания, опитвайки се да установят наличието и характера на потенциалното напрежение по границите на взаимодействащите си цивилизации. Това обяснява и продължаващия интерес както към проблемите на малцинствата, така и към съвременното състояниена Исляма в Югоизточна Европа, където разпадането на Югославия оголи отново разлома, разделил преди векове западното от източното християнство. Нищо чудно идеята за цивилизационния сблъсък да е влязла и в поредната доктрина за „новия световен ред”, доколкото нейният автор несъмнено е в състояние да влияе върху оформянето на американската външна политика. Всичко това повдига въпроса за
в съвременната геополитическа схема, за да се изяснят породените от нея проблеми и се очертае необходимостта от адекватна реакция на собствените ни управляващи.
В основата на хипотезата на Хънтингтън лежи представата за непоправимата различност на „другия”. Оттук биха могли да произлизат и всички досегашни пречки пред интегрирането на България в една обединена Европа, проличали доста преди да започне видимото изоставане от Вишеградската тройка. Идеята за цивилизационния сблъсък се базира на хоризонталния модел на историческия развой и учението за „културните кръгове”, а по всяка вероятност и на постановките на Тойнби за краха на „универсалните държави” под напора на външните варвари, но несъмнено и на опита на Вашингтон в глобалната политика и отчитайки реакцията на Третия свят срещу евро-американския империализъм. Не е изключено, при кристализиране на концепцията, ролята на катализатор да са изиграли събитията в Иран след 1979.
На практика хипотезата за „цивилизационния сблъсък” подменя доскорошното идеологическо противопоставяне с друго. Има доста индикации, че в битката си с комунизма САЩ са стимулирали създаването на мюсюлмански „зелен пояс” по южната граница на СССР (идея, приписвана на Кисинджър и Бжежински), в резултат на което бе улеснена ислямската революция и се стигна до появата на талибаните. Фактът, че реализацията на тази доктрина имаше негативни последици не само за засегнатите страни (Иран и Афганистан например се върнаха с десетилетия назад в развитието си), но и за самите Съединени щати, показва колко недалновидни могат да бъдат авторите на глобални стратегии, опитващи се да променят света без да познават многоаспектната му сложност. Това обаче се отнася и до хипотезата на Хънтингтън, която също е идеологически обусловена, доколкото религия и идеология са съотносими при определяне на даден тип култура или цивилизация. В този смисъл идеята за цивилизационния сблъсък обслужва борбата на развития Запад за световно надмощие, насочена този път не срещу екс-комунистическия блок, а срещу други потенциални конкуренти.
В едно
подобна глобална концепция не може да не възбуди духовете. Възраженията срещу нея идват главно от средите на учени, запознати далеч по-добре с особеностите на съперничещите си цивилизации. Факт е обаче, че техните детайлни познания си остават в рамките на конкретните специалности, докато заключенията на Хънтингтън са разбираеми от по-широка аудитория и тъкмо това ги прави особено атрактивни, без значение дали са правдиви или само правдоподобни.На фона на цялата конструкция се губят неверните обобщения, като например, че „западните концепции за индивидуализма, човешките права, равенство, свобода, отделяне на църквата от държавата и днес не се приемат от „православните” култури”. Американският политолог предварително е изключил необходимостта от търсене на симбиоза между източното и западното християнство, а защо не и за постигане на разбирателство на базата на общите духовни ценности в трите велики религии, създадени от потомството на Авраам. Напротив, постулирайки неизбежността от цивилизационния сблъсък, той е готов с лека ръка да „жертва” православните култури в името на оцеляването на Запада (точно както това става и през ХІV-ХV век). И тъй като в световната история последствия имат предимно визиите на „великите нации”, то за малките остава избора или да се примирят с мястото, отредено им от други, или да се противопоставят, рискувайки да бъдат смазани и задушени, или накрая да се нагодят към обстоятелствата и чрез умело провеждана политика да повлияят частично на събитията, обръщайки нещата в своя полза.
