Трансформация:
Променил се Алия, погледнал се – пак с тия.
(Перифраза по Радой Ралин)
0. Повод за избора на темата ми дават широките научни интереси на юбиляра, достигащи съвременността, а също подновената (за кой ли път?) дискусия по миналото на основни „стожери” на Движението за права и свободи във връзка с поредния опит за разсекретяване на досиетата. Всъщност дискусия нямаше и никога не е имало. Това, което бе подадено на масовия консуматор, беше познато отдавна. Разбунване на духовете внесе също поредната медийна „бомба” или „патица” за финансирането на Атака чрез ДПС, но и тя едва ли може да се определи като функционална новост, доколкото зад двете формации се крие активност на някогашни служители на ДС, по презумпция задължени да обслужват едни „по-висши” интереси. А и не е за пръв път на Движението да си взаимодейства с български националистически организации, извличайки от това политически дивиденти. От друга страна непрецизното регламентиране на спонсорската дейност в България (та има ли у нас закон, който да е добре „изпипан”?!) на свой ред проправя пътя за злоупотреби и манипулации – достатъчно е да си спомним 200-те хиляди долара, „дарени” от айкъл Чорни за фондацията на Иван Костов. И ако възмущението на г-н Сидеров е искрено, това не пречи той да бил спонсориран от среди, близки и до (Движението на)Ахмед Доган, защото на обърнатата в царица пешка не й е ужно да знае името на играча.
1. Един от важните елементи в наченатия през 1990 г. трансформационен процес бе изискваното и „отвън” стимулиране на малцинственото „възраждане”, на първо място чрез възстановяване правата и свободите на българските турци и мюсюлмани, но също с разширяването им в обществено-политическата сфера. Тук не става въпрос за правото да избираш или да бъдеш избиран – то съществуваше и при комунистическия режим. В тоталитарните условия на еднопартийната диктатура обаче то беше превърнато във формално пускане на бюлетината при традиционно участие на над 90% от гласоподавателите и краен резултат от 99,9%. Правото на избор бе сведено до това, дали да се влезе или не в „тъмната стаичка“, за да бъде поставена изборната бюлетина в плик, защото нейното съдържание бе предварително определено „отгоре“ и включваше имената на видни членове на БКП и „верния съюзник“ БЗНС, както и на активисти на Отечествения фронт, смятани за „безпартийни комунисти“. Такива бяха и избираните представители на мюсюлманите, част от които дейно съдействаха на асимилационната политика при „възродителния процес“. С възстановяване на многопартийността обаче и особено с появата на Движението за права и свободи, мюсюлманската общност получи по-реални възможности за участие в обществено-политическия живот.
Предисторията, възникването и първите крачки на ДПС са обвити в мрак.[1] До широката публика достигаха само целенасочено премерени съобщения в масмедиите, които идеализираха и митологизираха „родилния период“ на Движението и личността на неговия лидер Ахмед Доган, или напротив се стремяха да дискредитират отделни дейци и организацията като цяло. За това несъмнено допринесе еволюцията в политическото поведение на ДПС и изявленията на неговите представители, които в моменти на обществено напрежение често звучаха провокативно. И тъй като „няма дим без огън“ е любопитно да се проследи историята на въпроса в развой, т. е. да се види как са се реализирали на практика политическите права на българските турци и мюсюлмани, каква е ролята за това на най-голямата тяхна организация и какви промени е претърпяла тя във времето.
2. Още със създаването на ДПС се заговори, че то било приемник на възникналото в 1985 г. като реакция на насилствената смяна на имената нелегално Турско национал-освободително движение в България (ТНОДБ).[2] Самият Доган неведнъж бе изтъквал, че ТНОДБ „всъщност ... е сегашното Движение за права и свободи“.[3] Противоречивото отношение към тази нелегална организация обаче и упреците, че тя е имала „терористичен характер“ накараха някои представители на ДПС да омаловажат връзката с нея. Членът на Централния съвет на Движението Димитър Сепетлиев например бе възмутен от изявленията на някогашния дисидент Сюлейман Гавазов, че „в интерес на ДПС е да даде гласност за миналата дейност на някаква нелегална организация преди 10 ноември, на която, както се твърди, ДПС е наследник. Дали тази организация била правозащитна или има връзки с терористични прояви – да се публикуват съдебните протоколи“.[4] Всъщност огласяването на следствената и съдебната документация едва ли щеше с нещо да помогне, защото по времето на комунистическия режим всяка една дейност, насочена срещу икономическите и политическите устои на властта, бе квалифицирана като „подривна“ и „терористична“.
Турското национал-освободително движение в България се появява през есента на 1985 г. като продължение на основаната няколко месеца по-рано в Толбухинско (Добричко) местна Турска национална партия. Нейният лидер Давид Хаджиев подготвя работен проект за програма на Движението, в който са формулирани основните му задачи и териториалния обхват на действие, включващ три области – Румелия (с градски центрове като Кърджали, Бургас, Хасково, Сливен и Пловдив), Лудогорие (с Русе, Разград, Шумен, Търговище и Плевен) и Добруджа (с Варна, Толбухин и Силистра). Изработена е също емблема-печат. Тя носи зеления цвят на исляма и съдържа изображението на длан с разположена вдясно абревиатура „BTMKH“ (Bulgaristanda Türk Milli Kurtuluș Hareketi), символизираща протегната от Движението десница към българските турци и мюсюлмани. Всичко това е обгърнато от полумесец и звезда – държавните символи на Република Турция. Организаторите изготвят и текст на клетвена декларация, която се подписва чрез кървав отпечатък от палеца на всеки новопостъпил в „Освободителното движение“. Същинската програмна декларация е завършена в края на 1985 г. от привлечения още през септември същата година към делото млад докторант по философия Ахмед Исмаилов Ахмедов – бъдещия Ахмед Доган.[5] Размножена и разпространена в 270 екземпляра към края на март 1986 г., тя се базира на подработения от Д. Хаджиев проект, но е съставена значително по-прецизно.
От програмната декларация се разбира, че крайната цел на ТНОДБ е свободно изселване в „нашата първоначална родина – Република Турция“. Предвижда се борба за запазване на религиозната свобода чрез „масово участие във всички религиозни тържества“, противопоставяне на българските ритуали, които са в противоречие с мюсюлманската религия и подновяване на изоставените джамии чрез общи дарения. В политическата сфера се препоръчва „развитие и обогатяване на традициите, етиката, обичаите и езика на турския народ“, „спъване и неутрализиране ... работата на българските учители ... в турските села“, подпомагане семействата на репресираните, организиране на митинги и демонстрации, „обезвреждане и наказване на клеветниците и предателите на народа, които възпрепятстват дейността на ТНОДБ“. Формите на икономическа борба са „общи стачки в предприятията, селата, окръзите, районите и в цялата страна“, а при съответната им забрана членовете и симпатизантите на ТНОДБ се задължавали да участват във „войната без оръжие“ като създават различни персонални затруднения на производството и икономиката. В гл. V на декларацията („Начини и форми на действие на ТНОДБ“) е записано: „... Тъй като крайната цел на нашата организация е свободното изселване в Република Турция на всички желаещи наши сънародници, ТНОДБ е освободителна организация на турския народ. Същността на това движение е определило и формата на борба – ‘Борба без оръжие’. Следователно ТНОДБ не е терористична организация и не може да бъде окачествявана като такава“.[6]
Не само в този пасаж, но и никъде от текста на Декларацията не може да се правят изводи за някакъв „терористичен характер“. Основните искания на Движението са в културно-правозащитната сфера, а формите на борба не надхвърлят пасивната съпротива и методите на синдикалните сдружения в демократичните общества. В средата на 80-те години обаче България бе всичко друго, но не и демократична. Ето защо ТНОДБ се възприема като „организация за провеждане на саботажи и в този смисъл [на] подривна дейност“.[7]
Екземпляр от Програмната декларация е предаден на турското консулство в Пловдив, откъдето е изпратен в Република Турция. Той обаче не е огласен в масмедиите, може би и поради болния за Турция „кюрдски проблем“. Движението подготвя и свой вестник „Борба“, където дава разяснения за формите на съпротива. Един „Призив“ по повод настъпващата 1986 г., в който се препоръчва на българските мюсюлмани да работят „без желание, малко и некачествено“, и още един „Призив“ за сплашване на ходжите-комформисти и привличане на турската интелигенция, а в разширения му вариант – и за бойкотиране на изборите през юни 1986 г., са основните „публични“ изяви на ТНОДБ. Във втория документ се напомня на мюсюлманите „колко диви и кръвопролитни“ били народите, населяващи балканските държави и как сега отново проличало, че „християните не са хора, достойни за доверието на турците“. Ходжите са упрекнати, че подпомагат разпръскването на турския народ. „С това си поведение не можете да останете ненаказани!“ – предупреждава организацията и апелира към духовниците да действат в полза и интерес на малцинството, след което се опитва да ги сплаши: „Ако не постъпите така, ще бъдете унищожени – вие и вашите деца – мислете по този въпрос“.[8]
Освен тези легализиращи Движението действия членовете му започват да събират данни за дадените по време на преименуването жертви, чийто преувеличен брой става достояние на международни правозащитни организации, включително на Amnesty International. Фотографират се порутени джамии и занемарени култови обекти, събират се материали, в това число и партийни сводки, за протичане на „възродителния процес“, търси се информация дали в Североизточна България има съветски войници и пр. В тази си дейност Движението се конкурира и допълва с „неизвестна за него група“[9] – навярно създадената доста преди ТНОДБ още през януари 1985 г. в Кърджалийско формация Uzun Kış („Дълга зима“), начело с Мехмед Юсеинов.[10]
През януари – юни 1986 г. са арестувани около стотина души, свързани с „Uzun Kış“. Повечето от тях биват принудително разселени из страната; само 9 души достигат до съд. Към средата на юни са задържани и активистите на ТНОДБ. От около 150–200 негови члена пред съда са изправени 18 души, обвинени в непозволени контакти с турските дипломатически служби, събиране и изнасяне на поверителна информация, извършване на „подривна и подстрекателска дейност“, създаване или ръководене на „терористични групи“ и пр. За съучастие в организирането и за напътстване на тази дейност впоследствие от България са отзовани над десетина служители на турското посолство в София и на генералните турски консулства в Пловдив и Бургас.
