Разочарованието в Европейското социо-културно пространство както от левите така и от десните идеологии довежда до възникването на социално-политическите конструкти на “третия път”. Между тези модели съществуват изразени различия в зависимост от обществено-исторически фактори и конкретния национален и народопсихологически контекст. Характерни примери в това отношение са “испанската Фаланга”, “легионът на Св. Архангел Михаил” в Румъния, движението “Усташи” в Хърватска, италианския фашизъм, германския национал-социализъм и др.
* * *
При реконструиране археологията на дискурса на омразата определено място заемат национал-социалистическите идеологии и практики, които са възпроизведени в по-късни индоктринационни схеми, включително в постмодерното неолиберално общество. Дискурсът на омразата е съществувал преди възникването на нацизма и продължава да съществува след него. Той въплъщава в себе си необходимостта на обществото да структурира обект, върху когото да стовари вината за неговите неблагополучия в епохи на криза. Такъв обект по правило се оказва другостта, различността, малцинствените групи.
Ортодоксалното разбиране за мястото и значението на националсоцидеология понастоящем е дълбоко догматизирано и сведено до пълно отрицание и отхвърляне.
Корените на националсоциализма могат да бъдат търсени исторически в края на XIX, началото на ХХ век. Когато парадигмите на социалдарвинизма (Х. Спенсър) и свързаните с него разсизъм и евгеника (А. Де Гобино и Х. С. Чембърлейн) започват да се преформулират от научни в идеологически конструкции. В резултат на това национал-социалистическата идеология след Първата световна война заимства в себе си редица антихуманни, по същество еволюционистки и дискриминационни възгледи наред със социалистическите такива. В значителна степен върху оформянето на дискурса на омразата оказва влияние и Освалд Шпенглер с неговия “Залезът на Запада”.
В програмните произведения и политически речи на основните идеолози на национал-социализма - Адолф Хитлер и Алфред Розенберг, се очертават импликации на изключването и омразата, които закономерно водят до държавната политика на геноцид спрямо еврейската общност, инкриминирана за тежката икономическа криза в Германия. Тази политика става известна като “холокост”. Наред с тази очевидно деструктивна компонента в официалната националсоциалистическа идеология обаче присъства и един градивен мотив - социално икономическа платформа, свързана с държавен контрол на банковата система; отказ от международния златен стандарт и други мерки, които режимът е предприел за овладяване на хиперинфлацията в страната.
Общи черти, които обединяват всички останали идеологии на “третия път” в Западна Европа, са обсуловени от национализма. Национализмът в тази перспектива е схващан като приемственост с историческите традиции на определената етно-културна национална група, формирани в епохи на най-пълноценно и мащабно политическо и икономическо развитие на тези народи, и се стреми към реституиране на възможно най-обширните териториални граници от миналото величие на дадената нация. Така например румънското движение “Легион на Арахангел Михаил” е за присъединяване към Румъния на исторически свързани територии като Молдова, части от Трансилвания, Сърбия и др. с населениe на хора с румънско национално самосъзнание.
Българското движение на националните легиони по подобен начин настоява за възстановяване границите на Санстефанска България, които включват Македония, Беломорска Тракия и т.н. Други общи аспекти на оригиналните крайно-десни доктрини са следните (Желев, 1990, Велев, 2011):
1. Фундаментални за италианския фашизъм са пет основни постулата
- Корпоративизъм (Стоянов 2017);
- Еднопартиен модел на управление. Особено съществено е да се изтъкне, че това което се възприема като еднопартиен модел в действителност е надпартиен модел. Разбирането на над-партийност е ключово както за фашизма, така и за сродните му идеологии. Съществуването на една единствена политическа формация не я прави единствен легитимен носител на обществените интереси, напротив, водещото за фашизма е, че партийното и междупартийно противопоставяне са опасни за обществените и националните интереси. И следователно управлението на държавата не може да бъде сегментирано спрямо това противопоставяне, а следва да се подчинява на идеята за “обединение” . Много от плуралистичните демокрации, както и много от комунистическите тоталитарни режими също апелират към единство, но този апел в действителност е чиста проява на демагогия. Тъй като нито за комунистите, нито за демокрациите единството е възможно извън удовлетворяването на техните частно-партийни и класови интереси. Тук можем да открием проекции с един от елементите на националсоциалистическата - надкласовата и надпартийна “общност на народа” - Volksgemeinschaft (фолксгемайншафт);
- Империализъм. С това понятие официалната историография обозначаваше стремежа на фашистка Италия да достигне границите на имперско могъщество на Древен Рим. Разгледано по-внимателно обаче, то съдържа в себе си много по-сложния еволюционен конструкт за жизненото пространство, който по-късно откриваме и в националсоциализма. Лебенсраум (Lebensraum), или идеята за жизнено пространство означава, че поради ограничението на биологичните ресурси в света е наложително определени нации да осъществят контрол над тях за сметка на други чрез експанзия. В този контекст т. нар. Империализъм може да бъде разглеждан като експанзионизъм и е насочен към културно-историческите граници, в които се простира или се е простирала в миналото дадената национална идентичност. Така например българският национализъм през подобна перспектива би трябвало да защитава и подкрепя интересите на всички хора с българско самосъзнание, намиращи се извън границите на съвременна България: в Македония, Западните покрайнини, Бесарабия, поречието на р. Волга и Беломорска Тракия и др. По-късно ще се спрем върху липсата на подобни тенденции в риториката на днешните българския националисти;
- Милитаризъм. С това понятие беше обозначаван опитът за въвеждане на военен модел за функциониране на цялото общество чрез изграждане на паравоенни формирования и разширяване на военно-промишления комплекс целенасочено и преднамерено за водене на агресивни войни;
- Лидерство. Фашистката държава се отличава с централизация на властта в една авторитарна фигура.