Концепцията на Хънтингтън не е лишена от слабости. Тя не обяснява например напреженията между представители на един и същи културен кръг, включително проявите на русофобия в най-новата българска история, или наличието на негативни стереотипи в отношението на сърби към българи, на българи към гърци и пр. Отделни изводи не са достатъчно прецизни – спорно е доколко източното християнство е по-близко до исляма, отколкото до западното и дали въобще следва да се говори за обща културна граница, разделяща Балканите, или за разностранни културни напластявания и смесвания в отделните региони. Липсва разграничаване между различните направления в исляма, като шиитите дори не са обособени в отделна подгрупа на „ислямската цивилизация”. Не на последно място възниква въпросът, дали в края на ХХ век на религиозната принадлежност, обуславяща типа цивилизация, трябва да се придава толкова фундаментално значение? Като политическа прогностика, визираща един от възможните пътища за развитие на човечеството през следващото хилядолетие, разсъжденията на Хънтингтън будят интерес. Те обаче се превръщат в
ако тази визия бъде възприета като единствения възможен път, изискващ превантивна реакция. Защото американският учен предлага „капсулирането” на Запада в собствената му цивилизация, при запазване обаче на неговото военно и икономическо превъзходство над останалия свят, а това е традиционната последна защитна реакция на „универсалните” държави и култури, преди да слязат от историческата сцена. Подобна позиция, колкото и да отговаря на представите за „новия световен ред”, в дългосрочна перспектива е обречена на неуспех и може да породи непредвидими странични ефекти. Тя игнорира процесите на културна интерференция в днешния свят и възможностите за трансформиране на самото западно общество, противопоставяйки Запада на всички останали, което по-скоро поражда проблеми, вместо да ги решава, тласкайки наистина човечеството към цивилизационен сблъсък.
При това положение какви са мястото и перспективите на България в новата глобална концепция? Страната ни попада в зоната на т. нар. „славянско-православна цивилизация”. Хънтингтън подчертава, че идеологическото деление в Европа е заменено днес от културно между западното християнство, от една страна, и православието и исляма – от друга, като народите на север и запад от тази линия принадлежат към общата европейска история, те са по-развити и се стремят към обща европейска икономика и утвърждаване на демокрацията, докато онези на юг и изток от въпросната линия исторически принадлежат на Османската или Руската империи, изостанали са и е малко вероятно да развият стабилни демократични системи. В тази връзка американският учен подчертава, че „Европейската общност се изгражда върху основите на европейската култура и западното християнство”.
Всичко това обаче предопределя ако не
то деликатното ѝ отклоняване и поставяне във втори, дори трети „ешалон” на очертаващото се разширяване на Европейския съюз. Преди старта на промените тя бе определяна, наред с Унгария и Полша, сред най-узрелите за реформи страни в комунистическия блок. Днес обаче ни сравняват с Албания. Причините за това са изцяло вътрешни, макар и косвено подсилени отвън. Защото от самото начало интересът на Запада (съответно инвестициите и политическата подкрепа) бе насочен към централноевропейските страни, граничещи с Германия и Австрия, към Балтийския регион и към Украйна с нейната католико-униатска половина. Това, разбира се, не бе случайно – всички тези страни, по един или друг начин, са свързани със западното християнство и затова се смятат за „по-близки”, а оттам и за „по-напредващи” в прилагането на демократичния ред и пазарното стопанство. При такава предварителна нагласа обаче държавите, определяни като „принадлежащи към европейската култура”, дори и започнали по-късно реформите, съвсем естествено бяха (и са) подпомагани в далеч по-голяма степен, отколкото другите млади демокрации, пред които непрекъснато се издигат допълнителни изкуствени спънки от типа на Шенген или атаките срещу АЕЦ.
Всичко това буди подозрения и основателно повдига въпроса, дали българите пак не са „разменна монета” на поредното, този път Малтенско, споразумение? Защото, ако днес шансовете на Румъния за присъединяване към ЕС се оценяват по-високо от нашите, това не се дължи само на усилията на Букурещ за създаването на „румънско лоби”, на традиционната френска подкрепа, или пък на уж по-развитата демокрация и по-малко съсипаната икономика на северната ни съседка, а преди всичко на факта, че румънската област Трансилвания исторически и културно принадлежи на западното християнство, свързвайки отвъддунавските земи с Унгария и Германия. Това важи и за балтийските републики и обяснява защо и те могат да изпреварят България по пътя към ЕС, въпреки присъствието си в сферата на руските интереси. За разлика от тях, нашата страна е основен елемент в
Нейният път на запад минава през подкрепяната от Москва православна сръбска държава, а от юг поема и влиянията на ислямската цивилизация. Това я прави екзотично чужда за унифициращия се западен свят, за който би било по-естествено оставането ѝ в „буферната зона”, разбира се, поощрявана да достигне долния праг за членство в Европейския съюз, но използвана от него главно като „външен филтър” срещу всякакъв род замърсители. В този смисъл тя би могла да получи по-скоро достъп до Северноатлантическия алианс, така както и Турция преди години стана член на НАТО, но само ако геополитическата обстановка и стратегията на пакта го изискват. А това предполага продължаващо чувство на несигурност откъм Русия, засилващ се страх от ислямския фундаментализъм или нетрайно решаване на югославските проблеми, при което Сърбия или друга балканска страна ще продължи и занапред да бъде опасност за регионалната сигурност – все възможности със сериозни последици за собственото ни бъдещо развитие.