Ахмед Доган е арестуван на 12 юни 1986 г. Следствието продължава 10 месеца, след което на 27 април 1987 г. състав на Варненския окръжен съд произнася присъдата: 10 години лишаване от свобода и още 3 години принудително заселване с отнемане на всички научни звания. Обвинението е в национално предателство заради образуваната в съучастие и ръководена от него през февруариюни 1986 г. „терористична група“, целяща да отслаби държавната власт, включително чрез разпространяване на клеветнически твърдения срещу нея.[12] По-късно Доган ще твърди, че основната цел на ТНОДБ е била „безкръвно противопоставяне на властта“ и лично той е отклонил няколко терористични акта („Аз спрях акцията по прекъсването на електропровода Русия – България“), но въпреки това му лепнали съавторство с турските атентати по влаковете.[13] Това обаче става, след като се вдига шум около разкритите през 1997 г. имена на депутати – сътрудници на ДС. Сред тях са и ръководители на Движението – Юнал Лютфи, който през 1965-1990 г. е работил срещу заплащане по турска линия за Второ главно управление (контраразузнаването) на ДС и е бил изключен от агентурния апарат едва в 1992 г.; Ахмед Доган, който е служел също срещу заплащане на Военното контраразузнаване (ВКР) във Варна и на Първо главно управление (ПГУ – външното разузнаване) на ДС през 1974–1988 г.; Осман Октай, който е бил сътрудник на Окръжното управление на МВР в Силистра по линия на Шесто управление (наблюдаване на интелигенцията) на ДС през 1975-1983 г.; Кемал Еюп, който е работил за Окръжното управление на МВР в Силистра през 1978–1989 г. и др.[14] Оказва се, че бъдещият лидер на ДПС е вербуван за специалните служби още в казармата. Работилият с него о. з. полковник от ДС Иван Карамучев споделя, че дълги години Доган е бил подготвян за кадрови разузнавач, бил е воден на щат към V отдел на ПГУ, който се смятал за „връх в разузнаването“ и че ръководството на Първо главно отхвърляло възможността да го внедряват в Турция, защото „там било далеч под нивото му“.[15] През 1983 г. Доган е бил засекретен в ПГУ под псевдонима „Сава“. По неговите думи обаче постепенно се е бил отдръпнал от службите. В 1984 г. вече почти не сътрудничел, но продължавали да го наблюдават. В знак на протест през 1985 г. дори отказал (sic!) да защити дисертацията си, та Карамучев e трябвало насила да го закара на защитата.[16] Нямало никакви доказателства, че е бил агент на ДС след 1986 г., защото по същото време е бил вече в затвора, „откъдето се е борил срещу режима и градил нелегалната структура на ДПС“.[17]
Възможно е наистина Ахмед Доган постепенно да се е отдалечил от своите покровители (или поне от част от тях), но това ще да е станало по-късно. Емин Хамди твърди, че разполагал с документ, според който докато пребивавал в Софийския централен затвор Доган е бил „обучаван от КГБ в местността Брезите край София – напълно цивилен..., пазен не като затворник, а като бъдещ кадър“.[18] Любопитна е интерпретацията на друг близък до Доган бивш политзатворник – Янко Янков, който търси обяснение на събитията от втората половина на 80-те и началото на 90-те години в „конспиративната битка“ между ортодоксалните и „либералните“ комунисти. Позовавайки се на изявленията на И. Карамучев, който отговарял за обучението и действията на А. Доган, че арестуването на бъдещия лидер на ДПС е „било плод на противоречия между разузнаването и контраразузнаването и че Доган е бил невинен“, Янков допуска той да е бил задържан „от верните на Тодор Живков служители на контраразузнаването..., а поемащите личната му вина негови ръководители от българското РУМНО... и съветското ГРУ... да не са могли да го спасят от затвора“.[19] В това би могло да има известна доза истина. Още по-възможно е обаче, откъсвайки се от тежащата опека, през 90-те години Доган все повече и повече да е започнал да работи по собствена инициатива и за своя собствена сметка.
След осъждането си турският лидер престоява девет месеца в Софийския затвор в „килия за смъртни“, след това в Старозагорския затвор, където за кратко време били събрани „всички политически затворници“ – „около 150-160 души“, преди накрая да бъде прехвърлен в „неспасяемия“ най-лош наказателен затвор – Пазарджишкия, в който се намирали „най-върлите престъпници“.[20] Въпреки строгия контрол той успял да установи оттам контакт с останалите на свобода съмишленици и започнал подготовката на нови протестни акции. За да не бъдат заподозрени ръководителите, излежаващи присъди, организацията е била преименувана в Демократична лига за защита правата на турците в България.[21] Масовите протести са били запланувани за средата на май 1989 г., когато в Париж трябвало да се проведе международната конференция по правата на човека.[22] На нея на 31 май е прочетена декларацията на Доган, отразяваща исканията на турското малцинство. Твърди се, че първоначално текстът бил написан на пелюр и изнесен в двойни капачки на бурканите (sic), в които затворниците получавали храна от свои близки.[23] Пресата съобщава и друг начин за достигане на петте основни искания до Париж – чрез лежащия за измами в Пазарджишкия затвор Доганов приятел Валентин Христов с прякор Мами. Той успял да ги предаде на осъдения за шпионаж и работещ като санитар в софийската затворническата болница лeкар-хирург д-р Алексиев или Бекяров (Ибрахим Мерт).[24]
Независимо как е действала конспиративната мрежа обаче и дали тя е била улеснявана или не от тайните служби, започналите през лятото на 1989 г. гладни стачки, протести и бунтове на българските турци, довели до окървавени сблъсъци с въоръжените войски и до последвалия масов екзодус, окончателно разтърсват режима на Тодор Живков.[25] Те окуражават разрастващите се български опозиционни групи и допринасят косвено за „дворцовия преврат“ на 10 ноември 1989 г., осъществен от „реформисткото“ комунистическо крило около Андрей Луканов, не без подкрепата на съветския посланик Виктор Шарапов.
В разгара на етническите вълнения, на 25 май 1989 г. Доган отправя писмен протест до Т. Живков с копие до председателя на Комитета по правата на човека, в който настоява да бъдат спрени репресиите и политиката на „геноцид“ и „държавен тероризъм“. Той поставя пред правителството същите основни искания, които се скандират от българските турци и които достигат до Париж: (1) обща амнистия на пострадалите от „възродителния процес“; (2) възстановяване на турското му име; (3) внасяне на законопроект за свободно упражняване на малцинствените езици, включително на турския; (4) пълна свобода на вероизповеданието и (5) даване на възможност за свободно изселване в Република Турция. В друго писмо до началника на Пазарджишкия затвор Доган обявява гладна стачка и настоява да бъде изолиран.[26] На 12 юни органите на ДС започват да го разпитват в Главно следствено управление в София, без да могат да разберат механизма, по който е изнасяна информация от затвора.[27] В деня на най-големия митинг след свалянето на Т. Живков, когато на 18 ноември са издигнати вече публично искания за възстановяване правата на българските турци, Доган споделя пред своя състудент и отряден началник в затвора – ст. лейтенант Гаврил Станчев, че ако не се решат въпросите за имената и езика на турското население може да „се стигне до крайност, включително въоръжен конфликт“, независимо че организацията му е само правозащитна и никога не е поставяла искания за автономия.[28] На 21 декември Доган изпраща втори протест до държавния глава (сега вече Петър Младенов), с който обявява отново гладна стачка, искайки незабавна амнистия на политзатворниците. Един ден след това е освободен – малко преди пленума на ЦК на БКП от 29 декември, заклеймил злополучния „възродителен процес“.
3. В края на 1989 г. част от българските турци и мюсюлмани се борят за възстановяване на отнетите им права в рамките на Мюсюлманската секция на формираното една година по-рано Независимо дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ) с председател Румен Воденичаров. На неговата емблема също е изобразена подадена десница, но с разтворени пръсти. Дружеството събира подписки в защита на осъдените покрай „възродителния процес“ политически затворници, включително на Меди Доганов (Ахмед Доган), участва в протестните мероприятия, организирани от Съюза на демократичните сили (СДС), свиква митинги, на които призовава към незабавно връщане на „турско-арабските имена“.
След амнистиране на политически репресираните турци сред тях възниква идеята за преобразуване на ТНОДБ в легална партия. При разговора си с Г. Станчев на 18 ноември Доган заявява, че организацията му щe изчака два-три месеца, без да предприема нищо, за да види дали наистина ще настъпят промени, но това не означавало, „че се отказват от борбата“.[29] В деня на неговото освобождаване група бивши затворници решават да се срещнат на 25 декември, за да уточнят къде и кога да се създаде новата формация. За целта Емин Хамди предоставя празното си жилище. Междувременно решенията на Декемврийския пленум на ЦК на БКП, на който е разкритикувана политиката на „насилствено създаване на ‘етнически монолитна българска нация’ и свързаните с нея извращения“[30] предизвикват брожения в етнически смесените райони. Подбудени от партийната номенклатура, гражданите организират протестни митинги и стачки, настояват за референдум по етническите въпроси, изпращат петиции до Народното събрание и заплашват с обща предупредителна стачка на 5 януари. Три дни по-рано пред сградата на парламента се струпват стотици жители на провинцията, скандиращи „България – на българите“. Бурните националистически страсти, разгорели се в началото на 1990 г., предизвикват Мюсюлманската секция да се отдели от НДЗПЧ и ускоряват прокламирането на собствена организация.
На 4 януари 1990 г. в апартамента на Хамди във Варна бивши водачи на ТНОДБ създават легалното вече Движение за права и свободи на турците и мюсюлманите в България. В предложената от Ахмед Доган Програмна декларация се призовава за „активно включване в консолидацията с прогресивните сили в страната“ и се аргументира необходимостта от нова стратегия „за развитие на етнокултурната и религиозната самобитност“. Появата на новото формирование е мотивирана с нуждата от „широко обществено-политическо движение, което да се бори за специфичните права и свободи като: име, език, етническо самосъзнание, религия, култура...“, защото само „осъзнаването на тясната връзка между съблюдаването на правата и свободите на човека, прогреса на народите и мира в страната и света по естествен начин ще ни превърне от потенциални врагове в добронамерени партньори и опоненти“.
Още преди своята Учредителна конференция, провела се в София на 28 март 1990 г., Движението започва да създава местни структури, реагира на текущите събития и конфронтирайки се с Общонародния комитет за защита на националните интереси (ОКЗНИ) успява да се впише в политическия пейзаж, като си изгражда имидж на едва ли не единствен защитник на малцинствените права и свободи. Това разбира се изисква умело лавиране, за да се отстояват собствените интереси, без да бъде нарушено действащото законодателство. Ето защо се редуват компромиси с добре премерен натиск, което в крайна сметка води до извоюване на желаните „отстъпки“.
Една от първите адаптации към реалната политическа обстановка в страната е свързана с прецизиране името на новото формирование. В преработената Програма, която по-късно бива приета на Учредителната конференция, то вече се нарича само Движение за права и свободи (ДПС). Изпуснати са „турците и мюсюлманите в България“, защото междувременно на Кръглата маса, на която БКП и СДС се споразумяват за „първите стъпки на прехода“, е взето решение да не се допуска образуването на партии на етническа и религиозна основа. Това е забранено и в чл. 53, ал. 4 на тогавашната конституция. Ето защо, макар да си поставя за цел да съдейства при създаването на условия за насърчаване на етническата, културната и религиозната самобитност чрез изучаването на турски език в училищата, издаването на литература, вестници и списания на турски език; въвеждането на радио- и телевизионни предавания на турски и пр., ДПС е представено в програмата си по-общо като „движение за права и свободи на етническите общности“. То отчита „специфичната етническа и религиозна основа“, на която е изградено, но на първо време декларира, че „няма да приема характер на политическа партия“, а ще се ограничава само в представянето на свои кандидати при избори, подкрепяйки партии и съюзи, чиито платформи защитават целите и интересите му.
