Османското завладяване на Балканите и свързаните с него политически, икономически, демографски и културни промени имали важни последици за съдбата и историческото развитие на християнските народи в цяла Югоизточна Европа. Турската инвазия сложила край на седемвековното съществуване на Българската държава, подготвила окончателното рухване на могъщата преди Византия, завинаги променила културния облик на балканския район – една от люлките на европейската цивилизация.
Новите завоеватели обаче не премахнали напълно заварените феодални институции, а възприели, видоизменили и доразвили някои от тях, пригаждайки ги към унаследения чрез селджуките мюсюлмански феодален ред. С това те успели – по-ефикасно от използването на чисто военни средства – да укрепят собственото си господство и да наложат своето трайно присъствие на континента.
Османците привлекли на своя страна множество балкански властници, приобщавайки ги към спахийското съсловие. Някои по-едри феодали след приемането на исляма заели дори ръководни постове в административно-военното управление. Един от племенниците на последния византийски император например, вече под името Мурад Паша ибн Абдуллах, като наместник (бейлербей) на Румелия участвал с 40 санджакбея и 20000 азаби в персийския поход на Мехмед ІІ срещу Узун Хасан – на дясното крило на войската под командването на принц Байезид. Той легализирал писмените си заповеди чрез пенче, поставено подобно на туграта над текста, в началото на документа – привилегия, която иначе притежавали само султанските синове (шехзаде).[1] Други управници поне на първо време запазили до известна степен привилегированото си положение на ленни владелци и участвали наравно със спахиите мюсюлмани във военните походи – било лично, било чрез обезпечаването на определен брой снаряжени бойци.[2]
В услуга на османската власт били поставени освен това отделни групи от местното население, които и преди заемали особено място в живота на средновековното балканско общество. В зависимост от възникналите нужди били въведени също нови категории, притежаващи по-различен статут от този на обикновената рая. Разслоено по такъв начин, част от населението понасяло всички тежести на феодалната експлоатация, докато определени прослойки в замяна на изпълняваните от тях служебни и обществени повинности се ползвали с известни облекчения – с намаляване на данъчното бреме, с освобождаване от някои фискални и други задължения (главно от извънредните данъци и личната ангария), а в определени случаи и с получаването на държавни земи за лично ползване.
Известни са над 30 „специални” категории, които съобразно характера на задълженията си към властта най-общо могат да бъдат обособени в: 1) групи население с военни, военно-помощни, полицейски и други служебни задължения (войнуци, соколари, мартолоси, пандури, власи, левенди, мюселеми, акънджии, мензилджии и сюрюджии, дервентджии, куруджии, мостари и т. н.) и 2) жители, натоварени със специални обществено-стопански задължения (рудари, въглищари, оризари, маслари, джелепи и пр.). Някои от тях привлекли вниманието на научната общественост още през XIX век. Йозеф фон Хаммер например излага отделни сведения за соколари, мартолоси и дервентджии.[3] По това време като особен вид подчинено население били разглеждани войнуците (за които и преди се е споменавало в европейските пътеписи), а също християнското духовенство и отчасти търговското съсловие в султанска Турция.
Едва през двадесетото столетие обаче въпросът за категориите население със специален статут получава по-интензивна разработка, вследствие на което били определени множество „нови” групи. Към тази тема подчертан интерес са проявили някои от най-видните представители на българската османистика,[4] както и отделни изследователи в чужбина, предимно в съседните балкански страни.[5] Техните публикации са основани на богат изворов материал, чиято многостранност допринася за по-пълното изясняване на един или друг аспект от разглежданата проблематика.
* * *
Освен в старите исторически хроники, в пътеписи и други наративни източници податки за категориите население се съдържат най-вече в официалните архивни документи – в законниците, в регистрите на османския кадастър и на върховното финансово управление, а също и в разнообразните по характер единични писмени актове на властта, достигнали до нас в оригинал или известни по преписи от кадийските сиджили.
Паметниците на османското законодателство – кануните, заедно с техните изменения, допълнения и тълкувания, включени в общите сборници на османските правоведи, регламентират юридически статута на различни групи от населението. Те излагат подробно характера и особеностите на съответната служебна дейност, организационната структура и правата на дадена категория, размера и вида на плащаните данъци и т. н. Такива са специалните наредби за войнуци, маслари, джамбази, рудари, доганджии, юруци и пр. Често те са познати в повече, взаимно допълващи се варианти, което позволява да бъдат направени някои интересни съпоставки и обогатява общата картина на разглежданата институция.
