Учили са ни, повтаряли са ни и в съзнанието ни вече необратимо се е запечатало, че България е единствената страна в Европа, спасила всички свои евреи през Втората световна война. Това се смята за уникално явление в онова време на пълно ожесточение, за един от върховете в политическата ни история, за едно от малкото неща, с които наистина можем да се гордеем. Неприятното е, че в чужбина тази уникалност обикновено не се признава, а самият случай сякаш не се познава. При политически прояви, чествания, пък и в чуждите исторически изследвания спасяването на българските евреи много често се пропуска или остава в сянката на други случаи.
Събитията в България са познати на чуждите специалисти, правени са и специални проучвания за тях (да споменем най-вече това на Фредерик Чери), но там всичко е представено и оценено по доста по-различен начин. Обикновено оцелелите евреи от старите предели на Царството се дават заедно с депортираните и избити от Беломорието и Вардарска Македония (“новите земи”), намиращи се по това време под българска власт. Така излиза, че над 20% от евреите в страната са станали жертва на Холокоста в разрез с широко приетата у нас формулировка, че “нито един български евреин” не е бил депортиран. Наред с това, доста повече място се отделя на репресиите, понесени от иначе оцелелите български евреи.
Всъщност, критични публикации за политиката на България към евреите през Втората световна война се появяват не само в чужбина. Някои книги, които показват по-сложна и противоречива картина, са преведени или публикувани у нас (заслужава внимание книгата на Лариса Дубова и Георгий Чернявский), неприятни истини се казват и в ред български изследвания (Илчо Димитров, Иван Ст. Хаджийски, Иван Генов и ред други). Публикувани са и съответните документи: заслуга на Натан Гринберг, Давид Коен, Витка Тошкова и пр., а напоследък към това се добави много по-изчерпателният двутомник, съставен от Надя Данова и Румен Аврамов. Изобщо въпросът за съдбата на евреите през Втората световна война е един от най-добре проучените в новата и най-нова българска история и ред неудобни факти са многократно изтъквани в специализирани изследвания и полемични статии.
В резултат на тези критики се е стигнало до една по-голяма предпазливост във формулировките – когато се говори, че “всички български евреи” са били спасени, обикновено се уточнява, че става дума за старите предели на царството, докато онези от новите земи са били депортирани. Мнозина в прав текст заявяват, че отговорност за това депортиране носят българските власти. Част от публикациите отделят и повече внимание на унизителните репресии, които евреите понасят през годините на войната. По-внимателните изследователи, и български, и чужди, стигат до извода, че самото спасяване на евреите от старите предели е плод на ред обстоятелства, а не само на иначе безспорните заслуги на граждански активни българи. Специално се подчертава и ролята, която изиграл обратът във войната за промяната на политиката по еврейския въпрос. Отбелязва се, че и в Дания евреите са спасени (по-рядко се споменават и някои други страни), съответно, че става дума не за единственото, а за едно от много малкото изключения.
Въпреки тези уговорки, у нас остава да господства представата за уникалния характер на спасяването на българските евреи. Напоследък виждаме как някои интелектуалци, от една страна, настояват да се кажат всички неудобни истини за тормоза над евреите през годините на войната, както и за българската вина за депортацията от новите земи, но заедно с това твърдят, че спасението на българските евреи е “уникално”, че не е “мит”, че самата дума “спасение” не бива да се слага в кавички, притесняват се да не би то някак да се “омаловажи”, радват се на малкото открити “признания” от чужбина и възторжено ги цитират.
В същото време, мнозина направо сочат България като активен съучастник в Холокоста. Как да се справим с тези взаимноизключващи се интерпретации? Вижда се, че не е достатъчно да се вадят на показ документи и факти. Това много пъти вече е правено, но е дало само частичен резултат: дискриминацията и преследванията над евреите в старите предели и дори депортацията на тези от новите земи полека лека заемат мястото си в дългата верига от злоупотреби и насилия в миналото ни, а в това време идеализираната представа за “спасяването на българските евреи” като уникален феномен си остава почти непокътната. Затова тук ще опитам друг подход – да анализирам по-детайлно процеса на конструиране на българския разказ за “единствената страна в Европа, спасила своите евреи”.
Изграждането на разказа за единственото по рода си спасяване на българските евреи има няколко основни елемента и пропускането на възможните сравнения с други европейски страни е несъмнено най-важният от тях. Взирането само и единствено в българския случай не винаги се прави съзнателно, но, в крайна сметка, именно то води до възприемането му като уникален. Нека за компенсация направим един кратък сравнителен преглед.
Макар нацистите да си поставят за цел да унищожат евреите от цяла Европа, далеч не навсякъде те имат възможност да приложат плановете си. Извън мерките по окончателното решение остават не само неокупираните противникови територии (Великобритания и части от СССР), но и неутралните държави (Ирландия, Испания, Португалия, Турция, Швейцария и Швеция), макар някои от тях да водят прогерманска политика. За евреите от последните шест страни не се говори, че са “спасени”, просто защото управниците им не са ги изложили на риск от депортиране.
Обратно, с малки изключения евреите стават предмет на депортация и унищожение във всички територии под директен германски контрол, а те не са малко: освен самата Германия и присъединените към нея територии (Австрия, Судетите, големи части от Западна Полша, Люксембург и т.н.), тук влизат остатъците от Полша (Генералното губернаторство) и Чехия (Протекторатът Чехия и Моравия), Холандия, Белгия, Норвегия, Дания, Северна Франция (от ноември 1942 г. и останалата част), окупираните територии на СССР (включително Прибалтика), по-голямата част от Югославия и някои стратегически зони в Гърция.
По-различно е положението сред страните съюзници на Германия от Оста. Разбираемо е, че най-плътно линията на преследване и депортиране на евреите следват две от тях, създадени с решаващо германско съдействие – Хърватската независима държава и Словашката република. Трябва да се отбележи обаче, че от октомври 1942 г. насетне Братислава спира депортацията.
С изключение на Финландия и Япония, суверенните съюзници на Третия Райх възприемат по-меко или по-строго антисемитско законодателство, но се оказват доста по-резервирани към депортирането на евреи. През лятото на 1942 г. Румъния, България, Словакия и Хърватия се съгласяват техни поданици евреи от германските територии да бъдат депортирани, но Италия и Унгария отказват. Що се отнася до евреите на собствена територия, Италия поначало отказва, а към Финландия изглежда дори не е отправяно подобно искане. Унгария предава през лятото на 1941 г. около 16-18 хиляди евреи чужди поданици, които са избити, доста хора загиват и в трудовите групи, но през следващите години регентът Миклош Хорти и следващият министър-председател Миклош Калай (март 1942 – март 1944) категорично отказват да депортират евреи. След началото на войната срещу Съветския съюз, режимът в Румъния сам извършва геноцид над голям брой евреи, но от есента на 1942 г., въпреки първоначално даденото съгласие, маршал Антонеску по-скоро мълчаливо, а после и открито отказва да депортира. Предложението към България е отправено заедно с това към Румъния през есента на 1942 г.; от София първо дават съгласие по принцип, а по-късно уточняват, че за момента смятат да депортират евреите само от новите земи. Както е добре известно, спогодбата е подписана така, че предполага да се депортират и известен брой хора от старите предели, но протестите на близки до властта лица принуждават правителството да отмени това последно допълнение.
