България е на второ място в света по брой на рицарите тамплиери. У нас те наричат себе си православни тамплиери, като в същото време не пропускат да отбележат, че са „наследници на древната тамплиерска традиция”. Разбира се, излишно е да търсим в миналото и традициите на Православната църква следи, обясняващи произхода и популярността на новотамплиерската мода. Така или иначе, съвременната масова култура предлага неизчерпаем резервоар от културно-исторически отломки, символи и ритуали, чието произволно съчленяване е твърде изкусително и често води до съвместяването на всевъзможни вярвания и религиозни практики. По правило подобни синкретични форми виреят върху плиткия терен на религиозното невежество и често полагат себе си в сферата на комерсиалното и показното.
Всъщност зад инициативи от типа на т.нар. ордени на рицарите тамплиери в България и прословутия Върховен архонтски събор стои стремежът на една определена класа да легитимира себе си като аристокрация. В повечето случаи става дума за хора със съмнителна репутация, успели да се замогнат в годините на прехода най-често благодарение на престъпни сделки и унаследени мрежи и влияния от тоталитарния период. В амбицията да реализират себе си като елит – не просто финансов, но и духовен и политически (властови) – те демонстрират нуждата си от сакрална санкция, от меродавен печат, който би препотвърдил тяхната знатност, правото им да бъдат „избрани”, „необикновени”, „нередови” хора. Потребността им да заличат миналото си на простолюдие и да се закичат със знаците на всепризнат престиж, реабилитира значението на Църквата, но не като общност от вярващи, на която глава е сам Иисус Христос, а като древна институция, съхранила през вековете сакраменталната си власт. Неслучайно т.нар. тамплиери признават, че ритуалите им започват и завършват с молитва и че във всичко, което правят, те търсят и имат подкрепата на „отделни християнски проповедници”. Обикновено на техните церемонии присъстват православни духовници, в това число и митрополити. Архонтите пък получават своята титла директно в църковна среда с едно чинопоследование, което напомня ръкополагането в духовен сан.
Не е изненадващ и фактът, че повечето представители на тези парамасонски организации имат и политически амбиции. Така например архонтът Слави Бинев, който освен това е и рицар тамплиер, е също така учредител – заедно с Великия приор на Ордена на рицарите тамплиери Румен Ралчев и едновременно с това масон – на партия ГОРД.
Какво дава основание на споменатите вече „православни тамплиери” да определят себе си като „наследници на древната тамплиерска традиция” и да припознават като своя мисията за „разширяването на диалога” между Източната и Западната църква? Прави впечатление, че представяйки своите организации, днешните новотамплиери започват разказа си от далечната 1118 г., когато всъщност „било създадено тайното общество на тамплиерите”. Съществува ли обаче приемственост между средновековния католически военномонашески орден на тамплиерите и днешните новопосветени рицари и дами?
Орденът на тамплиерите или на братята рицари от Соломоновия храм в Йерусалим е католически военно-монашески орден, който възниква в началото на XII в. (1118 г.) в резултат на Първия кръстоносен поход. Освен обичайните за всеки монашески орден обети – на послушание, на бедност и на безбрачие – монасите тамплиери давали и обет за защита на поклонниците, които посещават Йерусалим. „Баща на този вид монашество е св. Бернар от Клерво, който християнизира образа на рицаря”, разказва отец Петко Вълов от Католическата апостолическа екзархия. Самите тамплиери наричали себе си „бедните рицари на Христа от храма на Соломон”. Това название е свързано с факта, че кралят на Йерусалим Балдуин II настанил тамплиерите в превзетата джамия Ал Акса, за която се счита, че е построена върху останките на Соломоновия храм. С течение на времето се налага наименованието Орден на храма (temple) или на тамплиерите.
Постепенно рицарите тамплиери започнали да помагат на поклонниците не само по отношение на личната им безопасност, но и като пазели имуществото им и финансирали пътешествията им. Била въведена система за изпращане на пари и ценности към Йерусалим, както и система за даване на заеми. Загубата от кръстоносците на Йерусалим през 1187 г. заставила тамплиерите да се замислят за алтернативни източници на доходи. Те започнали да финансират чужди операции и да осъществяват онова, което днес наричаме банкови преводи – онзи, който внесе определена сума в дадена държава, може да си я получи където и да е другаде в местна валута. Така орденът се превърнал в една от най-заможните институции в Европа.
В основата на преследването и драматичния финал на тамплиерите стои френският крал Филип IV Хубави, който искал да конфискува имотите на ордена. През 1307 г. той издава тайна заповед всички членове на ордена във Франция да бъдат арестувани в един и същи ден. Това става на 13 октомври, петък, откъдето идва и изразът за „фаталния петък”. Малко след това тогавашният папа Климент V, който бил под непосредственото влияние на френския двор, обвинява рицарите тамплиери в ерес и в най-различни богохулни деяния. Срещу тях започва процес, който е воден както от светските власти, така и от Инквизицията. При ужасяващи мъчения тамплиерите се признават за виновни почти по всички точки на обвиненията. През 1312 г. на събора във френския град Виен папата официално разпуска ордена. Съдът осъжда голяма част от членовете на ордена на смърт чрез изгаряне. Не е пощаден и Великият магистър на тамплиерите Жак дьо Моле, който умира на кладата в Париж на 18 март 1314 г.
Фактически с булата на папа Климент V от 1312 г. орденът на тамплиерите е разпуснат и престава да съществува. За разлика от Ордена на йезуитите например, който е бил забранен от папа Климент XIV през 1773 г. и след това възстановен отново през 1814 г. от папа Пий VII, орденът на тамплиерите не е възстановен никога повече. „И макар да не е изключено в бъдеще да се стигне до някаква реабилитация на тамплиерите, в момента Католическата църква признава само два рицарски ордена – това са Суверенният Малтийски орден, известен още като Орден на хоспиталиерите, и Орденът на Светия гроб в Йерусалим”, пояснява отец Петко Вълов. Независимо от това в момента на Запад съществуват 27 организации, които претендират, че са автентични наследници на тамплиерите. „Католическата църква е отворена към сътрудничество с всички хора с добра воля. Съществува обаче проблемът с името, защото трябва да се знае откъде идва то и какъв е неговият исторически произход”, допълва още отец Вълов.
Според секретаря на посолството на Малтийския орден у нас Богдан Паташев, когато става дума за монашески структури, изключително важен е въпросът за приемствеността. „Приемствеността, в която Католическата църква вярва, тръгва от апостолите и чрез ръкополагане от епископ на епископ се осъществява непрекъснато до наши дни. Приемствеността от първия абат до сегашния Велик магистър на Малтийския орден е важна и е описана в нашите хроники. Ние вярваме, че сегашният ръководител на Малтийския орден, който е монах, е приемник на първия, който някога е създал монашеското братство, посветено на св. Йоан Кръстител”. При тамплиерите обаче приемствеността е прекъсната. Проблемът на новите организации, които се появяват с претенцията, че са „наследници на древната традиция”, е, че те сами афишират себе си. След като обаче е прекъсната приемствеността и не съществува връзка с Църквата, подобна претенция е абсолютно безпочвена. „Все едно една държава, която е изчезнала от картата на света, да се появи на друго място и в друго време, обявявайки, че е продължител на историята и традициите на изчезналата държава”, казва Богдан Паташев. По думите му в момента е пълно и със структури, които обявяват себе си за наследници на Малтийския орден. „Общото е, че винаги става дума за граждански, а не за монашески организации. В съвременния свят те търсят припознаване чрез средствата на правото и регистрирайки се като юридически лица, афишират себе си като автентични организации”.
В България съществуват поне две организации, регистрирани като Орден на тамплиерите, и разбира се, всяка от тях претендира, че е легитимен наследник на някогашните рицари. Ръководител на сдружението „Върховен военен орден на храма на Йерусалим – Велик магистериален приорат на България” е „Рицарят на Великия Кръст” Асен Асенов. Според тамплиерите, оглавявани от Асенов, след разпускането му през 1312 г. някогашният военно-монашески орден „продължил съществуването си тайно с непрекъсната поредица от велики магистри до март 1705 г.”, когато няколко френски благородници направили събор на тамплиерите във Версай. Великият приор Асен Асенов признава, че преди да стане тамплиер е членувал в „друго общество”, в което контактите били „ограничени”. Именно там обаче идва поканата да стане тамплиер. „В началото бяхме 17 човека. От тези 17 реда издържаха само 4 човека – другите 13 се отказаха, след което бяхме ръкоположени и тогава имах честта да държа българския флаг сред всички чуждестранни представители на ордена. Усещането е невероятно. Всички членове на Ордена в Западна Европа са благородници – барони, графове, лордове и когато се изправиш и предизвикаш желанието им да те аплодират е доста вълнуващо… В момента, в който те ръкоположат за рицар, ти ставаш равен с тях”.
