Тази година сме удостоени с честта да отбележим платинения юбилей на специалност „Тюркология“ към Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Нейното учредяване преди седем десетилетия бележи старта в институционалното развитие на българската ориенталистика въобще. И ако ученият хуманитарист в 70-та си годишнина отдавна вече е заслужил труженик, оставен да вкусва радостите на „сеньорната“ си възраст, като постепенно забавя темпото, подготвяйки се да премине във вечността, то за една комплексна дисциплина, каквато е тюркологията, седем декади са само време на съзряване и разширяване на възможностите за развитие чрез трансформация и усвояване на все по-нови хоризонти.
* * *
Появата на университетската специалност е значим момент в развитието на българската тюркология. Нейните корени, обаче, се простират далеч назад във времето, когато практическите нужди от познаване на турския език и книжнина (административно-правна, историческа и пр.) обуславят създаването на продукти, които днес с основание можем да определим като „тюркологични“. През 19-ти век грамотният български поданик на османската държава по презумпция е трябвало да познава поне три езика – майчиният български, гръцкият като език на православната християнска култура и турският като език за комуникация с администрацията в рамките на империята. А образованият е знаел и повече. Книжовниците ни от този период са умеели да творят на руски, румънски, френски, сръбски. Някои са използвали и източни езици. В средата на столетието се появява превод на турския наказателен закон (Калиста Лука, Букурещ 1841) и гюлханския хатт-и шериф (Михаил Кефалов, Букурещ, 1849). По-късно излиза превод на Цариградския търговски законник и Законника за градските каси на С. Д. Попов (1865), Цариградския наказателен законник на Ив. П. Чорапчиев (1867) и др., обобщени от Хр. Арнаудов в неговото четиритомно Пълно събрание на държавните закони (1871-1876). Всичко това е доста полезна информативна дейност, но тя едва ли може да се отнесе към тюркологията.
По-близо до наченките на областта са издадените речници и граматики по османотурски език, предназначени за българския читател. Така например, през 1855 г. в Букурещ Михаил Павлов обнародва Речник на турски и гръцки думи в българския език, а от 1864 г. е и отпечатаната в Цариград Османска граматика на Йоаким Груев. В нея той изрично отбелязва ползата за българите от изучаването на официалния език на империята – това би им дало възможност да проникнат „в духа на законите и наредбите в действие у османската държава“, за да „умеем по-добре да се сближим и сдушим с османския народ“, „да си браним правдините ... и се приготвим за политическо поприще“. След Освобождението излизат Малък турско-български речник на Ст. Тилков (Солун, 1896), една Кратка османотурска граматика на А. Димитров (Цариград, 1897), а по-късно и Османотурска граматика на Петър Сарафов (1906), който в началото на века преподава турски език във Военното училище в София. Появяват се и други работи, породени от практическата необходимост по усвояване на османотурския език.
По-значителна за развитие на тюркологията е ролята на Стоян Джансъзов. Дългогодишен учител по български, турски и френски език и редактор във в-к Едирне (1867-1877), той взима участие в Освободителната война като преводач в руската армия. По-късно работи на българска и турска служба, като издирва и превежда турски извори за българската история. Това, което ме кара да го възприема като един от основателите на българската историческа тюркология, е статията му в новооснования орган на Турското историческо дружество Ta’riḫ-i ‘Oṯmānī Enğümeni Meğmu‘ası („Списание на османското историческо дружество“) относно предосманските тюрки на Балканския полуостров (1912) – „вардариоти“, „печенези, с друго название половци“, „кумани или огузки турци“ и „селджукски турци“. Джансъзов полага начало и в издаването на турски документи за българското минало. С това той разкрива пътя за цяла плеяда български османисти, оставили диря в изучаването на османското архивно наследство.