Две специфични “аномалии” на крайно-десния политически спектър в контекта на периода между двете световни войни са фалангизмът и Желязната гвардия (Легионът на Архангел Михаил).
Фалангизъм - водеща особеност на испанския фалангизъм е неговата тясна обвързаност с католическата религия и институции. Именно в тази обвързаност комунистическата историография търсеше оправдание за така наречената реакционност на испанския фашизъм, доколкото същият се е противопоставял на атеизма в социалистическите учения. Испанския фалангизъм обаче също така се придържа към идеята за корпоративната държава, като я развива под формата на “национал-синдикализъм”. Лидерът на Испанската Фаланга Хосе Антонио Примо де Ривера през 1935 прави следното изявление:
В това кратко изказване на Хосе Антонио Примо де Ривера се съдържа квинт есенцията на фашистката и сродните ѝ идеологии - преодоляване на противопоставянето между партиите и между класите. Събитията от 2017 г., свързани с референдума за независимост на Каталуния и послевалата политическа криза в Испания, доказват верността на предвиждането на Де Ривера.
Учение на “Легиона на Арахангел Михаил” - Желязна гвардия. В Румъния между двете световни войни се развиват няколко политически движения които идентифицират себе си в една или друга степен с италианския фашизъм или германския национал-социализъм. От тях с някой-голямо и трайно влияние се ползва учението на Корнелиу Кодряну. Характерно за него, подобно на фалангизма е тясното обвързване на крайно дясната реторика с фанатична отдаденост на православното християнство в неговия румънски вариант. Тази връзка е преекспонирана до степен, в която Корнелиу Кодряну обявява, че е имал видение от Арахангел Михаил, при което същият му е възложил обществена мисия под формата на религиозно откровение. Независимо от своята афиширана връзка с Румънското Православие идеологията на Кодряну се придържа към вече описаните принципи и в допълнение се отличава със своя яростен антисемитизъм. Именно антисемитизмът е оразличителен за тази форма на екстремистка идеология в сравнение със фалангизма и италианския фашизъм, където липсват подобни акценти.
Към това се прибавя и осъдително отношение към непоследователността и липсата на приемственост в осъществяваните политики. Тук е уместно да цитираме следните две изказвания на Корнелиу Зея Кодряну:
В крайна сметка традиционните партии са неизменно зависими от невидим капитал, който ги издържа, и затова са заинтересовани да прокарват неговите лобистки законопроекти повече, отколкото да се грижат за интересите на народа.
В този контекст силата и измеримостта на социално-психологическото влияние на националистическите учения през 20-ти век се характеризират със своята действеност. С това, че привеждат в действие своите програмни декларации.
2. Колективното несъзнавано и символичният образ на “архизлото”
Всяка една идеология, в това число и национал-социализмът, не могат и не бива да бъдат разглеждани извън обществено-политическите отношения, в които са се случили, а подобен опит е признак на популизъм и демагогия. Крайната цел на популистите е чрез генерирането на един събирателен образ на злото (еманация, кулминация на злото) да пренасочват обществените ресурси от значимите проблеми на различните съсловия и професионални групи. Процесът на демонизация търси да катексира един “отпрепариран” обект с негативна енергия, превръщайки го във фетиш, конотация на злото, към която могат да бъдат реферирани всички текущи или минали неблагополучия.
Швейцарският учен Карл Густав Юнг първоначално е ученик на Зигмунд Фройд, като впоследствие влиза в конфликт с него.
Един от базисните предмети на техния конфликт е концепцията за несъзнаваното. Докато у Фройд несъзнаваното е индивидуално присъщо и организирано по неповторим/уникален начин в отделната личност, то според Юнг несъзнаваното е колективен феномен, който се предава и унаследява в историята в продължение на хилядолетия.
Юнг приема, че колективното несъзнавано е организирано чрез архетиповете. Архетиповете са унаследени структури, символно и митологично обогатени първообрази, безкрайно повтарящи се основни конфигурации в отношенията и поведението на десетки хиляди поколения. Архетипът съставлява своеобразна базова матрица, която може да се изпълва с различно съдържание съобразно конкретните историко-социални констелации. Юнг описва най-общо пет архетипни образа:
Сянката - Според Юнг сянката е “нещото, което човек не желае да бъде”.
Персоната е онова, което сме за останалите, начинът, по който искаме да ни възприемат.
Анима и анимус - “архетипът на смисъла” и “архетипът на самия живот”.
Цялостната личност - Цялостната личност е архетипов образ на пълния потенциал на човека и единството на личността.
На пръв поглед изграденият систематично образ на Хитлер и Третия Райх в колективното несъзнавано на последните пет поколения (които не са преки очевидци на събитията от периода 1933-1945), съответства на определението на Юнг за “сянката”.