Тамплиерите на Асенов определят собствената си организация като „законния исторически директен наследник на древния Орден на Храма, основан през 1118 г.”. Твърдят, че не са свързани с масонството, тъй като, за разлика от тамплиерството, „масонството е тайна организация”. Същевременно обаче полагат „клетва за мълчание”, която изисква от членовете на организацията да „спазват предпазливост и сдържаност относно вътрешните дела на Ордена”. Твърдят също така, че избягват медийните изяви, тъй като смятат, че „само така може да оцелее едно затворено общество” и упрекват представителите на другата новотамплиерска организация в България, че „живеят в медийното пространство, а не това са правилата на Ордена на Храма”. Титлите, които раздават, са част от „публични церемонии или служби по обличане във власт, на които присъства християнски свещеник”. Прави впечатление също така непоколебимото им убеждение, че още през Средновековието тамплиерството е имало дълбоки корени и трайно присъствие по нашите земи. Според Асен Асенов съществува дълбока връзка между богомилството и тамплиерството и това е едно от нещата, които българските членове на ордена са се нагърбили да докажат.
Другото тамплиерско сдружение е с наименование „Орден на рицарите тамплиери на Йерусалим” и е регистрирано у нас през 2004 г. През август 2008 г. българската организация придобива статут на самостоятелна структура и е обявена за Велик приорат, а за неин велик приор е провъзгласен о.р. генерал-майор Румен Ралчев. До 1989 г. Ралчев е офицер от УБО (Управление „Безопасност и охрана”) и началник на охраната на Тодор Живков. В първите години на прехода създава една от знаковите охранителни фирми. От 1991 г. е масон. Членува във „Великата ложа на старите, свободни и приети зидари на България” и е неин велик майстор допреди няколко години. В момента се занимава с охранителен бизнес, собственик е на гимназия и колежи за охранители. Според Ралчев тамплиерският орден, чийто приорат в България оглавява той, е възстановен от Наполеон в Париж през 1804 г. и оттогава съществува като „граждански орган с регистрация в Швейцария”.
В българското сдружение днес членуват предимно бизнесмени, а също и немалко популярни лица – общественици, интелектуалци, актьори, телевизионни водещи. Твърди се, че сред членовете на ръководения от Ралчев орден са поетът Любомир Левчев, издателят Иван Гранитски, омбудсманът Гиньо Ганев, историкът проф. Андрей Пантев. Наскоро медиите съобщиха, че макар да не смята да се връща в политиката, Любомир Левчев е присъствал на сбирка на новата политическа формация ГОРД, чийто съучредител е Великият приор Румен Ралчев. Един от най-известните родни тамплиери е археологът проф. Николай Овчаров, който освен Велик рицар е и директор на създадения към ордена Институт за изследване на историята. Овчаров нарича себе си „православен тамплиер” и обяснява, че орденът „използва православни свещеници, които четат молитвите в началото и в края на събранията”. „В ордена имаме православни свещеници, имаме няколко човека, които са си истински свещеници и са членове на ордена. Ние сме православни християни, защото съвременният орден е доста по-различен от католическия орден, който е съществувал през XIV век. Съвременният орден включва всички видове християни – православни, католици, протестанти. Единственото условие е кандидатите да са кръстени християни”, разказва известният археолог. Основната цел, която си поставят членовете на ордена е разширяването на диалога между различните християнски църкви. „Ние изповядваме икуменизма. Смятаме, че разделението на църквите днес е напълно изкуствено и неприсъщо за XXI век. Да бъдат обединени под една егида всички християни по света – това е главното нещо”, казва още проф. Овчаров. Според него „начинът, по който действа Православната църква в момента не е най-правилният”. „Православната църква трябва да се отвори много повече към света, както се отвори преди 30 години Католическата църква, която също беше доста канонична и догматична, но в крайна сметка сега в католическите катедрали може да видите млади хора с китари… Искаме да съдействаме християнството да се реформира”, признава рицарят тамплиер.
Парадоксално, но стремежът на родните тамплиери да бъдат модернизатори и реформатори на християнството, както и упрекът им към монасите от Атон, че „разсъждават с понятия от XIV–XV век”, не проблематизират идентифицирането им с една традиция, появила се през Средновековието и пресечена с решение на папа Климент V в началото на XIV век. По време на своите събрания т.нар. „наследници на древното тамплиерство” се появяват облечени в бели плащове с червени кръстове и мечове в ръце, наричат себе си рицари и дами, почитат паметта на изгорения на клада рицар Жак дьо Моле и на деветимата основатели на ордена, приписват богомилско влияние на тамплиерството и благоговеят пред богомилите, тъй като последните се обявявали против „богатите одежди, обилната храна и веселбите” и почитали единствено молитвата „Отче наш”. Разбира се, преклонението пред „оригиналната и витална богомилска ерес” не пречи на новопосветените рицари и дами да демонстрират положителното си отношение към парите, блясъка и лукса. В крайна сметка дълбоката стратегия на този бриколаж от възгледи, практики и стилове отвежда до заличаването на всякаква вероизповедна разлика и идентичност и до възпроизводството на едно изпразнено от съдържание религиозно комерсиализиране.
Тук възниква и най-важният въпрос – каква е реакцията на Църквата по отношение на тези относително нови синкретични форми и организации. Както казва митрополит Йоан Зизиулас, „Църквата е призвана да бди новите културни форми без изкривяване да въплащават основните екзистенциални истини, които възвестява на света Евангелието Христово”. Това, разбира се, не означава, че Евангелието трябва да бъде отделено напълно от всички форми на културата. Основният коз на т.нар. тамплиери, архонти и всякакви парамасонски структури е показната съпричастност към традиционни ценности и добродетели и най-вече към дарителството и благотворителността. По думите на отец Петко Вълов „Католическата църква е отворена за сътрудничество с всички хора, които имат добра воля и няма никакъв документ, който да заклеймява подобни организации или да ги определя като неприятели”. Въпреки това католическите духовници не могат да взимат участие в техните ритуали. Богдан Паташев уточнява, че преди около десет години е изпратено циркулярно писмо на Светия престол до всички епископи, приканващо ги да бъдат внимателни и да не допускат отслужването в храмовете на ритуали с неясен произход. „Това не е преследване, а по-скоро предупреждение към духовниците и миряните да бъдат предпазливи по отношение на структури с неясен произход и цели”. Що се отнася до икуменическите претенции на новотамплиерите разбирането на католиците е, че обединяването на християните е работа на самите християни и на ръководителите на отделните деноминации. „Не може пет души, събрани някъде, да решат, че могат да слеят в едно католицизма и православието, без да имат нужната компетенция за това и без да познават вероизповедните разлики между двете църкви”, смята представителят на Малтийския орден. „Нормално е всеки да пази своята традиция и идентичност”, казва от своя страна отец Вълов и недоумява защо вместо да размахват рицарски мантии и символи демонстриращите воля за благотворителност тукашни тамплиери и архонти не потърсят по-скоро вдъхновение от опита на св. Василий Велики и неговата „Василиада” – един истински град на милосърдието и прекрасен пример за социално-благотворителна дейност.
Българската православната църква също няма официална и ясна позиция по въпроса за т.нар. тамплиерски ордени и тяхната псевдорелигиозна дейност. „В общи линии църквата си мълчи в това отношение. Не съм чувал да са издавали срещу нас някакъв акт или закон, или едикт, или нещо такова. Доколкото знам, все още не сме анатемосани. Напротив, на нашите събрания са присъствали и митрополити. Присъствал е например митрополит Галактион Старозагорски и по моя преценка в това няма нищо лошо”, признава рицарят тамплиер проф. Николай Овчаров. Според специалиста по църковно право доц. Дилян Николчев няма как да очакваме ясна позиция по този въпрос от страна на Светия синод на БПЦ, тъй като по-голямата част от представителите на висшия клир са били сътрудници и агенти на Държавна сигурност и като такива немалко от тях „са проникнали в подобни ордени и така да ги наречем екстраординерни среди още през онези години”. Поради тази причина единствените текстове със законодателна и канонична насока, които могат да бъдат отнесени към този въпрос, трябва да бъдат потърсени сред правилата на Православната църква. „Ако се върнем към православната традиция и църковната практика от първите векове, ще видим, че за подобни съслужения с псевдорелигиозни общества каноничната присъда е била най-строга – уточнява доц. Николчев. В такъв случай канонът повелява низвержение и отлъчване, ако духовникът продължава да упорства в греховете си”.