Повечето от тях са ангажирани професионално в Турския отдел (по-късно Ориенталски отдел) на Народната библиотека и в библиотеката в Пловдив – Диаманди Ихчиев, Владимир Тодоров-Хиндалов, Васил Миков, Васил Шанов, Панчо Дорев, Петър Миятев и пр. (Stojanow, 1986; Стоянов, 1987). Някои обаче водят и езикови курсове по турски в Софийския университет – Димитър Гаджанов и Гълъб Гълъбов. Особено последният, оставил значително литературно наследство в областта на турската граматика и османотурския език, мюсюлманското право и османското документално наследство за българската история (Йорданова, 2012).
До края на Втората световна война основен център за развитие на нашата дисциплина си остава Ориенталският отдел на Народната библиотека, от 1942 г. – под ръководството на Борис Недков. Университетските курсове по турски език са едно полезно, но недостатъчно начинание, за да стане тюркологията институционализирана научна област. По-късно отново практическите нужди, а не просто проявеният интерес към една екзотична проблематика, мотивират властите да създадат средище по изучаването на турския език и литература.
* * *
Основаването на катедрата „Турска филология“ през далечната 1952 г. е резултат на осъзнатата необходимост от изграждането на педагогически кадри с филологическо висше образование, които да поемат обучението и методическото ръководство на учители в средните училища по турски език и литература, турска история и култура. То се вписва в контекста на новата малцинствена политика по приобщаване на турците в страната, предприета от българското партийно и държавно ръководство след края на първото масово изселване на турци от комунистическа България.
Една кратка ретроспекция на събитията у нас след Втората световна война показва, че отечественофронтовското правителство, дошло на власт с военната и политическа подкрепа на Съветския съюз, се сблъсква с редица нерешени (и по-скоро замразени във времето) проблеми, свързани с положението на мюсюлманското и турско население в страната. То не е достатъчно образовано. И е хетерогенно по отношение на своята политическа ориентация – по-бедните слоеве са по-податливи на общата комунистическа пропаганда, а по-образованите са по-консервативни – те държат на традициите и приемствеността в реализиране на обществените промени. Но по време на революционни обрати консерватизмът често е заклеймяван като реакционно позициониране спрямо новото време.
Така става и с турското население в България след преврата от 9 септември 1944 г. То бързо е разграничено в очите на властта на „прогресивно“ и на „реакционно“. Към втората категория биват причислени „ходжите“ и „туранците“, под което название обикновено се подразбира националната турска интелигенция и най-вече учителите, попили реформаторските идеи на Мустафа Кемал. Новите насоки за развитие са очертани от комунистите още през 1944-1945 г. Отначало БРП/к/ решава да не се създават местни турски партийни организации, а само турски просветни комисии към ОФ, да не се издава партиен орган, а отечественофронтовски вестник на турски език, да се превърне духовното училище „Нювваб“ – основният образователен център на мюсюлманите в страната, който през тази 2022 година отбелязва своята 100-годишнина, в светска гимназия и да се въведе общообразователна програма в турските училища, като издръжката им се поеме изцяло от държавата (Трифонов, 1991; Стоянов, 1998, 97). С укрепване на властта започват и форсирани социално-икономически промени в дотогавашния начин на живот, които засягат цялото българско общество, но особено силно са почувствани от турското население.
Това е своеобразна „подготвителна фаза“ за въвеждането на съветския модел на национално-малцинствената политика, съвпадаща с т. нар. народнодемократичен етап от социалистическото минало на България. При него е възобновена турската периодика, увеличава се броят на турските училища, чийто статут вече е приравнен към този на българските, организират се квалификационни курсове, появяват се детски градини, читалища и други културно-просветни институции в районите с компактно турско население. Същевременно държавата поема контрола над бившите малцинствени училища и религиозните институции, а властта се ориентира към „разреждане“ на турското малцинство и „освобождаване“ от значима негова част чрез изселване. Разривът между Сталин и Тито, сложил край на проекта за Балканска федерация, в рамките на която да намерят решение спорните национални въпроси, последвалата смърт на Георги Димитров и затягането на съветския контрол над цялостната българска политика, ускоряват тези процеси – между 1948 и 1951 г. от България емигрират 155 581 етнически турци. На останалите в страната се прилага съветската културно-автономна малцинствена политика, целяща да се откъсне това население от сънародниците му в Република Турция, за да бъде то спечелено за социалистическата кауза и да се „превъзпита“ в комунистически дух.