В крайна сметка, три от страните на Оста също са окупирани – Италия (в северната й част) след капитулацията й през септември 1943 г., като тогава под германски контрол преминават Албания и контролираните от Италия окупационни зони в Гърция, Югославия и Франция; Унгария през март 1944 г. заради подозрения, че може да сключи сепаративен мир; в края на септември 1944 г. е окупирана и Словашката република. В първите два случая това води до започване на депортация, а в третия – до възобновяването им след дълго прекъсване.
При това положение, от голямо значение е разглеждането на България наред с окупираните държави. Тъй като нито една наистина суверенна страна от прогерманския лагер, като изключим самата нацистка Германия, не е депортирала свои поданици евреи към лагерите на смъртта, само приравняването на България към окупираните страни и марионетните режими може да я превърне в някакво “изключение”. В някои случаи България директно е представяна за “окупирана” страна, но дори без подобна формулировка, на практика всички сравнения на оцеляването на евреите у нас с депортирането им от други страни имплицитно поставят България наравно с окупираните държави. Същото смесване на несъпоставими случаи се получава и при споменаванията на България наред с Дания.
В други варианти се говори как до мерките срещу евреите и съгласието за депортация се е стигнало след постоянен и неудържим германски натиск. Всъщност, противно на това впечатление за продължителен натиск, пред който в София само по принуда отстъпили, процедурата по приемане на Закона за защита на нацията започва по време, когато България все още се придържа към неутралитета си и явно не става дума нито за диктат, нито за отлагане до последния момент. Българските власти бързо и лесно дават съгласие и за депортирането на евреите, енергично прилагат и постигнатото споразумение за това. Едва след частичното осуетяване на депортацията от 9 март 1943 г. българските управници започват да се дърпат на последващите искания за депортиране.
При това се пропускат поне две неща. Първо, в случая на суверенните съюзници “германският натиск” е прилаган по-дипломатично и продължаването му зависи от поведението и реакциите на съответната страна. Второ, докато непрестанно се акцентира върху германския диктат, някак се пропуска, че българските управници се страхуват и от натиска на противниковия лагер. Ако от София лавират пред Германия, и то не само по еврейския въпрос, това е и заради все по-силното съобразяване с очертаващите се победители.
Както антиеврейските мерки в страната, така и съгласието за депортация се представят като нещо, изцяло привнесено и наложено отвън. Вярно е, че Законът за защита на нацията и всички последващи антиеврейски разпоредби са изработени по чужд образец. Това обаче е също толкова вярно за цялото законодателство в страната, включително за Търновската конституция. Въпросът следователно е да потърсим как привнесеното се е вписало в тогавашния политически ред и обществен живот. Изследването на Румен Аврамов върху “микроикономиката на държавния антисемитизъм” добре показва това в една сфера, за която още съвременниците усещат наличието на нездрав интерес както в средите на държавната администрация, така и сред различни слоеве на българското население.
В някои случаи антиеврейските мерки дори се оправдават като плод на една благородна тактика – те не само били приети под германски натиск, но също така били нужни, за да се избегне изпълнението на други искания от германска страна. Това били необходими отстъпки в усилията да се заблуди Германия, за да се спасят евреите. Подобно обяснение обаче е анахронично за всички мерки, предприети преди да се предложи депортацията.
Съществен елемент е разглеждането на различните прояви на подкрепа към евреите като единствени по рода си, без да се виждат подобните случаи в други страни. При някои автори се митологизира цар Борис, което всъщност отразява идеализирания образ, който приживе му е изградила една внимателна лична стратегия и официалната пропаганда. В действителност, Мусолини може да се похвали с по-благоприятен баланс по еврейския въпрос дори след като се вземат предвид депортираните евреи след германската окупация на Северна Италия.
С по-голямо основание на преден план се вади фигурата на Димитър Пешев, за което нов тласък даде книгата на Габриеле Нисим “Човекът, който спря Хитлер”. Заговори се, че в България имало единствен случай на “легална парламентарна акция” в защита на евреите, а самият Пешев бил единственият “държавник” в подчинената на нацистката власт Европа, който през 1943 г. успял да вдигне глава и да “спре преследването” на евреите. Но ако е трудно да посочим точно парламентарна акция в защита на евреите, то има ред случаи на хора от средите на управляващите в страни от Оста, които се противопоставят категорично – примерите на регента Хорти и премиера Калай в унгарския случай са достатъчно показателни.
Като уникална се представя и ролята на духовенството. Но не само в България религиозните среди, иначе носители на “традиционен”, “битов” антисемитизъм, са сред първите редици на отхвърлящите “политическия” антисемитизъм: примерите включват широка палитра - от архиепископ Дамаскинос в Атина през архиепископ Степинац в Загреб до мюсюлманското духовенство в Алжир. Това се разбира и от самите нацисти, които отдават италианската, унгарската и испанската съпротива по въпроса на “клерикални влияния”.
Изобщо разказът за приносите на отделни българи често се плъзва към тяхното разкрасяване и идеализиране, но големият проблем е в липсата на по-широк поглед. Показателен пример е обявяването на хора с подобни заслуги за “праведник на света”, присъждано от института Яд Вашем в Израел. С гордост публикациите у нас отбелязват, че един или друг от видните спасители на евреите е получил подобно признание, а за такива са признати вече 20 българи. Това, което обикновено се пропуска, е, че за праведници на света са признати вече близо 25 хиляди души и в други европейски страни те са стотици (Унгария, Гърция, Югославия и др.), а в някои дори хиляди (Полша, Холандия, Франция и др.).
Уникалното при спасяването на българските евреи е, че става дума за цяла една общност, при това сравнително многобройна. Затова от фундаментално значение е подразделянето на темата на две части – една за спасяването на “всички” български евреи в старите предели и друга за депортацията от новите земи, макар че те са част от един общ план, а събирането на евреи от старите предели е насрочено за шестия ден след това в Беломорието и непосредствено преди онова в Македония и Пирот. Именно това разделяне на двата въпроса позволява, след като опишат депортацията от новите земи, ред автори да заключават, че “нито един-единствен български евреин не беше депортиран от страната”.