Когато под натиска на общественото мнение на 28 февруари 1990 г. в Проектозакона за имената се въвежда административна (вместо предлаганата съдебна) процедура при възстановяване на турските имена и ОКЗНИ незабавно реагира с протестни митинги и призиви за всеобща политическа стачка, Ахмед Доган прави нов тактически „компромис“. На 1 март 1990 г. лидерите на двете противостоящи си организации подписват съвместна „Декларация за взаимодействия“. По инициатива на ОКЗНИ Доган се среща и с висшето държавно ръководство. При тези разговори ДПС е „склонéно“ да се съгласи на съдебната процедура, която заляга в окончателния текст на закона.[31] Това е и първото публично утвърждаване на Движението като реална обществена сила. Какво друго е включвала „сделката“ със закона за имената може само да се гадае. Въпреки различните протести ДПС бива официално регистрирано като политическа организация, което му дава основание да участва в изборите за Велико народно събрание. При неговото вписване в Централната избирателна комисия навярно надделяват също определени конюнктурни съображения и то може би е извършено с „височайша повеля отгоре“, защото документите му са подадени едва в последните дни, а самата регистрация на 10 май 1990 г. става само час преди да изтече крайния срок.[32] Още тогава в СДС възникват подозрения, че с този ход управляващите целят да отнемат гласовете на мюсюлманите, които иначе биха били дадени за опозицията. Крайните резултати потвърждават съмненията – на изборите за VII ВНС на 10 и 17 юни 1990 г. бившите комунисти от БСП печелят с 47,2%, следвани от СДС с едва 36,2%. Останалите гласове се разпределят между все още казионния БЗНС и ДПС, което със 6% изборен резултат успява да вкара в парламента 23-ма свои депутати. Години по-късно мас-медиите ще се връщат спорадично към неясните обстоятелства около регистрирането на Движението, чиито подробности били известни само на тесен кръг около Ахмед Доган,[33] а неговите противници ще твърдят, че Доган е бил „агент № 1 на Държавна сигурност“,[34] че ДПС е рожба на БКП и на ДС,[35] че Програмата и Уставът на Организацията са дело на тайните служби[36] и хора на ДС са подпомогнали неговата регистрация в Софийския съд,[37] дори че както ТНОДБ, така и ДПС са били създадени по секретна директива Б-1396 на бившата Държавна сигурност.[38]
Още в VII-то Велико народно събрание парламентарната група на ДПС се опитва да играе ролята на балансиращ център между СДС и БСП, докато в БЗНС текат идентификационните процеси, в резултат на които част от депутатите му си остават партньори на „левицата“, а други се ориентират към по-тясно взаимодействие с опозицията, създавайки собствени мини-аграрни партии. Стремежът към независимо центристко поведение става основна парламентарна тактика на Доган. Така ДПС запълва една сравнително празна тогава ниша в политическото пространство, където господства договореният на Кръглата маса „двуполюсен модел“. По този начин то не само се радва на подкрепата на най-разнообразна с оглед на личните убеждения, образование, социално и икономическо положение маса от избиратели, но си създава и възможности за по-голяма „маневреност“, която да го превърне – подобно на свободните германски либерали на Ханс-Дитрих Геншер – в ухажвания от всички необходим „по-малък партньор“. Асоциацията със СвДП става още по-очевидна, ако се отчете и изразеното по-късно от Доган предпочитание към „либералните ценности“, независимо че мнозинството от неговите избиратели си остават естествени поддръжници на „социалната демокрация“. Впрочем към либерализма и политическия център обръщат поглед и всички останали български политици, които по една или друга причина не желаят да се впишат в опростенческата схема на „ляво – дясно“, или с времето отпадат от политическите „мастодонти“ БСП и СДС.
На фона на всеобщата мимикрия сред бившите комунисти и впечатляващата посредственост на част от опозиционните дейци, Ахмед Доган се откроява като интелигентен и опитен играч в българското политическо пространство. Явно годините на обучение в Държавна сигурност не са отишли напразно, макар по-късно някои да съжаляват, че с „превплъщението“ на Доган в политик „България е загубила своя Рихард Зорге“.[39] Лидерът на ДПС умее да сплотява своя електорат – макар да е приел съдебната процедура и да е сложил подписа си под споразумението за окончателния текст на приетия на 5 март 1990 г. Закон за имената, той налага на Учредителната конференция на Движението от 28 март да бъде гласувана декларация срещу неговото прилагане. При разпуснатия вече парламент и липсата на законодателен орган, който да промени оспорвания текст, започналите в предизборния период протести и гладни стачки срещу закона нямат никакъв ефект, освен че помагат за издигане престижа на ДПС като единственият защитник на мюсюлманите в България. Едва във Великото народно събрание е приета съответната поправка, заменяща съдебната процедура с административна. Ахмед Доган обаче владее не само емоциите на 500-те хиляди свои симпатизанти. Той добре знае и как да разбуни и българското обществено мнение с на пръв поглед „изпуснати“, но по-скоро премислени „провокативни“ изказвания. Думите му след обявяване на изборния резултат, че българският „път към Европа“ трябвало да мине първо „през Босфора“, са добре премерени и постигат желания ефект. Те взривяват закостенелите представи за едно- (и етно-) националността на българската държава, но спомагат също за осъзнаване на факта, че в страната живеят и „други“ нейни граждани със свои специфични нужди, права и интереси. Освен това те не са далеч от истината – подобряването на отношенията с Турция и премахването на всички последици от „възродителния процес“ са важна предпоставка за завръщането на България в семейството на демократичните държави. В онзи напрегнат момент обаче обществеността реагира първосигнално. Пронационалистическите организации като Българската национал-радикална партия (БНРП), Общонародния комитет за защита на националните интереси (ОКНЗИ), Отечествената партия на труда (ОПТ) и др. инициират шумни протести, които забавят откриването на парламентарната сесия с една седмица. На 10 юли във Велико Търново групата на ДПС е принудена да се добере до сградата на Народното събрание по заобиколен маршрут, за да избегне тълпата, скандираща: „Дайте ни Доган“, „Турци в парламента – не“ и „Парламентът – български“.[40] Че всичко това може да е било предварително калкулирано и да е целяло също повишаване на обществено-политическото значение на ДПС, проличава от спокойствието на вътрешния министър генерал Ат. Семерджиев (ръководен кадър от разузнаването, избран по-късно за вицепрезидент на договорения за държавен глава опозиционен лидер Жельо Желев), който усмихнато успокоявал журналистите да не се притесняват, защото нямало основания за тревога.[41] При тази обстановка обаче Движението за права и свободи съвсем нормално се ориентира към тясно сътрудничество с опозицията по основните въпроси, свързани с разграждане на комунистическата система. Това отговаря и на неговата Програма, в унисон с която ДПС не само предлага очакваните промени в приетия месеци по-рано Закон за имената, но настоява и за освобождаване на все още намиращите се в затвора лица, осъдени за съпротива срещу насилствената асимилация,[42] както и за незабавното въвеждане на четиричасово изучаване на турския език в училищата.
Още непосредствено след Учредителната конференция лидери на Движението огласяват искания за ам¬нистия на всички останали в затворите мюсюлмани, за свободен избор на име, за признаване на отделна турска нация в страната и за откриване от началото на новата учебна година на „турски начални, основни и средни училища и [на] педагогически институти за подготовката на учители“.[43] Поставянето на въпроса за изучаването на майчиния език в парламента е предшествано от подбудени от ДПС-активисти протестни стачки и бойкот на занятията чрез възпиране на децата да посещават училище в Кърджали, Шумен и в други селища с етнически смесено население. Същевременно в Родопите започва агитация и събирането на подписи и от българи мюсюлмани в полза на турския език. Последното обстоятелство особено силно тревожи обществеността, която е наясно, че езикът представлява едно от основните средства за конституиране или за трансформиране на етническото самосъзнание. Политическият елит се страхува да не изпусне нещата от контрол и затова отхвърля предложенията за автоматично възстановяване на закритите през 50-те години турски училища – те биха подготвили младото поколение за евентуален живот и работа в Турция, без да помогнат за интегрирането му в българското общество. Освен това биха наложили допълнителни финансови разходи за оборудване, преподавателски заплати, учебни помагала и пр., което в този момент държавата не може да си позволи. Ето защо се подхожда предпазливо, като се провежда експеримент в някои училища с факултативното въвеждане на турски език по 2 часа седмично.
Сблъсъкът на интересите води до бурен парламентарен дебат на 8 март 1991 г. Депутатите от ДПС настояват за започване на незабавно изучаване на езика по 4 часа седмично през целия курс на обучение. Заедно с това те се опитват да омаловажат и отрекат ролята на Движението в организираните протести. По повод на напрежението в Кърджали например проф. Ибрахим Татарлъ смята, че все още не е загубено доверието „между двете етнически общности на българския народ“,[44] а Юнал Лютфи – говорител на парламентарната група на ДПС – се разграничава от призива на Адем Кенан за „свободно национално самоопределение“ на турците (които са „съвсем друг народ, с друг език, с друга религия и други традиции“), заявявайки, че като гарант за националния мир в страната Движението не е инициатор на ученическите стачки и не манипулира населението „нито от български, нито от турски произход“. В хода на разискванията биват изказани опасения от евентуален натиск над помаците за изучаване на немайчиния им всъщност турски език, което, заедно с религията, би довело до промяна на тяхната национална същност. На предложението да се отложи с една година въвеждането на факултативното обучение по турски докато се създадат необходимите организационни и методични условия за това, Ремзи Осман[ов] предупреждава, че тогава ДПС ще даде „зелена улица“ за започване на масови гладни стачки и окупиране на училищата. Предложението обаче е прието и парламентарната група на ДПС напуска заседанието в знак на протест срещу наложения „мораториум“ и „суспендирането“ на конституционния текст, позволяващ изучаване на майчиния език.