При по-внимателен социоаналитичен прочит обаче се разкрива, че неосъзнатата, “унаследена” представа на обществото от най-ранна детска възраст за Хитлер е като за по-радикално “чудовище”, и всички действия на неговия режим са системно отъждествявани като чудовищни. По този начин се абсолютизира злото и не се допуска неговото диалектическо балансиране.
Съществува ли в историческата и социална реалност обаче гещалтът на “абсолютното и неделимо зло”? Опитът на 20 век, подсказва, че по-скоро - не. Както отделният човек, така и обществата, особено в периоди на кризи и политически преход, са многоизмерни и в това се състои тяхната автентичност. Ако се опитаме, например, наред с безспорните престъпления, извършени от нацисткия режим, да изложим и някои негови положителни постижения, то накратко те биха изглеждали по следния начин:
От друга страна, нацисткият режим е обвинен в “най-мащабното” престъпление “против човечестото”, известно като “холокост” (от гр. xолос - цялостен, кауст - горя, изгарям). Холокостът е считан за целенасочена политика за масов геноцид над еврейската популация е Европа в периода 1941-1945 г. Общоприетото убеждение е, че се касае за около 6 милиона жертви. Именно през този митологичен конструкт и свързаните с него (“газови камери” и производни на тях символи) в колективното несъзнавано се оформя особеният вид архетип на “тоталното зло”, концентриран в нацизма. Той води до демонизацията на тази идеология в сакрализирано, пълно и безрезервно отричане и служи като оправдание за това, че всички факти, посочени по-горе не се изучават в училищните програми по история и не се коментират в публичното пространство.
Тук по един уникален начин се съчетават в едно технологиите на обществената памет. Паметта е конституирана както от несъзнателни, унаследени “образи”, които са вкоренени в ранното ни развитие под формата на арехетипи, така и от преднамерено и целенасочено манипулиране на свидетелствата на епохата с оглед на култивиране на определена светогледна нагласа спрямо феномените на спомена. По този начин паметта се деформира и престава да обслужва своето предназначение: да интегрира миналия опит в актуалните събития и с оглед на текущата адаптация. Паметта се превръща в инструмент на влияние и злоупотреба, като започва да оперира с предпредикатни очевидности от рода на: “Ако не се говори за някого или за нещо, то не се е случило”. “Ако се говори и пише само отрицателно за някого или за нещо, значи то е категорично лошо.”
Както е известно обаче, редица автори, наречени “ревизионости”, оспорват мащабите на холокоста (виж. “Митът за холокоста” на Юрген Граф), в които цитират редица доказателства в подкрепа на хипотезата, че реалните измерения на жертвите на антисемитската политика на нацистка Германия възлизат на между 850 000 и 1.5 млн. души.
С какво разликата в “статистиката” оказва въздействие върху колективното несъзнавано?
В историята на ХХ век съществуват примери за други огромни по своите мащаби опити за масово изтребление, които са означавани като “геноцидът”. Единият и типичен пример е с геноцида над арменското население в Османската империя през 1914-1920 г. от Младотурското правителство, жертвите на който се оценяват на минимум 1.3 милиона души, загинали при депортация, насилствен труд или системно избити. И до днес турската държава отрича това варварско престъпление, като приема, че то не е резултат от целенасочена политика за елиминиране на арменското население, а по-скоро “някои военни са превишили своите правомощия”. С други думи, официалната турска държава допуска, че геноцидът над арменците не е системна държава политика, а някакъв вид серия от “инциденти”.
Другият характерен пример в тази насока е т.нар. “гладомор” в Украйна, предизвикан от политиката за секвестриране на селскостопанския добив на Съветското правителство под ръководството на Йосиф Сталин, при който на практика са ликвидирани чрез глад между 2.5 и 3.5 милиона души. Понастоящем правителството на Русия продължава да отрича тези събития и по-точно да оспорва техния мащаб.
На този фон от императивно значение се оказва размерите и последствията на холокоста да бъдат доведени до такива безпрецедентни цифри, че да изключат възможността за оспорване и дори да я криминализират.
В контекста на казаното дотук стои закономерният въпрос с каква цел в колективното несъзнавано на поколенията, родени след 1940 г. е култивиран образът на националсоциализма като безпрецедентното зло, или “архи-злото” (от архис (гр.) - огромен), такъв, какъвто го познаваме и от произведението на Хана Арендт “Баналността на злото”.
Това е предмет на анализ в следващата част на настоящия труд.
