ClioMania

Посткомунистическата ситуация поражда различни интерпретации на историята на Втората световна война. Сред тях съществува един нов прочит, нов Голям разказ за войната, интерпретация изцяло в антисъветски и антикомунистически дух, която се превръща в политически мит. Този феномен заслужава целенасочено внимание както поради силната си политическа окраска, така и поради своята агресивност в стремежа си да се превърне в общоприетата парадигма, както за общественото мнение, така и за политологическата и за историческата мисъл.

* * *

В този текст разглеждам този нов Голям разказ, който отразява наблюдения върху различни интерпретации на Втората световна война, разпространени в годините на прехода в българското обществено пространство. Непосредствените наблюдения са върху български публикации в пресата, в електронни сайтове, както и в различни телевизионни предавания през 2014 и 2015 г. – две години, през които в обединена Европа и особено в западната є част бяха отбелязани 70-годишнината от десанта в Нормандия (откриването на Втория фронт) и съответно – 70-годишнината от края на войната.

В първоначалния опит за систематизация на основата на тези публикации могат да се направят следните изводи:

1. Напълно е скъсано с разпространената до 1989/1990 г. интерпретация, представяща войната като империалистическа, опит на фашистките сили да завладеят света и съответно като отбранителна, освободителна „Велика отечествена” за Съветския съюз и за антифашистките и свързани с комунистическите партии и идеи сили. Основни акценти в тази интерпретация са били героизмът на съветския народ, респективно войник, грандиозните съветски победи под мъдрото ръководство на Комунистическата партия, мощната антифашистка съпротива, страшните разрушения и жертви, причинени от силите на фашизма. На ролята на западните сили-съюзници на Съветския съюз във войната се отреждало сравнително скромно място. Подчертавало се е колко решаващ е Източният фронт и че „великата победа” е постигната от съветската армия.
2. Новият, посткомунистически прочит извежда на първо място победата на демокрацията над фашизма, ролята на демократичните ценности за разгрома на Германия. Съветският съюз се поставя в периферията на войната, когато се говори за него, се акцентира върху характера на тоталитарния режим, завоевателните му стремежи във войната, сговора му с Третия райх в самото є начало. За антифашистките сили почти не се говори.
3. Новият прочит, колкото и банално да звучи, не е много-по-добър от стария, от времето на комунистическия режим. Напускането на модела на комунистическата интерпретация формално предоставя големи възможности за представяне на темата, например: за използване в оригинал или в превод на литература с най-различно съдържание, характер и идейно съдържание; за ползване на документи; за представяне на събития, личности и пр. Новата ситуация на пръв поглед дава значителни възможности да се запълват белите петна както по отношение на културната памет, така и по теми от обществения дневен ред; да се въведат в оборот текстове (съответно факти), които са били определяни като недостоверни (например тайният протокол към пакта Молотов–Рибентроп). На книжния пазар се появиха десетки заглавия, представящи позицията на изгубилия войната – тайните и явни планове на Третия райх, неговите водачи, военачалници, военни инициативи, оръжия и пр. Като цяло обаче картината с минимални нюанси отново е едностранчива, Тя е силно подчинена на моментни политически нагласи, на стремежа да се извлекат политически дивиденти; темата се използва за самопредставяне, за политическо легитимиране и като средство за политическа мобилизация. Нещо повече, подобно на предишния период и днес прочитът на събитията от периода 1939–1945 г. е крайно едностранчив, с подбор на фактите, поставяни в деформиран или едностранчиво подбран контекст. На мястото на комунистическите митове интензивно се утвърждават официозните интерпретации, присъщи за пропагандата на САЩ или на антикомунистическите среди в Европа.

Начинът по който се „чете” историята на Втората световна война е симптоматичен за господстващите за момента политическите парадигми, за обществения дневен ред и, не на последно място – за състоянието на историческата колегия.

Без съмнение, позицията да се възприема миналото само в двете полярности – само негативно и само позитивно, затруднява познанието на война, която е твърде сложна по характер. Подобен начин на мислене и нагласа към събитията е изправен пред предизвикателството да се ориентира в няколко противоестествени партньорства и обрати, характерни за Втората световна война. Присъщата на Втората световна война многоплановост също затруднява свободното опериране с нейните събития и личности. Това предразполага към елементаризиращ подход, който се стреми да опрости събития, да изчисти от нюанси поведението на личностите и да заобиколи всичко, което затруднява категоричните и еднозначни отговори. Такъв е подходът, който следват представители на журналистическата колегия, някои автори на учебници, представители на хуманитаристиката.