Същевременно Движението започва да търси явна подкрепа от съответните институции в Република Турция за развитие на своята дейност в областта на турската култура. През април Реджеп Садък, депутат от Силистра, връчва отличия на турски официални лица, в това число и генералния директор на турското радио и телевизия, за съдействието, което продължават да оказват на българските турци. В Анкара той получава също уверенията на министъра на културата, че на ДПС ще бъде оказана необхо-димата материална и морална помощ.[45] Преобладаващите ангажименти на Движението в културно-правозащитната област и някои други съображения дават повод на С. Гавазов – един от ръководителите на функциониралия до 1991 г. Комитет за национално помирение – да препоръча превръщането на ДПС в „културно-просветна организация без политически амбиции“, така както е фиксирано и в неговата програма. Според Гавазов грижата за интеграцията на българските турци и мюсюлмани трябвало да се поеме от „общонационалните партии“, които да включват в изборните си листи и представители на това население. Проваленият опит за законово регламентиране правото на изучаване на турски език обаче доказва, че този иначе традиционен за България модел вече е изживял времето си и не функционира. Ето защо, критикувайки „инсинуациите“ на Гавазов от програмните позиции на ДПС, членът на тогавашното му ръководство проф. Димитър Сепетлиев отбелязва, че „интересите на БСП и СДС невинаги са в унисон с интересите на избирателите на ДПС“. Той окачествява като „клевета“ тезата, че Движението е било построено на етнически и религиозен принцип – не бивало да се съди за това само по преобладаващата му членска маса. Като „нелепо“ отрича и твърдението, че ДПС поощрява „турчеенето на част от родопските турци (така наречените българо-мюсюлмани)“, защото процесът на турчеене сред някои малцинствени групи е ответна реакция и на опитите за „продължаване политиката на геноцид и на асимилация в нашата страна“. За това свидетелствали не само „налагането на мораториум“ върху изучаването на турски език в училищата, отказът да се върнат „имотите, заграбени от емигриралите в Турция български граждани“, попълването на трудови войски предимно с младежи от това население, но също и получаването на „непълноценна здравна помощ и на некачествено образование“ в местата с малцинствено население.[46]
До разпускането на VII-то Велико народно събрание, чиято главна задача бе изработването на нова конституция, ДПС постоянно отстоява принципите, залегнали в неговата програма, конфронтирайки се по всички въпроси, свързани с възстановяване и разширяване на малцинствените права. В много отношения то поддържа инициативите на опозицията, така както депутатите му гласуват на 1 август 1990 г. в полза на нейния лидер Жельо Желев при избирането му за президент на страната. Впоследствие не само д-р Желев, но и бившият негов съветник Димитър Луджев, станал вицепремиер във формираното на 19 декември „коалиционно“ правителство на Димитър Попов (в чийто кабинет СДС има още двама министри – Иван Костов и Иван Пушкаров), още дълго ще се радват на подкрепата на Доган и неговия електорат. ДПС остава в Парламента, когато на 14 май 1991 г. тридесет и девет депутати от радикалното крило на СДС напускат Народното събрание и обявяват гладна стачка, настоявайки за незабавно насрочване на избори в съответствие с политическото споразумение от 3 януари. Но Движението нерядко заплашва с бойкот, ако не бъдат приети предлаганите от него конституционни текстове за правото на свободно етническо самоопределяне, използване на майчиния език и в публичната сфера, развитие на малцинствената култура, изучаване на турски в училищата и пр. То се обявява също и против предвидения параграф, забраняващ създаването на политически партии на етническа и религиозна основа. По останалите въпроси обаче депутатите му често гласуват заедно с мнозинството и така допринасят за оформянето на новия Основен закон. Същевременно ДПС се старае да сплотява своите избиратели, включително и с организирания в Каолиново възпоменателен митинг във връзка с две-годишнината от турските протести и дадените човешки жертви. Там пред близо 6000 души Ахмед Доган заявява, че той няма да позволи да се повтори „възродителния процес“, нито пък да бъде забранено ДПС. Символът на Организацията занапред щял да бъде вдигнатия юмрук,[47] макар като емблема да си оставали мирно преплетените маслинови клонки.[48] Още през май Ахмед Доган започва да се готви за предстоящите избори, очаквайки да спечели над 8% от гласовете.[49] Протестирайки срещу несъобразяването с техните предложения депутатите на ДПС – както и стачкуващите 39 народни представители от СДС – не подписват приетата на 12 юни 1991 г. конституция, която така и „не смени системата“, а само „раздели властта на законодателна, изпълнителна и съдебна“.[50]
4. Лятото на 1991 г. протича доста бурно. В края на юни група мюсюлмани обявяват гладна стачка на площад „Княз Александър Батенберг“ в София с надеждата да бъде решен по някакъв начин проблемът с тяхното имущество, разпродадено на безценица по време на масовото преселване в Турция през 1989 г. В близост до тях представители на БНРП протестират срещу каквото и да било обезщетение от джоба на българския данъкоплатец. Новият лидер на СДС – ентомологът Петър Берон, заменил на председателския пост Жельо Желев след избирането му за президент, се обявява за възстановяване на справедливостта, но при съблюдаване на националните интереси, визирайки в случая опитите на ДПС „да потурчи помаците“.[51] И докато през юли детупатът на Движението Пламен Симов става първият народен представител, декларирал имущественото си състояние (10 млн лв. и 1,5 млн USD),[52] а възродената Вътрешна Македонска Революционна Организация (ВМРО) обявява, че ще записва доброволци срещу сърбите заради убитите петима българи при започналия вече юго-конфликт, като настоява и Македония да получи независимост наред със Словения и Хърватско,[53] една правителствена комисия работи върху „Постановление за уреждане на социалните проблеми за някои райони в страната“. С него се прави опит за регулиране на начина за възстановяване на собствеността или за обезщетяване на завърналите се от Турция мюсюлмани.[54]
През летните месеци ръководството на ДПС търси начини за запазване и разширяване на завоюваните позиции в публичното пространство. И тъй като новоприетата конституция забранява политически партии на етническа, расова или верска основа (чл. 11, ал. 4) и не дава право на гражданските сдружения извън партиите да развиват политическа дейност (чл. 12, ал. 2), съществува опасност Движението да не бъде допуснато до участие в новите парламентарни избори. На това Доган се опитва да противодейства чрез създаването на 7 август на партията Права и свободи, чийто председател е самият той. Новата формация е паралелна структура на ДПС с почти същите задачи в политическата и икономическата сфера. Тя си поставя за цел да защитава правата и свободите на различните религиозни, етнически и езикови общности в страната, както и да отстоява социалните права на своите членове (право на труд, на добро възнаграждение и пр.). Но тъкмо с това предизвиква възраженията на софийската прокуратура – от една страна, защото в българските и международните норми общностите не се приемат за правен субект, а от друга страна, понеже декларира в устава си и чисто синдикални цели в противоречие със забраната за намеса на политическите партии в работата на стопанските предприятия. Ето защо когато на 21 август се гледа делото за регистриране на партия Права и свободи, Прокуратурата е категорична, че тя е създадена на етническа основа, а представените в устава ѝ цели противоречат на основните правни принципи, включително на конституцията и на законите в страната. Тези аргументи натежават и в произнесеното седем дни по-късно съдебно решение, въпреки изявленията на Ахмед Доган, че отказът да бъде регистрирана новата партия щял да представлява „тенденциозен и нелегитимен акт“.[55]
Лидерът на ДПС обаче вероятно е очаквал такъв резултат и затова е потърсил навреме съдействие от Република Турция. Малко преди да бъде гледано делото за регистрацията на партия Права и свободи министър-председателят Димитър Попов получава писмо от турския си колега Mesut Yılmaz. В него се изразява безпокойство от „действията, насочени към ликвидиране на ДПС“ и деликатно се намеква, че „ако не бъде допуснато участието в изборите на тази ... организация в качеството ѝ на ‘движение’ или ‘прераснала в политическа партия’..., това ще бъде крачка назад в процеса на демократизацията в България“. Този факт сериозно би накърнил международния авторитет на страната, като доведе до изолация на турското население и повлияе на обществения мир, а това би имало негативно влияние и върху развиващите се двустранни отношения. Ето защо турският премиер моли за „ефикасна и спешна лична намеса“, за да се намери „формула, която да даде възможност за участие в изборите на Движението за права и свободи, като движение или партия“.[56] Добре познаващ настроенията в страната, Димитър Попов предпочита да се застрахова и дава гласност на писмото, запознавайки със съдържанието му парламентарната комисия по външна политика и национална сигурност. Реакцията е определено негативна – дори депутатът от ДПС Мирослав Дърмов окачествява писмото като „груба намеса във вътрешните работи на България“. На противоположното мнение е Ахмед Доган, който не вижда „нищо обезпокоително в това“ и смята, че писмото всъщност създавало „перспективи за развитие на отношенията между двете страни. Освен това не само Турция и САЩ, но и други европейски държави се интересуват ще получи ли ДПС достъп до изборите в България“.[57]
Въпреки че в края на август съдът отказва да регистрира партията Права и свободи, под натиска на обстоятелствата отговорните инстанции все пак намират подходяща „формула“ и допускат ДПС до самостоятелно участие в изборите. Това предизвиква вълна от недоволство сред българите в смесените райони, умело подклаждано с патриотични лозунги от бившата партийна номенклатура. В 4-хи¬лядния град Белица, Софийска област, например се организира подписка за отделянето му от едноименната община (12 хиляди жители, от които 1/4 помаци), за да не бъдел управляван този „чисто български град“ от мюсюлмани от околните села. Притесненията са от силната предизборна активност на ДПС сред помашкото население и подкрепата, която обещава на Движението нерегистрираната промакедонистка организация ОМО „Илинден“. Това раздухване на страстите предшества организираните една година по-късно от БСП сходни протести в Кърджали. Размахването на националистическата карта, целящо да сплоти и мобилизира провинциалния български електорат, издава същинските подбудители. То е гарнирано с обилна доза патриотични лозунги и исторически реминисценции, извлечени сякаш от времето на „възродителния процес“. Призвана да отразява обществените настроения, пресата не остава безучастна и емоционално пише за предстоящото ново „турско робство“, борба за „съхраняване на българщината“ и пр.[58]
Проведените на 13 октомври 1991 г. избори биват спечелени от обединеното около групата на стачкувалите 39 депутати от т. нар. СДС-движение, начело с Филип Димитров. От всичко 5 540 837 избиратели за него гласуват 1 903 567 души (34,36%) и то получава 110 мандата (45,8%) в новия парламент. Отделилите се от бившата обединена опозиция групировки не съумяват да се коалират в общ предизборен блок и не преминават четирипроцентовата бариера. За БЗНС „Никола Петков“ например гласуват само 190 454 души (3,44%), за СДС-център – 177 295 души (3,20%), а за СДС-либерали – 155 902 души (2,81%). БСП, която е изградила предизборен съюз с редица дребни формирования – от либералната партия на Петко Симеонов до анархистичната (впоследствие промонархическа) „Ера–3“, получава 1 836 050 гласа (33,14%) и съответно 106 места (44,2%) в парламента. На трето място е ДПС с 418 168 спечелени гласа (7,55%) и 24 мандата (10,0%), докато на казионния БЗНС (единен) с 214 052 гласа (3,86%) не му достигат стотни, за да вкара собствени депутати в Народното събрание.[59] И макар от СДС да обявяват, че са победили своя противник „с малко, но завинаги“, съотношението на силите в новия парламент само подчертава ключовата позиция на ДПС. Това отчитат също коментарите в турските и гръцките масмедии, като в Гърция дори се спекулира с вероятността от превръщане на политическия сблъсък в България в националистически, при което би възникнало едно ново огнище на напрежение и нестабилност на Балканите, едно ново българско Косово поле.[60]