[1] Център за социална рехабилитация и интеграция “Егида”, гр. Пазарджик
[2] Академик на БАНИ, Медицински университет - Пловдив
1. Primo de Rivera, José Antonio, Obras completas. Ediciуn del Centenario. Plataforma 2003.
2. Dirk Moses, A., "Empire, Colony, Genocide: Conquest, Occupation, and Subaltern Resistance in World History". Berghahn Books, 2008
3. Wiarda, Howard J.Corporatism and comparative politics. Armonk, NY: M.E. Sharpe, 1997
4. Zelea Codreanu, Corneliu: Pentru Legionari. București, Totul Pentru Tara, 1936
5. Аренд, Хана, Айхман в Йерусалим. Репортаж за баналостта на злото, Сиела 2004
6. Велев, Григор, Диктатура, Терор, Геноцид, Шовинизъм, Абагар 2011
7. Граф, юрген, Холокауст: измамата на столетието, Жар птица 2001
8. Желев, Ж., Фашизмът, Издателство на БЗНС, 1990
9. Розенберг, Алфред, Нова Европа, Периодична библиотека за държавно-стопанските проблеми на новия ред, 1942
10. Стоянов Д, Реквием за парламентарната плутокрация, Летописи на Българската академия на науките и изкуствата, Том III, брой 2: 83-86
11. Стоянов, Д., Защо се завръщаме към класическите текстове на психоанализата? Опит за постмодерна интерпретация на завръщането към Фройд и невропсихоанализата, Социологически проблеми, 2009, 1-2: 169-182
12. Хитлер, Адолф, Моята Борба, Издателство Веси, 2016
13. Шпенглер, Освалд, залезът на запада, Изток Запад, 2015
14. Юнг, Карл Густав, Архетип и символ, Ренессанс, 1991
Прозорецът на Овертон представлява технология за манипулиране на общественото съзнание, описана от Джоузеф Овертон. В този смисъл, макар че инструментира незъзнавани процеси, прозорецът на Овертон в последна сметка упражнява влияние върху изкривяване в тенденциозна посока на „социалната памет“ или колективното съзнавано, като изтрива или закрепва в спомена на поколенията определени избирателни шаблони.
Според Овертон за всяка идея или проблем в обществото съществува т.нар. прозорец на възможностите. В рамките на този прозорец идеите могат или не могат да се обсъждат масово, открито да се поддържат, пропагандират, да се закрепят нормативно. Но Прозорецът се движи, като променя възможностите от стадий на „немислимото“, съвършено чуждото и отхвърлено за обществения морал, - до стадия на „актуалната политика“, тоест до нещо вече широко обсъждано, прието от масовото съзнание и закрепено в норми.
В настоящата работа описваме наблюдение, което означаваме условно като обратен феномен (ефект) на Овертон: придвижването на прозореца от легитимна позиция към национал-социализма в посока на неговото тотално криминализиране, отчуждаване от историческата памет и обществения морал и преминаване в стадий на „немислим” обществен ред. Този стадий, съгласно теорията на Овертон се нарича „Немислимото“. Да проследим как това „немислимо“ ще бъде реализирано, преминавайки през всички стадии на прозореца на възможностите.
1. Оригинален прозорец на Овертон.
Оригиналният прозорец на Овертон включва в себе си три стадия: на немислимото, на възможното и на рационалното.
Редица обществени явления, считани за немислими през ХХ век и особено преди Втората Световна Война (ВСВ), са били манипулирани чрез придвижване на прозореца на Овертон от немислимото към актуалната политика. Такива социални феномени са хомосексуализмът и миграцията. Докато преди ВСВ хомосексуализмът е бил считан за отклонение и нарушение на обществения морал, то понастоящем той е легализиран и трансформиран в актуална политика чрез основните инструменти, описани в технологията на Овертон. За легитимация на нещо „немислимо“ са използвани следните инструменти, част от от „стандартната технология“ :
Тези инструменти са били приложени практически едновременно с описания по-нататък Обратен прозорец на Овертон в периода след ВСВ по отношение на социални феномени, дълбоко отричани от национал социализма в своето време. Явления, които са актуални и днес, и продължават да бъдат предмет на болезнена полемика. Използвайки технологията на Овертон неолибералните общества създадоха толерантност към хомосексуализма и впоследствие кодифицираха тази толерантност до степен да легитимират гей браковете. Узаконяването на противоестествените гей бракове автоматично ги „нормализира“, преформулира ги в „нормални практики“. Особено илюстративен пример в тази насока е отглеждането, възпитанието и дори обличането на новородените в скандинавските държави без ясно формулиран полов идентитет. В последните години в Швеция и Норвегия се лансират подходи като това малките деца да бъдат обличани с дрехите на срещуположния пол, да им бъдат избирани полово индиферентни имена и на членовете на семейството да не бъде съобщаван техния биологичен пол. Този подход цели либерализиране на отношението към интерсексуалността и транссексуалността чрез въвеждане на „толерантност“. Отделно от това в масовото публично пространство се тиражират редица позовавания на „авторитети“, които твърдят, че хомосексуализмът е нормално явление поради факта, че според тях не се откриват различия в мозъка между хомо и хетеросексуалните индивиди. Въпреки че данните в тази насока са извънредно противоречиви, публична платформа за изразяване се предоставя предимно и тенденциозно на защитниците на хомосексуализма. Експлоатираните евфемистични понятия „гей“ и „нетрадиционна сексуална ориентация“ изместват трайно понятия като „хомосексуалист“.
Принадлежността към стадото в контекста на прозореца на Овертон може да бъде разгледана по следния начин. Хомофобията (неговото отхвърляне) се обявява за неприемлива, а хомофилията се превръща в популярна теза; така широката публика се чувства задължена да се придържа към популярното виждане и да изразява своята подкрепа в защита на хомосексуалистите. Оспорването на този подход неизменно се обявява за дискриминация и е обект на яростни медийни атаки.
По същия начин се подхожда към проблема за миграцията, като в допълнение към изброените по горе инструменти, се използва колективния несъзнаван „комплекс за вина“ на европейските народи. Според разбиранията на К. Густав Юнг, наред с архетипите, в колективното несъзнавано се пораждат и утвърждават комплекси подобни на тези при отделните индивиди. Тези комплекси са несъзнавани и пораждат неадаптивни поведения поради невъзможността да бъдат осмислени и отреагирано тяхното травматично съдържание.