Оттам насетне двата разказа са построени по различна логика. За “вдигането” на евреите от новите земи се говори, сякаш нищо не се е подозирало за съдбата на депортираните. Що се отнася до старите предели, изселването на евреите от София през май-юли 1943 г., както и изпращането на мъжете в трудови групи, се представят като находчиви маневри за спасяването им от сигурна смърт.
Най-сетне, някои събития и мерки се представят съвсем превратно. Разрешената емиграция на известен брой евреи към Палестина през годините на войната се рекламира като изключителен жест на хуманност от българска страна. В действителност, по-значителна емиграция на евреи от България има през 1939-1941 г., но тя е в унисон с усилията на нацистка Германия да стимулира изселването на евреите от Европа. Още през септември 1939 г. българските власти направо се заемат с прогонването от страната на няколко хиляди евреи с чуждо поданство. Ново, но неголямо засилване на емиграцията има при кабинета Божилов (септември 1943 – май 1944 г.), като тогавашният министър на вътрешните работи Дочо Христов, един убеден антисемит, разказва как именно той разрешил изселване към Палестина поради убеждението си, че “колкото по-малко евреи останат в България, толкова по-добре”. Днес всичко се размива в едно и прогонените евреи с чуждо поданство от първите години на войната се прибавят в сметката на спасените.
Оцеляването на евреите от старите предели предизвиква спорове и вътре в България, но те са от различен характер – въпросът е чии са заслугите за този уникален подвиг. И в тези вътрешни спорове има големи напрежения: изтъкването на приноса на опозиционните среди и църквата очевидно е за сметка на управляващите; разказът за Димитър Пешев засенчва царя; някои идеализират царя за сметка на назначеното от самия него правителство; акцентирането върху заслугите на отделни хора от управляващите среди е за сметка на опозицията и особено на комунистическата партия и т.н. Точно големият разнобой по въпроса за конкретните приноси обаче допълнително спомага да се изтъкне един по-общ фактор, който се споменава от всички спорещи страни – “толерантността на българския народ”, а заслугите на политици и общественици с коренно различна ориентация започват да изглеждат като еманация на тази толерантност.
Съществен принос в изработване и налагане на представата, че спасяването на евреите е заслуга на “целия български народ”, има комунистическа историография – в съответствие с представите си, че решаваща роля в историята имат народните маси, а не отделни личности, но най-вече поради нежеланието си да споменава имена, очевидно несвързани с БКП, тя изтъква как “българският народ” не позволил да се извърши депортацията и “масовата защита”, която оказал на евреите. В новите публикации вече се говори за “българската (демократична) общественост” и “гражданското общество”, които обаче запазват всички онези хубави качества, които има “българският народ” и особено “прогресивните сили” в комунистическата историография.
Всъщност, клишето за толерантността на българите е доста популярно още навремето и Филов го повтаря именно докато говори за депортацията пред швейцарския пълномощен министър Редар: “Ние сме били винаги най-толерантният народ, обаче сега сме принудени да вземем мерки, които в нормални времена сигурно не бихме взели.” Непосредствено след войната като фактор за оцеляването на евреите започва да се сочи “традиционната толерантност на българския народ”, а публикациите от комунистическо време не пестят възхвалите си за “интернационалната, антирасова психика на българския народ”, част от която е и липсата на антисемитизъм. Толерантността се представя като някакво специфично и едва ли не вродено качество на българите, което се открива и далеч назад в миналото, дори през Средновековието. Уникалната толерантност на българите се оказва причината за уникалното спасяване на българските евреи. Оттук големият залог на темата – тя се свързва не просто с конкретни лица и постъпки през пролетта на 1943 г., а дълбоко засяга българската идентичност изобщо.
Това обаче имплицитно изкарва “нетолерантни” ред други европейски народи, докато в действителност техните марионетни правителства просто не са имали същите възможности за маневриране. Някои са по-внимателни в изказа, без да променят по същество тезата – Цветан Тодоров обяснява оцеляването на българските евреи с липса при българите на силно чувство за национална гордост. Така отново излиза, че причината е в социалнопсихологическите особености на българското население.
Трябва да се признае, че при това възхваляване на толерантността на българите се прилага избирателен подход: всички постъпки в защита на евреите се приемат за представителни за обществените нагласи, а антисемитските изказвания и постъпки се таксуват като неприятно изключение, дело на незначително малцинство хора. Въпросът обаче не е само в наличието и степента на толерантност, а и доколко тя пряко определя съдбата на евреите в окупираните и сателитни на Райха страни.
В окупираните страни от значение са ефективността на установения от германските власти контрол, провежданата от тях политика (тя е много различна в Холандия и Дания, да речем), дали или доколко местните власти разполагат с възможност за маневриране. На Балканите, например, германските окупационни власти решително прочистват контролираните от тях зони в Гърция и Югославия, но никаква специална акция не е предвидена за малобройната еврейска общност в Албания. Реакциите на местните власти и на населението също имат значение, но далеч не всички прояви на съчувствие водят до ефективно спасяване.
Обратно, видяхме как, макар повечето от суверенните съюзници на Райха да приемат антисемитско законодателство, с малки изключения отказват да депортират свои поданици евреи, пък били те и дискриминирани. Нещо повече – по принцип те отказват да депортират и евреи с чуждо поданство, като единствените значими изключения са Унгария през август 1941 и България през март 1943 г. Традиционният антисемитизъм е недостатъчен, за да се подкрепи нацистката политика, а в много случаи се намесва и политическа пресметливост.
Сравнението между отделните страни ясно показва, че изтреблението на еврейството не е непременно свързано с антисемитизъм на местното население, защото нагласите на обикновените хора не са определящи. Така от Холандия, която е емблематичен пример за толерантност в световен мащаб, са депортирани и унищожени по-голям процент от евреите, отколкото са избити в Румъния – страна с откровено антисемитски режим. Оттук отново се вижда колко подвеждащо е да сравняваме окупирани страни и суверенни съюзници на Райха.
Някои публикации следват разбирането, че България по принцип е била един “своенравен съюзник” на Третия Райх, а отказът от депортиране на евреите от старите предели на страната се разглежда като една от поредните прояви на това “своенравие”. По-внимателните съчинения отбелязват, че до началото на 1943 г. включително българското правителство плътно следва антиеврейската линия на Берлин и едва впоследствие настъпва обрат в политиката по еврейския въпрос. И в двата случая обаче поведението на България след март 1943 г. се разглежда като едно благоприятно изключение.
Преди всичко, трябва да се подчертае, че цялата акция за спасяване на евреите от старите предели през март 1943 г. е срещу договорена и подготвена от самите български власти депортация. Без решението на българските власти за депортиране на евреите изобщо не би имало подобна акция – точно както не е имало “спасяване на евреите” във Финландия или пък в Италия и Унгария допреди германската окупация; в тези случаи просто няма нужда от героични усилия за спиране на планирана депортация. Целият драматизъм на спасяването на българските евреи през март 1943 г. идва да компенсира колаборационизма на българските власти до този момент.