Именно поради множеството скандални общи „служби” на клирици на БПЦ с представители на архонтски и рицарски ордени и следвайки апостолските правила, през юли 2009 г. Светият синод изпраща окръжно до митрополиите в страната, в което се дават указания на духовниците „да не се намират на едно и също място с религиозни представители на инославни и иноверни“. На събрания с хора от други деноминации българските свещенослужители да не бъдат с богослужебни одежди и да не участват в техни служби, се казва още в окръжното. Тази забрана за съслужение с инославни и иноверни обаче е едно от първите неща, които бъдещите духовници научават още в семинарията. Липсата на по-сериозни мерки от страна на висшия клир формализира изцяло синодалните указания и допуска дейността на български православни духовници в съмнителни структури да бъде абсолютно необезпокоявана и днес.
Стъписваща е например информацията за мястото и начина, по който ръководените от Румен Ралчев тамплери отбелязват третата годишнина от обявяването на организацията им за „Велик приорат”. Под заглавие „Православна литургия и грегориански псалми за рождения ден на рицарите” в свой репортаж от 20 август 2011 г. в. „Стандарт” публикува следния текст: Едва ли българските рицари и дами от Ордена на тамплиерите можеха да изберат по-удачно място за отбелязване на празника си от храма в пазарджишкото село Паталеница. Църквата „Свети Димитър” е може би единствената у нас, която се е запазила автентична от построяването си през ХII век. Същият век, в който е основан и Орденът. Затова и някак съвсем на място са белите плащове с червени кръстове, мечовете и огърлиците на дошлите да отбележат третата годишнина от създаването на Велик Приорат България нашенски следовници на Юг дьо Паен. Великият Приор Румен Ралчев и Великият Секретар Хермина Георгиева водеха тамплиерския ритуал в храма „Свети Димитър” в село Паталеница. Всичко се извършва по ритуал, установен преди осем века. Стражници с мечове бдят на входа на храма, в който церемониалмайсторът на домакините от Командерия „Св. св. Константин и Елена” – Пазарджик, Росица Беберова въвежда в строга последователност участниците в ритуала. Първо гостите, после постулантите (кандидати за рицари), след това редовите рицари, Великите Офицери и накрая – Великият Приор Румен Ралчев. Той дава знак да се запалят трите свещника, символизиращи цялата история и същност на Ордена. Единият е с 9 червени свещи в памет на първите 9 рицари основатели. На другия има четири свещи – черна, бяла, зелена и червена. Черната и бялата са цветовете на ордена, червената е символ на пролятата кръв в защита на вярата, а зелената – на надеждата. На самия олтар пък са положени отделно 5 бели свещи – за Света Троица, за Великия Приор и за Великия Приорат… През цялото време звучат грегориански псалми, а водосвет служат православни свещеници – братята близнаци Никола и Лазар Миневи от Пазарджик.
Остава въпросът кое всъщност е по-скандално – дали бутафорната псевдорелигиозност на хора с претенции за благороднически титли и потекло, или фактът, че техните инициативи получават сериозна институционална тежест и подкрепа. На своите събрания българските новотамплиери се радват на присъствието на православни свещеници и митрополити, на областни управители и кметове. Благодарение на съдействието на Министерството на образованието, младежта и науката те имат достъп до българските училища, където работят с деца на всякаква възраст, създават клубове „Млад рицар”, разпространяват списанието „Тамплиер” и утвърждават сред учениците „християнските ценности на ордена”. Доколко безобидно е това явление? Просто смешна церемония и „манифестация на лошия вкус” или опит за подмяна и дискредитация на дълбочината на християнската доктрина? И разбира се, въпросът на въпросите – защо висшият клир на Българската православна църква остава все така дълбоко безответен и все по-плътно обграден от тамплиери, архонти и масони?
Оказва се, че сред българите – някогашната рая на османския султан – бродят рицари и дами с бели плащове, които се наричат тамплиери.
„Абсурдно!”, казват историци по средновековието от Софийския университет. Те нямаше да са толкова потресени, ако нашенските тамплиери – членовете на новоизникналия Приорат в България – Орден на рицарите тамплиери на Йерусалим – не твърдяха, че наследяват свои предци, обитавали българските земи.
Според един от най-известните български тамплиери – археологът Николай Овчаров – може да се говори за трайно присъствие на рицари от този орден по българските земи в Средновековието.
Преди няколко месеца даже медиите изригнаха с материали за намерено тамплиерско гробище край русенското село Нисово. Поканени за събитието фотографи заснеха ритуал, в който участваха Румен Ралчев – приорът (шефът) на нашенските рицари, археологът Николай Овчаров и тамплиерът Андрей Баташов, облечени в бели плащове с червени кръстове и мечове в ръце. Ралчев е бивш бодигард на Тодор Живков в някогашното УБО, лидер на една от няколкото масонски ложи в България и собственик на охранителна фирма, а Баташов е достатъчно известен като актьор, който неотдавна стана депутат от НДСВ, влязъл в парламента на освободено място в листата на партията. Други по-известни лица в българския орден са Меглена Ангелова, популярната водеща от бТВ, а сред новопокръстените е и архонтът Слави Бинев. Твърди се, че членове на ордена са и поетът Любомир Левчев, писателите Антон Дончев и Иван Гранитски, омбудсманът Гиньо Ганев, проф. Андрей Пантев, а сред дамите – Таня Буруджиева, социолог, Янка Такева – шеф на синдиката на българските учители и Мария Стефанова – председател на СЕМ. Някои от изредените са присъствали на сбирки на тамплиерите като гости. За общия брой на членовете на ордена до неотдавна беше съобщено че са 125. На последната сбирка през октомври са приети 35 нови членове. Приорът Ралчев обаче казва, че членовете са над 170.
Да членуваш в подобен орден, изглежда, е някаква мода или нещо престижно в очите на обществото. Кич и показност, или просто опит да се привлече вниманието върху исторически находки в България – всеки тълкува по различен начин поведението им. Всеки за себе си решава дали да приеме това или не. Но сдружаването в разни ордени е едно, а историческите факти – съвсем друго.
Голяма част от историците, етнолозите и археолозите у нас са против подвеждането, според тях, на хората с информация за историческо присъствие на тамплиери у нас.
„В Западната римска църква съществува така наречената орденска система на монастицизма. Тя е различна от нашата – православната”, разказва Александър Николов – доцент в катедрата по Средновековна обща история в СУ, магистър по медиевистика в Централния европейски университет в Будапеща (в момента той е докторант там, а е защитил докторат в България в областта на средновековието). За да обясни историята на тамплиерите, Николов започва обясненията със създаването на ордените в Западната църква:
„Там общности от манастири се обединяват около единен правилник, който се нарича регула. Монасите, които споделят единен правилник, се обединяват в ордени. Най-древният орден е Бенедиктинският. През XI век се появяват реформистки ордени, като едни от тези, които се отделят от Бенедектинския, опитвайки се да го реформират, се наричат цистерцианци.
Много специфична разновидност на орденската система са така наречените военно-монашески ордени, много от които взимат регулата (правилника) на цистерцианския орден, но наред със своя чисто монашески хабитус (начин на живот), те имат и военни функции, заради противоборството с исляма в този период. То се води от една страна в Испания, така наречената Реконкиста – там се появяват едни от първите военно-монашески ордени. От друга страна противоборството с исляма се осъществява по време на Кръстоносните походи, след завладяването на Палестина от кръстоносците. Именно тогава възникват няколко много мощни военно-монашески ордена. Два от тях са изключително важни – тамплиерите и хоспиталиерите, като двата ордена се превръщат в конкуренти.
Името на тамплиерите идва от „рицари на Храма” (от temple – храм). Орденът възниква като военна структура, докато хоспиталиерите (йоанитите) са свързани с медицината (hospital – болница, лечебница), обяснява накратко доцент Николов. Паралелно с тях съществуват и по-малки военно-монашески ордени, като Тевтонския, които участват в отбраната на вече завладяната Свещена земя от християните. През 1291 година мюсюлманите успяват да отделят окончателно Палестина и така Латинската държава там е унищожена, въпреки яростната съпротива на тамплиерите и хоспиталиерите, които са конкурентни ордени, но воюват заедно.
Наред с войната с исляма, тези две организации са много мощни финансово. Особено тамплиерите, които имат изключително разклонена система от имущество в цяла Европа. В началото на XIV век се появява проект на папството, а по-късно и на френския крал Филип IV Хубави двата ордена да се слеят в един и да бъдат ръководени от краля на Франция и неговата династия. Претенциите са свързани с желанието френските крале да застанат начело на кръстоносното движение, което ще се опита да отвоюва Светата земя. Тъй като последният магистър на тамплиерите Жак дьо Моле отказва да участва в този проект, през 1307 г. започват гонения срещу ордена. Самият Жак дьо Моле е изгорен, а тамплиерският орден е разпуснат.