България обаче не е само „славянско-православна”. На територията ѝ от векове живее население, изповядващо исляма. Ето защо страната ни всъщност е контактна зона на две взаимодействащи си цивилизации, а според Хънтингтън занапред „най-важните конфликти ще възникват по границите, разделящи цивилизациите една от друга”, с което „разграничителните линии между тях ще представляват
Войните в бивша Югославия сякаш подкрепят подобно заключение – конфронтацията на босненските мюсюлмани с хървати и сърби, а по-късно и противопоставянето между албанци и сърби в Косово, започват все по-често да се осмислят именно в контекста на „цивилизационния сблъсък”. Това обяснява и някои странни на пръв поглед прояви на американската дипломация, като създаването в Босна на хърватско-мюсюлманска федерация и отделна сръбска република, както и силовото решаване на косовския проблем. В основата на югославския конфликт безспорно лежи необузданият сръбски шовинизъм, предизвикал ответни реакции сред останалите народи от бившата федерация. Но при опита за потушаването му проличават взаимоизключващи се тенденции, отразяващи различни виждания за бъдещото развитие на света. От една страна се подкрепят правата на мюсюлманските малцинства до степен на териториално обособяване, от друга пък се потиска стремежа им към пълна независимост чрез изграждането на смесени етнокултурно и зависими от Запада държави. Разбира се, това става предимно за сметка на „сръбската кауза” и човек не може да не се запита, дали крайната цел не е поставянето на „европейския Ислям” под контрол като същевременно се намали потенциалното напрежение между западнохристиянската и мюсюлманската цивилизации в ущърб на източноправославната?
Ако е така, бъдещото устройство на Косово би било от „босненски тип”, като не се изключва вероятността от вътрешна подялба на областта от север на юг. Подобно решение формално запазва провинцията в рамките на остатъчна Югославия, но едновременно се създава прецедент за Санджак и Войводина. Още след края на босненската война отделни косовски политици предлагаха като алтернатива на независимостта промяна на федералната структура на Югославия, така че занапред тя „да включва Сърбия, Черна гора, Косово, Войводина и дори Македония и Република Сръбска”. В дългосрочна перспектива обаче „босненското решение” не би било трайно, защото след толкова пролята кръв напрежението между сърби и албанци ще се запази. Ето защо в някои среди (включително в „Билденбергската група”) се обсъжда възможността за пълна или частична независимост на Косово – доста рискована идея, поради
криещо опасни последици за останалите балкански държави.
Тя, преди всичко, може да застраши териториалната цялост на Македония, чието албанско малцинство,при определени условия, би последвало примера на сънародниците си от Севера, разкривайки пътя за появата на Велика Албания. Дезинтеграцията на Македония обаче неминуемо би въвлякла и останалите съседи в конфликт, който ще надхвърли рамките на полуострова. Но, и да не се стигне до това, промяната на границите е твърде нежелан пример за страна като нашата, където преминава разделителната линия между християнството и исляма. Проблемът не е само в налудничаво звучащите претенции на Адем Кенан за автономия на българските турци. Опасността идва по-скоро от това, че веднъж поели по такъв път, бихме могли да станем свидетели на далеч по-сериозни процеси, които да породят например обособяването на „помашките” Родопи, създаването на своеобразна „ромска държава” или реализирането на сциентоложките визии за сливането на балканските православни държави в по-голямо наднационално формирование. Всичко това пък би означавало в крайна сметка разпадане или заличаване на българската държава, което съвсем не звучи абсурдно, защото по света има много повече „бездържавни”, или загубили държавността си народи, отколкото нации със своя собствена стряха. Във всеки случай процесът на югославския разпад съвсем не е приключил – възможни са нови „отцепвания” и, ако Западът не положи реални усилия за успокояване и демократизиране на региона, за неговото стопанско съвземане, България ще се озове зад нова, още по-страшна завеса, загубвайки и малкото си шансове за членство в Европейския съюз.