Времето на Вълко Червенков заема особено място в българската история. Без оглед на личните му „качества“ – дали по собствено убеждение той е налагал в България „съветския комунистически модел“, или е бил движен и от други подбуди.[1] Може би това се вписва в станалия вече традиционен манталитет на българския политик – да обслужва интересите на актуалния „голям брат“? Независимо от личната мотивация, „епохата“ на Червенков определено отразява пълното копиране на съветската практика в социално-икономическото, политическо и културно пространство, а той самият става инструментът за нейното провеждане. В този смисъл Червенков се превръща в „малкия (български) Сталин“. Неслучайно той е обвинен във въвеждането на личен култ – първо към тъста си Димитров, а после и към самия себе си. А това е още едно подражание на ставащото във „Великата страна“. По-късно и неговият приемник, Тодор Живков, ще изгради политическата си кариера върху подборното копиране и пресътворяване на тенденциите в развитието на СССР. „Жалоните“ на т. нар. преход след 1989 г. също маркират подобни връзки и зависимости, било към старите контакти на Изток, или към новосъздадените обвързаности на Запад.
Вълко Червенков критикува концепцията за „народна демокрация“ на своя тъст. Но го прави само, за да легитимира възприетия Сталински модел. Той полага всички усилия за неговото въвеждане на българска почва и това се превръща в основен признак на развитието за почти една декада. Също и по отношение на турското малцинство, в политиката към което се прилага опита на многонационалната съветска държава. След 1951 г. продължава форсираното изграждане на турски училища, създават се нови турски вестници, библиотеки и театри, стимулира се духовното и стопанско развитие на турското население, формирането на турска интелигенция, но в рамките на комунистическата идеология и съветския социален модел.
Към съществуващата вече централна турскоезична преса, сред която е в-к Yeni Işık („Нова светлина“), чийто дългогодишен главен редактор Исмаил Джамбазов след 1990 г. става ректор на Полувисшия ислямски институт към Главното мюфтийство, се присъединяват нови издания на окръжните комитети на БКП в Коларовград (Шумен), Хасково, Русе и Сталин (Варна). Появява се и списанието Yeni Hayat („Нов живот“), което е сред основните периодични издания на турски език в комунистическа България. В него с решение на Политбюро на ЦК на БКП за редактори са назначени Ибрахим Татарлиев и Мехмед Бейтулов (1954) – бъдещи преподаватели по турска литература и по турски език в Университета.
С увеличаване броя на турските училища нараства и посещаемостта в тях. Към 1952 г. вече има 1020 основни турски училища, в учебната 1952/3 г. броят им се увеличава на 1054, а през 1956/7 година той достига до 1149 учебни заведения. Особено внимание се обръща на средните училища. През 1952 г. бива открито средното турско общообразователно училище в Момчилград и турската девическа гимназия в Русе. Появяват се турски гимназии в Крумовград, Ардино, Шумен, Исперих, Дулово и пр. (Марков, 1971; Ялъмов, 2002), а в Хасково започва да функционира също полувисш медицински институт за туркини. Нараства броят на турските учителски институти – на мястото на единствено дотогава педагогическо училище в Стара Загора, съществувало между учебните 1947/8 и 1951/2 г., през 1952 г. се появяват две нови – в Разград и Кърджали, а на следващата година е открито такова училище с пансион и в София. Обучението в тях обаче се центрира около главната идеологическа цел – въвеждане на младежта в комунистическите идеали и нейното възпитаване по съветски образец. С това се търси формирането на нов тип турска интелигенция, на учителско съсловие, което да въздейства върху мюсюлманската общност в духа на изискванията на партията. След изселването на преподавателите и възпитаниците на закрития „Нювваб“, много от които са били учители в турските прогимназии, почти вече не са останали специалисти, които да работят в новите педагогически училища (Муратова, Зафер, 2020).