В това време обаче хоспиталиерският е фаворизиран и съществува и до ден днешен – това е съвременният Малтийски орден, който се е превърнал в хуманитарна църковна организация, притежаваща суверенни права, които упражнява под върховенството на Ватикана. Тамплиерите не са преследвани в две страни – Португалия и Шотландия. Според изследователи на масонството, от шотландските тамплиери произхожда така нареченият шотландски ритуал в масонството.
По тази линия, разбира се, след като това е организация, минала в нелегалност, ние не можем да знаем със сигурност, дали не е имало нейни нелегални структури в по-късни етапи в Европа – обяснява Александър Николов – Лично за мен твърдението, че тук е имало тамплиерски колонии по време на Средновековието не почиват на абсолютно никакви факти. За мен лично това е пълна фантасмагория. Като медиевист, който се занимава с европейска и българска история, не ми е известно тук въобще да са се появявали тамплиери. Такъв факт на мен не ми е известен – те са действали основно в Близкия изток, а след разпускането някои са оцелели в Португалия и Шотландия, а останалата част вероятно са действали нелегално”, смята медиевистът.
„Тамплиерството е свързано с католическата църква (отварям една скоба само за хоспиталиерите, за които се знае, че са действали и в Русия) – казва доцент Николов – Да се търси средновековна връзка е абсурдно. Съвременна – да, тя може да почива на контакти на някакви средновековни ядра, оцелели в Западна Европа, но да се твърди, че тук, на място, е имало такова нещо, за мен е абсурдно.”
Според него новозабогателите българи, които си мислят, че могат да си купят потекло и гени, и образование, което да датира от поколения – това е невъзможно, защото трябва да минат 200 години за да се запази такава социална структура. Но това на Балканите е много трудно.
„Чалгата в историята и в обществото е невероятна, тя е толерирана 17 години абсолютно целенасочено от правителствата, отчасти и от медиите, които прокарват определена политика на затъпяване на българския народ. Тази политика личи и по отношение на сектора на образованието. Много по-лесно се манипулират хора, които са неграмотни, и много по-лесно може да им се внуши, че някой е тамплиер, друг е Зевс”, добавя доцентът.
Той предполага, че българските тамплиери сега биха могли да имат връзка с тази структура само през съвременни организации, като възможна връзка е и през масонството. „А това с кръстовете по гробищата, заселването на тамплиери по нашите земи… Професор Овчаров е археолог и той се изказва по абсолютно всички въпроси, на него всичко му е ясно, но в Унгария да речем, където съм специализирал, археолозите работят по следния начин: когато правят бомбастични заявления, подкрепят своите находки с писмен извор. Ако има писмен извор, който да верифицира, че на това място е имало тамплиерска колония, тогава може да се говори сериозно. Факт е разбира се, че във Византийската империя е имало една норманска група, която се заселва в Добруджа, но никой не е доказал, че тези хора са тамплиери. Те са били наемници във византийския двор, като заселването на тази група съвпада със създаването на тамплиерския орден и би било малко трудно те да са тамплиери”, обяснява историкът. Според него в средновековните български извори няма отделяне или разпознаване на тамплиерите като някаква отделна структура. Едва в модерната епоха, в 20 век, вече се знае за тамплиерите у нас. „Разбира се имали сме контакти с Латинската империя, може на някой тамплиер да са му счупили главата при Одрин, но ние нямаме данни за това”, заключава специалистът.
Водачът на тамплиерите в България, Румен Ралчев – бивш шеф в УБО (НСО), телохранител на Тодор Живков, известен масон – се уповава на данни, различни от тези на специалиста по средновековна история. „Да, има спорове, не може да няма, ние казваме, че предполагаме, че има такова нещо. Но присъствието на рицарски кръстове върху надгробните плочи, присъствието на други знаци, които са свързани с тамплиерството, подсказват, че има нещо общо. Колко е общо – там си има историци, не казвам, че нищо друго не приемам”, започва Румен Ралчев. Той не отрича, че в Националния исторически музей няма нито един експонат, който да е обозначен като тамплиерски. Ралчев обяснява, че е в близки контакти с професор Божидар Димитров, който често идва на събирания на тамплиери, за да „чете лекции и просвещава”.
„Имаме много историци при нас и сме наясно, доказано е даже, че има населени места у нас, които са кръстени на рицари, присъствието на рицарите по нашите земи е факт, водени са боеве с рицари. Цар Калоян, какво е правил? С всичкото ми уважение към историците, аз казвам така: орденът на рицарите тамплиери е съществуваща историческа реалност назад в миналото ни. Искаме или не тези хора са минавали оттук и те са се влияели от нас – ние от тях. Няма държава в света, която да не е воювала с друга, така че съвсем нормално ние сме се биели с тях, някои са оставали на лечение у нас. Ние открихме едно рицарско гробище, при Нисово, и другата година ще започнат разкопки”, уверява Румен Ралчев.
Специалисти от историческия музей в Русе, които са изследвали гробищата в Нисово, твърдят, че това са измислици. Местните ги наричат „Конско гробище“, а според историците, които са изучавали надгробните кръстове, те не са тамплиерски и такива има на много места в България, описани в монографии и книги (виж репортаж за „Конското гробище“ тук). Според Ралчев в молитвите и ритуалите на тамплиерите от 1118 до 1307 година има много схващания, навлезли от българските богомили и „те не се стремят да го скрият, а казват, че е влияние от богомилите“. „Така че спокойно казвам, че върху онова, което наричаме рицари-тамплиери в оригиналния вид, има много ясно изразена българска следа и то е доста силна”, категоричен е Ралчев.
Ралчев разказва, че новата история на тамплиерството в България започва през 2003 – 2004 година, когато част от тамплиерите към ордена са приети за такива в чужбина – основно в Сърбия, Германия и Австрия, а малко по-късно и в Италия. В това време великият приорат на Сърбия внася предложение в магистериума (най-високият орган в ордена), ставайки ментор за България, да се организира тамплиерството у нас. Първоначално у нас се създават няколко командарии (групова единица, която съставлава приората), когато те стават четири, е пуснат декрет на Деян Милекович – великият приор на Сърбия, за създаване на приорат България. В 2004 година това е факт, а през пролетта на 2007 България е призната, по време на конвент на органа в САЩ, за самостоятелен приорат. Това е последната стъпка преди създаването на Велик приорат, което ще промени статута на членовете на ордена в България, и ще ги превърне в пълноправни членове на ордена в световен мащаб.
У нас членовете са над 170 души. За да стане един гражданин – мъж или жена – член на ордена, първото изискване е да е християнин, обяснява Ралчев. Второто условие е да има нагласа да работи в полза на ордена и християнството и да се ползва с добро име в обществото, да може да се грижи за себе си, финансово да е стабилен, да е независим, за да може да помага на другите, отделяйки не само пари, а и част от собственото си време.
Всеки желаещ да стане тамплиер се подлага на изпитание – на първо място се прави проверка на това как се приема името му в обществото, водят се диалози с него, приобщава се на някои мероприятия. Желаещият постоянно се осведомява за тамплиерската дейност и първоначално придобива статус на постолант – той става помощник, който се приема в дадената командария. В рамките на 3 години този човек трябва да работи с тамплиерите и да участва в ритуалите, като носи черна мантия без кръст и на база на неговото присъствие и работа, може да дойде момент, в който неговият поръчител – рицар или дама, водач на постолантите, дава предложение желаещият да стане тамплиер. Решението се взима от приора Румен Ралчев, като той взима предвид досието на постоланта. Приемът в ордена обаче не е масов, традиция е в него да има по-малко рицари и дами, а повече постоланти и симпатизанти.
Според Ралчев това е „граждански орден, съхраняващ добродетели, подчинени на християнството, съхранени с доброто желание те да влязат в обществото”. Казват, че прокарваме католицизма в България – нищо подобно, категоричен е приорът. Според него този орден не е бил квалифициран като католически. „Факт е, че болшинството от държавите, които имат Велики приорати, са католически. Факт е обаче, че има и в православни – Гърция, България, Сърбия, Украйна. В крайна сметка, ако разсъждаваме така, то не е трябвало да влизаме и в Европейския съюз”, смята Ралчев.