Комплексът за вина, внушен на европейските народи е, че със своето съдействие (по време на изборите 1933 г. и на плебисцита 1934 г.) и/или бездействие са допуснали и подпомогнали нацисткия режим в неговите зверства срещу малцинствени групи, като геноцида над евреите и започването на ВСВ. Това чувство на вина е системно възпитавано в поколения европейци, особено германци, и именно то диктува противоестествената им реакция към тероризма, ислямския фундаментализъм и масовата имиграция през последните години. Ако разгледаме по-внимателно обществения отговор спрямо терористични актове, извършени на територията на Германия, Испания, Великобритания и др. ще забележим, че вместо целенасочена и адаптивна реакция на противодействие, свързана с безрезервно елиминиране на първоизточника на терористичните действия, европейските общества предпочитат да излизат на манифестации, при които скандират лозунги от рода на „НАС НЕ НИ Е СТРАХ“, което в действителност на социоаналитично ниво представлява проективно отричане на същинското преживяване на застрашеност.
2. Обратен прозорец на Овертон
В същия период прозорецът на Овертон за нацизма се е придвижвал от легитимна позиция към криминално отрицание и бластфемно??? тълкуване. Разглеждането по долу на примера на националсоциализма показва, как може да се делегитимира на практика абсолютно всяка идея.
Стадий на рационалното (1933-1939)
Националсоциализмът е официална, законна идеологическа и политическа система, дошла на власт чрез свободно гласуване през 1933 г. и затвърдена посредством пряка демокрация (референдум) през 1934 г. По своята същност тя е антидемократична, авторитарна, и тоталитарна властова система, в която проминират разнообразни еклектични идеи (Велев 2011). Народът обаче доброволно приема тази форма на управление, която е публично заявена доктрина на нацистите, понеже е отвратен до краен предел от многопартийната система на демократичната Ваймарска република.
След като бъде представен делегитимиращ прецедент, се появява възможност да се придвижи Прозорецът на Овертон от територията на рационалното в областта на възможното, но нежелателно.
Стадий на възможното (1941-1945).
В хода на ВСВ, и по-точно след глобализирането на конфликта през 1941 г. в общественото съзнание изкуствено се създава „бойно поле“ за проблема нацизъм-антинацизъм (антифашизъм в по-общия случай). Крайните флангове са заети от плашилата – специално с участието на радикалните привърженици и на радикалните противници на нацизма, които се сражават далеч от реалната въоръжена борба, на „тихия фронт” на общественото мнение.
Реалните противници – тоест нормалните хора, които не искат да остават безразлични към проблема за нацизма, неговите положителни или разрушителни страни – се опитват да се присъединят към радикалните плашила или към радикалните противници. Ролята на тези плашила е активно да произведат образа на откачени психопати – агресивни фашисти, призоваващи към смърт, разруха и изтребление на невинните евреи, комунисти и други етноси. Тяхното присъствие в медиите представя всички участници в конфронтацията, с изключение на реалните противници на делегитимацията, каквито в нашия случай са политици като Сър Осуалд Мозли във Великобритания или огромната и потънала в безизвестност „Руска Освободителна Армия” в състава на Вермахта, наброяваща повече от 120 000 доброволци. Темата за нацизма от „възможно” зло постепенно се изражда в неприемлива, нежелателна за обществото. Формулира се конструктът за „врага”. Все още има фиктивна свобода на словото.
За учените – историци, социолози, политолози и други, темата е достъпна – те са длъжни да изучават всичко. Нацизмът се въвежда в научна експлоатация и се стига до факта на авторитетни изказвания за нацизма. Обратният прозорец на Овертон се премества в сектора „разглеждане на позиции“. По този начин се гарантира преходът от позитивно - неутрално отношение на обществото към непримиримо отрицателното такова. За тази цел е наложително да се натрупат драматични и убедителни доказателства за безпрецедентните „зверства” на нацистите, което да не позволи изграждане на рационално собствено мнение на отделния човек по темата. В случая това са главно твърдения, свързани с Холокоста и военновременни престъпления срещу цивилно население и военнопленници. От особено значение остава да се придадат безпрецедентни мащаби на тези престъпления, които да не търпят сравнение с други аналогични военни престъпления (на Чингис Хан, Иван Грозни, Наполеон I и т.н.) и да създадат научна платформа за абсолютното отрицание на националсоциализма като възможен обществен строй. Едновременно с научните дебати се провежда „Нюрнбергския международен трибунал”, който доказва чудовищните измерения на античовешката нацистка система и ги криминализира.
Резултатът от второто движение на обратния Прозорец на Овертон е, че доскоро приемливата тема е трансформирана чрез дебат; постепенно се сакрализира и накрая се превръща в табу, доведена до еднозначност – ликвидирани са всички възможни „нюанси на сивото“ – „нациситите са черни, както униформите им”.
Стадий на НЕвъзможното: ДА ЗАБРАНИМ НАЦИЗМА!