Същевременно, поради идеологическия характер на войната, както и на нейните резултати възприемането, а от там и оценяването на войната е пряко обвързано с моментните идейно-политически състояния на обществото и силно се влияе от динамиката на международната политика. Затова е повече от разбираема промяната в оценките на събития, личности, факти, както и господстващата проатлантическа ориентираност на интерпретациите.

Тези два момента – личностните нагласи и идейно-политическите обстоятелства, определят неблагоприятната ситуация за войната да се говори не от позицията на анализа, а от позицията на преднамереността и политизирането.

Новият прочит, налаган чрез голяма част от медиите, но произтичащ от управляващите е крайно едностранчив; той почива не само на екстраполации, но по същество е монолог. При неговото осъществяване действа механизмът на познатата практика, типична не за привържениците на евроатлантизма и либералната демокрация, а за комунистическия тоталитаризъм – максимата „който не е с нас е против нас”. По силата на този механизъм всеки опит за влизане в диалог, за противопоставяне на едностранчивото представяне на войната се характеризира като проява на проруско/просъветско, комунистическо и антидемократично мислене.

Новият прочит отхвърля и навлизането в съществени детайли. Причина да това, освен преобладаващата некомпетентност на основните му адепти, е нежеланието да се стига до аспекти, които противоречат на основната изходна позиция, като например въпроса как и защо се стигна до Втората световна война, кой и защо я започна и кой и как я спечели.

Основната цел на новия прочит е да се използва войната като политически аргумент, изцяло насочен срещу марксистката историография, срещу Съветския съюз и комунистическия режим, срещу комунистическата идеология. Този по същество политически прочит си служи със същите средства, с които в годините на късния сталинизъм, а и след това в доминираното от СССР пространство се разглежда историята на войната. Такъв подход изключва дебата, дискусията, полемиката и още повече – критиката срещу себе си. Поради това той извежда на преден план премълчаването: на съветското участие във войната (с изключение на подбрани моменти като сговора между Сталин и Хитлер, подялбата на Полша, катинския разстрел), а съветското участие във войната е представяно единствено като осъществяване на завоевателните стремежи на Москва (Коминтерна, Сталин и пр.).

Новият разказ е елементарен, много ясен, съдържа точни, императивно изразени съждения, гарнирани с позовавания на авторитети и препратки към съвременността. Вместо да покаже предпоставките за войната, той извежда на първо място сговорът Сталин-Хитлер, с което представя ставащото между 1939 и 1945 г. като война между тоталитарните сили.

За голяма част от привържениците на новия прочит сериозна трудност създава определянето на мястото на Третия райх в новия мит за войната. От една страна, националсоциалистическият режим е антидемократичен, води война срещу западните демокрации, но от друга, той притежава силно положителна за привържениците на антикомунистическите идейни позиции днес ориентация – антисъветската, антиболшевишката (ergo: антикомунистическата).

Втората трудност при изграждането на новия мит за войната произтича от това кой все пак победи Третия райх. За новия прочит е противоестествено „Империята на злото”, чудовищният Съветски съюз със своята противоестествена политическа и стопанска система, да победи във войната високотехнологичната, капиталистическа и антикомунистическа Германия. Това налага в тази част на мита да битуват най-различни обяснения, които подриват неговата хомогенност. Затова неговите създатели прибягват до стародавния похват на премълчаването.

Третата трудност е свързана с националсоциалистическото „окончателно решение” на еврейския въпрос, яростно осъждано от съвременната историография и от съвременните политици, но срещу което се обявява и международното комунистическо движение в онова историческо време.

Трудно е да се направи колективен портрет на авторите на новия разказ. Общото за тях е резоньорството, което съчетава политическата целесъобразност с реално или мнимо идейно съпричастие към защитаваните позиции. Предлаганият от тях разказ има претенциите да разобличава фалшификации, да се противопоставя на митове и да представя достоверен прочит на миналото. В действителност неговите цели са легитимиране и попадане в полезрението на лидерите на общественото мнение, на водещите политически лица и на медиите; противопоставяне на съветската (проруската, антифашистката) интерпретацията на историята на Втората световна война.