* * *
Всичко това обуславя нуждата от създаването на център за подготовката на кадри с подходяща квалификация и през учебната 1952/3 г. при Софийския университет е учреден Турски отдел със специалности „Турска история“ (към Философско-историческия факултет), „Турски език и литература“ (към Филологическия факултет) и „Физика и математика на турски език“ (към Физико-математическия факултет) (Муратова, Зафер, 2020, 15). Това дава възможност на турските младежи, които дотогава били подборно изпращани да следват в съветски висши учебни заведения и партийни школи (главно в Азербайджан), да получават висше образование в страната. Впоследствие отделът престава да функционира, но учредената тогава Катедра по турска филология се превръща в основно средище за подготовка на преподаватели за турските педагогически училища и независимо от промените във времето тя дълго запазва този си профил.
В новата филологическа специалност обучението се провежда на турски – майчин език за преобладаващата маса студенти, или усвоен от тях още в детството.[2] При организиране на учебната програма са привлечени турци с филологическо образование (Риза и Мефкюре Моллови, завършили в СУ съответно славянска и френска филология, а после получили докторските си степени в СССР), използвано е и съдействието на съветската и унгарска тюркология. През учебната 1953/4 г. катедрата „Турска филология“ се ръководи от видния азербайджански езиковед, проф. Мамедага Ш. Ширалиев, по това време чл. кор. на Академията на науките в Баку, пръв директор на нейния Институт за езика, създател и ръководител на отдела по диалектология към Института по литература и езикознание на АН. В България той продължава изследванията си по тюркска диалектология, като въз основа на събраните теренни материали подготвя цикъл лекции по „Турска филология“ и „Увод в езикознанието“, чиито ръкописи все още би трябвало да се съхраняват в Софийския университет (Мустафаев, 2021). Заедно с него идва и тогавашният доцент Хади Исмаил-оглу Мирзазаде – известен радетел за обособяване на историческата граматика като отделна научна област. В София Мирзазаде води курсове по съвременен турски език, но в Баку той налага името си като специалист по историческа граматика на азерския език (Мамедова, 2019). Наред с това през 50-те години в специалността се водят лекции по „Увод в тюркологията“ и „История на турските диалекти“ (Георг Хазай), „Турска литература“ и „Турски фолклор“ (Риза Моллов), „Съвременен турски език“ и „Турска диалектология“ (Мефкюре Моллова), „Турска граматика“ и „Османотурски език“ (Гълъб Гълъбов), „Методика на преподаването на турски език“ и „Турска лексикология“ (Хюсеин Махмудов) и др.
Започналата след Априлския пленум промяна в политиката към турското малцинство, при което се губят дотогавашните културно-автономни елементи за сметка на една все по-засилваща се интеграция, рефлектира и върху състоянието на специалността. Поради несъгласие с тенденциите на новия партиен курс, обявен през 1958 г.,[3] от катедрата са освободени като преподаватели Риза и Мефкюре Моллови (Муратова, Зафер, 2020, 23). Тяхната проблематика е „покрита“ от други колеги, с които се попълва съставът на звеното. Сред тях са и някои от първите випускници на специалността – Емил Боев (от 1961) и Хайрие Мемова (от 1964). Към преподавателския състав са привлечени също специалисти, ангажирани в турските медии, като например Ибрахим Татарлъ – юрист по образование, който през 1950-1953 г. е бил главен редактор на детския вестник Eylülcü Çocuk („Септемврийче“), а между 1954 и 1962 г. – завеждащ отдел „Култура“ и член на редколегията на списание Yeni Hayat („Нов живот“). По това време в катедрата е назначен като доцент и Борис Недков, следвал тюркология и ориенталистика в Берлин, където защитава дисертацията си за поголовния данък джизие (1941), а впоследствие – уредник на Ориенталския отдел на Народната библиотека (1942-1961).