Той е категоричен, че рицарското звание не е опит на членовете да станат аристократи. „Рицарите са били военни и не ги свързвам с аристократизма. През 1804 година тамплиерският орден е възстановен от Наполеон в Париж и оттогава това е граждански орган с регистрация в Швейцария”, обяснява Ралчев.
Той твърди, че новият граждански орден от 1804 година е съхранил в себе си не замонашването, а отношението, което са имали рицарите-тамплиери към християните и християнството изобщо. „На първо място говорим за обединение на християнството, което е разединено сега, както и преди. Следва помощ на християни в нужда – каква е нуждата отделен въпрос – бедност, война, природни бедствия. Третото е взаимопомощ между братята и сестрите в ордена и четвъртото – ние сме си поставили за цел мобилизиране силите на обществото в полза на доброто”, обяснява той.
Ралчев уточнява обаче, че нямат за цел да воюват с мюсюлманите. „Тъкмо обратното – още от самото начало, при създаването на ордена на рицарите тамплиери, а и сега, той е в активен диалог с представители на различните религии именно с цел да се изключи възможността за сблъсъци на групи хора, изповядващи различни религии, казва Ралчев и добавя, че това е едно от най-важните неща, които са го накарали да стане тамплиер. „Ние сме в много опасна зона. В България има уникален модел на етническа толерантност и ние се опитваме, работейки с всички етноси, това нещо да продължи”, казва още приорът.
На въпроса за това как обществото приема родните тамплиери, Ралчев е категоричен, че не очаква еднозначно отношение – всички да ги харесват или всички да не ги харесват. „За мен е важна оценката на хората, на които помагаме, смята той. Ние не редим опашки, на които хората да чакат за помощи, а отиваме при тях да им помагаме. Скоро помогнахме на едно дете – християнче, което имаше нужда от животоспасяваща операция. То замина за Германия и ние даже се свързахме с наши братя-рицари там, които да може да му помогнат още. Ходим в старчески домове и домове за деца, лишени от родителски грижи. Ние просто се опитваме да посъбудим старите християнски български ценности. Този механизъм отдавна работи в Европа- събиране на храни, дрехи, пари. Не виждам защо някой да има нещо против”, казва Ралчев.
13 авторитетни юристи, богослови, публицисти и медици станаха поредната група хора с отворено писмо до Светия Синод, в което посочват съществени нарушения на църковния устав при избора на архимандрит Дионисий (Мишев) за епископ.
Владиците гласуваха скандалното решение на 28 ноември т.г. по предложение на патриарх Неофит и насрочиха хиротония (въвеждане в епископски чин) за 21 декември. За същата дата миряни вече са планирали протест под надслов "Недостоен". Вярващи ще се съберат и на 9 декември пред сградата на Св. Синод по време на редовното му заседание.
В писмото се изтъква, че с активното си участие в т.нар. "архонтска афера", свързана с даването на мнимата титла "архонт" на личности със спорна репутация като Слави Бинев, отец Дионисий е нарушил правилата на православната вяра, чието спазване е задължително условие при избора на епископи. Освен това се подчертава, че той не отговаря на още две други императивни изисквания на Устава на БПЦ – да е служил поне 3 години в манастир и да е навършил 35 години. Авторите на писмото настояват Светият Синод да преразгледа своето решение и да се съобрази с църковния устав, припомня "Двери".
Пред Клуб Z наши източници напомниха, че това е поне третата мощна акция на възмущение срещу духовника, наричан Дионисий Паркетни и по много подобни начини. Първо в столицата стартира подписка, а на 2 декември инициативен комитет срещу хиротонията на Дионисий внесе в канцеларията на Св. Синод 1200 подписа, събрани в рамките на по-малко от три дни. От разписалите се повече от 40 са духовници.
Сред присъединилите се към електронната петиция има дори един епископ, монаси, монахини, послушници, както и цели братства на различни манастири, допълва православният сайт "Двери". Много от тях обаче не са разрешили имената им да се виждат публично в регистъра, за да не бъдат подложени на психологически натиск (както е известно, епископът може без обяснения да изпрати свещеник от централен столичен храм примерно в безлюдно село в Трънско, б.р.). Варненски свещеници, които миналата зима се разбунтуваха и в крайна сметка успяха да бламират скандалното назначаване на епископ Борис за техен владика, са изразили готовност да идват в столицата, за да подкрепят събратята си.
На 3 декември и монасите от българския Зографски атонски манастир „Св. Георги” изпратиха до Негово Светейшество писмо, в което изразиха несъгласието си архим. Дионисий да бъде ръкоположен за епископ на БПЦ. Светогорските монаси смятат, че тази хиротония няма да донесе полза и мир на нашата Църква, че с нея „ще бъде даден тласък на още по-големи интриги и неморални и неканонични действия” и че действията на архим. Дионисий и според тях са „в шокиращо противоречие със светата православна вяра, със Свещеното Предание на Църквата и дори с общочовешкия морал.”
Самият Дионисий мълчи до момента.
Ето и пълния текст на днешното писмо, подписано от Иван Минев - юрист, Даниела Доковска – юрист, Ина Лулчева – юрист, Цветана Чуклева – юрист, проф.д-р Емил Мингов – юрист, доц.д-р Кристиан Таков – юрист, доц.д-р Пламен Попиванов – медик, доц.д-р Петя Шопова – юрист, Борислав Цеков – юрист, Велислава Дърева – публицист, доц.д-р Ивайло Найденов – богослов, доц.д-р Емил Иванов – богослов, проф.д-р Иван Желев - богослов.
ОТВОРЕНО ПИСМО
Ваше Светейшество,
Ваши Високопреосвещенства,
Обръщаме се към вас със синовна почит, за да споделим своята позиция по някои въпроси от управлението на Българската православна църква (БПЦ), които будят сериозна тревога. Правим това като миряни, които със своята професионална и обществена деятелност и с публично изразяваните граждански и експертни позиции през годините са показали на дело, че радеят и отстояват авторитета и единението на Светата Църква и нейното подобаващо място в духовния и обществения живот на България.
Става дума за начина, по който се прилагат изискванията и процедурата по извършването на епископската хиротония.
Непосредствен повод за тревога ни дава решението на Светия Синод от 28 ноември т. г. относно епископското ръкоположение на архимандрит Дионисий Мишев. Това решение, според нас, повдига редица въпроси от гледна точка на Устава на БПЦ. В него се разкриват съществени несъответствия с три изрични уставни разпоредби, върху които бихме желали да привлечем вашето внимание като ръководители на БПЦ-БП.
Първо, едно от императивните изисквания към всеки кандидат за епископски чин е "да се отличава с правилни мисли върху православната вяра и точно спазване на установения от Църквата ред, със здрав разум, добродетелен и благочестив живот" (чл. 83, ал. 2, т. 2 от Устава на БПЦ).
В конкретния случай с архимандрит Дионисий Мишев това изискване, според нас, не е спазено. При преценката на достойнствата на кандидата Светият Синод очевидно не е взел предвид редица действия и изявления на въпросния архимандрит през последните години, които предизвикаха много голямо смущение и дори скандализираха църковната общественост със своите подчертани отклонения от православната вяра и свещените традиции на БПЦ. Те са свързани с прякото участие на архимандрит Дионисий Мишев в придобилите печална известност деяния и обстоятелства около предоставянето на мними "архонтски титли" на лица със сериозно оспорима обществена репутация; с използването на православен храм в Доростолска епархия за "посвещения в благородно рицарство" за целите на "Ордена на рицарите от Assisi Pax", извършвани съвместно с униатски свещенослужител. И не на последно място – с "възвеждането" в мнимата степен "екзарх на архонтите в Асизи" на един католически свещеник в Италия.
Тези чужди на православната вяра практики породиха сериозна църковна и обществена полемика, в която се откроиха и твърдения за крупни финансови облаги и за зависимости на архимандрит Дионисий от външни за Църквата фактори и кръгове. Тези твърдения (включително и от действащ министър-председател) и до ден днешен не са опровергани.
Най-тревожното е, че въпросните деяния не са изолиран инцидент, а системна дейност на архимандрит Дионисий Мишев в продължение на години. Дейност, която той неведнъж е защитавал публично и в рамките на вътрешноцърковните отношения с аргументи, които категорично не могат да се квалифицират като "правилни мисли върху православната вяра и точно спазване на установения от Църквата ред".
В същото време трябва да се подчертае, че оставянето на всички тези системни противоканонични деяния без последствия от страна на Светия Синод и без налагане на съответно църковно наказание до този момент не изличава факта на тяхното осъществяване и не променя тяхната същност на деяния, които са неправилни от гледище на Църковния ред и недопустими за православната вяра.
