Седемдесет години след атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаки и началото на „ядрената ера“ въпросът за осмислянето на този технологически и цивилизационен преврат в историята на човечеството и отворената с него „кутия на Панодора“ е колкото историографски, толкова и политически с огромни морални измерения. Защото става въпрос за възможността сътвореното от човешкия гений супероръжие да унищожи въобще човешкото присъствие на планетата Земя и всяко човешко създание тогава и днес има отговорност към неродените си деца и потомци, ако използваме фразата на един американски президент.
Седемдесетата годишнина от тези дни, изпълнени със страдания и разрушения в края на най-опустошителната война в човешката история, даде отново повод за остри дискусии по темата. Те станаха още по-актуални, защото това най-вероятно е едно от последните отбелязвания на въпросната дата, на която все още е възможно да се чуе мнението на преживелите онези мигове очевидци, както и да проличи отношението на доста от техните наследници, които нямат исторически спомен отвъд разказите на съвременниците, но са много податливи на рефлексите на устойчиво вградения в масовото съзнание исторически спомен.
Може би е подходящо в тази връзка да се спомене мнението на министъра на вътрешните работи на САЩ Стюърд Удал, който в книгата си „Митовете на август“ пише, че в основата на възприемането на тези събития в САЩ са думите и действията на президента Хари Труман, чийто подпис стои върху съответния документ за атомните бомбардировки и който носи едноличната отговорност за началото на ядрената ера. Според Удал „В първите месеци след Хирошима, екстравагантните изявления на президента Труман и други официални представители на американското правителство трансформираха началото на атомната ера в най-митологизираното събитие в американската история. Тези вълнуващи, прекомерни изказвания изобразяваха една дълбоко променена вселена, доведоха до преориентиране на мисленето по темата, повлияха на поведението на други нации и измениха перспективата и очакванията на жителите на тази планета“[2].
Дори след като първоначалният ентусиазъм в САЩ поотминава и започват да се задават въпроси за оръжието, причинило смъртта на 187 хил. цивилни японски граждани, Труман никога не изразява съжаление за решението и докрай е твърдо убеден в абсолютната необходимост от използването на атомната бомба. На въпрос на репортер, опитал се да оспори аргументите за използването на бомбата, президентът отговаря: „Когато имаш срещу себе си звяр, си длъжен да се отнасяш с него като към звяр“[3].
Дори през 60-те години на ХХ в., когато пацифизмът започна да надделява в отношението към японците, някогашният фермер от Мисури и бивш президент не показва никакво съчувствие към врага от времето на Втората световна война. Запитан дали като в знак на добра воля би отишъл в Япония, Труман отговаря в типичния му жаргон на Средния запад: „Бих отишъл, но никога няма да им целувам задните части“. Вероятно в името на следвоенното стратегическо сътрудничество между САЩ и Япония, а и по принцип в името на следвоенното помирение е добре, че Труман никога не прави подобна визита.
В името на историческата истина и на паметта на жертвите на една от най-големите трагедии в историята на човечеството има смисъл към август 2015 г. да вникнем в наличните исторически данни днес и да преценим доколко необходимо е било атомното оръжие за края на Втората световна война и за установяването на новия следвоенен международен ред.
Настоящото изложение не претендира за пълна историографска картина по темата. По-скоро то цели да посочи няколко от най-устойчивите представи в американското обществено съзнание за тези събития, които според нас са придобили вече характера на устойчиви исторически митове, излизащи извън историографията и по-скоро продукт на масово съзнание, медийни образи (включително видео и аудио-образи) и политически нагласи, вписвани в конкретни ситуации – често десетилетия след събитията. Много от тези митове се повтарят и така стават още по-устойчиви през миналите отбелязвания на събитията (1995, 2000, 2010 г., че и преди това)[4]. Затова през август 2015 г. е удачна систематизация на тези митове, която може да послужи за размисъл както в класните стаи и студентските аудитории, така и у интересуващите се от дискусията по темата.