Като пример могат да бъдат посочени войнушките закони, публикувани в т. І от „Турски извори за история на правото в българските земи”. В един от тях (закон от времето на Сюлейман Кануни) глобата на войнук, отлъчил се от служба, е 300 акчета, докато навсякъде другаде тя се определя на 500, включително и в обнародвания пак там съдебен акт от 1550 г.[6] Това несъответствие би могло да бъде обяснено по различен начин – с печатна грешка (канунът е извлечен от сбирката на Й. Л. Баркан)[7] или евентуално с грешка в оригиналния текст. В противен случай трябва да приемем, че през последвалия период от царуването на султан Сюлейман или поне към 1550 г. размерът на глобата се е увеличил почти двойно. Навярно властите били подтикнати към такава мярка поради зачестилите случаи на самоволно отлъчване, свързани с тежестта на непрекъснатите военни походи. А може би тук се натъкваме на косвено указание за наличието на парична инфлация като елемент от започналата вече финансова криза, която по-късно дава отражение и върху статута на „специалните” категории население? Изясняването на този въпрос ще зависи от привличането и на други извори.
Османските законници отдавна са обект на особен интерес от страна на юристи, историци, ориенталисти. Цитираният труд на Хаммер е основан на подобен изворов материал (например кануннамета на Мехмед ІІ, Сюлейман Кануни, Селим ІІ, Ахмед І). За своята задълбочена разработка върху войнушкия институт Бранислав Джурджев също привлича редица турски „закони”. Очевидно е обаче, че колкото и подробни сведения да съдържат, само кануннаметата не са достатъчни за цялостното проучване на отделните категории население. Макар и да съобщават разпорежданията на законодателя, те не посочват например, как и до каква степен предписаните от него норми са били прилагани на практика. В това отношение много по-богати възможности предлагат единичните документи.
Разнообразните по характер фермани, берати, буюрулдии, хюджети и други служебни актове съдържат откъслечни, изолирани сведения, но понякога са наситени с ценна информация за особеностите, правата и задълженията на отделни групи население, както и за настъпилите с времето промени в техния статут. Те изобилстват и с множество специфични податки. Така например в един ферман от 1683 г. след изброяване задълженията на мостари (кьопрюджии) от Софийската каза се споменава, че за тях били водени отделни регистри и се заповядва кадията да изготви списък на отклонилите се от своята повинност, който списък, придружен от съответното съдебно решение (илям), да се изпрати до Портата.[8] Друга султанска заповед от същата година информира за освобождаването на някои домакинства от с. Горубляне от извънредни данъци и записването им в дервентджийските регистри при условие, че ще поемат също службата на мостари.[9]
Отделни документи отразяват произвола на местните управници, които накърнявали специалния статут на дадена категория население. Според съдебен акт от 1616/1617 г. софийските соколари били заставяни да пазят нощно време затворници, без това да влиза в техните задължения.[10] В резултат на нарасналия феодален гнет съвсем естествено населението било принудено да търси начини за облекчаване на своето икономическо положение. Понякога били представяни фалшиви квитанции за уж изплатен данък.[11] Много по-често обаче цели семейства напускали родните си места и установявали своя поминък другаде. В подобни случаи нерядко властите вземали строги мерки за издирването и принудителното връщане на така укрилото се население, за което свидетелства и един ферман от 1711 г.[12]
Внимателният анализ на отделните служебни актове помага да бъдат изяснени най-различни частни въпроси. Имено в текста на такива документи откриваме разпръснати онези сведения, които потвърждават и допълват информацията, получена от други източници, и които са така необходими при обобщаване на познанията ни върху групите население със специален статут. От особено значение обаче са богатите на статистически данни поименни списъци – продукти на периодичните регистрации на някои „специални” категории, като войнуци, доганджии, акънджии, солари, джелепи и пр. В своята съвкупност днес те са ценни исторически извори за проучването на множество страни и аспекти на османския феодален режим в България.
Такива регистри съдържат най-общо названието на даден административен район и селищата в него, както и имената на жителите, спадащи към съответната категория, имената на бащите им, а понякога и други данни за тяхното потекло, занятие, местопроизход и физическо състояние. В зависимост от характера на дефтера по-нататък били вписвани различни сведения – размер и структура на притежаваните от лицето имоти, често с отбелязване на техния доход; определеното количество овце, соколи и пр., които трябвало да бъдат предадени на властта; общ брой мюсюлмани и немюсюлмани със специални задължения в даденото селище и т. н. С това поименните регистри се оказват важен изворов материал, който може да бъде използван в различни направления – преди всичко като основа за изучаването на отделните категории със специален статут и на тяхното място в рамките на османската феодална система.
В регистрацията на групите население често е отразявана спецификата на техните задължения или естеството на „привилегиите” им. Например след изброяване на имената и посочване на количеството предадени соколи в някои доганджийски дефтери е отбелязвано с незначителни различия в текста, че споменатите лица „вземат по еди-колко си соколчета от гнездата, отглеждат ги, докато им се сменят перата, и всяка година ги изпращат в султанския двор”.[13] В списъците за тузджии нерядко се повтаря, че дадено лице „притежава ферман и е освободено от плащането на данъка авариз-и дивание, тъй като се занимава със соларство”.[14] От анализа на данните в някои дефтери могат да се правят изводи за приемствеността на служебните задължения (от баща на син) и оттук за наличието на цели генерации определен вид население със специален статут. Освен това има податки, хвърлящи светлина върху начина, по който била осъществявана самата регистрация – обикновено чрез кадийските съдилища въз основа на получена султанска заповед, като понякога (например при войнушките списъци) регистрите се подготвяли предварително съобразно наличните по-стари материали, а конкретните данни (имена и размер на имуществото) били нанасяни впоследствие „на място”.