Освен протестите вътре в страната обаче, наред с обрата във войната и проникващите слухове за действителната съдба на депортираните, роля за смяната на правителствената линия изиграва точно усещането, че останалите съюзници на Германия стават все по-резервирани спрямо антиеврейската политика на Райха. По стечение на обстоятелствата, от самото начало въпросът за депортацията от България е поставен заедно с този за Румъния. Макар че режимът на маршал Антонеску сам стига до изтребване на евреи в началото на войната, вече в този момент той отказва депортация и това става преди развитията в България: Антонеску мълчаливо спира подготовката още през ноември 1942 г., а през април 1943 г. официално обявява, че няма да депортира евреите. Още когато пристига в София през януари 1943 г., Теодор Данекер споделя с Бекерле за трудностите в някои други страни в Европа, включително, че Румъния е отказала да депортира. Макар и в не толкова пряка връзка, унгарският пример също е от значение, най-вече заради твърдата позиция на тогавашния министър-председател Миклош Калай, който заявява, че няма да допусне, докато е на този пост, депортиране на унгарски евреи. В телеграма на германската легация в София до външното министерство в Берлин от 24 юни 1943 г. се докладва: “Поведението на правителството се намира още под влиянието на речта на Калай от края на май т.г.”
Управляващите в София не просто попадат “под влиянието”, а сами следят какво правят съюзниците от Оста. Това личи от аргументацията на Филов пред Редар при срещата им от 11 март 1943 г., когато българският премиер се позовал на другите европейски страни, които депортират – той изброил Хърватия, Словашко и Румъния, а като изключение посочил, че “единствено Италия и Унгария са останали да намерят друго решение на еврейския въпрос”. Редар му изтъкнал, че Румъния също се е отказала, на което Филов в онзи момент възразил, но със сигурност е научил истината впоследствие. Показателна за това е служебната бележка от 22 март 1943 г., изпратена от главния секретар на външното министерство Димитър Шишманов до вътрешния министър, в която накратко описва линията на другите страни от Оста в Европа. От нея се вижда, че Италия, Унгария и (към момента) Словакия не депортирали евреи, а напоследък и в Румъния изоставили плановете за депортация и следвали мека линия по еврейския въпрос; само в Хърватия предстояло поредно изселване.
Изобщо българската реакция на отдръпване от плановете за депортиране не са никакво изключение, а закъсняло съобразяване с преобладаващата сред съюзниците на Германия линия на поведение по еврейския въпрос. След броженията в парламента на 26 март 1943 г. Никола Мушанов записва в дневника си с облекчение: “И днес, когато Романия изменя законите против еврейството в по-благоприятна смисъл, когато в Унгария ги толерират, в Италия се отнасят благосклонно, добре е, че и у нас се вдигнаха гласове за защита на човещина и справедливост.”
Въпросът не е само в отказа, а и във възможността този отказ да бъде удържан докрай. Италия и Унгария, които водят по-либерална политика към евреите и са много по-последователни в отказите си, впоследствие са окупирани (Италия частично), а много от техните поданици евреи са депортирани. Голямата разлика в българския случай е, че тук не се стига до германска окупация, след като страната тръгва да се откъсва от Оста. Именно така спасяването на евреите от старите предели се оказва окончателно. Причините да се спести на България една подобна окупация са в стратегическата маловажност на страната от гледна точка на Райха заради по-голямата й отдалеченост от самата Германия. Повечето български автори обаче просто не проблематизират факта, че без окупация, от Унгария и Италия също не би се стигнало до депортация.
Показателни за това доколко може да се говори за “българско изключение” са и оценките, идващи от германска страна. В някои официални германски документи от 1942 г. България изрично се посочва сред страните, показали готовност за сътрудничество с политиката на Райха по еврейския въпрос. Но и отказът от депортация на евреите от старите предели на следващата година не се оказва сериозен проблем за доброто впечатление в Берлин. Някои нацистки функционери критикуват и недоволстват, но като цяло и след март 1943 г. се признава, че българското правителство е съдействало в по-голяма степен по еврейския въпрос от други съюзници, като Унгария и Италия. При това, в доклада си от 18 август 1943 г. Бекерле извинително отбелязва влиянието на Румъния и Унгария за българския отказ от депортация, което впоследствие е възприето и от началниците му във външното министерство в Берлин.
Добра основа за сравнение на политиката по еврейския въпрос на отделните страни от Оста ни дават и дипломатическите намеси по отношение на техни поданици евреи в други страни. Подразбира се, че държави, които следват една по-толерантна линия, биха се застъпвали за тях там, където преследванията са по-жестоки. Макар антисемитското законодателство в България да е прието малко по-късно от други съюзници на нацистка Германия, режимът в София бързо излиза напред в прилагането на антиеврейските мерки. Така още през 1941 г. се стига до протести на дипломати от страни, като Унгария, Испания, Италия, Румъния, Франция (Режимът Виши), срещу прилагането на антиеврейското законодателство над техни поданици у нас.
Въвеждането на по-строги мерки спрямо евреите в България през лятото на 1942 г. води до нови търкания с дипломатическите представители на Италия, Испания и др. страни – за задължителното носене на шестоъгълните звезди, после при депортирането от новите земи и накрая при изселването от София. Така например, в Италия не е въведено носенето на жълти звезди, а в Унгария до окупацията през март 1944 г. то се ограничава само до събраните в трудовите групи.
Дипломати от съюзни държави се опитват да противодействат и по време на депортацията от новите земи. В доклада си от 18 март 1943 г. германският консул в Скопие Вите се възмущава, че при събирането на евреите от домовете им “италианските служби в Скопие, както и католическият епископ д-р Смилян Чекада, проявяват твърде непристойно отношение” – италианци търсели да говорят със задържаните евреи, а Чекада протестирал и се застъпил за освобождаване на покръстените евреи. В крайна сметка, от вече задържаните в Македония са освободени 74 души с испанско поданство, 19 с албанско и 5 с италианско. Друг германски доклад (на полицейския аташе в София Хофман от 5 април с.г.) отбелязва протестите на испанския пълномощен министър Хулио Паленсия пред премиера Филов, както и постъпките на други чуждестранни мисии, които обаче не повлияли на отношението на българското правителство.