Следващото движение на Прозореца превежда темата за нацизма от радикалния сектор на дебата в областта на НЕвъзможното. На този етап продължава цитиране на научните доказателства, и се подлагат на цензура всички възможни контрааргументи. Всеки, който отказва да осъжда „зверствата на нацистите и Хитлер” , трябва да бъде заклеймен като опасен фанатик или социопат. Осъждайки фанатизма, непременно трябва да се измисли отвратително, пейоративно название за националсоциализма. Така се ражда и вкарва в употреба понятието „нацисти”, което става конотативно в колективното несъзнавано с безумно и чудовищно злодейство. Създаването на анти-евфемизъм (дисфемизъм) е изключително важен момент. За делегитимация и сатанизация на една по-рано легитимна идея, за нейната промяна до статут на „немислима” идея е необходимо да се подмени нейното истинско име.
Няма повече националсоциализъм!
Целта на изобретяването на нови названия е да се отнеме проблема от неговото име, да се отдели формата на думата от нейното концептуално съдържание, да се лишат идеологическите противници от езика. Националсоциализмът няма да бъде националсоциализъм, той ще се нарича вече нацизъм. Обществото прогресивно ще бъде въвеждано в заблуждение чрез незнание или изопачаване на фактите около управлението на Адолф Хитлер в Германия.
Паралелно с играта на имена върви създаването на опорни прецеденти – исторически, актуални и/или юридически, но главното – криминализиращи. Те ще бъде намерени или измислени като „доказателства“, че идеологията на нацизма следва да бъде забранена. Първият прецедент е създаден от Нюрнбергския трибунал и затвърден чрез шумното залавяне от МОСАД и осъждане в Израел на обявения за „архитект на Холокоста” Адолф Айхман през 1964 г. Именно по този повод Хана Арендт публикува и своето произведение „Баналноста на злото”.
Същевременно се появяват редица лумпенизирани групировки на скинари, които на съдържателно ниво нямат никаква връзка с истинския националсоциализъм, а само заимстват расистка реторика и символика от периода на Третия Райх. Тези групи са широко представени – радикалните скинари непременно ще бъдат забелязани и цитирани във всички заинтересувани медии. Първо, това е още една възможност за „антифашистки” изказвания. И второ, шокиращите отрепки на специалния генезис са нужни за завършения образ на радикалното плашило. Главната задача на този етап е нацизмът да бъде обявен за углавно престъпление и по този начин да се постигне в пълния му размер ефектът на „немислимото” според Овертон. За да могат неолибералите, глобалният капитал и банковите картели да продължат безнаказано да грабят хората и всяко противопоставяне на тях с алтернативни политики да бъде автоматично етикетирано като „нацизъм” или „фашизъм”.
Инструментариумът за прилагане на обратния ефект на Овертон е практическо огледално копие на оригиналния и включва:
• Нетолерантност
В оригиналния модел на Овертон се прилага принципа на толерантността. При него се внушава на широката обществена маса, че към дадено явление е непременно необходимо да се прояви толерантност. Точно обратното се наблюдава при описания от мен ефект на Овертон. Нека разгледаме историята на произведението на А. Хитлер – „Моята борба“. В епохата след ВСВ, тя е официално забранена и нетолерантността към нейното съдържание е изкуствено създадена без реалното критично запознаване на публиката с посланията на тази книга. Неотдавна през 2015 г. започна продължителен дебат по въпроса дали и във какъв формат да бъде публикувана „Моята борба“ в Германия. В резултат, книгата беше отпечатана в „академично издание“, където наред с оригиналните текстове са добавени множество научни, експертни бележки и коментари. Презумцията на това издание е въвеждане на обективна перспектива за основните разбирания на автора и техните последствия в актуалната политика. По същото време аналогичен дебат беше проведен и в българското публично пространство.
• Дисфемизъм
Дисфемизмът представлява обратен на евфемизма лингвистичен феномен. Докато евфемизмът по-определение представлява използване на езикова форма, която имплицира толерантност и в „омекотена конотация“, то дисфемизмът е точно противоположното, а именно изобретяване на езикова форма която имплицира негативна конотация. Така напр. „хомосексуализъм“ е евфемизъм за „педерастията“, „антропофагията“ е евфемизъм за „канибализма“, а нацизъм е дисфемен еквивалент на национал-социализма. Официалният предтекст, под който той е въведен, е опитът да се използва съкратена формула за иначе дългото название на идеологията, което трудно се възпроизвежда. В действителност обаче изразът нацизъм никога не е бил употребяван в оригиналния контекст, в който се е породила тази идеология. Напротив, той е изобретен в държавите противници на третия Райх по време на и след ВСВ. Днешните измерения в употребата на понятието нацизъм всъщност достигат пропорциите на бластфемията.
• Незаконно е равнозначно на неправилно
Съгласно член 108, ал 1 от Наказателния кодекс: „Който проповядва фашистка или друга анти-демократична идеология или насилствено изменяне на установени от конституцията на Р. България на обществен и държавен строй се наказва с до 3 години лишаване от свобода”. Следователно разпространението на идеите на фашизма се счита за престъпление. Криминализацията на всякаква защита на национал-социалистическата идеология има за цел внушаването на широката публика на убеждението, че след като е незаконна, то тази политическа доктрина е неправилна и е нередно дори да бъде предмет на непредубедено обсъждане. Останалите инструменти описани от Овертон в случая на национал-социализма работят по идентичен начин, те се изразяват в принадлежността към стадото – мнозинството от хората отричат и отхвърлят нацизма и ние се стремим да принадлежим към това мнозинство, което ни предлага сигурност и комфорт. Също така изказванията на редица авторитети допринасят за правилността на категоричното и безусловно отхвърляне на нацизма. Интерес представлява факта, че тези авторитети са подбрани и представени в медийното пространство извънредно избирателно. При този модел преднамерено се санкционират, цензурират и изключват от режим на обсъждане всякакви различни гледни точки.