Какво представлява новият разказ за войната:

• Той съчетава в едно политическата целесъобразност, користност и невежество.
• Има за задача не да постави проблеми, да подтикне към размисъл и да убеди, а преди всичко да внуши, да наложи интерпретация.
• Механизмът на четене на събитията, който той използва се характеризира с провокация, безапелационност и апел към емоциите.
• Той се основава върху смесица от реални факти и несъществуващи прояви, съчетава второстепенни явления с основни тенденции, разобличава митове, спекулации и фалшификации, като на практика създава нови.
• Характерна негова особеност е премълчаването на неудобни теми и въпроси, заменянето им с такива, които са изгодни за новата основна цел.
• Той не е отворен, а обратно – затворен, изграден е върху дихотомията добро – зло, симпатия – антипатия.
• Много типично за него е търсенето на сензацията – „тайната” за войната, за „свръхоръжието”, за „нацисткото злато”.
• Той се налага от медии, политици, историци-популяризатори.

Отношението към новия разказ е двойнствено. Освен категоричните му следовници около него гравитират и лица, които се съмняват в редица негови елементи или като цяло в самия него, но го следват от конформизъм (позицията: „това е актуално, това е престижно, това е полезно, трябва да се следва”).

Що се отнася до историческата колегия, то като цяло тя проявява безразличие към него. Малцина са ярките му привърженици, както и малцина се неговите опоненти.

Влияния на актуалната политика върху интерпретирането на историята на Втората световна война. За същността на новия разказ за Втората световна война свидетелства подходът към българското участие във войната, което е категорична илюстрация за неговата безпомощност.

Щe посоча няколко примера:

1. Съюзничеството с Третия райх се споменава мимоходом като принудена акция, на която се приписват само съзидателни цели: да възвърне отнетите след Първата световна война земи, да спаси местното население там, т.е. да осъществи едва ли не хуманитарна мисия.
2. Българският режим в „новите земи” се разглежда едва ли не като процес, протекъл от само себе си, и то в неговия икономически смисъл – като инвестиции, строителство, изграждане.
3. Статутът на „новите земи” се пропуска, разчита се на подразбирането, че те автоматично стават част от българската територия, респективно държава.
4. Войната, която българското правителство обявява на Англия и САЩ, също се споменава мимоходом (а обичайно и не се споменава).
5. Законът за защита на нацията се представя като акт, въведен под силното давление, едва ли не заплаха на Берлин, който използва съюзничеството с България за да налага своята политика.
6. Партизанското движение се интерпретира като пряко инспирирана от Москва, маргинална антидържавна терористична дейност.

Две събития обаче поставят този нов разказ на огромно изпитание. Първото е комплексът от прояви, обозначавани с общото понятие спасяването на българските евреи. Интерпретацията на случващото се през 1940–1944 г. е толкова впечатляваща, че изисква специално внимание. Приемането на Закона за защита на нацията се представя като някакъв спорадичен, маловажен акт, дело на малка група политици, посрещнат с бурна и масова съпротива на цялото общество. Акцията на Кюстендилската делегация и на Димитър Пешев, както и протестите на Светия синод на Българската православната църква от март–май 1943 г. се разглеждат като прояви на масова съпротива, като израз на българската толерантност и активност на гражданското общество. Виновник за преследването на евреите се оказва единствено представяният за немски агент ръководител на Комисарството за еврейските въпроси Александър Белев. Що се отнася до предаването на евреите от новите земи на германците (депортацията), тук вече разказът претърпява странна метаморфоза. За новите земи обичайният Голям разказ за Втората световна война категорично приема, че са български и естествено интегрирани в българска държава. Но когато тези територии трябва да се свържат с темата за холокоста, изведнъж се оказва, че те не са под българска юрисдикция, а са окупирани и при това имат двоен окупационен статус – веднъж български и втори път – при това върховен – германски. Подходът към темата напомня удивително практиката от времето на комунистическия режим, когато толерантността се извежда отново като основно качество, характерно за българското общество в годините на войната, само че тогава като проява на народните маси, организирани от Комунистическата партия, а в посткомунистическата интерпретация – като проява на имагинерното гражданско общество.