Дефтерите за „специалните” категории население могат да бъдат използвани и в редица други отношения. Наситени с лични имена и названия на махали, селища и местности, те са ценен извор за българската и турската ономастика. Изобилните податки по топонимия са важно градиво за специалистите по историческа география. Заедно с антропонимичните данни могат да служат като основа и на различни по характер езиковедски проучвания. Особено в по-ранния период на османското господство между християнското население нерядко са регистрирани и лица с тюркски (но не „османо-турски”) произход на техните лични имена, което ни изправя пред сериозния проблем за възможната ономастична приемственост на отделни, влели се в нашия народ по-големи или по-малки средновековни тюркски етнолингвистични групи (печенези, кумани и др.).
Имена като Асьо, Балика, Баджньо, Доган, Душман, Ермил, Куман, Къвкан, Ногой, Пармак, Тервел, Турто, Узгур, Чобан, Шишман и др., както и техните производни, въпреки относителната фонетична несъвършенност на арабския шрифт невинаги могат да бъдат обяснени с неправилното им разчитане от страна на изследователя преводач. При сравняване с факсимилетата в публикуваните досега дефтери установяваме, че подобни лични имена са били записани по такъв начин от самия регистратор. На места съвсем ясно личи например, че става дума за името „Душман” (или „Дьошман”) – изписано с "мим" и с "алиф", а не „Душан” (без "мим”), както би могло да се предположи, ако преводът е погрешен. Тъй като не виждам основателна причина българин християнин да даде на сина си такова „турско” име, или обратно, турчин да назове детето си по „български” (когато „Душман” в случая е име на бащата), то единственото възможно обяснение, струва ми се, ще ни отведе към предтурските тюркски елементи от нашия етнос.[15]
Селищните и личните названия, от друга страна, позволяват да бъдат направени някои общи изводи за етническия и демографски облик на отделни населени места, за численото съотношение на мюсюлмани и немюсюлмани, спадащи към дадена категория, както и за степента на турското проникване и съпътстващата го ислямизация в балканския район. Не са рядкост случаите например, когато за бащино име в списъците е посочено прозвището „Абдуллах” (раб Божи) – един сравнително сигурен белег за немюсюлманския произход на съответното лице.[16]
В регистрите последователно са изброявани наименованията на различни селища, включени в определена каза. Това обстоятелство спомага да бъдат проследени обхватът и границите на отделни административни райони и е от голямо значение при изясняване на някои подробности от административното деление на българските земи под османска власт. Този вид документи са ценен извор и за поселищната ни история като цяло. Те съдържат разнообразни податки за особеностите и развоя на населените места. Често в тях се споменават имена на селища, които по-късно или са изчезнали, или са се слели с други, или пък са се разделили на две или повече нови села. Понякога регистрите съдържат названията на градски махали, за които иначе няма запазени други сведения. От голямо значение са и статистическите данни, хвърлящи светлина върху имущественото положение и социалния статус на известни групи от населението.
Поименните списъци са важни извори при проучването на редица въпроси, свързани с османското владичество в България. Те са определено интересни и за османотурската палеография и дипломатика, доколкото съдържат примери на отделни почерци и видове шрифт и доколкото с някои изключения на тях не е обърнато нужното внимание в основополагащите трудове по тези дисциплини.
Трябва да се отбележи, че Л. Фекете, както и придържащите се към него М. Губоглу и М. Т. Гьокбилгин отделят съвсем малко място за дефтерите като дипломатически обект и ги разглеждат повърхностно, без да споменават за списъци на „специалните” категории население.[17] А. Зайончковски и Я. Райхман въобще не засягат този въпрос, също и Фр. Крелиц, който извлича своите заключения само по данни от султанските фермани.[18] Единствено Б. Недков в опита си да изложи повече подробности за отделните групи и видове дефтери привежда някои сведения за войнушките регистри и прилага откъси от регистри на войнуци и акънджии.[19] Това разбира се, съвсем не е достатъчно за обогатяване теорията на османотурската дипломатика, особено като се има предвид, че за дадена категория население са били изготвяни различни по форма и съдържание списъци.
Един сравнителен преглед на войнушките регистри например изкарва наяве някои особености, от анализа на които биха могли да бъдат направени заключения за еволюцията на този тип документи. По всяка вероятност характерното при тях попълване на данните за войнука и неговите ямаци във вид на обърнат с върха надолу равностранен триъгълник е било въведено в османската канцеларска практика някъде около средата на ХVІ в. Има примери, показващи по-различно, хоризонтално разполагане на основните елементи в текста.