Всички събития и обстоятелства, свързани с гореупоменатите деяния на архимандрит Дионисий Мишев, са публично достояние и Светият Синод лесно ми могъл да се сдобие с обстойна информация за тях, още повече, че те са били предмет на обсъждания в БПЦ. При необходимост обаче изразяваме готовност да съдействаме, като предоставим систематизирани факти и документи.
Второ, императивно изискване на Църковния устав е кандидатът за епископски чин да е живял поне три години в манастир (чл. 83, ал. 2, т. 3 от Устава на БПЦ). Това изискване също не е спазено в случая с архимандрит Дионисий Мишев. На църковната общественост е добре известно, че същият не е живял три години в манастир. Показателно е, че няма данни за такъв период на манастирско служение и в официално публикуваната биография на архимандрита на интернет страницата на БПЦ. Ако все пак Светият Синод е взел своето решение въз основа на друга информация и разполага с безпротиворечиви доказателства за противното, молим те да бъдат направени публично достояние.
Трето, изрично и също императивно е и изискването кандидатът за епископ да е навършил 35 години (чл. 83, вл. 2, т. 5 от Устава на БПЦ). Видно от официално публикуваната на интернет страницата на БПЦ биография, архимандрит Дионисий Мишев е роден на 24 септември 1981 г. Това означава, че както при постановяването на решението на Светия Синод, така и досега той не отговаря на уставното изискване, защото има навършени едва 33 години.
Ваше Светейшество,
Ваши Високопреосвещенства,
Добре известно е, че Уставът на БПЦ е основополагащ акт за нейното устройство и управление. Неговото канонично и правно значение стои непосредствено след Свещеното Писание, Свещеното Предание, Правилата на светите Апостоли, свещените Канони на вселенските и поместните събори и учението на светите Отци (чл. 2 от Устава на БПЦ). С други думи, спазването на изискванията, процедурите и постановленията на Църковния устав е повеля, която е неизменно свързана със съблюдаването на Свещеното Писание и посочените източници на каноничното право и произтича от тях. Светият синод е поел задължението, което произтича от Закона за вероизповеданията, да спазва и изпълнява разпоредбите на Устава на БПЦ.
Обръщаме се към вас с убеждението, че каноничното и уставосъобразно управление на БПЦ и издигането на достойни йерарси в епископски чин са необходима предпоставка за укрепването на авторитета на БПЦ и на вярата на православния български народ. Страхуваме се, че в резултат от лансирането на такива хора в ръководния състав на БПЦ много хора биват отблъскани от Църквата. Това особено важи за младите, които имат нужда и наистина жадуват да видят добър пример от висшите клирици, а напоследък те наблюдават само поредица от негативни примери. Накъде тогава водим с подобни примери тези млади хора, които търсят надежда и опора в Църквата?! Едва ли е случайно, че все повече от тях се отклоняват и не търсят истинската Църква или пък я търсят на други места, където за съжаление я няма – при старостилци и пр. православни фундаменталисти. Решението е във вашите ръце и ние искаме вие, архиереите на родната ни Църква, да ни приобщавате и да ни водите, но не можем и не трябва да следваме пагубни пастири.
Почтително призоваваме Светия Синод с отговорност да преразгледа решението си от 28 ноември 2014 г., като съобразите императивните разпоредби на Устава и гореизложените съображения. И едва след като подложите на всестранна и задълбочена проверка и преценка неговите писмени изявления и действия, да се произнесете относно достойнствата на кандидата за епископ архимандрит Дионисий Мишев. Вярваме, че едно ново решение, стъпило на здравите основи на Църковния устав, следва да бъде взето в духа на съборността (участието на всички архиереи) като основно начало на църковното устройство, което винаги е било водещо при епископската хиротония още от времената на Българската екзархия, чийто правоприемник е БПЦ-Българска патриаршия.
Ако наистина смятате, че БПЦ има нужда от нов епископ (при наличието на няколко напълно неизползвани), нека Светият Синод потвърди необходимостта от ръкоположение в чин Епископ на един дълбоко вярващ и благочестив монах, горещо убеден във вселенските истини на светото Православие и във вселенското значение на Православната църква! Най-искрено ви уверяваме, че такива са очакванията на православната общественост у нас, за да се избягват занапред неблагоразумията! Изборът е на Светия Синод!
Молим да приемете този призив като израз на загриженост и отговорност, на преданост към светата ни Църква и съзнание за християнски дълг!
Смирено молим за Вашето благословение!
- ИВАН МИНЕВ
- ДАНИЕЛА ДОКОВСКА
- ИНА ЛУЛЧЕВА
- ЦВЕТАНА ЧУКЛЕВА
- ПРОФ. ЕМИЛ МИНГОВ
- ДОЦ.КРИСТИЯН ТАКОВ
- ДОЦ. ПЛАМЕН ПОПИВАНОВ
- ДОЦ. ПЕТЯ ШОПОВА
- БОРИСЛАВ ЦЕКОВ
- ВЕЛИСЛАВА ДЪРЕВА
- ДОЦ. ИВАЙЛО НАЙДЕНОВ
- ДОЦ. ЕМИЛ ИВАНОВ
- ПРОФ. ИВАН ЖЕЛЕВ
— И може би ще ви се стори странно, но лудият рано или късно заговаря за тамплиерите.
— Винаги ли?
— Има и луди без тамплиери, но тези с тамплиерите са най-опасните. В началото не ги разпознаваш, струва ти се, че говорят нормално, но след това изведнъж…
Умберто Еко, „Махалото на Фуко“
Ако се наложи да подреждаме гостите за официално събитие по новобългарския протокол, ще трябва да подходим по всички правила на хералдиката: рицар, милиционер, рицар, милиционер… Но май разлика няма.
Някога свети Бернар от Клерво ентусиазирано е сравнил светското рицарство с Христовото. Според големия църковен реформатор светските рицари са простаци, пият (не пушат, защото в ХII в. още не е имало какво), причакват пътници по храстите, задирят жените, суетничат с новите си мечове и изобщо се държат възмутително. Докато истинските Христови воини са строги, целомъдрени, не ходят по турнири, не играят хазарт, бият нечестивите сарацини, пазят поклонниците в Светите земи, жена не смеят и да погледнат, задоволяват се с огризки, молят се редовно и направо са образец на мъжество и религиозни добродетели. Това Христово рицарство всъщност е Орденът на бедните братя от йерусалимския Храм или, другояче казано, тамплиерите.
Било е преди стотици години и днес Орденът не съществува. Последните територии на Йерусалимското кралство са превзети от монголи, турци и араби, Кръстоносните походи (това средновековно НАТО), общо взето се провалят и не след дълго тамплиерите правят грешката да продадат всичките си крепости на остров Кипър на една от двете големи морски републики, венецианската или генуезката (не помня точно, а и след толкова време вече няма значение. Самите републики, уви, също са в миналото. Представете си Великобритания да продаде летищата Акротири и Декелея на Съединените щати и ще имате хубав паралел). Останали без бази на изток, доблестните Христови поборници забравят похвалата на свети Бернар и се превръщат в богаташи и контета. Още няколко години по-късно френският крал Филип Хубави хвърля око на хазната им и провежда срещу Ордена такъв съдебен процес, който води до присъди за ерес, колаборация със сарацините и заговор срещу държавата. Останалото ще намерите в „История на Ордена на тамплиерите“ от Марион Мелвил, в „Железният крал“ на Морис Дрюон или във вече цитирания прекрасен роман „Махалото на Фуко“ от незабравимия синьор Еко. Идеята е, че вече над седем века тамплиери просто няма.
Странно, но в днешна България има хора, които не смятат така. Както казва пак Умберто Еко:
„Как да няма маркиз Карабас дьо Барабас, щом самият Котарак в чизми твърди, че му е слуга?“
Небезизвестните о. р. ген. Румен Ралчев от УБО се титулува „Велик приор на Великия приорат България на Ордена на тамплиерите“. Членове на съвременната, тукашна версия на братството на бедните Христови рицари отпреди седем века са например Ветко Арабаджиев, Мария Арабаджиева, проф. Николай Овчаров и все още вицепрезидентстващата г-жа Маргарита Попова. Наскоро оттеглилият се старозагорски митрополит Галактион (известен и като агент „Мишо“) им предоставяше православни храмове за орденски церемонии. Получава се много странно: хора, неприкрито свързани с открито атеистичния и републикански режим отпреди трийсетина години, днес са рицари, при това тамплиери. И то православни тамплиери. Много объркващо. Да помислим над това.