Именно в този международен контекст през март 1943 г. царят и правителството сменят линията си; и вместо да продължат с депортацията (както по това време прави Хърватия), възприемат позиция, идентична с онази, следвана от независимите страни от Оста – Италия, Унгария, Финландия, Румъния и към момента дори Словакия. Но докато нашата историография акцентира върху спирането на депортацията като същинско чудо и превратно го представя като изключение от общите тенденции, всъщност изключение е реално извършената през март 1943 г. депортация от новите земи. С нея България се оказва единственият сред суверенните съюзници на Райха, който депортира по това време евреи.
Трагичната съдба на евреите от новите земи обикновено не се пропуска от изследователите, но някак остава на втори план зад щастливото оцеляване на евреите от старите предели на царството. Дори комунистическите власти, които иначе имали интерес да експлоатират темата за престъпленията на режима отпреди 9 септември 1944 г., избягвали да се задълбочават във въпроса за репресиите на територията на съседните страни: в началото, заради предстоящото подписване на мирен договор и предвидените в него репарации, а после, от съображения за национален престиж.
Изобщо в българската историография съдбата на евреите от новите земи се отбелязва съвсем накратко. Повдигането на въпроса от съседни страни обаче напоследък налага да се дават по-пространни отговори и постепенно се разви една богата аргументация. Тя опитва да обясни защо на германския натиск не е могло да се противостои точно по отношение на депортацията от новите земи: акцентира се върху различния статут на тези временно присъединени територии, а и на обитателите им, както и на германското военно присъствие, което лишило българските власти и общественост от възможност да противодействат.
На свой ред, тези обяснения предизвикаха цяла вълна от контрааргументи, а въпросът за депортацията от новите земи фактически застана в центъра на вниманието. Кулминацията бе публикуването това лято на двата обемни тома с документи “Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот, март 1943 г.”, дело на Надя Данова и Румен Аврамов. Така, след дълги години на уж умело избягване и париране на неудобните въпроси, се стигна до положението най-солидната публикация по темата да се отнася не до спасяването на българските евреи, а до организираната от българските власти депортация. За патриотично настроените участници в дебата остава утешението, че работата е дело на наши изследователи.
В опитите да се обясни непредотвратимостта на депортацията от новите земи, на първо място, се изтъква верният по същество факт, че те не са международно признати за част от България и тя само “временно” ги “администрира”, а оттам се заключава, че не е могла да влияе на съдбата на евреите в тях. Настоява се също, че тук германският натиск не подлежал на преговори, защото е съчетан с правото на завоевателя. На искането за депортиране не е могло да се откаже както заради заплахата от репресии над България, така и защото иначе германците щели да го извършат сами. Контрааргументите са свързани с това, че новите земи са във всяко отношение уеднаквени със старите и се смятат за част от царството – в тях действат българското законодателство, български военни, административни, полицейски, съдебни, църковни, училищни и прочее власти.
Всъщност, спорът за статута на новите земи е излишен, защото точно за “администриране” става дума – от голямо значение е, че на тази територия действат български административни власти, независимо че тя не е международно призната за част от България. Само по себе си, администрирането на дадена територия дава немалко възможности за влияние и обратно, страната, която не я администрира, няма много лостове в практически план.
Твърденията, че, дори без българско съгласие за депортацията на евреите от новите земи, германците щели “сами да си ги вземат”, са една непроверима хипотеза. Подобно нещо не се е случвало другаде – германски представители не са събирали евреи за депортация извън окупираните и пряко контролирани от самата Германия страни. Трудно е да си представим как това би станало в новите земи. Наистина, главно в стратегически важните градове на Македония имало германско военно присъствие, което допълнително ще да е респектирало българските окупационни власти. Но споразумението Белев-Данекер е договорено не с тях, а на централно ниво и то именно защото германските военни представители не са могли нито сами да съберат от домовете им набелязаните за депортиране евреи, нито да разпоредят на българската администрация да го стори вместо тях.
В някои популярни публикации се правят опити депортирането от новите земи да се представи като извършено от германски власти или поне с германско участие. В подкрепа на това се цитират пропагандни материали от епохата, в които на едро се говори за “немци” и “нацисти”, както и отделни фрази от някои по-късни спомени. Макар и предпазливо, към това мнение се присъединяват някои от водещите академични автори като Георги Марков: “В изселването на евреите от „новоосвободените земи” участват съответните български административни и полицейски власти, а малцина гестаповци само контролират и напътстват.” Напоследък в том IX от т.нар. многотомна история двусмислено се казва, че депортацията е извършена “с участието на български полицейски части и представители на КЕВ”. Съвсем закономерно и българската официална позиция стигна дотам в декларацията на Народното събрание от 8 март 2013 г. да говори за депортацията като за “престъпен акт, предприет от хитлеристкото командване”, и то със “съжаление, че не било във възможностите на местната българска администрация да го спре”. Все пак, повечето академични изследвания не виждат германско участие в самото събиране на евреите от домовете им. Документите в нашите архиви помагат да се реши поне този спор – запазените планове и отчети за акцията по “вдигането” на евреите в ранната сутрин на 11 март 1943 г. показват изцяло българския й характер. В нея, освен пратениците на Комисарството по еврейските въпроси, участват местни административни началници, полиция, военни, привикани са и различни чиновници, дори учители.
Ангажирането на българските власти, добре запознати със ситуацията на място до ниво точен брой и разпределение на евреите по квартали и отделни домове, рязко ограничава шансовете на по-инициативните между тях да се укрият от депортиране. Българските власти успяват да извлекат почти всички евреи от домовете им именно защото там е изградена добре действаща българска администрация, а не просто шапка над заварените местни граждански и полицейски власти. Беломорието, Македония и Пиротско наистина не са просто “окупирани”, а макар и временно, ефективно “присъединени земи”. В крайна сметка, от тях има по-висок процент депортирани от повечето зони под директна германска окупация.
Второ и свързано с първото обяснение за депортацията на евреите от новите земи е фактът, че те нямат българско поданство. Срещу това могат да се отбележат поне три неща. Първо, българското правителство само решава да не даде поданство на евреите от новите земи с чл. 4, ал. 2 от Наредбата за поданството, утвърдена с 31 постановление на Министерски съвет от 5 юни 1942 г. Второ, чл. 3, т. “в” от спогодбата за депортацията между Данекер и Белев от 22 февруари 1943 г. предвижда да бъдат включени и евреи с българско поданство, които ще го загубят при излизането си от страната. В тази връзка 116 постановление на Министерски съвет от 2 март 1943 г. предвижда, че всички евреи български поданици при изселването си през граница губят поданството си. Трето, още предната година от София с лекота се съгласили евреите български поданици, живеещи в Германия, да бъдат депортирани.