Така в един откъс, отнесен към средата на ХVІ в., удължено е изписвана думата „джебелю”, в чиито рамки под нея стои стереотипното „войнук еди-кой си, син (или брат, или зет) на еди-кого си”,[20] понякога с определена забележка – „вместо баща си”, „вместо брат си” и пр. Следва думата „ямак”, хоризонтално изтеглена по протежение на целия долен ред. Под нея на групи са изложени същите данни за ямаците, броят на които е между 3 до 6 души (фиг. 1).[21] В друг регистър от същия период вместо „джебелю” приблизително по средата – на еднакво разстояние от двата края на листа – е разположена думата „войнук”, удължена по подобен начин. Пространството под нея е заето от данните за войнука, а на целия следващ ред идва отново думата „ямак”, под която – в началото и края на нейното удължение – са поместени сведения за двамата ямаци (фиг. 2).[22]
Общото визуално впечатление при посочените примери е, като че ли една под друга се редуват по-къси и по-дълги хоризонтални линии с кратък текст под тях. В единия регистър броят на ямаците е по-голям, докато при другия той се вмества в рамките на сформирания от трима души гьондер. Именно тази особеност в структурата на най-малката войнушка единица – гьондера, състоящ се в повечето случаи от един войнук и двама „помощника”, вероятно е залегнала по-късно в основата на „триъгълното” по форма изписване на данните.
Запазен е откъс от регистър с дата 1548 г., който онагледява началото на този процес. В него информацията за войнука е разположена по същия начин, докато хоризонтално удължената преди на цял ред дума „ямак” сякаш се е пречупила по средата, разделила се е на две, и сведенията за ямаците са отбелязани поотделно с лек наклон едно спрямо друго (фиг. 3-а). Това е довело до икономия на място, вследствие на което на една страница са регистрирани по 12 гьондера (вместо предишните 4–7), подредени в две вертикални колони. Към основната информация сега на места биват прибавени и сведения за имуществото (ниви, лозя и пр.) на отделните лица с цифрови данни за техния размер в дьонюми.[23] Където ямаците били повече, сведенията за третия от тях са записвани под данните на другите двама (фиг. 3-б). Че по това време още бил практикуван и старият начин на регистриране, личи от един гьондер, при който тримата „помощници” са разположени последователно в хоризонтална посока, но под три отделни начертания на думата „ямак” (фиг. 3-в).[24] В случая явно става въпрос за допълнително вписана войнушка единица, след като регистърът е бил вече съставен.
За причините, довели през ХVІ в. до настъпилата промяна, може само да се предполага. Не е изключено тя да стои в някаква връзка със законодателната дейност на султан Сюлейман Кануни (1520–1566 г.). Както вече бе изтъкнато, по негово време нараства също и глобата за отлъчване от военна служба – от 300 на 500 акчета. От Селим ІІ (1566–1574 г.) насам регистрираните войнушки гьондери добиват все по-определено формата на обърнат с върха надолу триъгълник, в чиято основа заляга думата „войнук” с обичайната информация, а надолу под ъгъл се спускат данните за двамата ямаци (фиг. 4).[25]
Специфичен начин на оформяне показват някои регистри от времето на Ахмед ІІ (1691–1695 г.). При тях сведенията за притежаваното имущество са изведени отделно от другите податки и са поставени под удължено изписаната дума „бащине”, разположена успоредно спрямо начертанията „войнук” и „ямак”, така че се създава впечатлението за два вписани един в друг триъгълника (фиг. 5). В този случай на една страница са поместени по четири гьондера.[26]
По-късно обаче е възобновена практиката на „обичайното”изписване на войнушките единици (фиг. 6).[27]
Всичко това поставя въпроса за удачността при подреждането на материала в т. V на ТИБИ, където след регистъра от 1548 г. (фиг. 3) следва откъс от дефтер, датиран общо „средата на ХVІ в.” (тук – фиг. 1), подир него – два фрагмента от втората половина на ХVІ в. (фиг. 4) и откъсът от войнушки регистър за Пловдивско, датиран най-общо с „ХVІ в.” (всъщност – фиг. 2). Не само начинът на изписване, но и регистрираните данни обаче подсказват според мен по-различна последователност във времето. При № 1 войнуците са джебелии, а броят на ямаците, макар и с колебание – значително по-голям. Тук са записани само имената на отделните лица. При № 2 ямаците вече са двама, но освен техните имена няма други податки. При № 3 личи графично оформеният гьондер от войнук и двама ямаци, а при трима „помощници” единият член на гьондера обикновено е примикюр. Освен това тук е вписан и размерът на нивите и лозята от всяка бащина. При № 4 към тези статистически податки са регистрирани и сведенията за хармани и бостани, а понякога и за ливадите, притежавани от съответните лица. По-късно тази практика се запазва (вж. № 5, 6), като при Ахмед ІІ предварително бил регистриран и броят на дворовете – с константната величина 1 (брой? дьонюм?).