Постепенно обучението в специалността „Турска филология“ се модифицира. В нея акцентът продължава да пада върху подготовката на специалисти по турски език и литература, които да се реализират като учители, преводачи или сътрудници в учреждения и медии, но през 60-те години тя вече става достъпна и за българи студенти, без изначални познания по турски език. Променя се и названието на катедрата, която преминава към Факултета по западни филологии и е наречена Катедра по ориенталистика. Разширена е палитрата на изучаваните предмети, провеждат се и много факултативни курсове, запознаващи с езиците и културата на Иран, арабския свят, Китай и др. През втората половина на 60-те и началото на 70-те години освен заниманията по практически турски език, водени от лектори и асистенти като завършилата специалността през 1966 г. Катерина Венедикова, се четат лекции по турска диалектология и сравнителна граматика на тюркските езици (Емил Боев), морфология и синтаксис на съвременния турски език и османска дипломатика (Борис Недков), османотурски език и методика на турския език (Хюсеин Махмудов), стара и нова турска литература (Ибрахим Татарлъ), турска фонетика и лексикология (Хайрие Мемова), историческа граматика (Кремена Хаджиолова) и др. Титуляр по арабски език е Пенка Самсарева, а по персийски език се водят лекции от Джемшид Саяр.
Това развитие е част от един общ възход на българската ориенталистика, когато се стимулират и османистичните исторически проучвания, издават се ценни извори за миналото на българския народ през османския период, провеждат се студентски летни експедиции по събирането на езикови и фолклорни материали, които да послужат като база за по-нататъшни научни разработки. Включително и за изготвянето на Атлас на турските говори в България, която идея за съжаление така и не се реализира.
В последвалия период съдбата на катедрата често виси на косъм. В 1974 г. е преустановен приемът на студенти по специалност „Турска филология“ и се отдава превес на новата специалност „Арабистика“. През 1979 г. Факултетът по западни филологии е преименуван на Факултет по класически и нови филологии, което пасва по-добре на същността на катедрата, наречена сега Катедра по източни езици. Специалността също сменя своето име – вече е „Тюркология“, за да се разграничи от някогашната „Турска филология“. През учебната 1982/3 година е възобновен приемът на студенти. Освен турски, те имат възможността да изучават казахски, татарски или чувашки като втори основен език (Муратова, Зафер, 2020, 30). От катедрата обаче отпадат преподавателите турци, някои от които намират подслон в Института по балканистика към БАН. Мотивите са различни, но по един или друг начин всички те са свързани с наченатия асимилационен натиск над турското и мюсюлманско население в хода на създаването на единна социалистическа българска нация, което през 80-те години ще доведе до насилствената смяна на имената и редица други инициативи, обозначени евфемистично като Възродителен процес. В неговия разгар катедрата се трансформира в самостоятелен Център за източни езици и култури (1985), който се изнася от сградата на Ректората. Настъпват и редица структурни промени – ръководството на ЦИЕК се поема от Емил Боев, разкриват се нови специалности и звена, сред които е и Катедрата по тюркология и алтаистика – правоприемник на някогашната Катедра по турска филология.
През втората половина на 80-те години в специалността „Тюркология“ само Емил Боев и Есен Хаджиев (Хюсеин Махмудов) остават като титуляри на водени и преди това от тях учебни дисциплини – „Сравнителна граматика на тюркските езици“, респективно „Методика на турския език“. Турската диалектология вече не се изучава. Турският фолклор също. Лекциите по османотурски език се водят от завършилата през 1961 г. специалността Мария Михайлова-Мръвкарова, която преподава също и историческа граматика на мястото на Кремена Хаджиолова. Останалите предмети също имат нови преподаватели, например „Турска литература“ (Вера Самарджиева вместо Ибрахим Татарлъ), „Съвременен турски език“ (Юлия Кирилова вместо Борис Недков), „Османотурска дипломатика“ (Есен Хаджиев, т. е. Хюсеин Махмудов на мястото на Борис Недков) и др. Водят се лекции и по редица нови предмети – „Османска епиграфика“ (Катерина Венедикова), „История на Турция“ (В. Попов), „Държавна и политическа структура на Турция“ (П. Гочева), „Възродителен процес“ (Б. Аврамов).