В нощта след изборните Филип Димитров отбелязва, че СДС ще разчита на парламентарната подкрепа на ДПС. Това се тълкува в турските масмедии като възможност за превръщането на ДПС в партньор за съставяне на коалиция, а гръцката преса дори пише за неговото „неизбежно“ участие в кабинета. В Анкара говорител на ДПС заявява, че те ще дадат подкрепата си за СДС, но ще искат министри и дори поста вицепремиер. Изборният резултат на ДПС (24 депутати, 20 общински кмета, 1000 общински съветници и 650 селски кмета), дава основание на Ибрахим Татарлъ да подчертае в интервю пред турската телевизия, че Движението вече се е утвърдило като третата по значение политическа сила в страната. Филип Димитров обаче изрично пояснява, че имал предвид само парламентарната подкрепа: „Доколкото ми е известно, ДПС не е заявило голяма амбиция да участва в правителството“. Сякаш в отговор на това Юнал Лютфи изтъква, че политическите реалности са отредили на ДПС ролята на „ключ и баланс“. То ще действа в „твърда и открита парламентарна коалиция със СДС, но и всички предпоставки за участие в коалиционно правителство са налице“.[61] Засега никой в Движението не е поименно визиран, но предстояла работна среща, на която ще изкажат вижданията си. С по-голяма предпазливост се изказва седмица по-късно Ахмед Доган на първата си следизборна пресконференция. Като посочва 6 възможни варианта за съставянето на бъдещия кабинет, той признава, че участие в правителството на СДС е „желателно, но не и задължително“.[62] Това подсказва, че до момента все още не е сключено никакво споразумение за съвместни действия. Въпреки това при откриване на 36-то ОНС на 4 ноември 1991 г. Ахмед Доган обявява пълната си подкрепа за СДС и се заканва да постави БСП извън закона. Пред журналисти той уточнява, че от няколко седмици ДПС с екип от юристи разработвал „законопроект за поставяне извън закона на БСП като главен виновник за националната катастрофа“.[63] Този законопроект така и не се появява (някои го квалифицират като провокация),[64] но изявлението на Доган е достатъчна демонстрация на готовност за съдействие в разграждането на комунистическата система. Движението гласува издигнатата от СДС кандидатура на Стефан Савов за председател на Народното събрание и предлага за негов заместник Кадир Кадир (Денис Куманов), оказал се по-късно нещатен сътрудник на Окръжното управление на МВР в Смолян по линия на ВКР и Второ главно управление.[65] На 8 ноември 1991 г. то допринася за избора и на първото в посттоталитарна България демократично правителство на Филип Димитров, а на преките президентски избори на 12 и 19 януари 1992 г. застава твърдо зад Жельо Желев и Блага Димитрова. С това се поставя начало на парламентарното сътрудничество между СДС и ДПС, обозначено от привържениците на БСП като „турско-синьото мнозинство“ (134 на 106 гласа). Резултатите не закъсняват. Още на 21 ноември 1991 г. Министерският съвет приема постановление за въвеждане на факултативно изучаване на майчиния език по 4 часа седмично от трети до осми клас. Поставя се въпроса за премахване на минните заграждения по българо-турската граница[66] и за предполагаемото участие на българската армия в събитията около „възродителния процес“.[67] Подобряват и двустранните българо-турски отношения. В края на ноември 1991 г. в София се провежда първата сесия на смесения българо-турски Съвет на деловите среди, на която биват обсъдени идеи за създаване на смесени предприятия, разработване на съвместен проект за магистрала Видин – Солун с отклонение към Истанбул, изграждане на съвместни телекомуникационни системи и др.[68] През декември турска военна делегация посещава страната и подписва документ за укрепване на сигурността и доверието по общата граница.[69] Половин година по-късно, на 25 юни 1992 г. в Истанбул българска делегация подписва заедно с представителите на 11 страни обща Декларация за намеренията, принципите и основните насоки на черноморското икономическо сътрудничество, с което се поставя начало на т. нар. Черноморска икономическа зона.[70]
През април 1992 г. Конституционният съд се произнася по въпроса за легитимността на ДПС. Поводът е постъпилото шест месеца по-рано искане на 93 депутати от ВНС и още 53 депутати от 36-то ОНС за обявяване противоконституционността на ДПС и касиране на 24-те негови народни представители. Съгласно чл. 151, ал. 1 на Основния закон, Конституционният съд може да постанови решенията си с обикновено мнозинство (т. е. повече от половината съдии) и те не подлежат на обжалване. За отхвърляне искането на депутатите обаче са гласували само 5 души, други 6 са подписали решението с „особено мнение“, а 1 е отсъствал по болест.[71] Липсата на 7 гласа (51%), както в полза на депутатското искане, така и в подкрепа на обратното становище, формално поставя въпроса за правомерността на взетото решение, с което ДПС бива признато за легитимна организация. Ето защо съдиите, които на 20 април са подписали решението с „особено мнение“, излагат публично своите съображения. Позовавайки се на българското законодателство и действащите международни спoгодби (на Международния пакт за гражданските и политическите права, на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и на предложената Европейска конвенция за защита на малцинствата), а така също на Програмата на ДПС и събраните към делото факти за неговата дейност, шестимата съдии смятат за доказано, че Движението е образувано и функционира на етническа и верска основа. Според тях правилно би било КС да обяви противоконституционността на ДПС, за да се ограничи Движението „само в защита на основните човешки права и свободи, за които е създадено, без да осъществява функции, присъщи само на политически партии“. Освен това резултатът при гласуването (липсата на мнозинство повече от половината съдии) не позволявал да бъде обявено решение, поради което правилното приключване на делото би трябвало да бъде в смисъл на прекратяване поради невъзможност да се постанови решение.[72] Тези обструкции обаче не са взети под внимание. Една интерпретация на съответния конституционен член позволява да се наложи схващането, че на КС били необходими 7 души мнозинство, за бъде уважено дадено искане, докато отхвърлянето му можело да става и с по-малко гласове.[73]
Така две години след своето създаване Движението за права и свободи най-после бива официално легитимирано и от приемането на България в Съвета на Европа (5 май 1992) негови представители постоянно присъстват в състава на българската делегация. С подкрепата на ДПС управляващото мнозинство поставя начало на политическите и икономически реформи в страната, приемайки закона за конфискуване имуществото на тоталитарните партии, закона за реституцията, промените в закона за земята и пр. Един закон за връщане на жилищата на българските турци, емигрирали през лятото на 1989 г. и завърнали се до 1 март 1992 г., придобил популярност под името „Закон Доган“, става причина за протести на българи, които са закупили от общинските съвети апартаменти, бивша собственост на мюсюлмани.[74] Непрецизните формулировки, липсата на общовалидност на закона и неговата обратна сила, а така също наличието на някои перфектно сключени договори при покупката на въпросните имоти, пораждат социално напрежение и блокират по-нататъшното му прилагане. На свой ред недостатъчно обмисленото и стихийно провеждане на стопанските реформи, особено в аграрния сектор, където ликвидирането на ТКЗС-тата е съпроводено с рушене и разграбване на техния инвентар, без да се създават условия за преобразуването им в кооперации на частни собственици, опитът за прибързано връщане на земята, без оглед на възможностите за нейната експлоатация и без да се потърсят начини за задоволяване нуждите на желаещите да я работят включително чрез оземляването им от общинския поземлен фонд, неизкупуването на тютюна от фирмите-монополисти, реституирането и закриването на редица малки цехове, осигурявали прехраната на отделни семейства, както и на цели предприятия в рудодобивната промишленост, всичко това се отразява зле върху поминъка на турското население. На места безработицата сред него достига до 60-70%. Това принуждава българските мюсюлмани да потърсят нови средства за препитание и много от тях обръщат поглед към Република Турция. През лятото на 1992 г. започва да се говори за нова изселническа кампания. Редица села губят до една трета от жителите си, някъде остават само по 50-60 души. И макар СДС да търси причините в подклаждани от старата партийна номенклатура слухове за предстоящ нов възродителен процес, този път подбудите са чисто икономически. Притиснати от безработицата, много хора се отправят на гости при роднини с надеждата да припечелят нещо или да се устроят в Турция, Кипър, Кувейт, Гърция или Германия. По думите на турския държавен министър Orhan Kilercioğlu близо 165 000 български мюсюлмани са пристигнали с групови или туристически визи в Турция след 1989 г. и не са се завърнали обратно.[75]
Всичко това безпокои ДПС, което като съюзник на „синята коалиция“ носи пред избирателите си отговорност и за действията на правителството. След „признаването“ му от Конституционния съд Движението постепенно излиза от ролята на винаги послушен партньор и започва да търси по-равностойно място в политическия живот. Това проличава още в края на април, когато бива поставен въпросът за належащите промени в кабинета на Филип Димитров. Западни експерти препоръчват формирането на ново коалиционно правителство, в което да има зам. министри и от ДПС. Споменава се името на Юнал Лютфи като евентуален заместник на външния министър Стоян Ганев.[76] Вместо това премиерът настоява да се освободи от властната натура на досегашния си военен министър Димитър Луджев. На 5 май Ахмед Доган заявява, че кредитът на доверие към правителството е вече „необратимо изчерпан“. Два дни по-късно в интервю по телевизията той се обявява против исканата оставка на Луджев и настоява занапред структурните и персонални промени в кабинета да бъдат обсъждани с ДПС. Според Движението, оставки трябвало да подадат финансовият министър Иван Костов, министърът на индустрията и търговията Иван Пушкаров и министърът на вътрешните работи Йордан Соколов, докато Луджев би могъл да бъде и кандидат за премиер, ако Ф. Димитров се оттегли от този пост.[77] Натискът на ДПС води до започването на разговори за сключване на споразумение между двете политически сили.[78] Вариант на текста обаче бива договорен едва след като синдикатът „Подкрепа“ оттегля поддръжката си за правителството, обвинявайки го, че съсипва военнопромишления комплекс в полза на други оръжейни производители, след като между 15 и 20 юли избухва поредната стачна вълна, а на 28 юли при поискания от БСП вот на недоверие към кабинета А. Доган гласува „за“ вота, протестирайки срещу създаващите се условия за „административна диктатура”. Месец по-късно, на 30 август 1992 г., президентът Жельо Желев на свой ред обвинява правителството, че вместо да търси националното съгласие, е „обявило война на всички“, която не може да спечели. Ахмед Доган твърдо застава зад идеята на държавния глава за обединяване на демократичните сили и се отказва от споразумението с Филип Димитров, изчаквайки да види „каква ще е съдбата на правителството“.[79] Междувременно политическата криза в страната се задълбочава. На 18 септември избухва скандал около т. нар. „македонска оръжейна сделка“, в която е замесено името на смятания за „сив кардинал“ съветник на министър-председателя – Константин Мишев и която би могла да има международни усложнения за страната заради югоембаргото. По настояване на ДПС на закрито заседание парламентът приема декларация, че „премиерски съветник е изложил на опасност националните интереси на страната“. На 24 септември БСП и ДПС гласуват съвместно за отстраняването на Стефан Савов от поста председател на Народното събрание. На негово място обаче ДПС подкрепя кандидатурата на „синия“ Александър Йорданов, а не на Янаки Стоилов от БСП. По същия начин гласува и за избора на Аспарух Панов (а не за социалиста Филип Боков) като председател на българската делегация в СЕ. Движението продължава да очаква предложение за второ правителство на СДС, но вече без Филип Димитров, заедно с когото трябвало да си отидат и новият военен министър А. Сталийски, правосъдният министър Св. Лучников и вътрешният министър Й. Соколов. Според местни представители, ДПС и СДС работели в провинцията много по-лошо, отколкото дори в столицата. Нищо не се предприемало срещу „изселническата вълна“, а проблемите в селското стопанство били още по-тежки. Доган определя Иван Костов като „истинския управник в страната“ и във връзка с всеобщата стагнация заявява, че „нашата партия вече не изразява интересите на отделни региони, а на социално слабите в цялата страна“.[80] Ето защо, когато на 28 октомври Филип Димитров иска в парламента вот на доверие за своя кабинет, депутатите на ДПС заедно с повечето народни представители гласуват „против“ и правителството е принудено да подаде оставка. Идеята на Движението за коалиционно правителство обаче бива отхвърлена от СДС, което отново поставя кандидатурата на Филип Димитров, а впоследствие – на Светослав Лучников и на Йордан Соколов за министър-председател. След като лансираният от БСП кандидат отпада поради френското си гражданство, ДПС става мандатоносител за формиране на новото правителство. То предлага за премиер икономическия съветник на президента, проф. Любен Беров, чието експертно правителство е избрано на 30 декември като „временно“, но с малки изменения успява да се задържи почти цели две години, преодолявайки шест вота на недоверие.