От XIX век са познати и войнушки списъци с по-различна структура и външно оформление. Те съдържат данни за името, възрастта, отличителните белези и заплатите на съответните лица[28] или изброяват само имената на войнуците от дадено село и общото количество бащини, без каквито и да било други допълнителни сведения.[29] Особеният характер на тези регистри намира обаче своето обяснение, ако го свържем с процеса, довел до официалното премахване на войнушката институция в нейния традиционен вид.
Използваният тук обнародван материал не е, разбира се, достатъчно надеждна основа за обобщаване на цялостното развитие на войнушките дефтери. По този и други въпроси на османотурската дипломатика би следвало да се произнесат колегите от Ориенталския отдел на Народната библиотека, които са в постоянен, всекидневен контакт със съхраняваното у нас османотурско архивно богатство.
* * *
Направеното отклонение очертава в общи щрихи само един аспект – и то далеч не най-съществения – от многото допълнителни възможности за научно използване на видовете извори за специалните категории население в земите под османска власт. То също илюстрира и необходимостта от прилагане на факсимилета към обнародвания документален материал. И тук ние се изправяме пред един изключително важен археографски проблем, който често е дискутиран у нас, но който все още не е намерил своето задоволително разрешение.
Как да бъдат въвеждани в научно обръщение многобройните и различни по характер османотурски документални извори, за да се осигурят максимални условия за по-нататъшната работа с тях? Естествено е, че на настоящия етап, когато стотици и хиляди документи все още събират прах в архивохранилищата, от първостепенно значение е те да бъдат по-бързо направени достояние не само на специалистите, но и на по-широката заинтересована публика. В този смисъл може би е оправдано търсенето на начини да се предостави в ръцете на читателя по-голямо количество информация във вид на преводи, извадки, откъси, резюмета, описи, вместо да се чака публикуването на прецизни и добре оформени, но малки по обхват документални издания.
Но дали това, което днес ни устройва, ще задоволи потребностите и на бъдещия изследовател? Няма ли да се наложи той отново да загуби време с първоизвора само защото сведенията, подадени от нас, са се оказали непълни или дори неверни?[30] А не се ли пропиляват, от друга страна, време и средства, когато едни и същи материали биват обнародвани няколко пъти по различни поводи – веднъж само в превод, след това – и с научен коментар, още по-късно – с „добавки и поправки”, и т. н., вместо да се издадат еднократно, но съобразено със съвременните научни изисквания?
Тук не е необходимо да бъдат повтаряни отдавна установени истини. Един публикуван извор, който може би задоволява нуждите на историка, няма абсолютно никаква стойност за филологическото изследване, за работата на палеографи, на специалистите по дипломатика, ако приложеният превод не е съпроводен от фотокопие на оригиналния текст. Разбира се, в отделните случаи трябва да се подхожда диференцирано – според значимостта на изворовия материал и съобразно набелязаните от изследователя задачи, а това от своя страна поставя въпроса за подбора на документите, необходими при разработването на дадената проблематика.
Независимо от преследваните цели обаче османотурските документални извори и в частност изворите за групите население със специален статут следва да се разглеждат комплексно, като допълващи се и взаимно свързани компоненти от цялостната османотурска административна книжнина. Само така разпръснатите тук и там податки ще могат да намерят своето най-пълно обобщение, което би допринесло за изясняването и на редица други нерешени въпроси от нашето историческо минало, от общото политическо, икономическо, демографско и културно развитие на българския народ.
(резюме)
В статье расматливается значение сводов законов (kanunname), отдельных письменных актов и османских реестров разнообразного характера, содержающих сведения о категориях населения с особым статусом. Обобщаются возможности использования информации источников такого рода. Особое внимание уделяется сохранящимся в реестрах собственными именам християн с возможным тюркским (но не „османо-турецким”) происхождением, что ставит вопрос о возможной ономастической преемственности единичных, влившися в болгарския народ, средневековых тюркских этнолингвистических групп (печенегов, половцев и др.). Приводятся некоторые соображения, позволяющие проследить хронологически развитие реестров войнуков (defter-i voynigan). Указывается необходимость комплексного рассмотрения разных групп документальных источников – как дополняющихся и взаимосвязанных компонентов целостной османотурецкой административной литературы.
(Summary)
The paper treats the importance of the statute books (kanun-name), unitary written acts and various in character Ottoman registers, containing information on the categories of population with special status. A generalization is provided for the use of data, supplied by this type of sources. Special attention has been paid to the personal names of Christians, preserved in the registers, of possible Turkic (but not “Ottoman-Turkish”) origin, which poses the question of the possible onomastic continuity of unitary medieval Turkic ethnolinguistic groups (Pechenegues, Kumans, etc.), which infused into the Bulgarian people. Some considerations have been given, allowing the chronological tracing of the voynuk registers (defter-i voynigan). The necessity has been demonstrated for the complex treatment of different groups of documentary sources - mutually complementing and connected components of the overall Ottoman Turkish administrative literature.