В България през последните години се разпространи особен вид титломания. Старозагорската и Пловдивската епархии на БПЦ раздават „ордени“ – например пловдивският митрополит Николай присъжда „орден“ на името на раннохристиянския светец Ерм. Освен това владиците Галактион и Николай понякога връчват и титлата „архонт“. Това е любопитна практика: произходът й е от Вселенската патриаршия в Цариград, чието поведение българската Екзархия и патриаршията ни от 1953 г. нататък избирателно имитират. Титлата или „светската офикия“ на архонтството идва непряко от Средновековието, когато архонти, тоест „първенци“, „владатели“ или „князе“ са били наричани както младите византийски аристократи, така и някои чуждестранни господари – в това число монарсите на България от Аспарух до Симеон Велики.
През османския период Цариградската патриаршия от време на време почита големите гръцки и български търговци с архонтско звание. А в наше време тази остаряла практика беше помпозно възстановена в две от епархиите на Българската православна църква. Архондисванията станаха нещо като мода сред богати дарители и строители на нови параклиси. Да не забравяме: архонти са или бяха хора с любопитен произход на финансовото си състояние като Иван Кочев-Чомбе, Слави Бинев, Петър Манджуков… В ХХI век, при поне формално действаща републиканска Конституция има хора, които получават княжески титли от българските митрополити! Очарователен инстинкт към феодализация, не мислите ли?
Някога писателят Георги Марков твърдеше, че у българите действа демократичен инстинкт, егалитарен рефлекс, който ги кара да се подиграват на всякакви титли. Обичам Марков, но в случая може и да не е прав. Очевидно не всички българи споделят този рефлекс. Някои много държат да са рицари и принцове. Правех същото, когато бях на шестнайсет: бях се обявил за римски император и издавах на съучениците си писма, с които ги определях за крале ту на Франция, ту на Испания. Така и не ми хрумна, че забавлението може да стане сериозен бизнес. Е, на други им е хрумнало.
Симпатична подробност е, че чл. 98 от сегашната Конституция и Законът за ордените и медалите на Република България споменават, че такива декорации се присъждат от президента на страната, но не уточняват, че това е негов изключителен прерогатив. С други думи, Конституцията и Законът не забраняват изрично който и да било да създава и раздава ордени, нито титли. Ако например утре на нас, в „Площад Славейков“, ни хрумне да обявим някого за граф на Площада, барон Славейковски, рицар на Редакцията и архимагистър на Великия и Многозначителен Орден на Сайта, то имаме пълното право да го сторим. Би било смешно, естествено, но кога смешното е спирало парвенютата? Това е добра причина да не го правим.
Изглежда, че новоизкованите титли в гимназиално-императорски стил привличат определен тип хора. Легитимността на тези титли е второстепенна. Важно е забавлението. Както масоните често са „Принц на Йерусалим“, „Пазител на Тайната“, „Велик носител на Шпората на Майстор Хирам“ и така нататък, така бизнесмените и политиците от посткомунистическа Източна Европа понякога искат да добавят нещо по-рицарско и ктиторско във визитната си картичка. Ето защо най-вече в Русия и България се роят архонти и тамплиери (нали помните, истински тамплиери няма от седемстотин и няколко години). Ето защо самият Цветан Василев беше зографисан в Гигинския манастир като същински кесар Хрельо. Ето защо в София можете да видите човек, който с удоволствие твърди, че е лорд. Безобидно е, разбира се. Но е и някак неудобно.
Търновската конституция изрично е забранявала други титли освен тези на членовете на управляващата династия и други ордени освен тези, връчвани от царуващия монарх. Двете комунистически конституции премахват тези звания и учредяват нови (например АБПФК, „заслужил артист“, „знатна тъкачка“, „герой на труда“ и други подобни). Сегашната ни Конституция оставя пълна свобода по темата и резултатът е хаос, съчетан с псевдоисторически кич. Вероятните психологически причини са в любовта на старите кадри на ДС и техните наследници към това, което на прост език се нарича салтанат.
Ето защо съществуват феномени като българското неотамплиерство (или мутрамплиерство, ако предпочитате). Оказва се, че съществува даже организация, наречена „Ортодоксални хоспиталиери“. Абсурдът е пълен: хоспиталиерите са реално съществуващ католически орден и вероятно членовете му смятат себе си за „ортодоксални“ в известен смисъл, но по никакъв начин не са източноправославни, тоест не са „ортодоксални“ в същия смисъл като обикновения енорийски свещеник от „Свети Седмочисленици“. Същият е и абсурдът с псевдотамплиерския „приорат“ на г-н Ралчев и приятелите му. Това е просто бизнесклуб с излишно гръмко име.
От историческа гледна точка самата представа за „православни рицари“ звучи смешно. Словосъчетанието е безумно само по себе си. Все едно будистки спахии. Рицарството е чисто католически феномен и единствените източноправославни, някога доближавали се до него, са витяжеската дружина на сръбския деспот Стефан Лазаревич и руският император Павел, който временно приютява хоспиталиерите в Санкт Петербург с амбицията да им стане магистър. У нас обаче историческата култура няма никакво значение и довчерашните атеисти с удоволствие носят белите мантии на православно-католическа организация, спряла да съществува от седемстотин години. Цялото това псевдорицарство се изчерпва с тиквени медали и маскарадно подражание на спомени от детски книжки.
Дали след като вече имаме тамплиери, архонти, лордове и ортодоксални хоспиталиери не е време да признаем, че всички тези спешени кавалери всъщност образуват една… инфантерия?
Прилагаме официалната позиция на Католическата църква относно нелегитимните „ордени“.
Светият престол срещу фалшивите рицарски ордени или сдружения със свещени названия
С официална нота от 16 октомври 2012 г. Държавният секретариат на Светия престол предупреждава клира и миряните за официалното отношение на Църквата към зачестилите посвещавания в рицарски звания или свещени титли. Тук следва пълният й текст:
„Държавният секретариат, в отговор на честите запитвания за информация за отношението на Светия Престол към рицарските ордени, посветени на светци или ползващи свещени наименования, смята за нужно да заяви, както това е правено и преди, че освен собствените ордени (отличията на Светия престол по степен както следва): „Върховен орден Христов”, „Златна шпора”, „Пий ІХ”, „Свети Григорий Велики” и „Свети папа Силвестър”. Светият престол признава и закриля само суверенния Малтийски орден (познат още като Суверенен военен орден на хоспиталиерите на свети Йоан от Йерусалим, Родос и Малта) и рицарския орден на Светата гробница в Йерусалим, и не възнамерява да променя становището си.
Всички рицарски ордени, които са създадени наскоро или се самоопределят за наследници на средновековни ордени, не са признати от Светия престол, който не може да се ангажира с гаранции за тяхната историческа или юридическа легитимност, както и за намеренията на техните организационни структури.
С цел да бъдат избегнати възможните и достойни за съжаление недоразумения, както и заради издаването на незаконни документи за несъответстващо използване на свети места и с цел възпрепятстването на злоупотреби, които в крайна сметка засягат добронамерени хора, Светият престол потвърждава, че не отдава никакво значение на рицарски дипломи или съответните им отличия, издавани от непризнати сдружения и не счита за подходящо използването на църковни храмове или параклиси за така наречените церемонии за въвеждане в рицарски санове”.
Била се провела "Първата тамплиерска сватба" в шато до Сопот. Ще напиша нещо, с което сигурно ще изгубя някой друг контакт и ще си затворя определени врати.
Първо, рицарски ордени съществуват. Напълно автентични такива, създадени по време на кръстоносните походи от Католическата Църква, борили се в Светите Земи и оцеляли по един или друг начин до ден днешен. Такъв е орденът на Хоспиталиерите например, или "Йоанитите". Днес е познат като "Малтийския орден" и съществува непрекъсван от 11-ти век насам. Притежава пълна приемственост през вековете, легитимно представителство в рамките на католическата църква, свои посолства по цял свят, единна структура, ръководство и дори има официален статут на наблюдател към ООН.
Второ, не съществува такова нещо като "Тамплиерски орден". Никъде по света. Няма подобна структура, няма нещо такова в рамките на католическата църква, няма легитимна или призната единна организация. Не е и имало векове наред, от 1312 г., когато е разпуснат. Това, което има са стотици, ако не и хиляди малки клубчета на хора, които много ги кефи това име, знаме и "мистика", поради което са решили да се преобличат и да си играят като деца на "тамплиери". Те не са такива. Клубчетата им не са "тамплиерски" повече, отколкото децата на пясъчника са истински войници.