* * *
Последвалото значение на Движението в битието на страната е известно. Заело центристка либерална позиция (позволяваща му „забежки” надясно и наляво), то успява да запази ролята на „балансьор” и след някои неуспешни коалирания[81] си подсигурява присъствие във властта – както в правителство на НДСВ, така и в „тройната коалиция”. С времето обаче все по-ясно се очертава движещият мотив за голяма част на висшите му функционери – властта като източник на икономически облаги. Това дискредитира идейните основи на ДПС и обезсмисля съществуването му, защото то вече не защитава правата и свободите на гражданите, дори не и на небългарските етнически групи, а се превръща в един от инструментите за трансформиране (разбирай запазване!) на властта от „движещите сили на прехода”. Техните имена може и да се сменят, но произходът им остава един и същ – от „обслужващите” звена и „средния” ешелон на „проверените” партийни кадри. Навярно затова и „българската демокрация” днес е толкова успешна, колкото някога и вариантът на родния ни социализъм.
„Булгарский систем” – казваха „гедерейците” за нескопосана дейност. „Циганска работа” – я определят самокритично сега и българските роми.
[1] В началото на 2000-та година бивш заместник на Ахмед Доган споделя по повод създаването и регистрацията на ДПС, че „детайлите никой не ги знае, освен мен и Доган“. Вж. Залезът на ДПС пак се отлага. – Труд, бр. 2 (16222) от 5.01.2000, с. 10. „Това, че тези детайли продължават да се пазят в тайна така ревностно вече толкова време, издава размерите на риска от тяхното огласяване“ – коментира авторката на материала Севда Диновска във връзка с десетгодишния юбилей на Движението.
[2] Турското наименование на организацията - Bulgaristanda Türk Milli Kurtuluș Hareketi се превежда като „Турско национал-освободително движение в България“ или – в най-добрия случай – като „Турско национално освободително движение в България“, но не и като „Национално турско освободително движение [в България]“, както го представя Ахмед Доган в едно свое интервю (срв. Три години от създаването на ДПС. Със свой принос за демокрацията. – Права и свободи, бр. 2 от 8.01.1993, с. 1). Незначителната на пръв поглед разлика има качествени измерения. В първия случай акцентът пада върху „национално-освободителния“ характер на движението, т. е. върху борбата за национално освобождение (подобно на гръцката, българската, македонската и пр.), докато Догановата интерпретация измества общия смисъл, наблягайки на националния турски характер на тази организация. Разминаването едва ли е случайно. То се вписва в често наблюдаваната практика на Движението да адресира по различен начин посланията си до своя електорат и до широката българска общественост.
[3] Така във в-к Поглед от 26.03.1990 г.
[4] Вж. Турската „опасност“ и националният проблем в България. – Труд, бр. 77 (13396) от 26.04.1991, с. 3. По-нататък проф. Сепетлиев уверява, че „ДПС няма никаква родствена връзка с организаторите на терористични акции, които бяха дело на отчаяни хора, засегнати от възродителния процес. След създаването си ДПС съзнателно се дистанцира и порица действията на тези хора“. Той пропуска обаче да отбележи, че много от терористичните актове бяха извършени преди въобще да започне насилствената смяна на имената, а впоследствие със съдействието на ДПС бяха реабилитирани и хора, за които бе доказано участие в терористична дейност.
[5] След развода на Доган с Айсехел Руфи огорченият вуйчо на съпругата Емин Хамди – бивш Доганов съратник при основаването на ДПС, а впоследствие зам. председател на официално нерегистрираната Турска демократическа партия (ТДП) – изнася публично нелицеприятни данни за Доган и близкото му обкръжение, обвинявайки ги не само в корупция, но също в дългогодишно сътрудничество на Държавна сигурност. Според него самият Ахмед Доган е бил „над 20 години в услуга на ДС и КГБ, образованието си е получил с тяхна подкрепа“; Ибрахим Татарлъ – „над 50 години е в редиците на ДС“; Юнал Лютфи – „над 25 години е в ДС“, като повече от 15 години е бил директор по близкоизточните въпроси в Министерство на културата; Осман Октай също „над 15 години е в редиците на ДС“ и пр. Относно етническия произход на Доган, смятан от някои негови противници за татарин (може би защото в Добрич и околните села живее татароезично население), Е. Хамди отива още по-далеч, характеризирайки го като циганин. Той аргументира твърдението си с народностния състав на населението в родното село на Доган – Пчеларово, в което „от памти века живеят само българи и цигани“, като намеква за извънбрачни връзки на майка му с трима местни братя роми. По думите на Хамди съпругът на Догановата майка – Исмаил Ахмед Яхер се е бил отказал от детето и то е било отгледано от втория му баща от с. Дръндар, Варненско. Неслучайно след 1990 г. лидерът на ДПС бил приел фамилното име на майка си Демир „с измисления прякор от ДС – Доган“ [т. е. „сокол“] и така от Ахмед Исмаилов Ахмедов някогашният Меди Доганов се превърнал в Ахмед Демир Доган. Вж. Айсехел стана политическа жертва на партия, създадена по поръчка на Държавна сигурност. – Труд, бр. 123 (14609) от 29.05.1995, с. 8.
[6] Цитирано по извадките от Програмната декларация, обнародвани в критичната спрямо Движението за права и свободи брошура на Паунка Гочева. ДПС в сянка и на светлина. София: Импрес, 1991, с. 15-18.
[7] Така П. Гочева. Цит. съч., с. 20 в анализа си на Програмната декларация. Авторката смята, че по-късните терористични акции могат да се припишат и на членове на ТНОДБ. Тя визира при това Сабри Маджаров, който е „осигурил взривното вещество за бомбата, поставена на плажа ‘Дружба’“, а след 1990 г. е бил издигнат за областен лидер на ДПС в Бургас (пак там, с. 21). Според нея, „заслуга на М. Доганов е, че предпазва движението от открит тероризъм“, но това тя си обяснява не само с предпазливостта на Доган от евентуално сриване на движението, но и с евентуалното му агентурно минало: „ако М. Доганов действително е агент или служител на Държавна сигурност, както беше изнесено в пресата, след внедряването му в организацията той е изпълнявал чужди, но разумни инструкции. Вторият вариант е твърде вероятен, имайки предвид обстоятелството, че само два и половина месеца след разпространението на програмната му декларация движението е разкрито, а лидерите му – арестувани. ‘Злите езици’ говорят, че лидерът е предал много свои съмишленици, които не са били обект на внимание от страна на съответните органи“. (Пак там, с. 20).
[8] Вж. при П. Гочева. Цит. съч., с. 23-25.
[9] Така П. Гочева. Цит. съч., с. 26.
[10] Срв. Възродителният процес създаде „Дългата зима“ в България. – Репортер Юг (Кърджали), бр. 46 от 30.08.1993, с. 6-7; Приятел на Доган е разочарован от ДПС. – Демокрация, бр. 202 от 31.08.1993, с. 1.
[11] Обикновено членският състав на ТНОДБ е определян на около 200 души. За 150 члена обаче говори А. Доган в едно интервю през 1993 г., където се срещат и други цифрови разминавания – например, че ръководството на Движението е разкрито през юли (а не юни) 1986 г., че в затвора попаднали 28 души и че сам той е получил 12 годишна присъда. Срв. Три години от създаването на ДПС... (вж. тук бел. 2). Вероятно по данни на Доган журналистката на в-к Труд Валерия Велева също споменава 28 лидери на ТНОДБ, арестувани през юли 1986 г., срв. Соколът разпери криле, но не можа да литне. – Труд, бр. 39 (14224) от 16.02.1994, с. 4.
[12] Срв. Ибрахим Татарлъ. Движението за права и свободи – общонационална партия, фактор за демокрацията в страната. – Права и свободи, бр. 27 от 2.07.1993, с. 8; Валерия Велева. Доган: моят живот е част от България. – Труд, бр. 299 (15448) от 31.10.1997, с. 14; В. Велева. Доган: не съжалявам за затвора. – Труд, бр. 300 (15449) от 1.11.1997, с. 7.
[13] Доган: моят живот... (вж. по-горе, бел. 12).
[14] Вж. Депутати от ДПС водят списъка на ген. Бонев. – Труд, бр. 289 (15438) от 21.10.1997, с. 2; Огласиха някакви досиета. – Труд, бр. 291 (15440) от 23.10.1997, с. 1, 10; Доган би напуснал парламента, само за да съди Богомил Бонев. – Труд, бр. 293 (15442) от 25.10.1997, с. 3; Доган награден с турски медал. – Труд, бр. 295 (15444) от 27.10.1997, с. 1, 25; Анкара стъписана от досиетата на ДПС лидери. – Труд, бр. 295 (15444) от 27.10.1997, с. 25.