[1] Fr. Babinger. Eine Verfügung des Paläologen Châss Murâd-Paša von Mitte Reğeb 876 h. = Dez./Jan. 1471/2. – In: Documenta Islamica Inedita. Berlin, 1952, S. 197-210. Също в: Aufsätze und Abhandlungen zur Geschichte Südosteuropas und der Levante, Bd. I. München, 1962, S. 344-354, Abb. 39 (= Südosteuropa Schriften, Bd. 3).
[2] Вж. Б. Цветкова. Към въпроса за класовите различия в българското общество през епохата на турското владичество. – Исторически преглед, 1951-1952, кн. 2, 166-174. Към това: Н. Попов. Нови данни за класовите различия в българското общество през турското владичество. – Исторически преглед, 1953, кн. 6, 635-637; Още данни за класовите различия в българското общество през турското владичество. – Исторически преглед, 1954, кн. 6, 53-58. Вж. също: Д. Боянич-Лукач. Видин и Видинския санджак през 15-16 век. Документи от архивите на Цариград и Анкара. С., 1975 (където например в „Съкратен регистър на Видинския санджак от 1454/1455 г.” се изброяват около двадесетина християни тимариоти).
[3] J. von Hammer-Purgstall. Die Osmanischen Reiches Staatsverfassung und Staatsverwaltung dargestellt aus den Quellen seiner Geschichte. 2 Bde. Wien, 1815 (rep. Nachdruck: Hildesheim, 1963).
[4] Д. Ихчиев. Исторически принос за „войниганите” при турската войска от 1374 год. Дори до 1839 год. cлед р. Хр. – до Танзимата. – ПСп., 66, 1905, 705-742; Материяли за историята ни под турско робство. – ИИД, 1, 1905, 60-130; 2, 1906, 91-131; Привилегиите на християните-рая в частните султански земи (хасс-мукатаа кариелери). – Минало, 1909, 2, 135-141; Г. Баласчев, Д. Ихчиев. Привилегиите на християните-рая в Османската империя и документи върху тях. – Минало, 1909, 1, 1-37; Привилегиите на раята в земите, завещани на честитите градове Мекка и Медина и документи върху тях (харамеен ве шерифеен мукатаа раялари). – Минало, 1909, 2, 141-156; Г. Гълъбов. Османо-турски извори за българската история. Свезка І. Няколко стари османо-турски държавни документи относно войниганите. – СГУ, ИФФ, 34, 2, 1938; 39, 1942-1943; В. Мутафчиева. Към въпроса за положението на войнушкото население. –ИДБВК за 1952 г. С., 1954, 247-276; Категориите феодално зависимо население в нашите земи под турска власт през ХV-ХVІ в. – ИИИ, 9, 1960, 57-93; Б. Цветкова. К вопросу о положении дервентджийского населения в болгарских землях в период турецкого господства. – Ученые записки Института славяноведения, 20, М., 1960, 196-220; Ценен османски източник за историята на Добруджа през ХVІ в. – ИНМВ, 8 (23), 1972, 209-231; Джелепкешанските регистри като исторически паметници. – ИНБКМ, 14 (20), 1976, 141-155; Новонамерен откъс от джелепкешански регистър в Североизточна България и Добруджа от 1573 г. – ИНБКМ, 14 (20), 1976, 49-360 (заедно с А. П. Гяца); Соколарството в Северна България през ХV-ХVІ в. – Год. на музеите от Сев. България, 4. С., 1978, 66-82; B. Cvetkova. Le service des celep et le ravitallement en bétail dans l’Empire Ottoman (XVe–XVIe s.). – Étuds historique, 3, 1966, 145-172; Les Celep et leur rôle dans la vie économique des Balkans à l’époque ottomane (XV–XVIII s.). – In: Studies in the economic history of the Middle East, ed. M. A. Cook. London – New York – Toronto, 1970, pp. 172-192; С. Драганова. Неизвестен турски документ за положението на рударското население в Самоковска каза през първата половина на ХVІІ в. – ИДА, 20, 1970, 189-195 и др. Вж. също: Турски извори за историята на правото в българските земи. Т. 1. С., 1961; Турски извори за българската история (ТИБИ). Т. 1, 1964; т. 3, 1972; т. 5, 1974.