От друга страна, при депортацията от Македония, наред с чуждите поданици, са пуснати известен брой лекари и аптекари без българско поданство заедно с техните семейства. Според доклада на германския консул в Скопие Вите от 18 март 1943 г., това е направено “по заповед на българското правителство” и въпросните специалисти щели да бъдат пратени в градове, като Куманово, Враня, Сурдулица и пр., “където се чувствува остра нужда от лекари”. Напоследък се заговори за освобождаването след застъпничество от българска страна на футболния треньор Илеш Шпиц, както и на Рафаел Камхи, бивш деец на македонското движение, също чужди поданици. В един оптимистичен прочит това може да се види като спасяване на известен брой евреи от новите земи по чисто българска инициатива, но то също така показва, че българските власти суверенно се разпореждали кой да бъде депортиран. Това подкопава тезата, че евреите с чуждо поданство в новите земи били “пленници на хитлеровото военно командване”, че “принадлежат така или иначе” на германците, които иначе можели сами “да си ги вземат”.
Твърди се, че депортацията на евреите от новите земи е станала въпреки “всички усилия да бъдат спасени”. В действителност, никъде в публикуваните източници няма дори намек, че правителството и царят са опитали да откажат или отложат депортирането на евреите от новите земи. Но и извън правителствените среди, срещу депортацията на евреите от новите земи има съвсем малко конкретни реакции – едно оставено без отговор питане на Петко Стайнов до министър-председателя от 22 март (тоест, след като по-голяма част вече пътуват), изказванията на Никола Мушанов и Петко Стайнов в дебат за изменение на Наредбата за поданството в новите земи (съответно на 19 и 26 март), както и застъпничеството чрез телеграма на софийския митрополит Стефан пред царя, за което знаем от изказването му пред Св. Синод на 2 април 1943 г. и от по-късните му спомени. Липсва подобен опит в парламентарната акция на Димитър Пешев – решаващият ход в спасяването на евреите от старите предели не засяга новите земи. В някои спомени се говори за застъпничество на еврейските водачи от старите предели, но каквото и да са направили, тяхната дума не е могла да тежи особено точно в този момент, когато сами са заплашени от депортиране. Така погледнато, невъзможно е да се каже дали евреите от новите земи са могли да бъдат спасени, дори само защото няма никакъв сериозен опит за това.
В някои случаи извършената депортация на евреите от новите земи се представя като цената за спасяване на останалите. Георги Марков например пише, че “Евреите от новите предели са пожертвани за спасението на 47250 евреи от старите предели на Царството.”. Мнозина у нас намират това съждение за крайно цинично, но интересното е, че същото се появява и в публикации, критични към българската политика, която запазила собствените си евреи с цената на чуждите (Ал. Матковски). Въпросът е доколко това е вярно. По принцип, всяка отстъпка позволява да се настоява за нещо друго и след като евреите от новите земи, така или иначе, вече са депортирани, това неколкократно е изтъквано като някакво все пак сътрудничество от българска страна по “решаването на еврейския въпрос”. От друга страна обаче, нищо не показва, че това е компромис в замяна за отказа от депортация от старите предели, а изглежда по-скоро като “откуп” (както го нарича Нир Барух) за всякакви други собствени цели на българското правителство и главно заради “националното обединение”.
Когато съберем всички изброени аргументи, виждаме, че те в крайна сметка съставляват един затворен кръг: от тях излиза, че депортацията от новите земи е била (1) изцяло в правомощията на германците, (2) нищо не е могло да се направи от българска страна, но (3) се е направило всичко възможно и (4) все пак, това депортиране е послужило за параван, за да се спасят останалите евреи, макар че (пак 1) депортирането било изцяло в правомощията на германците.
Въпросът е, че освен оборими поотделно, освен несъвместими един с друг, всички тези аргументи са и по-късно изнамерени. Показателно е по колко различен начин обяснява решението за депортация Богдан Филов пред швейцарския пълномощен министър Редар при разговора им на 11 март 1943 г. Министър-председателят изобщо не твърди, че това е наложена от Берлин мярка без възможност за избор от българска страна; подобно нещо не откриваме нито в доклада на Редар, нито в бележките в дневника на Филов от същия ден. Напротив – Филов обяснява защо българското правителство е предприело тази мярка и говори преди всичко за използването на евреите като работна ръка в Полша и необходимостта като враждебно население да бъдат отстранени от стратегическите зони: “Казах му какво вредно влияние упражняват у нас евреите и че и ние имаме право да се защитаваме с оглед на това, че и ние можем да станем театър на военни действия.”
Малко по-късно главният секретар на външното министерство Димитър Шишманов дава по-различно обяснение на турския пълномощен министър в София Васфи Ментеш: “Г-н Ментеш се опита да разбере също дали евакуацията на евреите от Беломорието е била наредена поради опасението от военни действия в тази област. Отрекох това, като подчертах, че мерките срещу евреите в България са продиктувани от съображения на вътрешен ред.” Очевидно двете изявления се разминават по въпроса дали се очакват военни действия в района, но и в двата случая депортирането на евреите се представя като собствено решение на българските власти. Нито дума за германско изискване, на което не може да се откаже поради статута на новите земи и поданството на евреите в тях, нито за самоволно разпореждане на германците в новите земи – обичайни аргументи на днешната ни историография при обясненията защо, “въпреки всички усилия”, България нямала “никаква възможност да спаси” тези над 11 хиляди души. Това именно ни задължава да поставим въпроса за депортацията от новите земи по съвсем различен начин.
На първо място, трябва да направим уговорката, че различното положение в новите земи произлиза не само от “неустановения им международен статут” или германската политика да се разглежда анексирането им като временно – българските власти сами ги третират по различен начин. Новите земи, например, нямат свои депутати в избраното повече от година преди присъединяването им XXV Обикновено народно събрание, а именно чрез народните представители се осъществява най-ефективното лобиране за отмяна на депортацията. Най-сетне, самите протестиращи депутати дават ясно да се разбере, че се вълнуват от съдбата на евреите в старите предели и изглежда сами имали нагласата, че на останалите не биха могли да помогнат. Димитър Пешев пояснява: “Аз допусках, че това става, защото в тези земи, не анексирани редовно към България, Германия има по-голяма възможност да влияе и налага свои решения. Това беше само едно съждение, макар че управлението на тези земи по нищо не се отличаваше от останалите части на България.”
В църковно отношение православните християни в новите земи преминат на подчинение към Българската православна църква. Там са изпратени на служба свещеници от старите предели, но от тези територии нови митрополити не са избрани. Напротив, някои от действащите митрополити са определени за управляващи четирите новосъздадени епархии: Кирил Пловдивски за Маронийска епархия (Западна Тракия), Борис Неврокопски за Струмишко-Драмска, Софроний Търновски за Скопско-Велешка и Филарет Ловчански за Охридско-Битолската епархия. На обсъжданията в Св. Синод непосредствено след депортацията ние почти не виждаме тези митрополити да повдигат специално въпроса за евреите от поверените им епархии в новите земи: митрополитите Кирил и Борис говорят за евреите в епархиите си от старите предели, a Софроний разказва за вече извършеното депортиране от Скопие, като за него това е мотив да призове да се застъпят за евреите вътре в страната.