Тезата, че атомната бомбардировка е основна причина за капитулацията на Япония на 15 август 1945 г. е основополагаща за много американци и за почти всички учебници по история в САЩ[5]. Критичният прочит на документите от заседанията на японското правителство показват обаче доста по-сложна картина. Най-новите и най-добрите изследвания в съвременната историография относно капитулацията, базирани на японска документация[6] показват, че за управляващите в Токио едно друго събитие е предизвикало по-голям шок от хвърлената на 6 август над Хирошима атомна бомба. Това е твърде неочакваното за японската страна обявяване на война от страна на СССР. На 8 август 1945 г. в 11 ч вечерта местно време съветският външен министър Вячеслав Молотов връчва на японския посланик в Москва Сато декларацията на съветското правителство, с която се обявява, че двете страни са в състояние на война[7]. Дотогава японците се надяват, че Москва, с която имат пакт за ненападение, може да изиграе ролята на посредник при преговорите за прекратяване на войната. Както пише историкът Тцуоши Хасегава в книгата си „Да се надпреварваш с врага“: „Всъщност, съветското нападение, а не бомбата над Хирошима, убеждават политическите лидери да сложат край на войната“[8]. Така че двете събития заедно – плюс втората бомба в Нагасаки на 9 август, са били решаващи, за да се вземе решението за капитулация.
Това е може би най-интересният мит, конструиран според кройката на масовото съзнание и показващ как една трайна и устойчива нагласа се развива в годините по посока на все по-голяма митологизация и не се влияе от документални свидетелства и историографски постижения.
Най-показателна е еволюцията на този мит, засягащ както точната бройка на възможните жертви при сухопътна операция, така и самата аргументация на тезата. Всичко започва с цитати и то неточни от мемоарите на президента Хари Труман, написани след войната. Според тях, американските военначалници са убедили президента, че при една евентуална операция по суша в Япония могат да загинат половин милион американски войници. Всъщност, първоначално в речите си от времето, когато обитава Белия дом, Труман говори за „много хиляди американци“ и едва по-късно, в мемоарите си достига до бройката от половин милион. А след излизането на мемоарите той вече говори даже за милион.
Тези две бройки на възможните американски жертви са се превърнали в канон за онези историци, които търсят оправдания и аргументи за използването на ядреното оръжие. Те обаче не намират потвърждение във военните прогнози, налични през лятото на 1945 г. Както посочва историкът от Станфордския университет Бартън Бърнстейн, Комитетът за военно планиране на САЩ прогнозира в средата на юни 1945 г., че при евентуалния десант на основните японските острови, планиран да започне на 1 ноември 1945 г., ще се стигне до 193 хил. жертви, вкл. 46 хил. убити при най-тежкия сценарий на едновременен десант на островите Хоншу и Киушу[9].
Около 50 хил. убити не са никак малко, но очевидно въпросната прогнозна цифра е набъбнала твърде много след войната, особено в сравнение с общия брой загинали американци на двата театъра на бойни действия – азиатския и европейския, равняващ се на 405 хил. души. Но, както пише Труман по-късно, ако той не беше използвал атомното оръжие, когато то вече е било в бойна готовност и се стигнеше до жертви на американски войници, това би предизвикало справедливия гняв на американския народ. Очевидно, политическите съображения са били толкова водещи при взимането на решението, колкото и чисто военните.
Както пише в. „Лос Анджелис таймс“ при отбелязването на 60-годишнината от края на войната през 2005 г.: „Тежката истина е, че атомната бомба не беше необходима. Не са спасени един милион загинали войници. Човекът, който пръв популяризира тази цифра се оказва, че е МакДжордж Бънди. По-късно той ще си признае, че е измъкнал тази цифра от нищото, за да оправдае бомбардировката в статия, написана от името на военния министър Стимсън през 1947 г. за списание „Харпърс“[10].