В своите анализи Хънтингтън разглежда и особения случай на така наречените
които не са определили ясно себе си, своята цивилизационна принадлежност. Той визира преди всичко Русия и Турция – два фактора, силно повлияли на днешното българско развитие. Според него, в глобален план Русия е „най-важната откъсната страна”. Въпросът, дали тя е „част от Запада или е лидер на някаква особена славянско-православна цивилизация, е фундаментален въпрос на руската история и обществена мисъл”. Третата възможност е да се види в нея „уникалната евразийска цивилизация”, както през 20-те години предлага Пьотр Савицкий. На свой ред Турция, съгласно Хънтингтън, в исторически план е „най-безнадеждната откъсната страна”. Въпреки всички опити за модернизация тя си остава ориенталска и ислямска, поради което никога „няма да стане член на Европейската общност”. Това се разбира прекрасно както от западните, така и от турските лидери, които не крият огорчението си от европейското „лицемерие”. Странно защо тогава, отговаряйки на въпрос, отправен преди година към кандидатите за членство в Европейския съюз, българският външен министър се вживява в ролята на посредник между Турция и ЕС, апелирайки за „по-интензивен диалог” с южната ни съседка, за да бъде тя обвързана с европейските ценности и привлечена в обединена Европа? Всъщност това е позиция, отговаряща на американската стратегия в региона. Тя обаче до голяма степен е в полза и на българските интереси, защото преодоляването на цивилизационната бариера би улеснило и собственото ни интегриране в ЕС.
На практика, с ориенталското си наследство, формиращо и днес българския манталитет, с дълго копирания руски и съветски модел на развитие, но същевременно – с над стогодишните си усилия по пътя на модернизацията и „европеизацията”, България също би могла да се смята за особена „откъсната страна”. Хънтингтън твърди, че за да определи цивилизационната си идентичност, подобна страна трябва да реши поне три основни проблема: „Първо, нейният политически и икономически елит да е готов с отговора, подкрепяйки изцяло направения избор. Второ, същото следва да стори и обществеността. И трето – нужно е господстващите групи от „приемащата цивилизация” да подкрепят новодошлия”. До неотдавна българските управници въобще не поставяха въпроса за идентичността. Една част от нашия новоизлюпен елит бе твърде тясно обвързан (емоционално, но и икономически) с бившите съветски структури, поради което след 1989 само замени „българо-съветската дружба” със „славяно-православното единство”. Други пък насочиха поглед към мюсюлманския свят, реализирайки дивиденти от етнорелигиозната си принадлежност. Така политиката у нас се свърза с представата за „алъш-вериша”, бизнесът – с понятието „далавера”, а преразпределянето на националното богатство създаде класата на българската „клептокрация”. Ето защо, когато Петър Стоянов най-после постави въпроса за
той дори не беше разбран. Обществото реагира критично, напомняйки че сме били „съучредители” на европейската цивилизация. Сега нещата са по-ясни и въпросната фраза не звучи така странно. Управляващият елит стои зад направения избор и търси подкрепа сред влиятелни фактори на „приемащата цивилизация”. Тази задача обаче е трудна – свързана е с преодоляването на старите стереотипи и изисква както воля и постоянство в провеждането на реформите, така и компетентност на всички възможни нива, защото с вербални формулировки нещата не се решават. Освен това остава второто, най-сложно за изпълнение условие на Хънтингтън – „цивилизационният избор” да бъде подкрепен от цялото българско общество. Това обаче налага промяна в манталитета и ценностната система на българина, промяна в отношението му към труда и заобикалящия го свят, но кой би се отказал лесно от собствената си същност? А и нужно ли е да го правим, нагаждайки се за кой ли път към съмнителните достойнства на „другите”? Все пак, някакви трансформации са необходими, защото само по този начин, след упорито и продължително съграждане в материалната и духовната сфера, демократична България би могла да разчита на членство в обединена Европа. Всичко друго са празни приказки, основани на наивната илюзия, че Западът се чувства задължен да ни помогне. А всяка илюзия, подхранвана от ловки демагози, се заплаща с нови страдания. Да не забравяме, че бъдещето на нацията си остава в нейните ръце. Дали тя ще съумее да се справи с предизвикателствата, включително с „цивилизационния сблъсък”, или ще отмре и изчезне, отстъпвайки място на други, зависи в крайна сметка от нея самата. Защото глобалните доктрини се създават лесно, но именно на нациите се пада тежкото бреме да потвърдят или опровергаят всеки опит за надничане в необозримия свят на бъдещето.