[15] Доган би напуснал парламента... (вж. по-горе, бел. 14).
[16] Доган: моят живот... (вж. тук бел. 12).
[17] Доган би напуснал... (вж. тук бел. 14).
[18] Срв. Айсехел стана политическа жертва... (вж. тук бел. 5). Една година по-рано това споделя и Сали Бакладжъ, според когото Доган е подставено лице на ДС.
[19] Вж. Янков: Ние бяхме камуфлажната му връзка. – Труд, бр. 307 (15456) от 8.11.1997, с. 8. В потвърждение на хипотезата си бившият политзатворник припомня факта, че триумфалното посрещане на Доган в Кърджалийски окръг преди изборите за Велико народно събрание е било организирано от ген. Семерджиев, който за целта „предоставя ... и личния си хеликоптер“, за да се запита в чий интерес всъщност са били заслугите на Доган за дестабилизиране на Живковия режим? Той твърдо смята, че „в продължение на две години Доган е работил за ДС в затвора, а през 1988 г. вече официално е преминал на служба при действащите [агенти] и ДС го е свалила от своя отчет“. Последвалата политическа дейност на турския лидер способствала всъщност за преразпределяне на националното богатство, за „създаването на капитализъм само за онези, които са ‘отличени’ в списъчния състав на КГБ и Червената мафия“.
Далеч преди Я. Янков още през 1994 г. журналистката на вестник Труд Невяна Гюрова бе констатирала: „Проблемът при ДПС не е толкова, че е творение на Държавна сигурност или на Турция ... – голямата опасност е в неясните му, но съществени връзки с голямата северна съседка“. Припомняйки турските вълнения през 1989 г. тя отбелязва, че те са изиграли „много по-голяма роля за дестабилизацията и срутването на режима, отколкото разните Клубове, Подкрепа, Независими дружества и пр. квазидисидентски формации“, но все още малко се знаело за „дългата ръка на Москва в тези трусове“. Началото на разглобяването на СССР също започнало чрез „уж неочаквани и спонтанни етнически вълнения ..., а един от най-ефикасните властови механизми на Москва в ‘близката периферия’ (както тя нарича бившите републики) е контролираното поддържане на етнически проблеми“. Вж. Залезът на ДПС е от стратегическа важност за националната сигурност на България. – Труд, бр. 154 (14339) от 11.07.1994, с. 4.
[20] Доган: не съжалявам... (вж. тук бел. 12).
[21] Срв. Три години от създаването на ДПС... (вж. тук бел. 2).
[22] Срв. в Репортер Юг, бр. 46 от 30.08.1993 (вж. тук бел. 10).
[23] Вж. От килия 508 Доган пращал протестите си чак в Париж. – Труд, бр. 303 (15452) от 4.11.1997, с. 15. Този факт озадачава бившия началник на Доган в затвора – Георги Андонов, който лично проверявал колетите му и затова се пита дали Догановото твърдението е доказано – „как е могъл, след като връзката му с външния свят беше само чрез свиждане“? Андонов описва турския лидер като недоверчив и сякаш дистанцирал се от обстановката затворник, който получавал отвън огромно количество литература „за цял месец“ и постоянно четял изпратените му книги, списания и изрезки от вестници. Бившите му съкилийници обаче го определят като отзивчив човек. Те често работели вместо него, а той им раздавал цигари, четял им вестници или помагал да повишат образованието си. (Пак там).
[24] Вж. Измамник изнася от затвора декларацията на Доган. – Труд, бр. 307 (15456) от 8.11.1997, с. 8 и по-специално „Мами: Меди е неприлично умен, а Янко не понася загубите“ (пак там).
[25] Вж. някои подробности при Валери Стоянов. Bulgaro-Turcica 2: Турското население в България между полюсите на етническата политика. София: Издателство ЛИК, 1998, с. 202-214.
[26] Доган: Моят живот... (вж. тук бел. 12).
[27] Доган: Не съжалявам... (вж. тук бел. 12).
[28] Доган: Моят живот...
[29] Пак там.
[30] Вж. Александър Лилов. За преосмисляне на допуснатите извращения сред тюркоезичното и мюсюлманското население в страната. – Работническо дело, бр. 364 от 30.12.1989, с. 3.
[31] Вж. Йенал Бекир в: Ще паднат ли дуварите на недоверието? – Демокрация, бр. 89 от 4.04.1990, с. 3.
[32] По късно Румен Воденичаров разкрива, че преди регистрацията на ДПС е предложил на Доган да образуват заедно общобългарска асоциация. На това турският лидер отвърнал гордо: „СДС е 100 хиляди, ние сме 500 хиляди! Вие сте от 5 месеца, ние сме от 5 години!“, с което отхвърлил възможността от предизборно коалиране с опозицията, може би защото вече е бил уверен в крайния изход. Вж. в Дума от 17 май 1991 г.
[33] Вж. тук бел. 1.
[34] Така на възпоменателния митинг в Каолиново – вж.: Според Доган най-старият символ на ДПС е вдигнат юмрук. – Труд, бр. 92 (13411) от 20.05.1991, с. 2.
[35] Вж. Недим Генджев се оплаква от ДПС. – Труд, бр. 63 (13942) от 18.03.1993, с. 2. Също – според изказвания на Мехмед Ходжа и Реджеб Чинар, срв. Още двама депутати напускат Доган. – Труд, бр. 27 (14212) от 2.02.1994, с. 1.
[36] Визира се Мирослав Дърмов – бивш преподавател в Полицейската школа и впоследствие депутат от ДПС, срв. Айсехел стана политическа жертва... (вж. тук бел. 5).
[37] Пак там.
[38] Срв. Кенан се заканва на гражданския мир. – 24 часа, бр. 149 (1033) от 10.06.1994, с. 4.
[39] Така отговарящият за неговото обучение о. з. полковник от ДС Иван Карамучев, срв. Доган би напуснал парламента... (вж. тук бел. 14).
[40] Вж. Парламентът – български! Не линч за Доган, а съд за престъпленията на комунистическия режим. – Демокрация, бр. 124 от 17.07.1990, с. 2; Политика на етническа основа. – Демокрация, бр. 128 от 21.07.1990, с. 2, 3 и 4; Един спекулативен диктат. Още веднъж за политическото вагабонтство, криещо се зад грижата за националните интереси. – Демокрация, бр. 132 от 26.07.1990, с. 1, 4.
[41] Вж. Напрежение около Движението за права и свободи. – Труд, бр. 135 (13202) от 11.07.1990, с. 3.
[42] Помилвани са 314 души. – Труд, бр. 180 (13247) от 12.09.1990, с. 1.
[43] Вж. при П. Гочева. Цит. съч., с. 22 фотокопие на подписаната на 9 април 1990 г. от Сабри Маджаров декларация на Инициативния комитет на ДПС до Общинския народен съвет в сeло Руен, Бургаска област.
[44] Тази формулировка всъщност целенасочено подлага на ревизия същността и мястото на държавнотворческата нация в страната, приравнявайки я до един етнически елемент от „българския народ“, съпоставим с общността на турското малцинство. Тя отговаря на загатнатия в Програмата на ДПС стремеж към създаването на нов „държавнонационален“ модел (от швейцарско-американски тип) чрез „постигане на национална консолидация на основата на признаване на разнородния религиозен и етнически състав на българската нация“. Същевременно обаче е в унисон и с прокламираните по-късно от бивши членове на ДПС възгледи за наличието в България на две равнопоставени нации и свързаното с това искане за културно-политическа автономия на българските турци и мюсюлмани.
[45] Вж. ДПС иска помощ от Турция. – Труд, бр. 66 (13385) от 11.04.1991, с. 1. Това е третото от началото на годината посещение на ДПС-депутат в Турция.
[46] Срв. Турската „опасност“ и националният проблем... (вж. тук бел. 4). Трябва да се отбележи обаче, че наред с верните констатации, някои твърдения на Димитър Сепетлиев са некоректни и твърде пресилени. „Непълноценната“ здравна помощ и „некачественото“ образование са характерни за отдалечените от градските центрове малки населени места, независимо от етническия им състав – нещо, познато и в други, включително икономически по-развити от България страни, поради което в никакъв случай не могат да се окачествяват като елементи на умишлена „политика на геноцид“. Още по-впечатляващо е определянето на българите мюсюлмани като „родопски турци“. Последният факт не само свидетелства за безкритичното възприемане на разпространяваните в Република Турция пропагандни тези, но обяснява също и появилия се по-късно стремеж на ДПС-активисти да ускоряват интеграцията на помашкото население с турското малцинство.
[47] Срв. Според Доган най-старият символ на ДПС е вдигнат юмрук (вж. тук бел. 34).
[48] Също: Ахмед Доган размахва юмрук. – Труд, бр. 100 (13419) от 30.05.1991, с. 2.
[49] Пак там.
[50] Така: Георги Марков. Светът през ХХ век. Летониз. София: Изд. Дамян Янков, 2000, с. 344.
[51] В: Гладна стачка иска да върне имотите на „екскурзиантите“. – Труд, бр. 121 (13440) от 28.06.1991, с. 1.
[52] Вж. Труд, бр. 134 (13453) от 16.07.1991, с. 1. Огромните за тогавашните български представи средства той бил натрупал в качеството си на „председател от 4 години на чуждестранна фирма“.
[53] Вж. Труд, бр. 141 (13460) от 26.07.1991, с. 1. По-късно, през януари 1992 г., България първа признава независимостта на Република Македония, отхвърляйки внушенията на Белград и Атина за разделяне на нейната територия. Впоследствие тя помага на новата държава да оцелее при наложеното ѝ ембарго, независимо от подозрителността и антибългаризма на управляващите в Скопие бивши югокомунисти.
[54] Срв. 170 милиона от бюджета за „турските лихви“. – Труд, бр. 146 (13465) от 2.08.1991, с. 1. Чрез приетото на 1 август 1990 г. правителствено решение на предишните притежатели се връща собствеността, останала в разпореждане на общинските съвети. В случай, че имотите са вече продадени, съдът трябва да реши дали сделките са били перфектни. При невъзможност да получат жилищата си обратно, потърпевшите се обезщетяват по новите цени. Предвижда се и даването на привилегировани кредити за строеж с ниски лихви, като разликата се попълва от държавния бюджет. Една подписана декларация за установяване на постоянно местожителство в България служи като гаранция срещу злоупотреби с отпуснатите средства.
[55] Вж. Партията „Права и свободи“ противоречи на конституцията. – Труд, бр. 160 (13479) от 22.08.1991, с. 1-2; БНДП приветства съдебното решение да не се регистрира Партията за права и свободи. – Труд, бр. 166 (13485) от 30.08.1991, с. 2.
[56] Вж. Учтив ултиматум от Анкара. Турският премиер съветва Димитър Попов да допусне ДПС да участва в българските парламентарни и местни избори. – Труд, бр. 159 (13478) от 21.08.1991, с. 1, 4.