Трето, в България това са няколко сбирщини от мутри, ченгета и много прости чичаци, направили по един или друг начин пари. И решили, както често са изкушени богатите, но прости хора, че трябва да си купят и някакъв статут в обществото. Нещо готини, интересно, лъскаво и луксозно. Повечето такива просто си купуват скъпа кола. Тези с интерес към окултизма си купуват членство в някой от "тамплиерските" ордени, за да се обличат в роби и играят на рицари. Те не са такива, а орденът им не е нищо повече от частен клуб по преобличане.
Нещо повече, клубът им е точно обратното на автентичния тамплиерски орден и всички други кръстоносни такива от историята. Докато те са фанатично християнски, тези клубове са фундаментално антихристиянски в своята еретична, протестантска антицърковност. В ритуалите, които нямат нищо общо с църквата. В "клира", който няма нищо общо с църквата. В светския "ритуал", воден от светско лице, който няма нищо общо с тайнствата на църквата. Това са откровено антицърковни и по този начин антихристиянски окултисти, които истинските тамплиери и кръстоносци са преследвали, а не помазвали.
И четвърто - знам, че и в партиите, с които съм близък има хора от тези "ордени". Знам, че и сред мои контакти и познати има такива псевдо-"тамплиери". Ако сте част от подобен бутафорен, антихристиянски орден и четете това ще разбера напълно решението ви да скъсате контакт с мен. И ще го подкрепя, защото като християнин нямам друга възможна позиция, освен да плюя на тази мутренска свинщина и пластмасова имитация на истински, християнски ордени. Съществували наистина, а някои от тях съществуващи и днес като част от католическата църква. Плюя на фалшивите ви псевдо-ордени, защото тяхното съществуване плюе на моята църква и моята вяра. Плюе на самата история.
А пък за останалите българи тази ви поза трябва да е още по-обидна, защото докато аз съм католик и имитирате нещо от моята история, то те, като православни, ептен нямат нищо общо дори с автентичните кръстоносни ордени. Камо ли с фалшивите такива, на които вие си играте.
Web-addresses: https://mpiedko.wordpress.com/ (Онгъл) и http://newatlantis-principality.com/new-atlantis/ (Нова Атлантида).
[N.B. На своята страница във Фейсбук, озаглавена "Мшломир Богданов" и увенчана с герба на княжество "Онгъл", Миломир Богданов (провъзгласил се за княз Миломир І) представя за сайта на Българска генеалогична федерация историята на своя род, която проследява до местния феодал Богдан, станал османски васал след 1371 г.]
Княз Богдан Беломорски 1355-1413 г. независим феодален владетел на Богданското княжество северно от Солун, далечен потомък на Комитопулите и родственик на асеневци, тертеровци и шишмановци е праотеца на Богдановия род. На 5 юли 1413 г. той заедно с Цар Константин II Асен Страцимир, софийския войвода Радич, велбъждския деспот Стефан, деспот Георги войвода на Соколец и Свърлиг, Мехмед Челеби, Игит паша Скопски, Евренос бей Енидже-вардардски и ромейски отреди в битката при Блатно (с. Чамурли, по-късно Шишманово, днес под яз. Искър) разгромява опостушилия Балканите Муса Кеседжия, който губи и живота си там.
Името му носят Богданската планина над Солун, река Богдана течаща в Лъгадинското поле, Богданското езеро (тур. Бешикгьол, гр. Лимни Волви), българският Богдански говор в Солунско на който Светите солунски братя Кирил и Методий създават азбуката ни и цялата област от Мълген и Просек до Сяр и Хортач планина която 400 години официално, а разговорно и след това, се именува "Богданско".
Бойко войвода Драмски е предводител в XVI век на българите в Драмско и Пиринско в битките срещу потурчванията при първата, след чудовищните разоренията при поробването през XIV и XV век, разразила се в 1515 г. вълна. На него народа кръщава един от първенците на Пирин казващ се „Бойков връх” (2343,4 м, общ. Гоце Делчев) както и близкото до върха „Бойково езеро” (общ. Банско) където са били биваците му. Той загива в бой с поробителя на съседния връх известен като „Черния връх” заради гибелта на войводата с много от другарите му тук в 1515 г., върхът е наричан и „Бойков гроб”. Освен него и езерото в Пирин на Бойко войвода до ноември 2012 г. е кръстен софийския площад пред Пирогов, днес така се водят електросъоръженията там, както и улиците „Бойко войвода” в Пазарджик, в Силистра, във Велико Търново и в Пловдив.
Богдан II войвода Родопски в неравен бой при Черна Места до Якоруда спрял ислямизатолските войски на Пехливан Мехмед паша в май 1666 г., убил в сражението самият им предводител Мехмед паша и сам паднал в битката, но осигурил нужното време населението да се укрие в планините и така осуетил клането и спасил и за десетки години напред Якоруда от потурчване. Местността при Черна Места където става сражението и пада Богдан войвода се нарича "Богданово боище" и днес там има паметна плоча.
Богдан III войвода Тракийски защитиник на българите от поробителя, особено през Кърджалийските набези (1792-1804 г.). В края на XVII или през XVIII в. родът му се заселва в Тракия при сопотското село Дерлии. Действал е основно в Стара планина, Средна гора, Странджа и Сакар, а активността му обхваща огромен район - от Враца, Самоковско и Македонските планини до Добруджа и Одринско, дори Цариград, Селища, планински ридове и върхове са наречени на него, някой от тях още в турско време през XIX век като първенецат на Средна гора - връх Богдан (1604 м, който е бил хайдушкото му сборище) , подгласникът му връх Малък Богдан, връх Кара Богдан в Тревненска Стара планина и рида Кара Богдан там между връховете Малък и Голям Бедек недалеч от скритото негово хайдушко село Цепираните между Хаинбоаз и Тревненския проход където се установява, а легетдарният Бойчо войвода, негов наследник и учител на неуловимия Филип Тотьо, написва тук и първия устав на хайдушките чети. За Богдан Българискят народ е създл десетки песни които пеят в 66 села и градове от Македония и Одринско до Бесарабия и Видинско. Богдан войвода загива като защитник на българите в сражение с многочислена кърджалийска орда около 1799 г.
Запазен е каменния герб на Богдановия род от 1869 г. сложен на възрожденската църква „Св. Троица“ в с. Труд, Пловдивско, от построилият я уста Минчо Богданов Стари „Комитата", съратник на Васил Левски по комитетите в Новозагорско и водач на българска чета на Шипка в боевете и зимното стоене 1877-78 г. за който се пее местната народна песен „Горо ле горо зелена”.
Следващ в кръвната наследствена линия е синът му строителят Иван Минчов Богданов (1869-1953) доброволец в Сръбско-българската война (едва 16 годишният тогава Иван Минчев записал с името на баща си в Габровската доброволческа ученическа чета под №146) удостоен със сребърен медал лично от Княз Батенберг, по-късно строил пристаницето на Дедеагач и това на Бургас.
Следва неговият син строителят и предприемач Минчо Иванов Богданов (1896 – 1982), отличен в IX. 1918 г. на Дойран на самото полесражение с войнишки Кръст За храброст, строил ж.п. гарата и немската легация в Ангора (дн. Анкара), пристанището на Бургас, Математическия факултет на Софийския университет, Щаба на войската на 4-и км, дн. Онкологична болница и кооперации на бул. "Витоша" и на бул. "Патриарх Евтимий" в София, в Добрич най-големите силози на Балканите и т.н.
Негов син е значимият български учен, академичен преподавател и строителен инженер полк. доц. д-р Пенчо Богданов (1931-2000) проектирал и построил естакадата на ТЕЦ Перник, строил Баташкия водносилов път и ТЕЦ Марица Изток, един от авторите на държавния Правилник за противоземетръсно строителство действащ до 2007 г., дългогодишен член на Висшата държавна атестационна комисия на България, изследовател със значителен брой научни трудове, изобретения и рационализации в областта на строителните конструкции, който за научната и академичната си преподавателска работа в днешния Университет по архитектура, строителство и геодезия в София, някогашното Висше военно инженерно-свързочно училище в Силистра, настоящите Военната академия „Георги Раковски“ и Академия на МВР е награден с ред държавни отличия и удостоен с високия орден „Кирил и Методий“.
Негов син е арх. Миломир Богданов утвърден български архитект, творец и публична личност дарил проектите за над 40 паметника и обекта (5 на Левски, 3 на Списаревски, 2 на Бенковски, на Гоце Делчев и т.н.), за храмове и пр. опори на националния ни дух, кавалер на награди и отличия от Съюза на Архитектите в България, от Камарата на Архитектите в България, Военна академия "Г. С. Раковски", Областната управа на София, РФ, "Kръст за заслуги" на SIOR-NATO, отличие "Сребърен орел" и т. н., един от малкото удостоени с високата награда Кръст "За достойнство и чест" първа степен.