Холокостът като квази-религиозен култ. Технологиите на омразата срещу самите себе си
Следващите елементи на технологичното манипулиране на паметта обуславят изграждането на автобиографична илюзия на следвоенното поколение, поддържана от жертвения наратив на холокоста, представен като своеобразна „религия“.
Основни характеристики в доктрината на повечето религии са символното хиперболизиране и различните видове забрани върху оспорването му. Не може да отричаш религията и религиозния култ. Можеш да разсъждаваш за него, но не и да си против него.
Ако се опитаме да екстраполираме религиозните структури в полето на публичното отношение към холокоста – най-важното престъпление, в което е обвиняван нацизмът - ще се получи една интересна картина. Холокостът и различните му метафорични символи са сакрализирани. Типични споменати вече символи са „лагерите на смъртта“ и „газовите камери“. За разлика от много други исторически факти и обстоятелства изброените сакрални символи са превърнати в култ, върху който е наложена неизказана забрана да се коментира, отрича или полемизира. Тази забрана придобива измеренията на разширяващ се квантор, като постепенно е пренесена от социалните групи, за които пряко се отнася (евреи и антисемити) до пропорциите на глобална политическа мантра.
В литературата се откриват редица обективни доказателства и експертни оценки, които създават предпоставки за ревизия на мащабите на холокоста и по-конкретно на хиперболизираната символика, упорито вкоренена в паметта на няколко поколения напред. Въпреки това, тези факти и аргументи се държат встрани от публичното пространство отчасти чрез законови механизми, отчасти чрез морални доводи. В резултат на това за мнозинството хора сакралният, свещеният, неприкосновеният образ, смисъл и съдържание на холокоста остават неизменни. От тази гледна точка можем да го разглеждаме именно като квази-религиозен култ. (Квази – от лат. наподобяване). Във всекидневните практики на тази псевдорелигия се включват поклонения в паметни за “холокоста” места, като концентрационните лагери Аушвиц-Биркенау. Същевремнно оспорването и съмненията в “холокоста”, в много страни започнаха да се преследват от закона. С яростни атаки се посреща даже и най-обикновения опит за научно и непредубедено изследване на тази тема.
Нека обаче да погледнем на холокоста през призмата на полемиката.
В нея има най-малко две измерения: аргументи срещу официално обявените мащаби на холокоста и аргументи в полза на тезата, че в миналото е имало не по-малко брутални по своята жестокост прояви на геноцид и демоцид (избиване на народа от собственото му правителство). Наред с известните прояви на геноцид в Турция (срещу арменското население) и Русия (гладомор), в Конго (на местното население от белгийския крал Леополд), един по-малко известен, но удивителен по своите мащаби геноцид се е случил в продължение на повече от 200 години в САЩ. В резултат на геноцида над американските индианци, известен като “500-годишната война”, са изтребени 95 от 114-те милиона местни жители в сегашните територии на САЩ и Канада - това не е никак малка част от населението.
Въпросът е защо демократичното общество така осъжда Хитлер и неговия режим, а си затваря очите за много по-голямо зло – а именно унищожението на индианците? След войната Германия признава за геноцид над евреите, но Северна Америка така и не признава за геноцида над индианското население. В училищата в Северна Америка рядко се споменава за този геноцид. Младото поколение дори не знае, че това е било и продължава да бъде системен план за унищожението на коренното население на Америка.
Наред с това политическите последствия от идеята за “холокоста” са огромни. Основаването на държавата Израел и лишаването на палестинците от граждански права са сред най-важните от тях. Жертвенният наратив на еврейския народ се превръща в могъщо средство за обезоръжаване на всеки опит за критика срещу Израел и техните межународни съюзници.
Изводи
Нашият анализ дотук показва, че идеологиите на омразата са претърпели редица метаморфози под въздействието на технологии като прозореца на Овертон и създаването на квази-религиозен култ към символите на нацизма, събрани във фигуративното послание на холокоста. На равнището на колективното несъзнавано след края на ВСВ е култивиран едностранчив, краен и радикален образ, Архетип на злото и „злодея“, в който е съсредоточено историческото наследство на национал-социализма.
През същия период чрез описаната от нас технология на Обратния прозорец на Овертон е постигнат ефект на сакрализирано, безрезервно, категорично и сляпо отричане на национал-социализма и фашизма, без познаването на реалните социално икономически фактори и предпоставки, в контекста на които са се случили тези политики.