Второто и по-важно нещо е, че в тези земи българската държава провежда собствена политика, която е свързана именно с това, че са новоприсъединени, а в тях има голям дял небългарско население. Въпросът за евреите в новите земи е само един детайл от по-големия проблем за отношението към завареното население в новите земи без българско самосъзнание – гърци, турци и помаци в Беломорието, сърби, албанци, пък и немалко “българи” във Вардарска Македония. От една страна, тази политика опитва принудително българизиране, когато изглежда възможно. Мерките спрямо помаците, например, са в духа на политиката, водена и в старите предели – за “доброволна” смяна на имената и промяна на облеклото. Дори спрямо гърците има опити за българизиране на имената, задължават ги да говорят на български и т.н.
Същевременно, спрямо небългарското население се прилага и открита дискриминация: в Беломорието има магазини “само за българи”; има и разлики в дажбите на хранителни продукти, които са по-малки за инородното население. Като крайно решение се вижда (принудителното) изселване на небългарското население от новите земи, но на практика възможностите в тази насока са ограничени. Що се отнася до турците (а и помаците), Анкара отказва да приема преселници, а българското правителство не иска да я провокира. В самото начало на военните действия спонтанно бягат някои гърци, а българските власти прогонват и голям брой сърби, заселени преди това във Вардарска Македония. Германската страна обаче твърдо се противопоставя както на преселването на гърци от българската зона към останалата част на Гърция, така и на сърби от Македония. Особено критични са германските представители към бруталното отношение на българските окупационни власти към завареното инородно население – потъпкването на Драмското въстание, разстрелите на сърби и гърци под предлог, че са “комунисти”, и т.н.Изобщо търканията далеч не се дължат само на “липса на антисемитизъм” сред българите.
Видяхме как българската историография е изградила разказа си около това как точно за депортацията от новите земи просто не е могло да се откаже на германския диктат. За това внушение обаче няма никакви доказателства и това е ясно видимо от публикуваните у нас документи. Фредерик Чери, който навремето основно проучва германските източници, заключава, че нищо не показва по-силен натиск от Германия за депортиране от новите земи, отколкото за старите предели. Към днешна дата нищо още не е открито, което да сочи подобно нещо. Просто в германските документи от 1942 г. се говори за депортиране на евреите от България изобщо и не се прецизира откъде да се започне. Напротив – да започне депортирането от новите земи препоръчва Александър Белев в доклад от 30 октомври 1942 г., за депортиране (поне за момента) само от новите земи решително и еднозначно се изказва Габровски пред Бекерле на 22 януари и пред Данекер на 2 февруари 1943 г. Едва след това вече германските представители подемат тази идея. Така погледнато, въпросът дали българските власти са могли да спасят евреите от новите земи е напълно подвеждащ – те сами посочват именно тези хора за депортиране.
В крайна сметка, българските власти реализират точно това свое намерение. Протестите на групата около Димитър Пешев довеждат до това да не се изпълни поправката в споразумението Данекер-Белев за депортиране на евреи и от старите предели, а остава да депортират само тези от новите земи, което е и първоначалният план – така, както го излага Габровски пред Бекерле и Данекер.
Следва да се уточни, че ако България не е станала съюзник на Германия, тези територии пак щели да бъдат окупирани, най-вероятно от германски войски, и евреите от тях биха били в огромното си мнозинство депортирани. В тази връзка следва да се отбележи, че след като България преминава на страната на антихитлеристката коалиция в началото на септември 1944 г., Вардарска Македония остава под директен германски контрол за около два месеца, докато оттам се изтеглят частите на Вермахта от Гърция – какво би станало през това време с евреите, ако бяха оцелели под българска власт, може само да се гадае.
При реално стеклите се обстоятелства обаче депортацията на евреите от новите земи не се дължи на диктат, а по-скоро е плод на преплитане между германски и български приоритети. Преди всичко, българската националистическа политика не би извела на преден план въпроса за евреите – с тяхната малочисленост и с факта, че не са свързани с аспирациите на съседна държава. След като обаче въпросът за депортацията е повдигнат от германска страна, българското правителство само избира да даде положителен отговор точно за евреите от новите земи. От една страна, това изглежда най-лесният компромис пред едно настойчиво искане на по-големия съюзник. В същото време обаче може да се допусне и хипотезата, че българската страна е проявила известна комбинативност спрямо Германия и е използвала искането за депортиране на българските евреи по принцип, за да отстрани един, макар и малочислен, небългарски елемент от новите земи. Та нали от Берлин (пък и от Рим) упорито се противопоставяли на всякакви други изселвания от тези територии.
В днешно време упоритото повтаряне, че в газовите камери не е изпратен “нито един български евреин”, обикновено се придружава от пояснението, че става дума за онези “от старите предели”. Това наистина е едно доближаване до истината, но все пак остава един много съществен пропуск – евреи от две съседни страни са депортирани с активно българско съдействие. Просто не върви да се хвалим, че “българските евреи” са спасени, а югославските (съответно македонските и сръбските) и гръцките – унищожени, след като знаем чии власти са извели от домовете им над 11 хиляди от тях и са ги предали за транспортиране към Аушвиц и Треблинка. Съвсем неадекватно е при това положение да градим обяснения за спасяването на българските евреи върху “толерантността” на българите или дори само върху липсата при тях на “силно чувство на национална гордост” (Цветан Тодоров). Нито липсата на “толерантност”, нито някакво “силно чувство на национална гордост” на населението в Беломорието, Вардарска Македония и Пирот са причина за депортирането на евреите оттам.
При обясняването на депортацията от новите земи в нашата историография цялата логика е построена върху подчертаване на различния статут на тези територии в сравнение със старите предели и оттам се разсъждава как факторите за спасение са били безсилни в този случай. Полезно би било да погледнем от различен ъгъл и да сравним положението във временно присъединените към България земи с други анексирани и дори само окупирани територии. Много показателно е сравнението с окупираните от фашистка Италия зони, защото то ни помага да погледнем от друг ъгъл аргументите, че евреите в Беломорието и Македония “не са български поданици”, а самите “тези земи не принадлежат на България”. Споменахме как, въпреки възприетото антисемитско законодателство, дори не е обсъждано Италия да депортира евреи, както и че тя се застъпва за свои поданици евреи в територии, контролирани от Германия, а и от България. С изключение на анексираната Албания, окупираните от Италия земи нито са формално част от нея, нито населението им са италиански поданици, но оттук няма депортации. При това, не става дума нито за особена толерантност, нито за чисто хуманистични подбуди на фашисткия режим на Мусолини.