[57] Вж. В Народното събрание. – Труд, бр. 160 (13479) от 22.08. 1991, с. 2.
[58] Срв. Белица не иска ново турско робство. – Труд, бр. 196 (13515) от 11.10.1991, с. 1-2. Този материал, обнародван в навечерието на изборите, огласява една декларация на местното население, в която се упреква „предателството на президента, ЦИК и Върховния съд“, заради допускането на ДПС до изборите. Припомнят се „помашките главорези – Манчо и Байрам, клали беззащитното население от Белица до 1912“, подхвърля се как днешните им потомци се хвалели, че нямало „да посрамят дедите си“ и с възрожденски плам се заявява, че жителите на града не ще се предадат доброволно на турците, а ще се бранят с всички позволени средства, „за да запазим свободата си и да съхраним българщината в нашия край“. Вече след изборите езикът на дописката от същия град е малко по-умерен, но ДПС продължава да бъде упреквано, че „размътило главата на българите мюсюлмани“. Те също искали да живеят в мир, но да имат и „правото на самоопределение“, а това според кореспондентката означавало само „джамията и турския език“. Срв. Черни кахъри за българщината. – Труд, бр. 197 (13516) от 14.10.1991, с. 1-2. Подобни миньорни тонове звучат и в един следизборен материал от Добруджа: Българите в Разградско си шият шалвари. – Труд, бр. 198 (13517) от 15.10.1991, с. 1. По повод победата на ДПС в 18 общини местната кореспондентка констатира траурно, че „Лудогорието се прощава с българската власт“, за да заключи още по-песимистично: „Българите изтръпват... И докато нацията е разделена на две..., разградчани повтарят клетвата... ‘Да изсъхне оная ръка, дето ще ни върне турското иго’“.
[59] Гласовете на близо 1 милион избиратели пропадат, разпръснати сред редица малочислени формации, за някои от които гласуват само от 5 до 8 души – вероятно роднини на съответния председател. Срв. Червено-сините гросмайстори матираха България. – Труд, бр. 200 (13519) от 17.10.1991, с. 1; ЦИК обяви резултатите от изборите. – Труд, бр. 203 (13522) от 22.10.1991, с. 1, 4.
[60] Срв. Печатът в Анкара и Истанбул за изборите в България: Ключът е у турците. – Труд, бр. 199 (13518) от 16.10.1991, с. 1; Гръцкият в[естник] „Та неа“: Всичко в България ще зависи от турците! – Труд, бр. 199 (13518) от 16.10.1991, с. 6; В[естник] „Елефтеротипия“: България – новото Косово поле? – Труд, бр. 211 (13530) от 1.11.1991, с. 4.
[61] Юнал Лютфи: ДПС ще бъде ключ и баланс в политическия живот. – Труд, бр. 201 (13520) от 18.10.1991, с. 1-2.
[62] Вж. Ахмед Доган излезе от нелегалност, обяви ДПС за движение от партиен тип и обясни, че участие в правителството на СДС е желателно, но не и задължително. – Труд, бр. 205 (13524) от 24.10.1991, с. 1-2. На тази пресконференция лидерът на ДПС декларира, че членската маса на организацията е 95 000 души, от които 8% българи, 12% спадащи към други етнически групи и 80% турци. Той заявява също, че на предстоящите президентски избори ДПС би подкрепило кандидатурата на СДС (особено ако това е д-р Желев) и че в близко бъдеще не би имало нищо чудно в появата на вицепрезидент турчин.
[63] Вж. БСП – извън закона? – Труд, бр. 213 (13532) от 5.11.1991, с. 1.
[64] Едва ли би могло с демократични средства да се обяви извън закона партия със 106 депутати, избрани от 1,8 милиона гласоподаватели, срв. Не разбира ли СДС накъде бие Ахмед Доган? – Труд, бр. 213 (13532) от 5.11.1991, с. 1. По-скоро това е добре пресметнато „изхвърляне“ на Доган, целящо да впечатли както противниците, така също съмишлениците и евентуалните съюзници на ДПС, едно хвърляне на „прах в очите“, което, подобно на театралните призиви на Стоян Ганев за незабавно разпитване пред парламента на Тодор Живков, носи дивиденти само на своя автор. Когато впоследствие отношенията между СДС и ДПС се влошават и Доган започва да говори за „син фашизъм“, необходимост от „завой наляво“ и „депесарски шутове“, той признава, че забраната на БСП би влязла в „крещящо противоречие“ с пълноправното членство на България в Съвета на Европа, поради което въпросът повече не е поставян.
[65] Срв. Огласиха някакви досиета (вж. тук бел. 14).
[66] Минните полета от „възродителния процес“ още стоят?! – Труд, бр. 9 (13581) от 13.01.1992, с. 1; Минните полета. – Труд, бр. 10 (13582) от 14.01.1992, с. 1; Мините по южната граница убиха дете. – Труд, бр. 141 (13713) от 18.06.1992, с. 1.
[67] Срв. Потресаващо е участието на НБА във възродителния процес. – Труд, бр. 20 (13592) от 25.01.1992, с. 1; Димитър Луджев готви доклад за участието на БНА във възродителния процес. – Труд, бр. 22 (13594) от 28.01.1992, с. 1; Набъбва скандал около участието на БНА във възродителния процес! – Труд, бр. 23 (13595) от 29.01.1992, с. 1-2.
[68] Вж. Задава се българо-турски алъш-вериш. – Труд, бр. 229 (13548) от 27.11.1991, с. 1.
[69] Генералните щабове на България и Турция обещават да бъдат ортаци. – Труд, бр. 244 (13563) от 17.12.1991, с. 1.
[70] Срв. Черно море е врата към света, но се отваря към Азия. – Труд, бр. 142 (13714) от 19.06.1992, с. 1-2; Нашата страна ще подпише в Истанбул Декларация за Черноморско икономическо сътрудничество. – Труд, бр. 146 (13718) от 24.06.1992, с. 1; Истанбулската декларация роди черноморски Хонконг. – Труд, бр. 148 (13720) от 26.06.1992, с. 1, 4.
[71] С малцинството си Конституционният съд реши, че ДПС е законна партия. – Труд, бр. 93 (13665) от 22.04.1992, с. 1; Няма място за особено мнение по делото ДПС. – Труд, бр. 96 (13668) от 25.04.1992, с. 1.
[72] „Делото ДПС“. Особеното мнение на съдиите от Конституционния съд. – Труд, бр. 99 (13671) от 29.04.1992, с. 1, 3; бр. 100 (13672) от 30.04.1992, с. 4.
[73] Делото ДПС – Защо пет съдии тежат повече от шест. – Труд, бр. 101 (13693) от 1.05.1992, с. 1, 3.
[74] Вж. От закона „Доган“ ще загазят 150 души. – Труд, бр. 180 (13752) от 3.08.1992, с. 2; Законът „Доган“ засегна 120 семейства в Шумен. – Труд, бр. 187 (13759) от 11.08.1992, с. 7; Гражданско неподчинение ще предизвика законът „Доган“. – Труд, бр. 218 (13790) от 16.09.1992, с. 3; Законът „Доган“ буди духовете сред турското население. – Труд, бр. 253 (13825) от 27.10.1992, с. 3; Засегнати от закона „Доган“ протестират в Разград. – Труд, бр. 158 (15307) от 12.06.1997, с. 3.
[75] Вж. Нова изселническа кампания на българските турци нямало, но всички я коментират. – Труд, бр. 187 (13759) от 11.08.1992, с. 2; Сезонен алъш-вериш помами мохамедани към Босфора. – Труд, бр. 188 (13760) от 12.08.1992, с. 1-2; Изселници няма, а селата запустяват. – Труд, бр. 190 (13762) от 14.08.1992, с. 5; Анадола примамва хората, лишени от шансове и поминък. – Труд, бр. 198 (13770) от 24.08.1992, с. 7; След „Голямата екскурзия“ започна „Голямото гостуване“: С дисаги към питомния Ориент. – Труд, бр. 211 (13784) от 9.09.1992, с. 1; Изселниците от България тревожат сериозно Турция. – Труд, бр. 219 (13791) от 17.09.1992, с. 1.
[76] Вж. Отивал си само Луджев, щяло да има заместник-министри от ДПС. – Труд, бр. 100 (13692) от 30.04.1992, с. 1.
[77] Срв. Ахмед Доган държи на Луджев. – Труд, бр. 106 (13678) от 8.05.1992, с. 1; Кабинетът ще се композира, но ще питат и Доган. – Труд, бр. 114 (13686) от 18.05.1992, с. 1. Напрежението между двете политически сили се засилва с изтичането на информация, че другият подкрепян от ДПС министър – Стоян Ганев е предал още през февруари папка с подробен списък на работещите под дипломатическо покритие български разузнавачи на Ахмед Доган, който го е занесъл в турското посолство. Разследване установява, че замесените в съставянето на списъка експерти са били изпратени на задгранична работа – в Анкара, Брюксел и Лисабон. Срв. Следствието по „оня списък“ продължава, журналистите пречели. – Труд, бр. 146 (13718) от 24.06.1992, с. 1-2.
[78] Вж. СДС и ДПС пак са се съгласували вчера. – Труд, бр. 135 (13707) от 11.06.1992, с. 2; СДС и ДПС ще подпишат политическо споразумение. – Труд, бр. 164 (13736) от 15.07.1992, с. 2; Преди дебатите СДС и ДПС съгласуваха тактиката си. – Труд, бр. 171 (13743) от 23.07.1992, с. 1; СДС си изпълнил плана за 8 месеца. С Доган ще си сътрудничим. – Труд, бр. 176 (13748) от 29.07.1992, с. 2; Кучето скача според тоягата, а тя е в ръцете на Доган. – Труд, бр. 183 (13755) от 6.08.1992, с. 7; Политическо споразумение между СДС и ДПС. – Труд, бр. 192 (13764) от 17.08.1992, с. 1-2.
[79] А. Доган: Държавният глава направи това, което мнозинството не успя. – Труд, бр. 205 (13777) от 1.09.1992, с. 1-2; Доган мисли за съдбата на премиера, а не за споразумение с него. – Труд, бр. 206 (13778) от 2.09.1992, с. 2; Сините депутати и кабинетът заседаваха без ДПС. – Труд, бр. 212 (13784) от 9.09.1992, с. 1; Споразумението между СДС и ДПС може да се отложи. – Труд, бр. 213 (13785) от 10.09.1992, с. 2; Според Осман Октай на премиера му се случва да лъже напоследък. – Труд, бр. 214 (13786) от 11.09.1992, с. 1-2.
[80] Бавният огън под краката на правителството продължава да гори. – Труд, бр. 253 (13825) от 27.10.1992, с. 1-2.
[81] Например с Милен Дренчев, Димитър Луджев, Александър Каракачанов, Венцислав Димитров и др. в рамките на Обединението за национално спасение през 1997 г.