[5] R. Anhegger. Beiträge zur Geschichte des Bergbaus im Osmanischen Reich, I. Istanbul, 1942; Martoloslar hakkında. – Türkiyat Mecmuası, İstanbul, 1951/1953, 10; Гл. Елезовиђ. Соколари и соколарство. Из историjе соколарства. Скопjе, 1923; Дервентџиjе. – Южна Србjа, кн. ІІІ, бр. 28; Бр. Ћурђев. О воjнуцима са освртом на развоj турског феудализма и на питањ босанског агалука. – ГЗМС, н. с. 1947, друштвене науке ІІ, 75-137; L. Gücer. XV.-XVI. arasıda Osmanlı İmparatorluğunda Tuz İnhisarı ve Tuzların İșletme Nizamı. – İstanbul Üniversitesi İktisat Fakültesi Mecmuası, XXIII/1ß2, 1962, 101-108; N. Beldiceanu. Les actes des premiers sultans conservés dans les manuscrits turcs de la Bibliothèque Nationale à Paris, II. Réglements miniers 1390-1512. Paris – La Haye, 1964; Sur les Valaques des Balkans slaves à l’époque ottomane (1450-1550). – Revue des etudes islamiques, XXXV, Paris, 196, 83-132; М. Соколоски. Градско и селско население со специjални задолжениjа во дел од Охридскиот санџак во втората половина од ХVІ век. – Гласник на Институтот за национална историjа. Скопjе, Х:2-3, 1966, 181-201; M. Vasic. Matolosi u jugoslovenskim zemljam i pod turskom vladavinom. Sarajevo, 1967; C. Orhonlu. Osmanlı İmparatorluğunda Derbend Teșkilâtı. İstanbul, 1967; Ал. Стоjановски. Дервентџството во Македониjа. Скопиjе, 1974 и др.
[6] Нови преводи на войнушките закони са публикувани в ТИБИ, т. 5.
[7] Ö. L. Barkan. XV. ve XVI-ncı asırlarda Osmanlı İmparatorluğunda ziraî ekonominin hukukî ve malî esasları, I. Kanunlar. İstanbul, 1943, s. 265-266.
[8] Г. Баласчев, Д. Ихчиев. Привилегиите на християните-рая в Османската империя..., док. 1.
[9] Пак там, док. 2.
[10] Д. Ихчиев. Материяли..., І, 112-113.
[11] Пак там, с. 145.
[12] Д. Ихчиев. Материяли..., ІІ, 4. Права, привилегии и задължения на някои класове рая-християни, особено българи, през време на турското владичество, 129-208 (вж. 14-166).
[13] Вж. регистрите за доганджии, публикувани в ТИБИ, т. 1
[14] Вж. Откъс от подробен регистър на тимари за Беломорието от началото на ХVІ в. – В: ТИБИ, т. 3.
[15] Изясняването на този въпрос е свързано и с редица други нерешени проблеми от нашата средновековна история, а също и с някои аспекти от развитието на българския език. На първо време то изисква задълбочено изследване на българо-тюркските ономастични податки – изключително трудоемка, но заслужаваща нужното внимание работа, която обещава интересни резултати.
[16] Вж. В. Стоянов. Личните имена и прозвището „Абдуллах” в османо-турските документи. – Исторически преглед, 1986, кн.1, 51-57.
[17] L. Fekete. Einführung in die osmanisch-türkische Diplomatik der türkischen Botmäßigkeit in Ungarn. Budapest, 1926, LVIII–LIX; M. Guboglu. Paleografia și diplomatica turco-osmană. Studii și album. București, 1958, 78–79; M. T. Gökbilgin. Osmanlı İmaratorluğu Medeniyet Tarihi Çerçevesinde Osmanlı Paleografya ve Diplomatik İlmi. İstanbul, 1979, 104–105.
[18] A. Zajączkowski, J. Reychman. Zarys dyplomatiki osmańsko-tureckiej. Warszawa, 1955; J. Reychman, A. Zajączkowski. Handbook of Ottoman-Turkish Diplomatics. The Hague–Paris, 1968; F. Kraelitz. Osmanische Urkunden in türkischer Sprache aus der zweiten Hälfte des 15. Jahrhunderts. Ein Beitrag zur osmanischen Diplomatik. Wien, 1921.
[19] Б. Недков. Османотурска палеография и дипломатика. Т. 1, С., 1966, с. 173; т. 2, С. 1972, док. 78, 80, 83 и 84.
[20] В кн. 1 от 1986 г. на ИПр (вж. тук заб. 16) изказах мнение, че в османотурските документи от ХVІ в. имената на немюсюлмани са отбелязвани „обикновено без каквато и да било лексико-морфологична връзка помежду им” (с. 51) и че практиката да се обединяват имената на бащата и сина посредством думата „велед” („син”) се е наложила впоследствие (с. 53, 54). Използваните при това примери бяха извлечени главно от документалния материал, поместен в ТИБИ, т. 3. Във войнушките регистри от същия период обаче преобладават немюсюлманските имена от типа 1 х 1 (Стоян, син на Иван), което на пръв поглед като че ли влиза в противоречие с горната констатация. За да разберем вътрешната логика на процеса, довел след време до използване на лексемата „велед” като съставна част на християнските имена, би трябвало да проследим хронологично развитието на османската регистрационна практика.