В доста изследвания, написани в годините на Студената война и след нея, решението да се използва ядрено оръжие обикновено се представя като избор между това да се използва атомната бомба или да се направи сухопътен десант[11]. Но освен тези алтернативи съществуват поне още няколко възможности. Едната е продължаването на конвенционалните бомбардировки и морската блокада. Другата е експериментално, показно взривяване на атомна бомба над необитаем остров в Тихия океан в присъствието на японски представители. Съществува и чисто дипломатическият подход, при който до капитулацията на Япония може да се стигне чрез преговори и достигане до предварително договорени условия.
Демонстрирането на силата на атомния взрив се разглежда като акт, предшестващ или заместващ военното приложение на новото оръжие. Става въпрос за ядрен опит на необитаем остров или в пустинята пред японски и други чужди наблюдатели или пък дори да се взриви или бомбардира връх Фуджи, намиращ се в близост до Токио. Експерименталният взрив е отхвърлен като неприложим по практически причини – през август 1945 г. налице са само две готови бомби и демонстрацията би могла да прахоса едно реално оръжие, годно за бойна употреба.
Втората алтернатива е условната капитулация на Япония. От прихванатите от американците японски комуникационни съобщения във Вашингтон знаят, че основният приоритет за Япония в подобни преговори е император Хирохито да не бъде третиран като военнопрестъпник. Всъщност, в началото на август 1945 г. т. нар. императорска клауза е основното и единствено препятствие пред японската капитулация. Президентът Франклин Рузвелт настоява за безусловна капитулация, а след смъртта му в средата на април 1945 г. наследникът му Хари Труман възобновява това искане.
Достъпните днес документи дават сериозна представа как точно са протекли събитията. В телеграма[12], прихваната на 12 юли 1945 г., Хирохито разкрива, че е готов да прекрати войната при условие, че династията получи имунитет за военните престъпления. Това условие на практика е прието от Вашингтон, но едва след двете атомни бомбардировки. В настолния бележник (дневник) на Труман срещу датата 12 юли 1945 г. е записано: „телеграма от японския император, молеща за мир“. Години по-късно в своята книга „Секретната капитулация“ държавният секретар Джон Фостър Дълес дава подобни сведения: „На 20 юли 1945 г. след инструкции от Вашингтон аз заминах за Потсдамската конференция и докладвах на министър Стимсън какво бях научил от Токио – че те желаят да капитулират, ако запазят императора и конституцията си като основание за съхраняване на дисциплината, след като катастрофалната новина за капитулацията стане известна на японския народ“[13].
Адмирал Уилям Лийхи, който е началник на канцеларията както на Рузвелт, така и Труман е още по-директен: „Според мен, използването на това варварско оръжие над Хирошима и Нагасаки не подпомогна въобще войната ни срещу Япония. Японците бяха вече победени и готови да се предадат като следствие от ефективната морска блокада и успешните бомбардировки с конвенционални оръжия“[14].
Въпреки че в крайна сметка САЩ постига безусловната японска капитулация, императорската клауза на практика е включена постфактум. „Аз не желая изобщо да унижа императора в очите на собствения му народ“, заявява ген. Дъглас Маккартър, върховен главнокомандващ на съюзниците в Япония след войната, успокоявайки дипломатите в Токио след капитулацията.
По време на систематичните бомбардировки през късната пролет и лятото на 1945 г. над 35 японски града американците хвърлят позиви, призоваващи гражданите им да ги напуснат и да избягат преди следващите бомбардировки. В тях наистина присъстват предупреждения, че „предстои пълно унищожение“ и градовете следва „да бъдат евакуирани незабавно“. Никога обаче в тези позиви не е било изрично написано за съществуването на ново и невиждано в историята оръжие15. Това се потвърждава и от Документалния център към мемориала в Нагасаки, който в няколко свои изявления твърди, че няма никакви данни за предупреждания чрез позиви от въздуха преди фаталния удар на 6 август 1945 г.