Наистина отказът на искането за депортация не би се харесал в Берлин и това добре се вижда точно от отказите на ред други страни. Прави го Италия, която отказва да депортира от територии, които контролира само благодарение на решаваща германска помощ (случаят с Гърция е най-показателният); през 1942-1943 г. Унгария за депортиране също засяга и територии, които владее благодарение на политическа подкрепа или завоевания на Райха (Трансилвания, южните части от Словакия; съответно Войводина); споменахме как за около две години (от октомври 1942 до септември 1944 г.) депортациите спира дори Словашката република – марионетна държава, създадена благодарение на германския удар върху Чехословакия. Всичко това е предизвикало критични коментари от германска страна, но не и директни репресии. По-късното окупиране на тези три страни е извършено по военни съображения и няма нищо общо с отказите им в по-ранни години да депортират евреи. Румънският отказ от есента на 1942 и пролетта на 1943 г. да депортира евреи също се отнася и до новоприсъединени територии.
Гърция е добра основа за сравнение, защото територията й е разделена между три окупационни сили – германски, италиански и български. Що се отнася до политиката към евреите, прави впечатление голямата разлика между италианската и германската зона, като българската се развива паралелно с германската; италианците не само толерират евреите и отказват депортация, но помагат на евреи от германската окупационна зона да бягат на юг; депортациите оттук почват едва след капитулацията на Италия, когато се стига до директна германска окупация.
Същото е валидно и за териториите на Югославия – решително прочистване на евреите в териториите, окупирани от Германия (Сърбия, Хърватия с Босна), както и в тези, контролирани от България (Македония, Пиротско), но не и там, където се разпореждат италиански войски – Словения, Далматинското крайбрежие, Черна Гора, Косово и албанските части на Македония. Италианските власти не само не предават евреи за депортиране, но тук няма жълти звезди, надписи “еврейско жилище” и “еврейско предприятие”, забрани за влизане на определени места и пр. – всички онези мерки, които българските власти налагат и в старите предели, и в новите земи. До капитулацията на Италия тук намират прибежище и някои преследвани в другите окупационни зони евреи.
Неадекватно е на този фон някои български автори да сочат спасяването на евреите в старите предели като доказателство, че тогавашният режим “не е фашистки”, а други да привеждат депортацията от новите земи като доказателство, че точно напротив, е “фашистки”. От подобни разсъждения излиза, че режимът в Италия не е фашистки поне до германската окупация на северните й части през есента на 1943 г. Въпросът не е толкова във фашизма и антисемитизма, а преди всичко в степента на директен контрол на нацистка Германия и колаборационизма с нея. Затова един и същи човек – Бенито Мусолини – може да отказва депортации като диктатор в Рим, но не може да ги спре като марионетен ръководител на режима в Сало.
Накратко, може да се каже, че нито режимът в България, нито обществото са сред най-антисемитските в Европа. Управниците в София обаче проявяват по-голяма склонност да следват линията, задавана от нацистка Германия – както при строгостта на антиеврейските мерки, така и при съгласието за депортирането им. Без да достигат колаборационизма на марионетните правителства в окупираните страни, те следват антиеврейските мерки в по-голяма степен от повечето други суверенни съюзници на Райха.
В съответствие с тенденциите в другите страни е започването на депортациите с евреите от новоприсъединените земи – това отговаря на тактиката на нацистите да се започва от най-лесното, но в случая е плод на българска инициатива. Подобно на много други страни, по-силна реакция предизвиква опитът депортациите да се разпространят и върху местните евреи. Резултатът, както в други случаи, когато това е било възможно, е спиране на вече започналите депортации. Оттам насетне политиката на българските управници е повлияна не само от обществените настроения и обрата в хода на войната, но и от отказите на повечето други съюзници на Германия да депортират евреи – твърдото нежелание на Италия, Унгария и Финландия, спрелите по това време депортации от Словакия, както и промяната в позицията на Румъния. Да не забравяме най-сетне и щастливото обстоятелство, че, за разлика от Северна Италия, Унгария и Словакия, страната не попада под германска окупация.
При това положение оцеляването на евреите от старите предели ни изглежда като невиждано изключение, просто защото сами сме го доразкрасили. Като “спасяване на българските евреи” се рекламира частичното разрешаване на една криза, създадена от българските власти, като в същото време се омаловажава фактът, че в новите земи те са активен съучастник в Холокоста. Към това се прилагат две прости операции: докато спасението на евреите се вижда почти само като резултат от процесите вътре в България и българското общество, репресивните мерки се разглеждат като изцяло привнесени, без да се отчита вписването на много от тях в българския контекст. Дългогодишното популяризиране пред външния свят на така описваното “българско изключение” обаче не само не дава резултати, а и предизвиква остри критични реакции, които често са и доста по-добре аргументирани от онова, което предлага нашата историография. Макар на пръв поглед да разполагаме с една изключително благоприятна за нас история, по-внимателното й разглеждане изважда на показ ред неприятни констатации – и не толкова за миналото на страната ни, а преди всичко за нивото на днешното ни обществено съзнание, готово най-безкритично да се самозаблуждава.
Българският случай не е уникален или изолиран, но не е уникална и българската историография. Подобно на всички страни в подобно положение, и в България се натъкваме на множество опити за отричане, омаловажаване и прехвърляне изцяло на германска отговорност на реално проведените антисемитски мерки, в това число на извършените депортации, а в същото време разкрасяване на спирането им и подпомагането на евреи. Примерите за “уникални” спасявания са много – да споменем само претенциите, че Албания е единствената страна в окупирана Европа, където са спасени всички евреи, но, за съжаление, това не се знае по света. Говори се за прекаленото експлоатиране на темата за Холокоста, за превръщането й в “индустрия”. Истината е, че колкото повече се говори и пише за Холокоста, пропорционално в индустрия се превръща темата за “спасяването”. Българският случай е типичен в това отношение.
Така или иначе, пак подобно на останалите европейски страни, разкрасената официална версия отдавна вече е подложена на критики. Въпреки опасенията, че става дума за “антибългарска кампания”, далеч не сме единствените, принудени да слушат отрезвяващи забележки. Това са не само гласове на оцелели евреи и потомци на жертвите, на заинтересованите съседни страни или на добре ориентирани критици от чужбина, но и на все повече хора у нас. Без да са лично и семейно засегнати, някои повдигат въпроса поради убеждението, че всяко общество има нужда от катарзис, от изправяне пред тъмните петна в своето минало. Заедно с това, все повече хора разбират, че опитите за прикриване и отричане на широко известни и добре документирани факти е напълно обречена тактика. Най-сетне някои историци се чувстват професионално ангажирани да анализират тенденциозните интерпретации на миналото.