Прави впечатление, че в най-ранните списъци имената на войнуци без връзката „син (на)” се срещат значително по-често, отколкото в документи от по-късния период. В регистъра, публикуван в ТИБИ, т. 5, 134-152 (редица белези ме карат да го приема за най-ранен), това са близо 44% от общия брой – 138 срещу 169, съдържащи думата „велед”. От тях 88 са обикновени едно- и двусъставни имена (напр.: „Рад, вместо Богдан”; „Радослав Тодор”), а в останалите случаи е посочена непряка родствена връзка: „Х, брат на Y“ (40 случая), „Х, зет на Y“ (8 случая), „Х, братов син на Y“ (1 брой) и „Х, родственик на Y“ (1 брой). Това говори, че вероятно думата „велед” първоначално била използвана не като съставна част на името, а само за посочване на евентуалната родствена връзка – наравно с „бирадер” (брат), „дамад” (зет) и т. н.
В осмия пореден гьондер на л. 43а от войнушкия регистър, датиран 1548 г. (ТИБИ, т. 5, с. 109, 397), е отбелязано следното: „Ямак: Пондо, зет на Петри, син на Станчо, вместо Петри – починал”. Защо е било нужно на регистратора така подробно да уточнява родството на Пондо с починалия Петри и с неговия баща Станчо? Не е ли, за да покаже на какво основание Пондо е бил включен в новия списък? Известно е, че родствениците на войнуците образували един вид резерв (зеваид), откъдето обикновено се попълвали овакантените бройки. Аналогично, струва ми се, е подходено и в регистъра за Видинския санджак от 1454–1455 г. (вж. тук заб. 2). В него при малкото имена на християни, образувани по формулата 1 х 1, на места срещаме забележката „потомствен тимариот” или „син на потомствен тимариот”. Преобладаващият брой спахии немюсюлмани обаче (около 77%) – преминали на османска служба бегълци от Унгария и Влашко – имат единични, непоказващи родствена връзка имена.
С други думи, би могло да се допусне, че връзката „син (на)” и т. н. в началото била използвана по-скоро за обозначаване на вече познато на властите, спадащо навярно към същата категория лице. В обратния случай имената на новите спахии, войнуци и пр. били записвани без „велед”. Едва по-късно вследствие на честа употреба тази арабска дума е могла да се превърне в съставна част на цялостното немюсюлманско лично име.
[21] ТИБИ, т. 5, 134–152, 415–440 (Откъс от регистър на зиамети, тимари, вакъфи и войнуци в Пиротско, Пернишко, Софийско и Врачанско. Вж. по-специално с. 142–148 и 427–435).
[22] Пак там, 186–196, 469–483 (Откъс от регистър за войнуци от Пловдивско).
[23] Пак там, 39–133, 353–413 (Откъс от регистър на войнуци от Ямболско, Бургаско, Айтоско, Сливенско, Котленско, Шуменско, Провадийско, Силистренско, Русенско, Свищовско, Никополско, Търновско, Плевенско, Ловешко, Врачанско и Оряховско).
[24] Пак там, с. 412, фиг. 58.
[25] Пак там, 153–168, 441–453 (Откъс от регистър на войнуци от Плевенско, Никополско и Ловешко, 1570 г.); Б. Недков. Цит. съч., т. 2, док. 80; 183–188, 325–326 (Дефтер-и войнуган (войнушки регистър) за Никополски и Силистренски санджак, 1570); ТИБИ, т. 5, 169–185, 453–465 (Откъс от регистър за войнуци от Търновско, Севлиевско и Врачанско, втората половина на ХVІ в.).
[26] ТИБИ, т. 5, 252–285, 535–625 (Откъс от регистърза войнуци от Никополския санджак, 1692-93 г.); Б. Недков. Цит. съч., т. 2, док. 83; 198–200, 331 (Дефтер (регистър) на войнуганите в Пловдивско и Пазарджишко, 1693 г.).
[27] ТИБИ, т. 5, 285–334, 627–669 (Откъс от регистър за войнуци от Врачанско, Пловдивско, Ловешко, Търновско, Русенско и Сливенско от втората половина на ХVІІІ в.).
[28] Б. Недков. Цит. съч., т. 2, док. 84; 200–208, 332–333 (Дефтер (списък) на войнуганите от Севлиевска каза, които се изпращат в Цариград, за да косят ливадите на държавната конюшня, 1870); ТИБИ, т. 5, 346–350, 683–686 (Списък на войнуци от казата Ловеч, изпратени на работа в Цариград, 1875 г.).
[29] ТИБИ, т. 5, 335–345, 671–683 (Откъс от регистър за войнуци от казата София, 1815 г.).
[30] Срв. например седмия пореден гьондер на л. 36 при войнушкия регистър от 1570 г. В ТИБИ, т. 5 на с. 154 името на войнука е дадено като Мерсиан (?). Б. Недков (цит. съч., т. 2, с. 185, 188) го чете Мръчкан, но сам не е сигурен и затова поставя в скоби след него въпросителен знак. По данни от факсимилето обаче (ТИБИ, т. 5, с. 445; Б. Недков. Цит. съч., т. 2, с. 326) името може да бъде разчетено и като Кръстан.