Аргумент на апологетите на този мит е твърдението, че след Потсдамската декларация от 26 юли 1945 г. (в която японците се призовават да капитулират) в тези позиви започват да се появяват фрази и предупреждения за „бързо и пълно унищожение“, в случай че Япония не изпълни искането за капитулация. В обръщение по радиото Труман заявява, че предстои „дъжд от разрушения от въздуха, невиждани досега на тази Земя“[16]. Тези документи карат мнозина американци и днес да вярват, че обикновените японци са били предупредени за предстоящата ядрена атака. 70 години по-късно дебатите в анкети[17], писма[18] до вестниците, в блоговете и в социалните мрежи[19] се повтаря рефренът „японците бяха предупредени“.
Липсват обаче каквито и да са директни предупреждения до жителите на градовете, набелязани като цели на първата бомбардировка. Това е преднамерено, тъй като САЩ се страхуват, че ако бъдат предупредени, японците могат да свалят самолетите с бомбите. А тъй като японските градове вече са унищожавани систематично от запалителни и други разрушителни бомби (само през март над 100 хил. души са убити със запалителни бомби в Токио), няма основание да се вярва, че Потсдамската декларация или речта на Труман са били възприети от обикновените японци като особено предупреждение. Поне до Хирошима съществува и още един страх – че бомбата просто няма да експлодира. Както казва помощник военният министър Джон Макклой в мемоарите си: „Никой от началник-щабовете, нито министърът се отнасяха добре към подобно предварително предупреждение и се аргументираха ефективно с убеждението, че никой не може да е сигурен, въпреки уверенията на учените, че това просто ще гръмне“[20].
Тази теза е запазена марка на ревизионистичната историография (най-често дело на леви американски интелектуалци), появила се в политическата и социалната обстановка в САЩ през 60-те години. Според нея, управляващият елит на САЩ се е надявал, че след използването на бомбата войната с Япония може да бъде прекратена преди СССР да влезе в конфликта. Това би направило възможна изолацията на Москва, за да не може тя да изиграе очакваната важна роля в уреждането на следвоенния ред в Тихоокеанския регион. Освен това бомбата би впечатлила руснаците като ново и мощното супероръжие, което само САЩ притежават. На практика се оказва, че военното планиране, а не дипломатическото надмощие е продиктувало решението за точното време, когато се е използвало атомното оръжие. Заповедта е бомбите да бъдат пуснати „в момента, когато са готови“.
Следвоенните политически съображения наистина са повлияли – поне върху избора на целите. Военният министър Хенри Стимсън заповядва от списъка на целите да отпадне Киото заради неговото историческо и културно значение като град. Стимсън и жена му имат лични впечатления от Киото, тъй като са изкарали там част от медения си месец. Труман се съгласява, според Х. Стимсън, с аргумента, че „горчивината, която би била причинена от подобен злонамерен акт, може да направи невъзможно за дълъг период след войната японците да се помирят с нас в този регион и да се ориентират към руснаците“. Подобно на Стимсън, държавният секретар Джеймс Бърнс се надява, че бомбата би била онзи „най-важен коз“ в дипломатическите отношения със СССР.
И двамата обаче скоро се разочароват. През септември 1945 г. Бърнс се връща от първата следвоенна среща на външните министри на съюзниците в Лондон и се оплаква, че руснаците са „упорити, несговорчиви и въобще не се страхуват“.
В заключение, мога да обобщя уверено, че седемдесет години по-късно все още около тези събития функционират устойчиви митове. Убеждението, че атомните бомби са били необходими, за да се прекрати войната срещу Япония и така са спасени половин милион американски войници продължава да бъде широко разпространено в САЩ. Митовете имат своите основания във военновременната пропаганда, която естествено се трансформира в пропагандата от ранните години на Студената война и заживява живот сам за себе си. Това обяснява защо филмови и фотографски кадри от последиците от бомбардировката, попаднали в ръцете на американските военни след окупацията на страната, са засекретени за десетилетия и повече от половин век не виждат бял свят. А дори когато са разсекретени, изложбата в музея „Смитсониън“ през 1995 г. е прекроена по такъв начин, че въобще да не присъстват снимки на човешките жертви.