В този си облик специалността достига до повратните времена на прехода от последната декада на миналия век и навлиза в новото хилядолетие – обогатена с натрупания опит, възродена по отношение на тематиката и обнадеждена от разкрилите се пред нея невиждани допреди възможности за научни контакти и професионална реализация. Тя вече не е изолирана само в Софийския университет, а под различни наименования е застъпена също в университетите на Шумен, Велико Търново, Пловдив. Това е нов етап и в развитието на самата дисциплина.
На многая лета, българска тюркология!
Честит юбилей, драги колеги!
Йорданова, 2012 – Йорданова, Милена. 120 години от рождението и 40 години от смъртта на Гълъб Д. Гълъбов. – Съпоставително езикознание, 1/2012, 118-119, 120-122.
Мамедова, 2019 – Мамедова, Н. Г. Формирование исторической грамматики в азербайджанском языкознании. – Мир науки, культуры, образования, № 6 (79), 2019, 665-667, https://cyberleninka.ru/article/n/formirovanie-istoricheskoy-grammatiki-v-azerbaydzhanskom-yazykoznanii/viewer.
Марков, 1971 – Марков, Ю. Г. Развитие на образованието сред турското население в България (1944-1952 г.). – Исторически преглед, 1/1971, 69-79.
Муратова, Зафер, 2020 – Муратова, Н., Зафер, З. Политически и научни репресии – случаят Хайрие Мемова-Сюлейманова. – Balkanistic Forum. 3/2020, 9-56.
Мустафаев, 2021 – Мустафаев, Намазали. „Жизнь, посвященная науке о живой старине…“. – Бакинский рабочий, 05.02.2021, https://www.br.az/society/20210205105343374.html.
Петрова, б. д. – Петрова, Свобода. Един живот – три родини. Спомени на един турколог. Алибри, б. д., ръкопис.
Stojanow 1986 - Stojanow, V. Überblick über die Forschungseinrichtungen in der Turkologie in Bulgarien. – Materialia Turcica, 12, Bochum 1986, 1-21
Стоянов, 1987 - Стоянов, В. Изследване и обнародване на османотурски документални извори за историята на България. – В: Историографски изследвания „България през ХV-ХІХ в.“, т. 1. България през ХV-ХVІІІ в. София: Издателство на БАН, 1987, 276-308.
Стоянов, 1998 – Стоянов, В. Турското население в България между полюсите на етническата политика. София: ЛИК, 1998, с. 97.
Стоянов, 2017 – Стоянов, В. Дьорд Хазай в ранните години на българската университетска тюркология. – В: Тюркологията днес: предизвикателства и перспективи. София, 2017, 171-180
Трифонов, 1991 – Трифонов, С. Строго поверително. БКП и националният въпрос, 1944-1989. – Поглед, бр. 16-20 от 22 април – 20 май 1991 (вж. бр. 16 от 22 април).
Ялъмов, 2002 – Ялъмов, И. История на турската общност в България. София, 2002.
[1] Известно е, че неговият политически възход се дължи не само на годините, прекарани в емиграция в СССР, но също на сватовското му родство с Г. Димитров и на обвързаността му със съветските секретни служби (като „агент Спартак“ на НКВД).
[2] Георг Хазай, който през 1956 г. преподава на първокурсници и на малката група завършващи ІV курс (т. е. първият випуск на специалността), си спомня, че сред стотина души студенти само за двама турският не е бил майчин език (Стоянов, 2017). Може би става въпрос за Свободка Петрова, която започва следването си по турска филология през 1955 г. и го завършва в 1960 г., а по-късно дълги години е била преподавател по турски език в Хумболтовия университет в Берлин, както и за Мария Михайлова-Мръвкарова от следващия курс, която успешно се реализира като учен османист. И двете са били родени и израснали в Истанбул, Турция, където още от деца са усвоили говоримия турски език (Петрова, б. д.). Не е изключено, обаче, Хазай да е имал предвид други лица. За Емил Боев, например, който е сред първите студенти на специалността, турският също не е бил майчин език.
[3] Вж. „Тезиси на ЦК на БКП за работата на партията сред турското население“ (Стоянов, 1998, 120 и сл.).