Съвременният политически живот замества идеологиите с технологии. XX век или най-малкото времето преди, по време на и първото десетилетие след ВСВ може да се разглежда като епоха на идеологиите и сблъсъка между тях. За „будния социален субект“ през този период е било от съществено значение познаването както на собствената, така и на противоположната идеологическа доктрина. Съществували са ясно оформени в публичното пространство разграничители, които са предпоставили борба на идеи. Така например, сблъсъкът между националсоциализма и социализма не е в полето само и единствено на расистката дискриминация или антисемитизма, както се твърди в съвременните учебници и средства за масова комуникация. Големият въпрос, който е предмет на конфликт между тези идеологии е дали и до колко вътрешната, социалната и външната политика на една държава трябва да бъде ориентирана към противопоставянето между класите в полза на едно конкретно съсловие (пролетариата) на интернационално ниво, или трябва да прекрати междукласовите противоречия в името на националния интерес. Докато тезата на комунизма е била, че трябва да се поддържа режим на междукласова борба и противопоставяне в името на световна, международна победа на пролетариата, за да се стигне до диктатура на пролетариата, то тезата на национал-социализма е, че всички междукласови и междупартиини различия следва да бъдат овладени в името на националния просперитет и икономически прогрес. През последните 60г. тези различия постепенно са заличени, за да се стигне до невероятни парадокси, като до това социалистическа партия да лансира дясната икономическа политика на плоския данък. По-нататъшната метаморфоза на идеологиите ги превръща в технологии за постигане на власт, влияние, финансови облаги, контрол, чрез средствата на публичното говорене. С други думи съвременните социалисти или националисти не отразяват в своята реторика и реална политика идеологии, а единствено технократични решения и действия, насочени към удовлетворяването на текущи партийни интереси.
Модерното общество употребява инструментариума, срещан в дискурса на омразата срещу самия него. Вместо информираното, критично, рационално отношение към наследството на националсоциализма, то възпитава хората в сляпо, безкритично, ирационално отричане. Нека си припомним, че тоталитарните режими на ХХ век като еманация на дискурса на омразата инструментираха цензура, за да възпитават в сляпа омраза поколения наред. Независимо дали тази омраза е насочена към представители на други обществени класи, етноси, религиозни групи. Онова което ги обединява е търсенето на „врага“ в различното. Различното при всички положения е онова, което се отклонява от официалната доктрина. Това поставя въпроса с какво неолибералното общество е по-добро от тоталитаризма (Агамбен, 2004), ако използва на сурогатен принцип практически идентична технология за да отрече и демонизира други и различни идеологии.
Фундаментално право на свободния човек е неговото право на информиран избор. Право, което е било отнето при управлението на тоталитарните режими, включително на национал-социализма. Право, което ни е отнето и днес, въпреки, че официално живеем в демократично общество. Ние сме задължени, априорно да осъждаме идеологически постулати и конструкции, които не познаваме и чиито практически последствия не сме наблюдавали като преки свидетели.
1. Churchill, Ward. A Little Matter of Genocide: Holocaust and Denial in the Americas. San Francisco: City Lights Books, 1997
2. Dirk Moses, A., “Empire, Colony, Genocide: Conquest, Occupation, and Subaltern Resistance in World History”. Berghahn Books, 2008 http://www.lentata.com/page_7522.html
3. Mann, Michael. The Dark Side of Democracy: Explaining Ethnic Cleansing. Cambridge, UK: Cambridge University Press, 2005.
4. Ostler, Jeffrey, Genocide and American Indian History, Early National History, Native American History, Oxford Research Encyclopedia of American History, Oxford University Press, 2015
5. Primo de Rivera, José Antonio, Obras completas. Edición del Centenario. Plataforma 2003.
6. Russell, N. J. (2006, January). An Introduction to the Overton Window of Political Possibilities. In Students for a Free Economy Clarkson Colloquium «Marketing Freedom in the Age of the iPod» http://www. theihs. org/academic/PDFs/SFE% 20Clarkson% 20Colloquium% 20Readings. pdf (дата обращения: 12.01. 2015).
7. Wiarda, Howard J. Corporatism and comparative politics. Armonk, NY: M.E. Sharpe, 1997
8. Woolford, Andrew, and Jeff Benvenuto. “Canada and colonial genocide.” Journal of Genocide Research 17, no. 4 (2015): 373-390.
9. Zelea Codreanu, Corneliu: Pentru Legionari. București, Totul Pentru Tara, 1936
10. Агамбен, Джорджо, Homo sacer: суверенната власт и оголеният живот. София: Издателска къща КХ - Критика и хуманизъм, 2004
11. Аренд, Хана, Айхман в Йерусалим. Репортаж за баналостта на злото, Сиела 2004
12. Велев, Григор, Диктатура, Терор, Геноцид, Шовинизъм, Абагар 2011
13. Граф, Юрген, “Холокауст: измамата на столетието“ , Жар птица 2001
14. Желев, Ж., Фашизмът, Издателство на БЗНС, 1990
15. Розенберг, Алфред, Нова Европа, Периодична библиотека за държавно-стопанските проблеми на новия ред, 1942
16. Стоянов Д, Реквием за парламентарната плутокрация, Летописи на Българската академия на науките и изкуствата, Том III, брой 2: 83-86
17. Стоянов, Д., Защо се завръщаме към класическите текстове на психоанализата? Опит за постмодерна интерпретация на завръщането към Фройд и невропсихоанализата, Социологически проблеми, 2009, 1-2: 169-182
18. Хитлер, Адолф, Моята Борба, Издателство Веси, 2016
19. Шпенглер, Освалд, Залезът на запада, Изток Запад, 2015
20. Юнг, Карл Густав, Архетип и символ, Ренессанс, 1991