Историците днес знаят, че комплекс от много фактори е допринесъл за решението на Труман да унищожи Хирошима и Нагасаки и гражданското население там. В него се включват и собствените политически сметки на президента Труман с оглед на предстоящите през 1948 г. президентски избори, и отмъщението, и расизмът, и институционалната инерция, и твърдата решителност, сравнила със земята повече 60 японски града. Същевременно, както посочва ръководителят на проекта „Манхатън“ ген. Лесли Гроувз пред учения Джоузеф Ротблат бомбите са конструирани най-вече заради Съветския съюз. Всъщност „Момченцето“ и „Дебелакът“, прозвищата дадени на двете бомби, на практика поставят началото на Студената война.
Именно затова днес, четвърт век след Студената война, можем по-лесно да прехвърлим нашето познание за случилото се отвъд границите на посочените, а вероятно и на други неспоменати в настоящата статия митове.
[1] Авторът беше професор, доктор по история, преподавател по съвременна история в ИФ на СУ „Св. Климент Охридски”.
[2] Udall, Stewart. The Myths of August: A Personal Exploration of Our Tragic Cold War Affair with the Atom. Rutgers, University Press, 1998, p. 83–84.
[3] http://www.shapell.org/manuscript/truman-defends-use-of-atomic-bomb-against-japan.
[4] Различни гледни точки от дискусия по темата, предизвикана от изложба по повод годишнината от атомната бомбардировка вж. в сборника: Bird, Kai, Lawrence Liftschultz, eds. Hiroshima’s Shadow: Writings on the Denial of History and the Smithsonian Controversy. The Pamphleteer’s Press, 1998.
[5] http://teachinghistory.org/history-content/beyond-the-textbook/25484.
[6] http://www.boston.com/bostonglobe/ideas/articles/2011/08/07/why_did_japan_surrender/.
[7] Soviet Declaration of War on Japan, 8 August 1945 - http://avalon.law.yale.edu/wwii/s4.asp.
[8] Hasegawa, Tsuyoshi. Racing the Enemy: Stalin, Truman, and the Surrender of Japan. Harvard College, 2006, p. 293.
[9] https://books.google.bg/books?id=oQYAAAAAMBAJ&pg=PA38&lpg=PA38&dq=how+many+lives+were+saved+in+hiroshima&source=bl&ots=GmqYPKBJc&hl=bg#v=onepage&q=how%20many%20lives%20were%20saved%20in%20hiroshima&f=false
[10] http://articles.latimes.com/2005/aug/05/opinion/oe-bird5
[11] http://www.fsmitha.com/h2/ch23ja7.htm
[12] Телеграмата е цитирана в статия, която иначе предава една левичарска гледна точка към темата - http://www.isreview.org/issues/13/Hiroshima-Nagasaki.shtml
[13] Dulles, Allen. Secret Surrender, Lyons Press, 2006, p. 212.
[14] http://www.doug-long.com/quotes.htm.
[15] Това е направено близо два дни след първата бомбардировка – първото съобщение е в изявление на Белия дом 16 ч по-късно. - http://www.century-of-flight.net/Aviation%20history/WW2/Atomic%20Bombing%20of%20Hiroshima.htm
[16] http://www.pbs.org/wgbh/americanexperience/features/primary-resources/truman-hiroshima/
[17] http://www.debate.org/opinions/was-the-u-s-justified-in-dropping-bombs-on-hiroshima-and-nagasaki
[18] http://www.washingtonpost.com/archive/opinions/1995/07/18/enola-gay-revised/dc0a922c-3505-4bb9-ad6b-1044ed2c04a0/.
[19] https://www.reddit.com/r/todayilearned/comments/1c7o8v/til_in_1945_japanese_radar_operators_detected_a/.
[20] McCloy, John J. Challenge to American Foreign Policy. Harvard University Press, 1953, p. 43.