Впрочем, същата двойнственост се забелязва и към партизанското движение. Че то се разглежда като действия на конспиратори, терористи, чужди агенти е логична изследователска позиция, но присъствието на британски представители сред българските партизани се оказва неприятен за новия Голям разказ факт – защото ако парашутистите и подводничарите са съветски агенти, които се борят против един законен режим, не е ли същата ролята на Норман Дейвис и Франк Томпсън, британски офицери със специални задачи на суверенната българска територия? Без съмнение СССР и България не са в отношения на война и това е факт, утежняващ съветското вмешателство във вътрешните работи на страната, но това не прави от представителите на воюващата с България Великобритания повече герои.

В крайна сметка новият прочит компрометира създателите си, защото господството на евроатлантическата парадигма не им позволява да признаят, в духа на антикомунизма си, че възприемат водената от националсоциалистите война срещу СССР за справедлива и им се налага да мимикрират, премълчавайки факти за изстъпленията на режима след смъртта на цар Борис III над цивилното население, набеждавано като укриватели на партизаните или подменяйки същността на българските фашистки движения с антикомунизъм. С последното твърдение те се нареждат в категорията на догматиците от времето на комунистическия режим, които твърдят, че основният атрибут на фашизма е неговия антикомунизъм.

Второто събитие, което новият Голям разказ не може да преинтерпретира, е участието на България във войната срещу Германия. Как да се съвмести участието на българската армия в разгрома на Третия райх, дело, приемано от съвременните евроатлантици за справедливо, но като част от съветската военна кампания. С невъзможността да съвместят тези два факта се обяснява и отсъствието на бившата „отечествена война” от структурата на Големия разказ.

Впрочем, слабостта на разглежданата интерпретация проличава и в редица други случаи. Такова е например постоянното премълчаване на някои искания на десните радикални политически сили през Втората световна война за стратегически граници, неясното съдържание на понятието „почти напълно постигнато национално обединение”, разбиранията за българско жизнено пространство.

Друга слабост е пренебрегването (а може би това се прави предумишлено?) на причинно-следствените връзки. Извън тях войната, която СССР обявява на България на 5 септември 1944 г., може да изглежда като вероломен акт, но само ако се пренебрегнат датите 1 март и 13 декември 1941 г., които нареждат страната сред противниците на Антихитлеристката коалиция.

Съзнателно не поставям акцент върху още една характеристика на разглежданото явление – слабата компетентност на част от неговите създатели. Тъкмо това обаче е най-застрашителното: приъствието на лица със слаба историческа подготовка, без познаване на методите за научно изследване, чужди на академичната етика, които черпят за своите твърдения аргументи от актуални политически парадигми и поставят твърденията си в услуга на личното си легитимиране. Ако перифразираме цитирания като мото Тери Джоунз – със злия Дявол може да се бориш, страшно е когато той е глупав.

* * *

Маркираните тук аспекти на един от новите прочити на историята на Втората световна война насочва към неразработената проблематика за влиянието на актуалната политика върху интерпретирането на историята на Втората световна война.

Излизането извън порочния кръг на непрекъснатото политизиране на историята изисква активен диалог на историците с медиите и политиците, тяхното публично участие ако не при формиране на общественото мнение, то поне като изразители на експертни становища. Не по-малко важна е ролята на историците за осветляване на проблеми от историята в качеството им на участници в различни извънакадемични прояви – например във възпитателни програми за толерантността и насилието, за съпротивата и колаборирането, за гражданската смелост и конформизма. Практиката на държави като Германия, Испания, Франция показва, че силата на подобни исторически образователни и възпитателни програми се дължи на участието на професионалните историци.

Събитията от 1939-1945 г. са история. Тях оценяваме днес, но в контекста на тяхното време. Пренасянето на днешни симпатии и антипатии към миналото само изкривява представата за него, деформира историческата памет.

Разбира се, в преходни времена, при нестабилни ценности, отсъстващ диалог между медии и историческа колегия, стремеж да се впишеш в активно налагани прочити, за да не бъдеш третиран като маргинал изкушенията са много. Именно изкушенията на конюнктурни парадигми, на политически подплатени користни интереси са опасност за всяка претендираща за аргументираност интерпретация на миналото.

Практиката показва обаче, че дяволът чете историята користно, а и некомпетентно. От професионализма и гражданската доблест на историка зависи дали ще се поддаде на неговите изкушения, дали ще ги деконструира като поредния исторически мит и покаже като фалшификация.

---

[1] Авторът е изследовател от Института за исторически изследвания при БАН.

[*] Джоунс, Т. Дявола на доктор Бонокълъс. – Във: Вещицата и шарената котка. С., 1992, с. 151.